Мери Джо Пътни
Падналите ангели (4)

4.

Още преди да отвори очи на другата сутрин, Маги си спомни срещата с Рафи Уитбърн и потръпна. Невъзможен човек! Тя обикновено се възхищаваше на спокойния английски самоконтрол, но точно тази черта у Рафи я вбесяваше. Колкото и топлота и спонтанност да бе имало у него на млади години, явно бяха се разсеяли с времето.

Още бе в леглото, заслушана в звуците на ранната утрин — скърцането на някоя кола, случайни стъпки, птичи любовни призиви някъде в далечината. Обикновено се събуждаше по това време, изпиваше чаша кафе, изяждаше един кроасан и отиваше на езда в Лоншан. Но тази сутрин само изръмжа, придърпа завивките над главата си и се зарови в пухения дюшек, защото за днес си беше предвидила много шпионска работа.

След половин час Маги позвъни на камериерката си Инге за закуската. Докато отпиваше горещото френско кафе, прехвърляше наум имената на информаторките, с които искаше най-напред да се свърже.

Обикновено се смяташе, че шпионката събира информацията си в легнало положение, но според Маги този метод имаше силно ограничени възможности, а освен това беше уморителен и дискриминиращ. Нейният метод беше различен и доколкото й бе известно, уникален — тя бе създала първата в света женска шпионска мрежа.

Мъже, които имат тайни, са предпазливи спрямо мъжете, но често пъти учудващо нехайни в присъствието на жени. Камериерки, миячки, проститутки и други жени с ниско обществено положение често пъти имаха възможност да следят събитията, а Маги притежаваше безспорен талант да ги убеждава да й се доверят.

В Европа беше пълно с жени, изгубили бащи, съпрузи, синове и любовници в Наполеоновите войни. Много от тях охотно предаваха информация, с която биха могли да допринесат за мира. Някои искаха отмъщение не по-малко от самата Маги, други бяха разорени и отчаяно се нуждаеха от пари. Всички те заедно съставляваха онова, което Робин наричаше милицията на Маги.

Извънредно важни документи биваха хвърляни наред с отпадъците в кошчетата за боклук, ценни писма оставаха в джобовете на дрехите, давани за почистване, мъжете се хвалеха с постиженията си на покорените от тях жени. Маги издирваше жените, които имаха достъп до подобни сведения, споделяше радостите и скърбите им, понякога им даваше пари, за да хранят децата си дори когато нямаха да й продадат никаква информация.

В замяна на това предаността им към нея стоеше над всичко, което биха могли да спечелят. Нито една не я беше предала, а много от тях бяха станали нейни приятелки.

Откакто бе загубила баща си, Маги почти през цялото време бе живяла в Париж, дегизирана като скромна вдовица с безвкусно подбрани дрехи и сиромашка шапка, скрила блестящата й коса. Когато беше свикан Виенският конгрес, тя си бе възвърнала естествения вид и бе заминала за Виена като графиня Янош, движейки се в естествената за дипломатите среда.

Когато Наполеон избяга от Елба и предяви претенции да му върнат короната, тя веднага се върна на поста си в Париж, за да може да праща информация в Лондон. След Ватерло повечето дипломати и безделници, навъртащи се около конгреса, отново се бяха прибрали в Париж, затова тя възкреси графинята и нае къща, достойна за нейния ранг. Но вече се уморяваше да бъде някоя друга, различна от самата себе си.

Робърт Андерсън бе играл много роли през годините. Беше й помогнал да установи прикритието си, осигуряваше й пари, за да живее охолно и да плаща на информаторките си. Той бе създал и каналите й за връзка, а това никак не бе лесно, когато континенталната система на Наполеон беше затворила почти всички европейски пристанища за британците. В различни периоди тя пращаше информация през Испания, Швеция, Дания, дори Константинопол.

Налагаше се Робин да пътува много често. Маги се досещаше, че понякога сам пренася извънредно важни съобщения до Англия, пресичайки тайно Ламанша с помощта на контрабандисти. Почти една трета от времето си прекарваше с Маги, но между посещенията му минаваха месеци. Работата му бе далеч по-опасна от нейната и тя винаги си отдъхваше, когато го видеше жив и здрав.

