Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Паднали ангели (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Petals in the Storm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 105 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Мери Джо Пътни. Падналите ангели

Издателство „Ирис“, 2000

ISBN 954-455-026-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)

9.

На следващата сутрин Маги получи бележка от Елен Сорел, в която се казваше, че някакъв недоволен френски офицер питал група безделници в едно кафене дали някой не иска да спечели пари, като застреля дук Уелингтън. Понеже този глупак направил предложението си пред дузина свидетели, бил арестуван само след броени минути.

Маги се усмихна кисело и остави бележката настрана. В града имайте безброй недоволни мърморковци, но повечето бяха безобидни като този. Хора като глупавия френски офицер не бяха проблем.

Но като се замисли върху това, че при нея няма никакъв напредък, веселото й настроение се изпари. Робин се бе отбил предната вечер и бяха говорили до късно, без да стигнат до нови заключения. Толкова много възможности, и толкова малко време.

Денят й мина в напрегната работа, разглеждаше информацията, с която вече разполагаше, и се опитваше да намери някаква схема, но без успех. Можеше само да продължава работата, която бе вършила досега, и да се надява, че ключът е може би у генерал Русе.

Докато се обличаше за бала у княз Орков, дори любимата й зелена сатенена рокля не успя да я разведри. Тя мълчеше, докато Инге оформяше косата й в купчина златисти къдри. Вътрешно се чудеше до каква степен Рафи е отговорен за напрегнатостта й.

Макар че вярваше на неговите добри намерения относно мисията им, нямаше в какво друго да вярва. Като шпионин беше безспорно любител. В личен план беше като незакрепено оръдие на борда на кораб — неконтролируем и опасен. Маги можеше да се преструва умело, че си играе на любов, без да се опари, но знаеше колко крехка е фасадата й. За нея липсата на дълбоко чувство беше игра. За Рафи Уитбърн това бе самата истина.

Когато Инге съобщи, че дукът е пристигнал, Маги си придаде приветлив израз и отиде да го посрещне. Когато влезе в салона, възхитеното изражение на Рафи я отвлече от мрачните мисли за шпионската работа.

— Изглеждаш възхитително тази вечер, графиньо. Благодаря ти, че си облякла тази рокля. Ще отива много добре.

— Много добре с какво?

Той й поднесе една покрита с кадифе кутийка.

 

— На това.

Маги отвори кутийката и дъхът й замря при вида на изключително красивата изумрудена огърлица и обици, фината златна обковка и безупречно шлифованите камъни на украшението му придаваха лекота и въздушен вид и в същото време го правеха безумно разточително.

— За Бога, Рафи, за какво са тези неща?

— За тебе, разбира се.

— Не мога да приема нещо толкова скъпо. Хората ще си помислят… — запъна се тя.

— Че си ми любовница? Точно това е целта, скъпа.

Гласът му бе дълбок и галещ и за един опасен миг тя се отдаде на мисълта, какво ли би било, ако му беше любовница наистина, а не само за пред хората. После стисна челюсти.

Дори да беше най-привлекателният мъж, когото някога бе познавала, проклета да е, ако позволи на този благородник да я покори, независимо колко много би им харесало и на двамата. Покоряването си беше покоряване, а тя решително не беше плячка за никой мъж.

Хлопна капачето на кутийката и му я подаде.

— За нашия маскарад не е необходим откуп във вид на бижута, ваша светлост.

Без ни най-малък признак на обезсърчение Рафи каза:

— Само че е необходим. Половината лондонско общество сега е в Париж, а моите навици не са тайна за никого. Винаги съм подарявал красиви дрънкулки на приятелките си. Хората ще започнат да се чудят, ако не направя същото и с тебе.

— Красиви дрънкулки! — каза тя разгорещено. — Можеш да купиш половин Англия с парите за тези тук.

— Преувеличаваш, скъпа. Не повече от една четвърт, и то трябва да е доста малко графство.

Усмивката му я приканваше да погледне по-весело на нещата и Маги не можа да се удържи да не се разсмее.

— Много добре, щом настояваш, ще приема да ги нося назаем, докато трае маскарадът ни. После можеш да си ги прибереш за следващата истинска любовница.

