Мери Джо Пътни
Падналите ангели (21)

21.

Предвид колко вино беше изпил предната вечер, Рафи се събуди на сутринта в доста добро състояние. Дори малко беше поспал. Когато Андерсън се събуди, Рафи вече беше възприел чутото вчера. Нямаше никакви изгледи Марго да му прости, но той се надяваше, че ще има възможност да я помоли за прошка заради това, че я бе отсъдил така престъпно погрешно. За него това беше извънредно важно.

Закуската се състоеше от пресен хляб, масло, конфитюр от ягоди и голямо количество горещо кафе. Докато Рафи мажеше конфитюра на филиите, отбеляза:

— Хранили са ме доста по-зле в почтени английски провинциални ханове.

— Жалко, че амбициите на Варен не са насочени към ресторантьорско дело вместо към диктаторството — отбеляза Андерсън.

Рафи погледна другаря си. Макар Андерсън да твърдеше, че ръката му е много по-добре, като че ли не казваше истината; лицето му беше зачервено, изглеждаше трескав. Отново през ума на Рафи прелетя мисълта, че го познава отнякъде. Колкото повече гледаше Андерсън, толкова по-познат му изглеждаше, но все не можеше да се сети.

Едва бяха привършили закуската, когато вратата изскърца и се отвори. Рафи очакваше да влезе прислужникът, който да вземе подноса, но влезе самият Варен, а зад него вървяха въоръжените с пушки стражи.

Без да се церемони, той подхвърли навъсено към Андерсън:

— Предполагам, Кандовър ви е обяснил какво се готвя да направя?

Андерсън надигна чашата с кафе и я пресуши до дъно, преди да отговори:

— