Мери Джо Пътни
Падналите ангели (18)

18.

Сегашното посещение при Льо Серпан беше кратко. Англичанинът вече не се боеше от това, че страховитият му домакин е маскиран; той знаеше на кого служи и когато му дойдеше времето, щеше да покаже, че го знае.

Льо Серпан каза кратко:

— Барутът прибран ли е в килера?

— Да, пренесох го там на няколко пъти, няма изгледи да го открият случайно. Дори някой да надникне в килера, барутът е в кутии, така че няма да събуди подозрения.

— Много добре. — Маскираният мъж кимна удовлетворен. — Денят е вторник.

— Вдругиден?

Англичанинът се сепна; беше неочаквано и съвсем предстоящо.

— Точно така. Барутът трябва да избухне по възможност около четири часа. Свещта, която ти дадох, трябва да гори осем часа, затова я запали в осем сутринта. Вярвам, че това няма да ти създаде проблеми.

Англичанинът се размисли.

— Може да се окаже трудно. Правех се на почти невидим през последните няколко дни и присъствието ми в посолството може на някого да се стори подозрително, още повече в такъв ранен час.

— Не се интересувам от усложненията, които личният ти живот може да ти причини — каза хладно Льо Серпан. — Плащам ти за резултати. Щом запалиш свещта, можеш да бягаш накъдето ти видят очите, но експлозията трябва да стане във вторник. Това е единственият ден, когато самият крал ще дойде заедно с другите министри в спалнята на Касълрий. Касълрий скоро ще оздравее, може никога повече да не стане така, че всички да се съберат на едно достъпно място.

— Не се тревожете, ще се справя. — Англичанинът беше ужасен от размера на разрушенията, които щеше да предизвика. Да, със сигурност трябваше да хвърли жребия с Льо Серпан. Мащабността на замислите и силната воля на заговорника щяха да го изведат на самия връх по време на хаоса, предизвикан от експлозията, а онези, които му бяха помогнали, щяха да се издигнат с него.

Това беше главозамайваща перспектива. Но му се искаше да поразпита и за нещо друго, не толкова значимо за в бъдеще, но което лично го интересуваше.

— Относно британските шпиони…

Льо Серпан го погледна нетърпеливо иззад бюрото си.

— Справяме се с тях. Не се тревожете.

— Интересувам се от една жена. Графиня Янош.

Маскираният мъж се наведе назад и притисна ребра с пръсти.

— Да не би да я искате за себе си, мой малък англичанино? — каза той развеселен. — Тя е доста хубава женичка, признавам.

— Да, искам я… поне за малко.

— Когато си свършите работата както трябва, ще ви позволя да я вземете като премия. Сега ме оставете, имам много работа.

Англичанинът си тръгна, преливащ от възбуда. Никога не можа да прости на Марго Аштън, че го беше отблъснала с презрение. Сега тя щеше да си плати за това и за всички други унижения, които бе получавал от жени. Ще плати, ще плати, ще плати.

 

 

Елен и Рафи се върнаха в дома на Маги и разговорът на тримата трая с часове. След като обсъдиха срещата на французойката с пруския полковник, те се опитаха да решат какво още трябва да се направи. Всички усещаха, че положението е критично и трябва да действат по-бързо, отколкото обикновено правят шпионите.

През това време Маги изпрати бележка до един свой информатор и получи потвърждение, че Русе има прякор Льо Серпан. Тя прехапа устни, когато прочете отговора, защото донякъде се беше надявала Фон Ференбах да е измислил тази история. Ако Робин посещаваше тайно Русе, както изглежда, и двамата мъже бяха заговорници. Генералът беше патриот, може би заблуден, но сътрудничеството на Робин едва ли можеше да бъде наречено с друга дума освен предателство. Чувствата на Маги се бореха с това заключение, но умът й не можеше да отрече трупащите се срещу него доказателства.

Ясно беше, че следващият наложителен ход е конфронтацията с генерал Русе. За целта Рафи изпрати бележка на генерала, позовавайки се на по-раншната си уговорка с него. Русе вежливо отговори, предлагайки среща в единадесет на следващата сутрин.