Защото през по-голямата част от тези години те бяха любовници. Дори в началото, когато отчаяно се нуждаеше от вниманието му, тя съзнаваше, че онова, което изпитва към него, е само приятелство и благодарност, а не романтична любов. Но бе продължавала, наслаждавайки се на топлотата и физическото удовлетворение, което и двамата получаваха. Той беше нейният най-добър приятел, човекът, на когото тя вярваше най-много на света, братът, когото никога не бе имала.

И една сутрин преди три години тя се бе събудила с твърдото убеждение, че приятелството не е достатъчно и че е дошло време да сложат край на връзката си. Толкова много дължеше на Робин и толкова много държеше на него, че й беше дяволски трудно да му каже, че вече не иска да споделя леглото му.

Той обаче винаги се бе проявявал като извънредно внимателен любовник и я разбра. Когато му изтърси всичко наведнъж, той за момент застина. След това спокойно заяви, че не би искал да я задължава да прави нещо, което я кара да се чувства неудобно.

Останаха си приятели и продължиха да работят заедно. Той все още живееше с нея, когато биваше в Париж. Разликата беше, че сега за него имаше отделна стая.

Фактът, че Робин толкова толерантно бе приел промяната в отношенията им, потвърждаваше това, че и той я смята повече за приятел, отколкото за партньорка в живота. Макар че бе предложил да се ожени за нея скоро след като й бе спасил живота, тя знаеше, че бе приел отказа й с облекчение.

И все пак, макар никога да не се бе съмнявала, че е направила точно това, което трябва, леглото й бе студено и самотно. Без съмнение точно затова Рафи й се бе видял така зашеметяващо привлекателен. Тя побърза да отклони мислите си в друга посока.

Робин съвсем неотдавна бе изплуват от мрачините на шпионската мрежа, за да стане чиновник в британското посолство. Маги предполагаше, че лорд Касълрий знае кой е той в действителност, но останалите хора от мисията най-вероятно го вземаха просто за един приятен бърборко без никакви особени качества.

Радваше се, че той е наблизо, и то не само защото компанията му й бе приятна. Имаха нужда от способностите му предвид вероятната заплаха срещу мирните преговори.

След като начерта плана си за действие, Маги навлече неочебийните си вдовишки дрехи и тръгна да навести най-полезните си информаторки. Ако нейните жени знаеха какво да търсят, щяха да успеят да допълнят откъслечната информация на Маги. И ако късметът й се усмихнеше, Елен Сорел скоро щеше да се върне в Париж и да й помогне в изпълнението на задачата.

 

 

Маги и Робин седяха пред говеждото варено с една франзела и кана вино и си разказваха какво бяха научили в последните двадесет и четири часа. Разделиха си последното вино и тя каза:

— Значи се разбрахме?

— Да, тримата мъже, на които се спряхме, вероятно са мозъците на аферата, макар че ще трябва да наблюдаваме поне още половин дузина. — Робин прокара уморено ръка през русата си коса. — Дори и тогава остава възможността да не сме улучили нашия човек.

— Е, това е най-доброто, което можем да направим. Предполагам, че можем да предупредим охраната на най-важните лица, но вече имаше толкова много заговори, че всички са станали предпазливи.

— Вярно. — Робин разглеждаше лицето на Маги. Под менящите цвета си сивозелени очи имаше сенки, като от зле изкарана нощ. — Имам една идея, която няма да ти хареса.

Маги прехапа крайчеца на устата си.

— През цялото време досега не съм харесвала повечето от гениалните ти идеи, така че нека това не те спира.

Той не пожела да отвърне на закачката й и продължи:

— Мисля, че ти и Кандовър би трябвало да се представяте за любовници.

— Какво? — Маги тропна чашата си така силно на масата, че виното се разплиска. — Защо, по дяволите, да правя такава щуротия?

— Чакай да се доизкажа, Маги. Нашите заподозрени до един са висши служители, които разпределят времето си между борбите в преговорите и ходенето по приеми и балове заедно с другите членове на дипломатическия корпус. Най-добрият начин да се доближиш до тях е като ходиш на същите тези места.

— Не можеш ли ти да го правиш?

— Аз не съм достатъчно важна личност. Един нисш чиновник няма да си бъде на мястото при такива изключителни случаи.

