Мери Джо Пътни
Падналите ангели (26)

26.

Елен Сорел седеше в гостната си, отпивайки от късното сутрешно кафе, и прелистваше кореспонденцията си. Лъчите на ранното есенно слънце осветяваха приветливата стая и правеха разтърсващите драматични събития от отминалия ден да приличат на някакъв трескав кошмар. Русе и фон Ференбах бяха разпръснали малката армия на Варен само с цената на няколко незначителни наранявания, нанесени на техните хора. Имението, което можеше да стане център на една нова империя, сега беше празно с изключение на пруските стражи. Мирният договор беше подписан, и тя беше изиграла своята роля в това.

Казваше си, че потиснатото й настроение е само неизбежната умора, която идва в края на всяко голямо начинание. Време беше да помисли за бъдещето. След няколко седмици щеше да бъде безопасно да доведе дъщерите си отново в Париж. Мисълта за това хвърли светлина в сърцето й. Но Елен остана загледана в утайката на кафето, питайки се защо не се чувства щастлива.

Тогава влезе камериерката и й съобщи, че госпожата има посетител. Пруски благородник, много висок.

Панически разтревожена от вида на косата си и поради факта, че не е облякла най-хубавата си сутрешна рокля, Елен прокара език по пресъхналите си устни и каза на прислужницата да покани госта. Полковникът вчера я беше оставил пред дома й с почтителен поклон, но не беше казал, че ще я посети. Без съмнение е дошъл само за да се осведоми дали не е пострадала от буйната езда.

Карл Фон Ференбах изглеждаше много висок и много красив, русата му коса блестеше в утринната светлина. Беше и извънредно сериозен, когато се поклони над ръката, протегната му от Елен.

След един миг неловко мълчание полковникът каза бавно:

— Помислих над това, което казахте онзи ден, когато ме посетихте.

Пулсът на Елен се ускори.

— Да?

Светлосините му очи леко потъмняха от усилието, да изрази чувствата си, и той продължи:

— Казахте, че някой трябва да спре омразата и че искате от мене да ви гледам, без да си спомням, че вие сте французойка, а аз прусак.

Елен остана безмълвна, в очакване, а изражението на лицето й беше толкова топло и подканващо, колкото изобщо можеше да бъде.

След още една дълга пауза полковникът каза, запъвайки се:

— Опитвах се да се издигна над чувства, но не успявах. Болката не си отиваше. Но ако сърцето може да изпитва болка, със сигурност е способно и на по-щастливи чувства.

В тона му се долавяше въпрос и Елен подсказа тихо:

— Чувства като любов?

— Точно така. — Откритият му поглед се кръстоса с нейния. — Ако сте склонна да простите студенината ми, може би… може би ще можем да опитаме.

Елен му отправи блестяща усмивка.

— Искам това повече от всичко на света.

Напрежението слезе от лицето му. Подмладен като че ли с много години, той каза:

— Ще имате ли време да дойдете сега с мене на разходка в Лоншан? Каретата ми е отвън.

Елен премига изненадана, полковникът със сигурност не си губеше времето! Пък и защо да го губи? Вече достатъчно много време беше пропиляно. Тя се изправи и каза:

— За мене ще бъде голямо удоволствие да ви придружа.

— Има едно нещо… ако позволите?

Той пристъпи напред и притегли Елен към себе си, оставяйки и възможност да се отдръпне, ако поиска.

Тя остана на място, почти потръпвайки от надежда и страх.

Устните му бяха топли и мъжествени, в никакъв случай такива, каквито би очаквала у един леден принц. С лека въздишка тя се облегна на него, накланяйки глава назад, за да може той по-добре да вкуси дълбините на устата й. Това, което започна като предпазливо проучване, бързо се разви в изгаряща страст. Животът нахлу в нея и тя затрептя чак до крайчеца на пръстите си.

Те се притискаха плътно един до друг, сякаш всеки от двамата искаше да запълни години, минали в празнота. Тя бе замаяна от вкуса и допира му — от здравото му тяло, притиснато до нейното, — от жадността, с която я милваше, изучавайки извивките на дребното й тяло. След една цяла вечност, която бе само началото, тя неясно осъзна, че гърбът й се опира до стената и че без силните ръце на полковника би се свлякла на пода разтопена от щастие.

Той отметна назад глава, останал без дъх като нея.

— Исках да направя това още от мига, в който те срещнах. — Докосна нежно бузата й. — Сега ще те изведа на разходка, после ще отидем да обядваме в най-хубавото парижко кафене и междувременно ще има още целувки. Да?

— Да!