Когато дойде съобщението от генерала, Елен се приготви да си върви у дома. Рафи веднага се изправи и каза, че ще я придружи, но от израза на лицето му Маги ясно разбра, че не иска да остава сам в нейната изкушаваща го компания.

Тя осъзна с тъга, че колкото и топлота да беше имало помежду им, тя се бе изпарила. Можеше само да се надява, че този заговор ще бъде неутрализиран, колкото може, по-скоро и двамата никога повече няма да се видят.

 

 

Маги започна следващия си ден с посещение в британското посолство. Макар че външният повод беше поканата от лейди Касълрий, истинската причина беше намерението й да съобщи за подозренията си относно Оливър Нортууд. Тя изложи съмненията си пред Емили и настоя тази информация да бъде предадена, колкото може, по-скоро на нейния съпруг.

Обезпокоената лейди Касълрий обеща да го направи веднага, после, от своя страна, й съобщи, че в последните два дни Нортууд не се е появявал на работа. Получили бележка, че има хранително отравяне и ще дойде веднага, щом му бъде възможно.

Докато се връщаше към дома си, Маги размишляваше усилено върху „хранителното отравяне“ на Оливър Нортууд, което съвпадаше с побоя, нанесен от него на жена му. Явно изплашен от това, което Синтия би могла да каже за него, дали беше решил да избяга, когато е открил, че тя се е изплъзнала от затвора си? Или самият той я търси, решен насила да я върне? Слава на Бога, че Синтия бе дошла при Маги; докато стоеше там скрита, девойката щеше да бъде в безопасност.

Каретата остави Маги пред вратата на дома й, после зави зад ъгъла и се отправи към конюшнята. След половин час Рафи трябваше да дойде да я вземе за посещението им при генерал Русе и тръгвайки нагоре по мраморните стълби, тя мислеше за предстоящия разговор.

Когато една карета спря точно зад нея, тя се обърна, мислейки, че Рафи е подранил, но не позна луксозното тъмносиньо ландо. Позна обаче мъжа, който слезе от него.

— Добро утро, граф Дьо Варен — каза тя с най-приветливата си усмивка. — Ако сте дошли при мене, страхувам се, че трябва да ви разочаровам, защото след малко излизам.

Огромната фигура на Варен бе облечена с обичайните за него елегантни дрехи, но студенината в очите му накара Маги неволно да отстъпи назад. Той каза:

— Когато ви видях тук, внезапно реших да ви взема и да ви покажа имението си в Шантьой. Градините тъкмо сега са най-пищно разцъфтели.

— Съжалявам, ваша светлост, но…

Графът я прекъсна с весел тон:

— Наистина, скъпа, не приемам извинения. Дотам няма и един час път и ви гарантирам, че посещението ще е интересно.

Той небрежно я хвана през кръста, все едно искаше да й помогне да се качи в ландото.

Маги замръзна. Варен държеше нож, насочен към нея така решително, че острието му проникваше през зелената й муселинена рокля и се забиваше в плътта й.

Той каза меко:

— Наистина настоявам.

Ако се опиташе да повика прислужниците си, ножът щеше да влезе между ребрата й, преди да издаде и един звук. Маги се качи с каменно лице в ландото, а един съсухрен човечец, облечен като чиновник, седна при нея с гръб към конете. Все още с ножа, насочен към ребрата й, графът седна до нея, вратата се затвори и екипажът потегли. Цялата сцена трая не повече от една минута.

Дори жената, която наблюдаваше от прозореца отгоре, не забеляза нищо нередно.

Когато каретата тръгна, графът махна ножа.

— Вие сте предпазлива жена, графиньо Янош… нямаше да ви се отрази добре, ако бяхте предизвикали сцена. — Той й отправи заплашителна усмивка. — Или да ви наричам мис Аштън?

— Наричайте ме както искате — каза Маги, разярена, че се беше оставила да я хванат толкова лесно. — Виждам, че инстинктът ми не ме е излъгал. Още от самото начало забелязах, че сте непоносим, но не можех да си представя защо един ултрароялист би заговорничил срещу някой британски държавник.