— Защо да не мога да ходя сама?

Робин започна търпеливо:

— Маги, неразумна си. Достатъчно лошо беше, че отиде сама на онзи австрийски бал, ако го направиш пак, ще се изтълкува така, сякаш си търсиш любовник. През цялото време ще трябва да се отърваваш от мъжете, които се интересуват от тебе поради неполитически причини.

— Имам доста голям опит с подобни личности!

Без да обръща внимание на забележката й, той продължи:

— Кандовър е чудесен придружител. Той е достатъчно важен, за да го канят навсякъде, и същевременно няма официална позиция в правителството. Освен това е приятел на Стратмор и е тук, за да ни помогне да разкрием заговора. Ако се появявате винаги заедно, ще можеш да ходиш навсякъде и да говориш с всекиго, без да събуждаш подозрения.

Отстъпвайки с достойнство, Маги каза:

— Мислиш ли, че наистина е необходимо да го правя, Робин?

— Интуицията ти е най-доброто оръжие, с което разполагаме. — Той прикова очи в нейните, опитвайки се да получи съгласието й. — Често пъти усещаш, че има нещо нередно у човек, когото нямаме причина да подозираме, и излизаш права. Щом няма налице солидни доказателства, трябва да се възползваме от всички предимства, които имаме, а това означава, че трябва добре да се познаваш с нашите заподозрени, за да си съставиш мнение и може би да хванеш някакви следи. Но не можеш да го направиш, ако не се доближиш до тях.

— Прав си — каза тя колебливо. — Ако ги познавах добре, нямаше да фигурират в нашия списък, защото веднага щях със сигурност да доловя невинни ли са, или виновни. Но не знам дали ще мога достатъчно убедително да мятам влюбени погледи на Кандовър. По-скоро бих му метнала чаша с вино в нахалната физиономия.

Робин си отдъхна, знаеше, че е спечелил.

— Сигурен съм, че човек с твоите забележителни актьорски дарби може да свърши добра работа и да увисне на врата на дука. Фактически според мене повечето жени биха ти завидели за работата.

И без да обръща внимание на изсумтяването й, продължи:

— Освен това разследването може да стане много опасно, много повече, отколкото е била обичайната ти работа. Говорим за отчаяни мъже, притискани от липсата на достатъчно време. Съюзническите държавни глави до един искат да доведат преговорите докрай и да се върнат в кралствата си. Най-късно до края на септември трябва да се разотидат оттук, така че ако нещо има да става, ще е в следващите две-три седмици.

— Е, и? — запита тя.

— Ако някой те заподозре, животът ти може да бъде застрашен — каза той безцеремонно. — Кандовър може да не е професионален агент, но поне изглежда като човек, който би бил полезен в схватка. И понеже през повечето време няма да мога да бъда близо до тебе, ще съм по-сигурен, ако си с него.

— Кога реши, че не съм способна да се грижа за себе си? — изфуча тя.

— Маги — изрече меко Робин, — никой не е неуязвим, независимо колко е умен.

Думите му накараха кръвта да се отдръпне от лицето й. Робин не обичаше да й напомня за обстоятелствата, при които се бяха срещнали за пръв път, но искаше да бъде сигурен, че тя ще се държи предпазливо. От опит знаеше, че Маги е храбра до безразсъдство.

След миг тя му се усмихна примирено.

— Много добре, Робин. Ако приемем, че Кандовър може да бъде убеден да ни сътрудничи, двамата с него ще станем обект на клюки. Ще ни виждат навсякъде, ще изглеждаме така погълнати един от друг, че никой няма да заподозре, че в главите ни има и по-свестни мисли.

— Добре. — Той се изправи. — Време е да вървя. Трябва да се срещна с един човек, който никога не се показва денем.

Маги също стана.

— Понеже не разполагаме с много време, ще ида при Кандовър и ще му разкажа каква незавидна съдба го очаква. Но ако той се опъне, ще оставя на тебе да го убеждаваш.

Робин поклати глава.

— Мисля, че е най-добре той да не знае за връзката помежду ни. Известно ти е първото правило на шпионина.

— „Никога не казвай на някого нещо, което не е необходимо да знае“ — цитира тя. — Предполагам, че имаш право. Кандовър е аматьор в тези игри и колкото по-малко знае, толкова по-добре.