Заливайки се в щастлив смях, Елен го хвана за ръка и двамата се запътиха навън към каретата му. Полковникът винаги щеше да си остане сдържан мъж, по-скоро сериозен, отколкото излиятелен, но в това нямаше нищо лошо. Тя беше емоционална и за двама им.

 

 

Люсиен беше прекрасен партньор за чашка. Не само не задаваше никакви въпроси, но и сложи домакина си да легне в доста ранен час, затова на следващата сутрин Рафи се събуди със съвсем леко главоболие. Намери Люсиен да спи спокойно на дивана в гостната стая.

Докато закусваха кроасани с кафе, Рафи разказа подробно за всичко случило се. Или почти за всичко; пропусна някои неща, всичките до едно свързани с Марго. Подозираше, че Люсиен е забелязал, но приятелят му отново прояви здравия разум да не задава никакви въпроси.

След закуската Люсиен потегли за посолството. Рафи довършваше кафето, когато дойде един пратеник с малък пакет за дук Кандовър. Той го погледна без никакъв ентусиазъм, почти сигурен, че знае какво съдържа пратката.

Разбира се, вътре беше кадифената кутия, съдържаща онези злощастни изумруди. И една кратка бележка: „Маскарадът свърши. Благодаря, че ми ги зае. Винаги твоя Марго.“

Почуди се дали това, че се бе подписала като Марго, означава нещо. Без съмнение беше само признателност за това, че вече не я наричаше Маги.

Той вдигна изумрудената огърлица от кутията и плъзна през пръстите си хладните камъни, спомняйки си колко хубава изглеждаше тя, когато си ги бе сложила. И обиците, съвършено допълнение към възхитителните й уши…

Доста време му бе отнело да избере украшенията, не можеше да си ги представи на никоя друга. Импулсивно реши да иде у тях и да й ги върне. Може би щеше да ги приеме като сватбен подарък. Искаше Марго да има нещо от него. Искаше и да се сбогува цивилизовано с нея, защото предния ден беше почти извън кожата си.

Струваше му се обаче, че дори това просто желание нямаше да може да се осъществи. Когато малко по-късно пристигна в дома на Марго и бе въведен в гостната стая, единственият човек в нея беше лорд Робърт Андревил, който приветства Рафи с очевидно удоволствие.

Изкъпан, избръснат и безупречно облечен, Робин изглеждаше почти нормално с изключение на превръзката, която поддържаше лявата му ръка. Явно способността му да се възстановява беше също толкова забележителна, колкото и жизнеността му. Той и Марго добре си подхождаха.

След като отвърна на поздрава и прие предложения му стол, Рафи запита:

— Марго тук ли е?

— Не, отиде до Шантьой — ухили се Робин. — Заради котката.

— Господи Боже, да не би да смята да доведе тук това зверче? — каза Рафи, без да може да сдържи разбиращата си усмивка.

— Без съмнение. Прусаците няма да пренебрегнат конете, но тя се страхуваше, че тъй като всички слуги са избягали, котката може да умре от глад.

Рафи поклати глава с възхищение. Въпреки всичко, което се бе случило, Марго не можеше да остави котката, която, честно казано, не беше лоша.

Веселостта му угасна, оставяйки след себе си празнота. Дори нямаше да има възможност да се сбогува с нея.

Той стана.

— Съжалявам, че не заварих Марго. Понеже утре се връщам в Лондон, ще й предадеш ли това? Искам да бъдат нейни. Тоест, ако не възразяваш — прибави той, след като Робин взе кадифената кутия.

Робин го погледна разбиращо.

— Защо да възразявам?

Рафи за миг изпита раздразнение пред съзнателното неразбиране на другия мъж.

— Като неин бъдещ съпруг може да не ти хареса тя да приема бижута от друг мъж.

— Като неин бъдещ съпруг…? — Робин подхвърли леко кутията с дясната си ръка, после я сложи на еднокраката масичка. — Какво те кара да мислиш, че ще се женим?

— Ако си спомняш — каза сурово Рафи, — ти спомена, че ще я помолиш да се омъжи за тебе.

Робин го изгледа дълго и безстрастно, а лицето му отново стана сериозно.

— Казах, че ще я помоля. Не съм казал, че тя ще приеме. Честно казано, съмнявам се, че ще приеме.

Рафи се почувства така, сякаш са го ритнали в ребрата — замаян, смутен и несигурен какво означава ударът.

— Защо да откаже? Били сте любовници в последните дванайсетина години и от това, което виждам, продължавате да сте в прекрасни отношения.

Робин стана и отиде до прозореца, после се загледа навън, потънал в размисли. Стигайки до някакво решение, той се обърна към Рафи, облягайки се на рамката на прозореца, така че тялото и лицето му се губеха в сянката, очертана от нахлуващата отвън светлина.

— Не е точно така. Не сме любовници вече от три години. Три години, два месеца и… — той се замисли за момент — пет дни, за да бъдем точни.

— Но аз те видях как влизаш у дома й късно една вечер.

И как я целуна, припомни си с мъчителна яснота Рафи. Робин вдигна рамене.

— Продължихме да бъдем партньори в работата, както и добри приятели.

— Тогава защо… — Рафи спря, осъзнавайки колко стряскащо интимен беше въпросът, който се канеше да зададе.

Робин каза невъзмутимо:

— Защо вече не сме любовници ли? Защото Маги чувстваше, че не е редно. Тя не пожела да се омъжи за мене в началото, защото не беше влюбена в мене. Много неща се промениха през годините, но не и това.

— Ти не възрази ли, когато Марго вече…

Лицето на Робин се затвори.

— Да, това не ми хареса, но ако знаеш каква е Маги, ще разбереш, че човек не може да я принуждава. Освен че не споделяме леглото, приятелството ни си остана същото, а това имаше най-голямо значение… човек винаги може да намери жени за физическа връзка, но няма друга като Маги. Допреди една година, когато се зае да играе ролята на графиня Янош, ние живеехме заедно, когато не бях някъде да рискувам главата си. Едва когато се присъединих към британската делегация, започнахме да се правим, че сме просто познати.

Изпитвайки отчаяна нужда да осмисли това, което чуваше, Рафи каза:

— Сигурно мислиш, че има някакъв шанс тя да се омъжи за тебе, иначе нямаше да възнамеряваш отново да й го предложиш.

Робин се поколеба за миг, после каза хладно:

— Някога хранех по-големи надежди. Маги искаше да се върне в Англия, да заживее спокойно в някое малко градче като Бат, например. Възнамерявах да изчакам три месеца, после да отида при нея и да я помоля. Дотогава щеше да бъде готова да приеме предложението ми, защото щеше да е страшно отегчена. — Той сведе очи надолу и внимателно оправи превръзката на ръката си. — Сигурно щеше да се получи. Аз съм богат, тя е красива, добри приятели сме. В повечето бракове няма дори това. Но положението се промени и вече не мисля, че ще приеме такова предложение от мене.

Време беше за решителния въпрос в този необикновен разговор. Рафи запита:

— Ти обичаш ли я?

Стройното тяло на Робин, очертано срещу идващата отвън светлина, остана неподвижно.

— Дали я обичам? Не знам какво наистина означава това. Вероятно ми липсва темперамент за силни страсти. Със сигурност не я обичам така, както Маги разбира това.

Той замлъкна, после каза с глас, който подсказваше, че говори не толкова на Рафи, колкото на себе си:

— Бих се хвърлил в огъня заради нея, но това далеч не е същото.

Чувствайки се така, сякаш го разкъсват на две, Рафи пресече стаята и застана достатъчно близо, за да вижда лицето на другия мъж. И запита тихо:

— Защо ми казваш това?

— Защото мисля, че Маги е влюбена в тебе. Знам, че е обичала някого, преди да се срещнем, и я видях как се промени, когато ти дойде в Париж. — Тонът на Робин стана сардоничен. — Макар че няма гаранция тя да пренебрегне миналото и да се омъжи за тебе, от начина, по който се държиш, заключавам, че би искал поне да й направиш такова предложение.

Болезненото объркване на Рафи започна да се изпарява, отнесено от почти непоносима надежда.

— Щях да се върна в Англия, без да се срещна отново с нея.

— Знам. Точно затова ти казах всичко.

След една изумена пауза Рафи каза:

— Ти си великодушен мъж.

— Искам Маги да бъде щастлива. — Изражението на Робин се промени, той остави скритата под повърхността твърдост да излезе наяве. — Но ако се ожениш за нея и я направиш нещастна, ще отговаряш пред мене.

— Ще трябва да отговарям най-напред пред себе си и ти гарантирам, че ще бъда по-суров, отколкото който и да било друг би могъл да бъде — Рафи си пое дъх с усилие. — Това е толкова невероятно… но ти благодаря.

И като грабна кутията с бижутата, той почти излетя от стаята.

Робин дръпна тежката завеса и загледа как дукът излиза от къщата, скача в каретата си и се отправя забързано към Шантьой.

Той пусна завесата и се обърна със стиснати устни. Беше наистина много великодушен мъж. И проклет глупак.