— Липсата на въображение е сериозен пропуск, както може би сама вече разбирате. — Варен кимна на чиновника, който извади малко шишенце и капна няколко капки от някаква лепкава светла течност върху един шал. — Моля да извините грубостта ми, мис Аштън, но аз много уважавам способностите ви и не искам преждевременно да ви навредят. Добре се отървахте на площад „Карусел“, макар че усилията ви нямаше да ви бъдат от полза, ако на сцената не се беше появил вашият надарен с мускули любовник.

Чиновникът се наведе напред и притисна парцала към носа и устата на Маги, като в същото време затисна главата й така, че тя да не може да мръдне. Докато тя се бореше да се освободи, Варен я държеше с неподозирана сила.

Угасващото й съзнание дочу графа да казва:

— Кандовър ме лиши от услугите на Льомерсие, което не мога така лесно да простя. Но аз съм гъвкав човек. Тъй като оцеляхте от онова малко сбиване, намерих как да се възползвам от вас. Ще ви дам на един мой съдружник. Той обожава тази прекрасна плът и не се интересува дали тя го иска, или не.

Последните му думи събудиха ужас у Маги, но волята й вече не можеше да управлява мускулите. Изплашена до смърт, тя пропадна в мрака.

 

 

Рафи пристигна наежен на булевард „Капюсин“, без да знае дали е по-ядосан от мисълта за предстоящия сблъсък с Русе, или от това, че ще трябва да прекара известно време с Марго. Не можеше да мисли за нея като за Маги; това име принадлежеше на изплъзващата се, подлудяваща го графиня. По време на тяхната интимна близост за него тя отново бе станала изцяло Марго Аштън и той не искаше да се откаже от тази мисъл.

Споменът за нощта, която бяха прекарали заедно, вече му се струваше невъобразимо далечен, сякаш това се бе случило преди много години, а не само преди ден. Запита се дали има някакъв шанс Марго да го пожелае, ако Андерсън завинаги напусне живота й. Може би щеше да отнеме много време, но той беше готов да чака. Господ знае, беше чакал цели тринадесет години.

Намръщи се при думите на иконома, че графинята още не се е върнала. Рафи изчака още петнадесет неспокойни минути и пожела да говори със Синтия Нортууд. Макар че Марго му беше казала защо девойката живее при нея, Рафи все пак много се стресна, когато видя раните й.

— Как си, Синтия?

— По-добре, отколкото съм била от дълго време насам, Рафи — каза тя тъжно. — Само ми се щеше да се бях осмелила по-рано да го напусна.

— Сигурно ти е била необходима много смелост, за да си отидеш оттам — каза Рафи, радостен, че поне не е разстроена. Макар тяхната връзка да бе приключила преди години, той все още изпитваше нежни чувства към нея и към безразсъдния й понякога дух. За надвисналия над главата й скандал й е била необходима сигурно цялата смелост на света; надяваше се и майор Бруър да се покаже също толкова силен. Той продължи: — Съжалявам, че те обезпокоих, но се чудя дали графинята е казала дали ще ходи някъде другаде освен в посолството. Имаме неотложна среща и се учудвам, че я няма тук.

— Маги се върна от посолството преди около половин час, но пак тръгна, без да влезе в къщата — отговори Синтия. — Аз тъкмо гледах от прозореца и видях как един мъж спря с екипажа си. Поговориха малко, после потеглиха заедно.

Рафи почувства как стомахът му се свива.

— Познаваш Робърт Андерсън от делегацията. Той ли беше?

— Не, беше мургав мъж, не много по-висок от Маги — каза тя без колебание. — Струва ми се, французин.

Рафи се насили да потисне нарастващата си ревност и да мисли ясно. Разбираемо беше, ако Марго бе тръгнала така внезапно с Андерсън, но не беше много вероятно някой друг да успее да я убеди да отмени ангажимента си за срещата с Русе. Значи по всяка вероятност не е тръгнала доброволно.

— Кажи ми точно какво видя, Синтия, всяка подробност, която можеш да си припомниш.

Тя не можа да каже много за цвета на каретата, защото завесите на прозореца бяха скрили подробностите. Описанието на мъжа можеше да пасне на половината мъже във Франция.