— Да се надяваме, че ще се изяви като талантлив аматьор.

И Робин си тръгна с една лека прощална целувка. Маги затвори вратата след него с чувство на досада. Виж го ти как се грижи за безопасността й, докато според нея неговата работа е двойно по-опасна.

Тя сви рамене и се качи в стаята си. Ако продължаваше да се нервира, нямаше да издържи дълго като шпионка. Много по-добре беше да вземе да се запита как ли ще й се отрази занапред дългият и редовен престой в компанията на Рафаел Уитбърн.

 

 

Местата, където се изнасяха представления, бяха най-сигурният барометър на общественото мнение в полуделия по забавленията Париж, затова Рафи реши да прекара вечерта в някой театър. Това беше преживяване, изпълнено с вълнения.

Всички театрални директори бяха получили заповед да приемат безплатно известен брой войници от съюзническите армии. Но за съжаление онова, което бе замислено като жест на добра воля, тази вечер се бе превърнало в кавга между французи и съюзнически войници на задните редове на партера. Макар че никой не беше сериозно ранен, се наложи представлението да бъде прекъснато почти за половин час. Друг зрител англичанин небрежно подхвърли, че подобни спречквания са нещо обичайно.

Когато се върна в апартамента си, Рафи бе изпаднал в мрачно настроение. Напук на страховете на Люсиен и Маги, той не вярваше, че разбитите европейски народи могат отново да се впуснат във война, но инцидентът в театъра го бе убедил. Имаше чувството, че буреносните облаци се сгъстяват, и рискът от евентуално сътресение беше доста осезаем.

Залутан в мислите си, Рафи влезе в спалнята. Канеше се да позвъни на камериера си, когато чу студен глас откъм тъмния ъгъл:

— Бих искал да поговоря с вас, ваша светлост, преди да се оттеглите.

Разпозна гласа без капчица съмнение — мед с мъничко чакъл — и разбра кой е посетителят още преди очите му да са привикнали към бледата светлина на свещта. Маги се бе отпуснала небрежно на стола, облечена от глава до пети в тъмни мъжки дрехи, скрила блестящата си коса под плетена шапка, а черното й палто се търкаляше на леглото.

Рафи се зачуди как, по дяволите, е влязла тук, но не пожела да й достави удоволствието да я запита.

— Ти да не си решила да ставаш Шекспирова героиня, Виола например?

Тя се изсмя.

— В действителност се виждам в образа на Розалинда.

Той свали палтото си и го пусна на дивана.

— Предполагам, че причината да си тук не е тази, за която би си помислил един мъж, ако намери жена в спалнята си.

Сбърка с тази забележка. Тя му хвърли остър като кама поглед и отговори:

— Предположението ти е правилно. Има някои неща, за които трябва да поговорим, а това ми се стори най-бързият и дискретен начин.

— Много добре. Би ли приела да пийнеш с мен един коняк? — Тя кимна утвърдително, той наля две чаши и седна на стола вдясно от посетителката си. — Какво си открила?

Тя въртеше разсеяно чашата с бренди.

— Моите източници сочат трима основни заподозрени и няколко второстепенни. Всички те са видни мъже, такива, каквито обикновено не попадат под подозрение. Всеки от тях има способност и мотиви да планира такъв род заговор.

— Възхитен съм от твоята експедитивност. — Той отпи от брендито. — Кои са твоите заподозрени?

— Без да ги подреждам по важност, един прусак, полковник Карл фон Ференбах, и двама французи, граф дьо Варен и генерал Мишел Русе.

— Какви мотиви биха могли да имат?

— Граф дьо Варен е ултрароялист, близък сподвижник на брата на крал Луи, граф д’Артоа. Сигурна съм, че знаеш, граф д’Артоа е фанатичен реакционер. Той и приятелите му емигранти искат да изтрият всякаква следа от революционен дух във Франция и да я върнат назад към стария режим. — Тя изрази раздразнението си с един галски жест. — Това наистина е невъзможно, все едно човек да иска да спре прилива, но те никога няма да го разберат. През последните двайсет години Варен обиколи цяла Европа по съмнителни роялистки дела. Някои от последните му проекти го правят достоен да влезе в нашия списък.