Вземайки кутийката от ръката й, Рафи я поведе към огледалото, окачено между два прозореца. Застана зад нея и сръчно откопча обикновената й нефритова огърлица.

— Тези изумруди няма да подхождат на всяка жена. Ще изглеждат най-добре само на такава, чиито очи стават зелени, за да са в тон с тях. — Той вдигна огърлицата от кутийката. — Жена с достатъчно стил и величественост, за да може да носи онова, което ти наричаш откуп, без да се чувства потисната. Не мога да се сетя за друга жена, на която да стоят така добре.

Рафи положи огърлицата около шията й, топлите му ръце контрастираха със студения допир на украшението. Балната й рокля беше изрязана доста ниско, излагайки на показ шията, раменете и вълнуващо изпъкналите гърди, и тя внезапно се почувства гола, докато пръстите му галеха непокритата й кожа. Желанието напираше в нея, напрегнато и властно. Когато беше на осемнадесет години, за пръв път се бе осмелила да изследва границите на сексуалността със същия този невъзможен, привлекателен мъж, а времето само бе задълбочило копнежа й.

Погледът й срещна очите на Рафи в огледалото. Той положи ръце върху непокритите й чувствителни рамене и когато заговори, гласът му бе съвършено сериозен:

— Марго, защо не можем да забравим всички усложнения от миналото си и да бъдем самите ние? Ти си най-неустоимата жена, която някога съм познавал. Като стоя толкова близо до тебе, без да те докосвам, скоро ще полудея. — Той започна леко да масажира тила й с палци. — Искам те и мисля, че ти също ме искаш. Защо да не можем наистина да бъдем любовници?

Вече не беше възпитаният сардоничен дук, който й късаше нервите, а откровеният млад мъж, в когото се бе влюбила. Сърцето я болеше за онова, което бяха имали и изгубили. Борейки се да не се поддаде на лудостта, тя промърмори:

— Това ще бъде грешка.

Той се наведе и я целуна по крайчеца на ухото, който се подаваше изпод златистата й коса, после продължи нежно надолу по тила й. Ръцете му се спуснаха към голите й лакти нежно, като погалване с перце, после се обвиха около талията й и притиснаха гърба й към него. Тя си пое дъх и се опита да потисне силната реакция, предизвикана от докосването му.

— И двамата сме зрели хора, достатъчно възрастни, за да знаем какво искаме — прошепна той с дълбокия си, натежал от мекота, глас. — Никой няма да пострада и знам, че ще изживеем невиждано удоволствие заедно.

Ръцете му се плъзнаха и обгърнаха гърдите й. Дланите му бавно описаха кръг и тя почувства как зърната й щръкват от допира.

Тя неволно опря ханша си о скута му. Когато почувства една твърда издатина от плът, се насили да остане спокойна.

— Не, проклет да си! — изрече, останала без дъх. — Не е толкова просто.

Дясната му ръка се вмъкна под нагръдника й и започна да си играе със зърното й. В същото време лявата се спусна по корема и стигна до мястото, където се съединяваха бедрата й.

— Наистина ли казваш „не“? — запита той, докато опитните му ръце намираха най-чувствителните места у нея. — Думите ти казват едно, но тялото ти казва друго.

В това, което той казваше, имаше твърде много истина и пламъкът в тялото й бе не по-слаб от бурята, която опустошаваше мислите й. Тя наистина го искаше. Бе омаломощена от копнеж и не смееше да си признае колко опасно близо е до това, да обърне гръб на миналото и бъдещето и да го остави да я люби в опияняващото настояще.

Но тя се бе учила на самообладание в най-суровата от всички школи и дори сега осъзнаваше, че няма да бъде честно да се преструва, че никой няма да пострада от техните действия. Тя щеше да пострада, и то много; щеше да бъде съсипана, ако отново се влюбеше в Рафи. Когато го загуби, това едва не я уби и никакво време, през което щеше да бъде негова любовница, нямаше да си струва болката, която близостта щеше да й причини.

И докато тя се опитваше да намери силите, които й трябваха, за да се освободи, той прошепна:

— Обещавам ти, че няма да загубиш от това, Марго. Изумрудите са само началото.