Първо изчезна Андерсън, сега и Марго. Рафи усети как започва да чувства страх, а най-добрата противоотрова беше действието. Разговорът с генерал Русе ставаше много наложителен. Ако случайно генералът е наредил да отвлекат Марго…

Той стана и каза решително:

— Трябва сам да отида на срещата. Изпрати бележка до госпожа Сорел и я помоли да дойде тук от мое име. Трябва да се върна след около час и е много важно да поговоря с нея.

После тръгна, оставяйки обезпокоената Синтия Нортууд.

 

 

По пътя към дома на Русе Рафи реши, че най-добрата стратегия е да стресне генерала с обвинения и да се надява, че той ще се издаде, ако е виновен. Каквото беше настроението му в момента, никак нямаше да му бъде трудно да обвинява.

Русе го посрещна приветливо, стана от бюрото в кабинета си и му подаде ръка.

— Добър ден, ваша светлост. Много мило, че дойдохте, макар да съжалявам, че графиня Янош не е с вас. Съпругата ми се надяваше да си поговори с нея.

— Това не е светско посещение, Русе — каза сурово Рафи. — Аз водя тайно разследване за британското правителство и съм дошъл да ви кажа, че играта свърши. Дори Льо Серпан този път не може да избяга.

Лицето на генерала побледня и той се отпусна на стола си. След миг на смаяно изчакване посегна към чекмеджето.

Рафи го изпревари и извади зареден пистолет изпод палтото си. Насочи го с нетрепваща ръка и изсъска:

— Не правете това, Русе. Вие сте арестуван. Отвън чакат британски войници. И да ме застреляте, няма да се измъкнете.

— Каква ярост — каза генералът с отсянка на горчива веселост. — Исках да взема една пура. Ако съм арестуван, това може да е последната ми възможност да се възползвам от удоволствията на цивилизацията. Ще се присъедините ли към мене?

С предпазливо движение той извади една инкрустирана орехова кутия, сложи я на бюрото и извади оттам една пура. Отряза края й и я запали с небрежна елегантност, сякаш разполагаше с цялото време на света. Беше забележителна демонстрация на добри маниери от страна на човек, изправен пред провала на всичките си планове и пред възможната загуба на собствения си живот.

Отказвайки предложената пура, Рафи седна пред бюрото, а пистолетът му все още сочеше към Русе. Щеше да има достатъчно време да повика войниците. Преди това обаче генералът трябваше да отговори на някои въпроси.

Русе дръпна от пурата и изпусна дима с удоволствие.

— Има едно нещо, за което искам да ви помоля, Кандовър, като джентълмен към джентълмен. Заклевам се, че жена ми не знае нищо за това. Моля ви, направете каквото ви е възможно, за да не пострада тя заради моите грехове.

Вгледан в каменното лице на госта си, генералът прибави:

— Филомена ви е роднина. Това би трябвало да означава нещо, дори ако някой от вашето издигнато потекло не може да признае човек като мене за благородник.

Рафи стисна устни на тънка черта.

— Ще използвам влиянието си. За разлика от вас не воювам срещу жени.

— Не става дума за това, Кандовър — каза Русе с лека режеща нотка в гласа. — Макар че офицерът не може винаги да удържа войниците си, правил съм всичко, което ми е по силите, за да сведа до минимум жестокостите, които често се случват на война.

— Не говоря за войната, говоря за днес и за графиня Янош. — Рафи стана и се наведе над бюрото, а от високата му фигура лъхаше враждебност. — Тя изчезна, вероятно отвлечена. Ако се случи нещо с нея и вие стоите зад това, заклевам се, няма да доживеете да се изправите срещу наказателния взвод.

Генералът извади пурата от устата си и погледна учудено госта си.

— Нямам и най-малка представа за какво говорите. Защо ми е да навреждам на графинята? Като се остави настрана фактът, че тя е прекрасна жена, аз съм заинтересован да запазвам живота, а не да го разрушавам.

— Хубави думи, генерале — каза горчиво Рафи. — След като ми кажете какво сте направили с Марго, може би ще успеете да обясните как според вас убийството може да запазва живот.

Русе се взираше напрегнато в посетителя си.