— Разбирам. — Високите й скули бяха невъзможно патетични под светлината на свещта, кичури златиста коса, изплъзнали се изпод шапката, огряваха лицето й, смекчавайки грубостта на облеклото й. Рафи с мъка си наложи да се съсредоточи върху това, което му говореше тя. — Ако този заговор идва от ултрароялистите, кой според тебе ще е мишената?

— Може да ти прозвучи налудничаво — каза тя нерешително, — но може би Варен иска да убие самия крал Луи, за да може граф д’Артоа да заеме трона.

Предположението накара Рафи да подсвирне. Това беше грозна мисъл, но като се вземеше предвид нестабилността на Франция в този момент, май всичко беше възможно.

— А другите французи?

— Русе е бонапартист. Роден е в семейството на хлебар и е станал един от най-видните френски генерали. Той е корав и смел, предан на Наполеон и на революцията. Сега е в щаба на Талейран и се занимава с въпроси, отнасящи се до френската армия.

— Кой ще е най-вероятният му прицел?

Тя вдигна рамене.

— От негова гледна точка почти всяка видна личност от съюзниците, защото това в края на краищата ще доведе до много по-неприемлив мир. Ако се случи нещо на някой от видните умерени дейци, радикалите ще имат унижението, което се стремят да постигнат.

— И Европа отново ще започне да воюва след година-две — намръщи се Рафи. — Уелингтън би бил най-подходящата мишена. Не само всички го уважават, но и всички знаят, че няма да вземе никакви предпазни мерки, защото смята, че ще изглежда като страхливец, ако започне много високо да оценява живота си.

— Дори един вълшебен живот може да си има край — заключи сухо Маги. — Ако му се случи нещо, Британия ще предяви претенции към Франция също толкова категорично, колкото го правят прусаците.

— Като заговорихме за прусаците, какво ще кажеш за полковник фон Ференбах?

Маги допи коняка си, стана и напълни отново двете чаши. Рафи се възхити от начина, по който тесният панталон прилепваше по стройните й хълбоци и бедра. Някога, когато тя се обличаше само в женски дрехи, той не бе могъл да разбере какво пропуска.

Без да съзнава, че е станала обект на подобен оглед, Маги седна и започна:

— Фон Ференбах е типичен прусак, което означава, че чисто и просто съвсем недвусмислено мрази французите. Беше помощник на маршал Блюхер, а сега е военен аташе в пруската делегация.

— Всички прусаци ли изпитват такава омраза към Франция?

— За британците е по-лесно да действат въздържано, отколкото за другите съюзници — започна тя внимателно. — Като имаме предвид колко жестоко са страдали европейските народи, нищо чудно, че руснаци, прусаци и австрийци искат да накарат Франция да си плати. Франция е посяла ветрове и сега жъне бури.

Рафи знаеше причината, поради която тя изпитваше съвсем лична омраза, и запита:

— Как според тебе може да бъде третирана Франция?

Маги погледна нагоре, сивите й очи гледаха студено и твърдо.

— Ако Наполеон стоеше пред наказателен взвод, самата аз щях да дам заповед за стрелба. Но някой трябва да спре омразата, иначе това ще продължи безкрай. Касълрий и Уелингтън имат право, че ако бъде унищожена гордостта и силата на Франция, това ще създаде друго чудовище, срещу което пак ще трябва да се борим. Ако се случи нещо на един от тях двамата…

Тя красноречиво вдигна рамене. Рафи разбра жеста й.

— Те двамата и цар Александър единствени са застанали между Франция и жадната за отмъщение Европа. Мислиш ли, че Ференбах може да иска да убие един от тези трима души?

— Мисля, че ще е по-заинтересован да удари по Талейран или Фуше — отвърна тя. — Те са французи, които са служили и на революцията, и на роялистите, а сега водят преговорите от страна на Франция срещу четирите съюзнически държави. Един почтен прусак би трябвало да ги ненавижда заради ренегатското им поведение.

— Сега, след като ми преподаде урок по политика на конференцията, какво ще правим?

Маги почувства как стомахът й се свива; това, което й се бе сторило разумно, когато говореше с Робин, сега изглеждаше като удивителна глупост.