Той искаше тя да бъде неговата куртизанка.

Осъзнавайки това, тя се вбеси и тъкмо това й придаде сили да се съпротивлява. Отскочи назад и несъзнателно вдигна ръка, за да се защити.

— Не означава Не! Ако исках да кажа да, щях да кажа да!

Извъртя се рязко и лакътят й се заби в слънчевия му сплит с такава сила, че му изкара целия въздух. Рафи си пое дъх и се преви.

Маги се вторачи уплашена в него и отстъпи назад, докато гърбът й опря в масичката под огледалото. Тя изрече със задавен глас:

— Съжалявам, не исках да те нараня.

Той се изправи, мъчейки се да си поеме дъх. Сега сивите му очи бяха студени; искряха от гняв и още нещо. Маги никога не се бе страхувала физически от Рафи, но сега ясно осъзна, че е висок, едър и силен като атлет. Тя бе наранила гордостта му, а това беше далеч по-тежко, отколкото случайният удар с лакът.

Докато Рафи си поемаше дъх, той успя да потисне и последните искри на внезапно избухналия си гняв.

— Имаш късмет, че са ме учили никога да не удрям жена — каза той с ледена ярост. — Ако беше мъж, щях да ти дам урок, който никога нямаше да забравиш.

— Сигурно ако бях мъж, тази ситуация нямаше да възникне — отвърна тя разтреперана.

Гневът на Рафи започна да се уталожва.

— Да, предполагам, че нямаше. Предпочитанията ми са доста конвенционални.

Тя му отправи несигурна усмивка.

— Ще ми простиш ли, ако обещая да не те удрям пак, освен ако имам намерение да го направя?

Наложи му се да се усмихне.

— Прощавам ти.

Тя сведе очи и се зае да си слага вечерните ръкавици. Стана му ясно, че е много разстроена от това, че си е позволила да избухне така, и това беше обещаващо. Но все пак и у него се надигна неясна вина, защото я бе накарал да се почувства нещастна.

Хладнокръвната стратегия и аналитичността се изпариха, когато тя вдигна към него прекрасните си сивозелени очи. В тези мъгляви дълбини имаше неизчерпаема смелост и уязвимост и разтърсен от внезапно избухналото чувство, Рафи разбра, че не бе пожелал подлудяващата и изплъзваща се графиня. Това, което той наистина искаше, бе да си върне Марго Аштън.

В този миг би дал титлата си и половината си състояние, за да върне часовника назад към чистосърдечната любов, съществувала между тях, когато бяха млади. Макар че това беше невъзможно, явно девойката, която бе обичал, живееше някъде в тази шпионка. Ако това беше в човешките възможности, би призовал отново някогашната Марго.

Леко учуден, той разбра, че в ума му тя щеше да си остане винаги Марго, независимо дали я вижда такава, каквато е, или каквато би искал да бъде. Запита:

— Защо не ти харесва да те наричат Марго?

Тя му хвърли дълъг поглед с неразгадаемите си променливи очи. И каза така, сякаш изтръгваше думите от себе си:

— Да бъда Марго, е много болезнено.

Тези думи казваха много и нищо, но интуицията му подсказа, че сега не е време да настоява за подробни обяснения. Замълча и след малко поде:

— Време е да тръгваме за бала на княз Орков. Трябва да намерим генерала.

— Да, прав си. — Маги се обърна към огледалото и смени нефритовите си обици с изумрудените. — В деня, когато свърши мисията ни, ще си получиш обратно „красивите дрънкулки“. — И след като обви небрежно елегантно кашмирения шал около голите си рамене, тя се обърна с лице към него, отново станала графиня Янош. — Ще тръгваме ли?

Рафи й предложи ръката си, доволен, че не се е поддал на почти непреодолимото желание отново да я целуне. Но въпреки това, докато й помагаше да се качи в каретата, усети, че протяга ръка, за да докосне златистата й коса. Копринените къдрици се плъзнаха по пръстите му като муселин и той си пожела да можеше да зарови пръсти в тях. Искаше я повече от всякога, но тя беше доста по-голямо предизвикателство, отколкото бе очаквал. Беше си помислил, че тя ще се поддаде на страстния миг, както светските красавици, които познаваше, и бе сгрешил.

Но Рафаел Уитбърн не беше свикнал да губи, и сега също не приемаше това. Трябваше да има начин да я победи и за Бога, той щеше да го открие.

Балната зала на княз Орков беше декорирана с варварско ориенталско великолепие, включително пажове, облечени като пазачи на турски харем, и египетска кючекчийка, която танцуваше в съседната зала. Дори според предубедения вкус на парижкото общество това беше нещо изключително.

Въпреки разочарованието, че не са постигнали много в разкриването на заговора, Маги се забавляваше. Домакинът бе държал ръката й и я бе гледал в очите със славянска задушевност, но за щастие се бе оказал твърде зает, за да тръгне подир нея.

През първата част от вечерта Рафи стоеше наблизо до Маги, играейки ролята на предан любовник, сякаш преди това между тях не се беше разиграла мъчителна сцена. За него обаче това нямаше да бъде мъчително. Имаше много жени, които щяха да задоволят физическите му нужди по-късно тази вечер.

Тя се позабавлява за миг с мисълта, да го остави да постъпи с нея както иска, за да не носи и занапред печата на недостъпността. След една-две нощи сигурно щеше да се отегчи и да си потърси късмета другаде.

Но когато тази мисъл изплува, тя я отблъсна, защото й се стори като оскърбително оправдание. Независимо какви причини си измисляше, за да го пусне в леглото си, емоционалният отзвук щеше да бъде катастрофален. И сега той й създаваше достатъчно безпокойства. Щом погледнеше към Рафи, усещаше как устните му се плъзгат страстно по шията й и коленете й се разтреперваха. Трудно й беше да се съсредоточи върху задачата си за тази вечер.

Макар че очакваха идването на генерал Русе, не можаха да го открият в тълпата и Маги започна да се притеснява, че няма да успеят. След час тя и Рафи решиха да се разделят и да го потърсят.

Полунощ дойде и си отиде, сервираха вечерята, после танците се възобновиха, но все още не бе открила своя човек. Раздразнена, тя бродеше из залата, където кючекчийката танцуваше за шепа гости.

Жената размахваше воали и ленти, а тримата музиканти на ниския подиум зад нея свиреха минорна музика, която звучеше странно за европейското ухо. Когато очите й свикнаха с неясната светлина, Маги разбра, че е намерила своя човек. Макар че никога не я бяха представяли на генерала, веднъж й го бяха посочили, и тя веднага го разпозна.

Мишел Русе беше под средния ръст и набит, но от пръв поглед й напомни за полковник фон Ференбах. Русокосият прусак беше аристократ с военна подготовка, докато тъмнокосият французин не беше потомствен благородник и беше постигнал положението си благодарение на своите заслуги. Въпреки това в приглушената светлина си личеше, че двамата са кръвни братя, притежаващи безкомпромисната бдителност на професионалния войник.

Дали Русе таеше в себе си толкова яд, колкото Фон Ференбах? От тримата заподозрени бонапартистът беше най-мотивиран да създава безредици.

Маги прекоси стаята и седна близо до Русе, чудейки се как да поведе разговор, щом няма кой да ги представи един на друг. Генералът бе погълнат от танцьорката и я следеше с поглед.

Тя никога преди не беше виждала кючекчийката, защото единствените места, където можеше да се види такава танцьорка, бяха недостъпни за жени. Гледката я накара да замига смаяно. Наистина ли беше възможно жена да кара гърдите си да се движат на противоположни страни? Колкото и да беше невероятно, доказателството беше пред очите й. Въртящите се пискюли подчертаваха ефекта. Танцьорката беше дебела за европейските стандарти, но голяма част от тялото й беше изложена на показ и то беше идеално тренирано.

Маги, както изглежда, бе издала учудването си, защото един нежен теноров глас каза:

— Много талантлива изпълнителка, не смятате ли?

Тя се обърна и видя, че Русе я гледа развеселено. И отвърна:

— Наистина, господине, нямах представа, че е възможно човешко тяло да прави такива неща.

Той махна с ръка към сцената.

— Макар че Орков я е поканил като куриоз, тя е наистина изкусна артистка.

— Артистизма ли вижда мъжът, когато гледа кючекчийка?

— В умовете на повечето мъже това може би няма да е първата мисъл — съгласи се той с лека усмивка, — но аз съм прекарал известно време в Египет и мога да оценя тънкостите на изкуството.

Тя си спомни, че Русе се е сдобил с първия си военен опит в Наполеоновата египетска кампания от 1798 година, когато е бил почти момче. Невъзможен човек. И Маги каза мило:

— У нея има доста тънкости.

Музиката спря, плувналата в пот танцьорка се поклони и се оттегли за почивка. Останалите зрители също излязоха от салона, оставяйки Маги сама с Русе. Тя запита:

— Как е в Египет?

Този път усмивката му беше по-топла.

— Забележително. Почти невъзможно е да повярваш, че има такива храмове, дори когато се изправиш пред тях. Ние поглеждаме катедрала, която е едва на пет века, и я смятаме за старинна. Техните храмове са на много пъти по толкова. А пирамидите…

Генералът за миг потъна в спомените си.

— Бонапарт прекара една нощ в най-големия. На следващата сутрин, когато го запитаха какво е видял, той каза само, че никой няма да му повярва.

И прибави с тъжна нотка в гласа:

— В историята на Египет кратката френска окупация е не повече от миг. В историята на Франция Наполеон може да бъде също толкова значим.

Маги отбеляза сухо:

— Хората може да забравят след хиляда години. Но в наше време възприемат Наполеон като най-великия и най-злосторния човек на епохата.

Русе замръзна и тя се запита дали не е отишла твърде далече. Макар че искаше да го накара да реагира, щеше да бъде грешка съвсем да го отблъсне.

— Вие не сте французойка, мадам — каза той студено. — Предполага се, че не гледате на него така, както гледаме ние.

В желанието си да разбере каква е мотивацията му тя запита:

— Как виждат французите Бонапарт? Аз съм една от многото, които платиха висока цена заради амбициите му. Можете ли да ме убедите, че си е струвало?

Тъмните очи на генерала се взряха в нейните.

— Права сте, че той е най-великият човек на нашето време. Когато беше по-млад, да бъдеш край него, означаваше да чувстваш… да чувстваш, сякаш духа някакъв силен вятър. Императорът притежаваше повече сили и жизненост, отколкото всеки човек, когото познавам, повече убеденост и повече перспектива. Никога няма да има втори като него.

— Слава на Бога — каза тя, неспособна да потисне горчивината у себе си.

Той се наведе напред и изрече напрегнато:

— След революцията ръцете на повечето европейски нации се вдигнаха срещу нас. Франция трябваше да бъде унищожена, но не стана така. Бонапарт ни върна властта и гордостта. Навсякъде побеждавахме.

— А в по-късни години вашият император изгуби цялата си армия. Стотици хиляди войници и безброй цивилни умряха за славата на Франция. Той беше казал, че животът на милион хора е нищо за него — отвърна дръзко Маги. — Когато Бонапарт се върна от Елба, вие бяхте ли един от онези, които забравиха обета си към Луи и последваха своя император?

След дълго мълчание генералът отговори:

— Бях.

Тя си пое дълбоко дъх и си напомни, че трябва да се владее.

— Мислите ли, че беше редно отново да се свържете с него?

Той я изненада, казвайки:

— Не, не мога да кажа, че е било редно, но това нямаше значение. Наполеон бе моят император и бих го последвал дори в ада.

— Значи желанието ви се е изпълнило. Казват, че при Ватерло е било почти като в ада.

— Императорът не беше такъв, какъвто беше преди, и петдесет хиляди войници заплатиха с живота си за това. Може би трябваше да бъда един от тях, но Бог имаше други планове за мене. — Изразът на Русе се смекчи. — Въпреки че това е спасение, което не заслужавам, разбрах, че има живот и извън войната.

Странно, мистично изказване за войник. В залата влязоха двама души и спестиха на Маги необходимостта да коментира думите му. Тя погледна към тях и видя Рафи, придружен от слаба, извънредно елегантна жена с гарвановочерна коса, чиято фигура издаваше понапреднала бременност. Русе стана и една усмивка преобрази сериозното му лице.