— Започвам да си мисля, че говорим за различни неща. В какво точно ме обвинявате и защо вашата дама трябва да бъде замесена в това?

Рафи бе започнал да ненавижда спокойствието, на което преди се бе възхищавал. Мимоходом се запита дали собственото му невъзмутимо самообладание не е подлудявало останалите през всичките тези години.

Отхвърляйки всякаква дискретност, той каза:

— Графинята е британска агентка и служеше като инструмент за разкриване на вашия заговор. Предполагам, сте разбрали какво прави тя и сте решили да я премахнете, но е твърде късно. Вече знаем за опита за покушение срещу живота на Касълрий и че Уелингтън е следващата ви мишена. След като ми кажете какво сте направили с нея, искам да знам какви са плановете ви за бъдещето. Застрелях вашия съдружник Льомерсие и заклевам се в Бога, ако трябва, и на вас ще пусна един куршум!

Русе отметна назад глава и се засмя:

— Това ще бъде доста смешно, освен че ще трябва в крайна сметка да умра точно така, както, ако бях виновен в това, в което ме обвинявате. — Той отново дръпна от пурата. — Моята долна постъпка, която, както сега се вижда, не ви е била известна, е, че се опитах да помогна на някои от своите видни колеги, които са в смъртния списък на крал Луи.

Рафи го загледа неразбиращо, а генералът продължи:

— Хайде, Кандовър, сигурно знаете за смъртния списък, имената на мнозина от главните имперски военни са в него. Единствено въпрос на време е кога ще екзекутират маршал Ней и още неколцина други. Смятат ги за предатели. Чист късмет е, че и аз не съм в затвора като тях.

Той се загледа в огънчето на края на пурата си.

— Предателството често е въпрос на дати. Осъдените мъже до един бяха уважавани войници, единственото им престъпление беше, че служеха на губещата страна. Надявах се, че ще мога да помогна на някои от тях да избягат. Дори някои ваши съотечественици са на мнение, че кралските репресии са ужасяващи. Наистина разчитах на помощта на един британец.

Той издуха тънка струйка дим.

— Няма да ви кажа името му, затова не си губете времето да ме заплашвате. Макар че предполагам, че британското правителство няма да екзекутира британец за участие в пропаднал заговор за бягство.

Рафи запита с пресъхнала уста:

— Робърт Андерсън ли беше?

Русе направи пауза и изрече бавно:

— Виждам, че сте добре осведомен.

Рафи смаян започна да преосмисля всичко, което знаеше. Ако Русе казваше истината, това премахваше повечето от свидетелствата, че Андерсън е предател. Мнозина, включително и Рафи, не одобряваха отмъстителността на роялистите. Парите на Андерсън можеше и да бяха подозрителни, но както бе подчертала, отбранявайки го, Марго, нейният любовник може би продаваше една и съща информация на няколко места, без наистина да предава отечеството си.

Колкото до генерала, прозвището му Льо Серпан можеше да бъде чисто съвпадение; в края на краищата още нямаше обяснение за герба с триглавата змия, намерен сред книжата на Нортууд, който беше напълно възможно да е символът на истинския Льо Серпан. Единствената друга възможна връзка беше от Льомерсие към Русе и фактът, че и двамата бяха бонапартистки офицери, не означаваше, че са заговорници.

Рафи запита:

— Анри Льомерсие също ли работеше заедно с вас?

Генералът сбръчка нос, сякаш някаква неприятна миризма си бе пробила път през аромата на пурата.

— Обиждате ме. Льомерсие е чакал, най-лошият тип офицер. Никога няма да си повдигне и пръста, за да помогне на някого, освен ако не му се заплати добре. Ако получи добра цена, би удушил собствената си баба, за да я сготви на фрикасе.

Рафи гузно свали ударника на пистолета и го пъхна под палтото си. Може би Русе беше просто брилянтен лъжец, но Марго никога не бе вярвала, че той е роден убиец, дори когато го подозираше, че е замесен в нещо тайно. Инстинктът й показваше забележително здравомислие.

Рафи каза вдървено:

— Дължа ви извинение. Надявам се, че ще ми простите обвиненията.