— Направени са тайни разследвания, но трябва да следим и по-отблизо нашите заподозрени. Аз имам таланта да надушвам мошениците и бих могла да отгатна кой е нашият човек, ако поговоря с всеки от тях.

Тя крадешком изтри изпотена длан в бедрото си.

— Колкото и да ми е противно да си го помисля, ще е полезно ние с тебе да се престорим, че имаме връзка. По такъв начин ще можем да се движим в дипломатическите среди на публичните събития, където се водят повечето неофициални преговори. Тебе ще канят навсякъде и можеш да ме водиш със себе си като твоя любовница.

Ужасно развеселен, той вдигна тъмните си вежди.

— Разумно предположение, но ще можеш ли да понесеш да прекарваш толкова много време с мене?

— Мога да понеса какво ли не — отвърна тя хапливо, — независимо колко ужасно ми се вижда.

Настроението й не се подобри от това, че той се разсмя на висок глас.

— Улучи безпогрешно! Но това доказва моята гледна точка. Мислиш ли, че ще можеш да се въздържиш и да не забиеш ноктите си в недостойната ми плът?

Тя се изправи и каза с мила интонация:

— Пред хората ще се държа точно така, както се очаква от една безмозъчна, оглупяла от любов, женска.

— Само такава ли ще се заинтересува от мене? — Той също стана и в сивите му очи заигра усмивка. — А как ще се държиш на четири очи?

Маги се изруга наум, задето беше допуснала да се разкрие. Опитваше се да води разговора така, сякаш и двамата са професионални шпиони без никакви минали общи истории, но вече не можеше. Двамата с Рафи се познаваха болезнено добре и това винаги щеше да стои помежду им.

Искаше да избяга, защото знаеше, че изпада в опасно положение. Не физически, макар че той бе застанал на не повече от метър и се извишаваше над нея; на този проклетник никога нямаше да му се наложи да прибегне до сила. Само трябваше да се усмихне с онази своя ленива пленителна усмивка точно както го правеше сега…

За да не отстъпи, тя подметна сухо:

— Няма да има никакво „на четири очи“. Става дума за чисто професионален ангажимент.

— Ако мислиш, че става дума само за професионален въпрос, значи си глупава, а не мога да повярвам на такова нещо — отвърна той. — Колкото и да не ти харесва, трябва да се съобразяваш с факта, че между нас има нещо.

Той пристъпи напред и полека я прегърна.

Дори съзнавайки, че той се готви да я целуне, тя не направи никакво движение. Когато устните им се срещнаха, в нея забушуваха вихри — инстинктивно желание да избяга презглава и още по-дълбок инстинктивен подтик да се отпусне в прегръдките му.

Някъде дълбоко в съзнанието й един хладен, разумен глас казваше, че Рафи е прав; щом трябва да се представят убедително като любовници, необходимо е да не се притесняват един от друг. А това нямаше да бъде възможно, ако тя подскачаше като подплашен заек всеки път, щом той я докоснеше.

Само това оправдание й трябваше, за да отговори на целувката му. Обви ръце около шията му и се притисна до него. Независимо от изминалите години топлината и силата на здравото му тяло бяха тревожно познати, също като допирът на езика му и слабият му неповторим аромат на мъж. Но тогава тя беше невинна, а той — нежен, закрилящ млад ухажор. Сега и двамата бяха зрели, опитни в страстта и желанието се разгаряше в тях като подпалено от мълния.

Той леко изстена и притисна хълбоците й плътно до себе си. Желаеше я толкова силно, колкото и тя него, може би дори повече. Знанието й даваше чувство за сила. Той беше започнал, затова на нея оставаше да реши кога да свърши. Но не точно сега, не когато допирът му прогонваше студа и самотата.

Тя неволно въздъхна, когато той погали гърдата й. Зърното й щръкна, по тялото й започна да се разлива гореща вълна. Той започна да разкопчава копчетата на ризата й. Усещайки как гърдите й болят от докосването на ръцете му, тя разбра, че не бива да остави това да продължава, защото иначе ще го накара да я отнесе в леглото. Само след миг, достатъчен да събере сила, тя се изтръгна от ръцете му и се отдалечи на няколко крачки, преди той да има време да реагира.