— Магда, любов моя, нека ти представя госпожа Русе. Тя ми показа картините на нашия домакин. Ние сме почти братовчеди, защото тя е от Флоренция и семейството й има роднинска връзка с италианската ми баба.

Жената с гарвановочерна коса отправи топъл поздрав към Маги. По начина, по който се гледаха двамата Русе, човек можеше да заключи, че съпругата е спасението, за което говореше той; връзката помежду им беше почти осезаема. Беше ли генералът достатъчно пламенен бонапартист, за да рискува личното си щастие в предателски заговор?

За съжаление Маги се побоя, може би беше така.

Напрежението на неотдавнашните думи се стопи в общия разговор. И четиримата сериозно се интересуваха от изкуството и преди двойките да се разделят, си обещаха заедно да посетят Лувъра след три дни.

В главната бална зала звучеше валс. Рафи въвлече Маги в танца, без да й иска позволение. Докато се въртяха из залата, тя със съжаление реши, че консервативното мнение има право. Макар че той се държеше на прилично разстояние от нея, валсът все още беше прекалено еротичен, за да бъде почтен. Когато си спомни колко беше разгорещен от срещата им по-рано тази вечер, й беше много по-лесно да забележи колко много близостта и движенията на танца приличаха на правене на любов.

Разбра с неособено голямо облекчение, че целта му беше строго делова. Той запита:

— Какво мислиш за генерал Русе?

Тя помълча цели три кръга, преди да отговори:

— Той е предан на Франция и на императора и мисля, че е напълно способен да участва в заговор, за да върне Бонапарт на трона. Има най-силния мотив от всички наши заподозрени, заедно с достатъчно интелигентност и убеждение, за да постигне целите си.

— Но ти си имаш резерви — изтъкна Рафи, разчитайки неизказаните й мисли.

Маги въздъхна.

— Само това, че човекът ми харесва. Започнал е от съвсем малко и е постигнал положението си единствено благодарение на своите заслуги. Освен военните умения притежава вкус и чувствителност. Искаше ми се Варен да е нашият негодник, но по-вероятно е да е Русе.

— Ако е така, новооткритата ми братовчедка скоро ще остане вдовица — каза сериозно Рафи. — Тъй като Русе вече веднъж е нарушил клетвата си към Луи, и най-малкият намек, че е въвлечен в заговор, ще го тикне в килията до маршал Ней в очакване на екзекуцията.

— Мъжете са такива глупаци! — възкликна раздразнено Маги. — Има прекрасна жена, която го обожава, спечелил е достатъчно законно богатство, за да си живее необезпокояван, но би захвърлил всичко това.

— И на мене ми хареса. Сигурна ли си, че той е нашият човек?

Тя поклати глава със съжаление, гледайки някъде отвъд него.

— Не мога да бъда сигурна, но чувствам, че при генерала не всичко е на повърхността. Може би не е замесен специално в нашия заговор… но се страхувам, че по-скоро е.

В такива моменти мразеше да бъде шпионка. Ако грешеше, можеше да допринесе за съсипването на един невинен. Всички видни бонапартисти вървяха по опасно тънък лед, човек можеше да бъде съсипан само от едно подозрение, и дори да се озове пред наказателния взвод.

Тя си напомни мрачно, че залогът е по-голям от човешкия живот; успешният атентат срещу един от съюзническите водачи би могъл отново да хвърли Европа във война.

— Трябва да споделим подозренията си възможно най-скоро. Лорд Стратмор може да знае нещо, което да ги потвърди.

— Тази нощ ще изпратя куриер до Люсиен, но смятам, че вече е време да говорим с лорд Касълрий.

Свикнала да говори с намеци, в първия момент Маги се стресна. Както и да е, външният министър знаеше за нейната работа и имаше право да вярва на мнението й. Ако двамата с Рафи поговореха лично с него, може би щяха да го убедят колко сериозно е положението.

— Трябва да се срещнем с него по такъв начин, че да не събудим подозрения.

— Лесна работа — отговори Рафи. — Лорд и лейди Касълрий често приемат високопоставени английски посетители, за какъвто, казано най-скромно, мога да се смятам и аз. Като моя приятелка, жена, която вече познават, ти също ще бъдеш добре дошла. Ще се срещна с него и ще го помоля да ни уреди покана за закуска или обяд насаме.