— Почакайте — вдигна ръка генералът. — Защо мислите, че съм искал да убия Касълрий или Уелингтън? Без тях Франция би била принудена да приеме много по-унизителен мир.

— Точно затова. Изглеждаше напълно възможно някой истински революционер да иска да види Франция унизена до такава степен, че да е склонна отново да грабне оръжието. Сега, ако ме извините, трябва да тръгвам и да потърся Марго.

Русе поклати глава.

— Блестящо хрумване, но, уверявам ви, не бих направил нищо, за да удължа агонията на родината си: Франция не може да си позволи второ Ватерло. Ако има заговор, заплашващ мира, аз съм също толкова заинтересован да го разкрия, колкото и вие. Ако ми кажете какво знаете, може би ще ви бъда полезен.

Рафи се поколеба, после седна, проклинайки се, задето е така омагьосан от Марго, че не е задавал повече въпроси, когато имаше възможност. Сега беше прекалено късно; когато и Марго, и Андерсън бяха изчезнали от пейзажа, той беше безсилен поради незнанието си. Без достъпа до информацията, с която разполагаха те, нямаше представа към кого да се обърне, затова всяка помощ беше добре дошла. Той изложи накратко какво знаеха и предполагаха, после изброи всички главни и второстепенни заподозрени, които бяха разследвали.

Генералът слушаше внимателно и лицето му потъмня при вестта, че Робърт Андерсън е изчезнал. Прекъсна го едва когато Рафи спомена, че граф Дьо Варен е сред заподозрените.

— Защо Варен? Ултрароялистите имат най-голяма изгода от статуквото.

Рафи помисли малко и отговори:

— В началото имаше подозрение, че ултрароялистите може да искат да убият краля, за да го замести граф Д’Артоа. Но когато стана ясно, че атаката е насочена срещу британските водачи, елиминирахме Варен от нашия списък.

Русе кимна.

— Не съм се виждал с него преди срещата ни в Лувъра, така че направих някои разследвания. Варен е бил сериозно замесен в роялисткото разузнаване, когато е бил в изгнание, но сега дейността му е в рамките на закона. Моля, продължете.

Когато Рафи свърши, генералът се замисли, а въздухът около него стана синкаво-сив от дима на пурата. Накрая той каза:

— Познавам повечето от тези хора, а от всички тях Льомерсие беше най-вероятният участник в подобен заговор. Но не беше достатъчно интелигентен или амбициозен, за да застане начело на подобно начинание. Трябва да узнаем за кого е работил.

След като помисли още малко, той добави:

— Може би ще успея да го разбера. Ако знаем кой е работодателят на Льомерсие, може да намерите вашия Льо Серпан. Ще започна разследването още днес следобед и ще ви уведомя, ако науча нещо важно. Какво ще правите, ще помолите ли Уелингтън да ви даде хора, за да търсите графинята?

— Не, щом не знам къде да я търся, можем да пратим всички съюзнически войски да претърсват Франция, и пак да не я открием. Но вие ми давате идея. Ако Варен е бил замесен в роялисткото разузнаване, той може още да има известни познанства. Може би ще успея да го убедя да ми помогне, заради графинята. Той явно я обожава.

— Кой ли мъж не би я обожавал! — усмихна се Русе за пръв път, откакто дукът му бе отправил обвиненията си. После лицето му отново стана сериозно и пръстите му се свиха около мундщука на пурата. — Ще кажете ли на роялисткото правителство за интереса ми към освобождаването на затворниците?

— Няма да предам човек заради това, че е лоялен към приятелите си — каза Рафи и се изправи. — Но внимавайте, генерале, съпругата ви също заслужава вашата лоялност.

— Знам. — Русе замълча за един дълъг миг. — Когато ми казахте, че ме арестувате, видях съпругата си вдовица и нероденото си дете сираче. Няма да ги изложа на такова нещо. Освен това — прибави той, надсмивайки се над себе си — ще излъжа, ако кажа, че животът не ми е приятен, още повече сега.

Рафи му подаде ръка.

— Няма нищо нередно в това, човек да се радва на живота. Господ знае колко много нещастие има по света.

След като се ръкуваха, той си тръгна, питайки се какво, за Бога, трябва да направи сега.