Той понечи да се приближи към нея, на лицето му бе изписан копнеж. Тя го спря с рязък жест, който означаваше недвусмислен отказ. И каза с възможно най-студения си глас:

— Досадно е човек да бъде привлечен от някого, когото не харесва особено много, но това ще ни помогне за нашия маскарад. Ако ме гледаш така пред хората, никой няма да разбере, че връзката ни е само преструвка.

Рафи спря насред път. В мига, преди отново да надене маската на самообладанието си, тя прочете в очите му гняв и може би нерешително възхищение.

Но никое от тези чувства не пролича в гласа му, когато й отговори по също толкова студен начин:

— Ако реагираш така следващия път, когато те целуна, връзката ни ще стане съвсем естествена.

— Няма да отрека, че те намирам привлекателен, но страстта не е мой господар, затова се подготви по-добре за разочарованието. — Тя се усмихна хитро. — Ако мислиш, че ще загубиш самообладание в мое присъствие, предлагам да се свържеш с хотелските камериерки. Без съмнение някоя от тях ще пожелае да облекчи разочарованието ти.

— Мога да се справя по-добре от камериерка — отсече той. — И не се тревожи за самообладанието ми. Налага ми се да се срещам с жена, която може да ме превърне в пощурял от страст дивак.

Като прецени, че е време да приключи с това, тя извади от вътрешния си джоб един лист и му го подаде.

— Ето имената и описанията на седем други мъже, които също могат да бъдат заподозрени. Прочети го и го унищожи, преди да излезеш утре сутринта. Не ти ги споменах, защото не исках да те обърквам с прекалено много информация, но трябва да имаш всичко предвид, ако се срещнеш с някого от тях.

Рафи хвърли един поглед на листа. Сорбон, Дитрих, Льомерсие, Драйфус, Тен, Сибур и Монкан. Той остави листа настрана, щеше да се занимае по-късно с него.

Маги каза:

— Утре вечер в британското посолство има прием в чест на пруската делегация. Фон Ференбах ще бъде там, затова трябва и ние да отидем. Адресът ми е булевард „Капюсин“ 17. Ще можеш ли да ме вземеш около осем часа?

— Ще дойда. Опитай се да бъдеш точна.

Неспособен повече да се въздържа да не зададе въпроса, който го тормозеше, Рафи добави:

— Впрочем какво мисли съпругът ти за твоите занимания?

— Кой?

— Граф Янош, разбира се.

Напрежението в стаята се стопи, когато в очите на Маги блесна едва сдържан смях.

— О, скъпият ми Андраш! — Тя сключи ръце пред гърдите си и носталгично премига с дългите си ресници. — Той беше несравним. Толкова красив в хусарската си униформа, с такива рамене!

— Жив ли е още този несравним граф?

— Уви, благородният му живот бе прекъснат в битката при Лайпциг. Или пък беше при Аустерлиц.

— Между тези две битки минаха девет години — изтъкна той. — Да не би през цялото това време да не си му отдавала дължимото или просто си решила, че не си подхождате?

Маги махна грациозно с ръка и вдигна палтото си, увивайки тъмните му дипли около раменете си.

— О, казват, че прекалено многото време, прекарано заедно, е пагубно за брака.

— Наистина ли така казват? — подметна той сухо и саркастично. — Защо имам чувството, че си толкова графиня, колкото съм и аз?

По пътя към прозореца Маги му се подсмихна дяволито през рамо.

— Аз поне имам възможността да стана графиня, което за тебе не би могло да се каже — подметна тя закачливо.

Докато тя отдръпваше завесите, Рафи отбеляза:

— Няма ли да е по-лесно да излезеш през вратата?

— По-лесно ще е — потвърди тя, — но трябва да си поддържам репутацията. Лека нощ, ваша светлост.

Тъмната й фигура изчезна зад завесите и в стаята нахлу свеж ветрец.

Рафи се приближи до прозореца и надникна навън. Тя беше изчезнала, но заловени за стената, наблизо растяха здрави диви лози. Не бяха особено голямо препятствие за пъргав човек.

Той поклати глава развеселен и пусна завесата. Тя беше хитра вещица, която искаше да го подлуди, но тази игра се играе от двама. Устните му се извиха в усмивка. Тя може и да си мисли, че е достатъчно силна, за да не позволи на страстта да я овладее, но той не беше особено сигурен в това.