— По-добре да го направиш възможно най-скоро — каза тя мрачно. — Усещам в мозъка на костите си, че скоро ще се случи нещо.

Музиката спря и двамата тръгнаха към края на балната зала. Тя тъкмо щеше да предложи да си тръгват, когато оркестърът засвири друг валс и Робин се доближи до тях. Той поздрави Рафи приятелски и след това се поклони пред Маги.

— Графиньо Янош, ще ми окажете ли честта за този танц?

Въпреки стоманения проблясък в очите на Рафи, на Маги дори не й хрумна да му откаже. Пред хората тя и Робин бяха просто добри познати и той не би я поканил да танцуват, ако нямаше какво да обсъжда с нея. Тя се усмихна и протегна едната си ръка.

— За мене ще бъде удоволствие, господин Андерсън.

И изпрати въздушна целувка на Рафи, докато Робин я вземаше в прегръдките си и я отвеждаше във въртележката на валса.

През всичките тези години, колкото и да бяха близки, двамата никога не бяха танцували валс. Тя откри без никакво учудване, че той е великолепен танцьор, двамата така добре се познаваха, че нямаше нужда да внимават особено в стъпките си. Тя запита с безгрижна усмивка:

— Всичко наред ли е, Робин?

— Чух нещо, което искам да споделя, защото се надявам ти да успееш да направиш нещо по въпроса. — Сериозните му сини очи контрастираха с нехайния тон. — Един от моите информатори в подземния свят ми даде едно име, което може да е в дъното на заговора. Не е истинско име за съжаление, но все пак е начало. Наричат човека Льо Серпан.

— Льо Серпан? — Тя сбърчи вежди в размисъл. — Не ми е познато.

— На мене също. В парижкия подземен свят няма човек с такова име. Моят информатор дори не може да каже дали човекът е французин или чужденец. Явно Льо Серпан набира престъпници за заговор срещу някой от водачите на съюзниците.

Тя се замисли върху думите му, но информацията не събуди никакви спомени.

— Ще попитам дали някоя от моите жени не е чувала за такъв мъж. Има ли и други опорни точки?

— Не бих казал. Но се питам… — Робин проточи думите си, докато двамата заобикаляха внимателно един пиян руски офицер, чийто ентусиазъм за валса надвишаваше уменията му.

Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние, Робин продължи:

— Възможно е това име да идва от семеен герб или нещо подобно. Човекът, когото търсим, сигурно има власт и положение и най-вероятно има и семеен герб.

Тези думи я накараха да потръпне. Робин имаше толкова силна интуиция, колкото и Маги, и не за пръв път някой дребен факт караше мислите им да прескочат към нещо съвършено различно. Когато получеше вдъхновение, обикновено излизаше прав.

— Това е твърде вероятно — съгласи се тя. — Ще поразпитам да разбера чий герб има змия, каквато и да била. Не може да са много. Добре ще е да имаме нещо конкретно, което да проучваме, след толкова много дни на разочарование.

В последната част от танца тя описа срещата си с генерал Русе и своите подозрения по негов адрес.

Робин слушаше внимателно. Когато тя свърши, той каза:

— Ще видя дали няма да намеря някоя змия в миналото му. Мисля, че сме на път да разкрием нещо. Но, за Бога, Маги, внимавай. Моят информатор явно смята, че Льо Серпан е пратеник на самия Сатана. Който и да е, този човек е опасен.

Музиката свърши. Робин бе маневрирал така, че последните тактове да ги доведат до дук Кандовър. След като любезно върна ръката на Маги на Рафи, той им пожела лека нощ и изчезна.

Загриженият поглед на Маги го проследи. Робин сигурно беше толкова уморен, колкото и тя, но ако добре го познаваше, той щеше да прекара половината от оставащата нощ в парижките вертепи и игрални зали, търсейки още следи от Льо Серпан. А на нея й казваше да внимава.

Загрижена за приятеля си, тя не видя мрачния израз на лицето на Рафи, който наблюдаваше тревогата й.