Предстояха много интересни седмици.

 

 

Бяха вързали очите на англичанина за пътуването из парижките улици и той подозираше, че го въртят в кръг, за да го объркат. Стисна зъби, когато се сети за предстоящата среща. Човекът, който го бе повикал, бе известен единствено като Льо Серпан. Също като змията, чието име бе взел за свое прозвище, той будеше страх и благоговение у малцината, които знаеха за съществуването му. Англичанинът знаеше, че запознанството с Льо Серпан е опасно, но отплатата неизбежно бе свързана с рискове.

Раздрънканата карета изтрополи и спря. Колко време бяха обикаляли — петнадесет минути? Тридесет? Когато човек е в безпомощно състояние, трудно преценява времето.

Когато вратата на вонящата карета се отвори, вътре нахлу свежа струя въздух. Мълчаливият придружител хвана англичанина над лакътя, измъкна го от каретата и го поведе по тясна павирана ивица, без да обръща внимание на това, че заслепеният от превръзката на очите човек се спъна и една не падна.

Влязоха в някаква сграда, слязоха по закрито стълбище и тръгнаха по тесен кънтящ коридор. Вървяха много дълго, изкачиха се по още едни стълби и едва тогава водачът спря. Чу се звук от завъртане на дръжка и някой блъсна англичанина в някаква стая. Той посегна да свали превръзката от очите си, но спря, когато чу един пронизителен глас, явно преправен:

— Не те съветвам да го правиш, англичанино. Ако видиш лицето ми, ще трябва да те убия. Това ще е голяма загуба, защото мога да те използвам много по-уместно.

Англичанинът свали ръката си, съкрушен от това, че е с вързани очи и е сам. Невъзможно беше дори да отгатне от каква народност е опасният му работодател; като знаеше какъв политически коктейл представлява Париж, този кръвожаден човек можеше да бъде всякакъв.

Опитвайки се да говори с уверен тон, англичанинът каза:

— Не ми губете времето със заплахи, Льо Серпан. Сведенията, които ви давам, сигурно ви харесват, иначе нямаше да ми плащате за тях. И сигурно искате още, иначе нямаше да настоявате за пръв път да се срещнем лично.

Чу се гърлено изсмиване.

— Дреболиите, които ми донесе, свършиха работа, но не бяха кой знае какво в сравнение с това, което искам от тебе сега. В следващите няколко седмици искам пълни сведения за придвижванията на лорд Касълрий и на дук Уелингтън, плюс всекидневни доклади за това, какво прави делегацията.

— Не съм на длъжност, която ми позволява да знам всичко.

— Тогава намери някого, който да е, англичанино. Заплахата в кадифения глас беше несъмнена. Не за пръв път англичанинът си пожелаваше да не се беше забърквал в това. Но вече беше много късно да съжалява; Льо Серпан знаеше доста неща за него. В желанието си да се препоръча той каза:

— За да науча нещо повече, ще струва и нещо отгоре. Повечето хора от щаба не са склонни да говорят, а онези, които се съгласят, искат много.

— Разноските ще ти бъдат възстановени, стига да са оправдани. Няма да плащам за курви и комар.

Пот изби под превръзката, когато англичанинът си помисли дали Льо Серпан знае, че е взел от парите, предназначени за по-незначителните информатори. Не беше разумно да си присвоява част от тях за собствена употреба, но ако не беше платил тъкмо този комарджийски дълг, можеше да изгуби позицията си в делегацията. Той каза сухо:

— Няма нужда да се тревожите по този въпрос.

— Колко успокояващо — поде Льо Серпан с несъмнена ирония. — Изпращай докладите си по обичайния начин. Помни, искам всекидневна информация, защото положението става критично. Ще бъдеш осведомен, когато ми потрябва пак да те видя. Сега си върви.

Когато пазачът дойде и го изведе от стаята, англичанинът се замисли върху това, което се готвеше. Ако знаеше какво е замислил Льо Серпан, информацията щеше да бъде много ценна.

Опасността беше именно в това, че не знаеше на кого да я продаде, освен ако не разбереше коя е змията. Но къде е имало някога печалба без опасност?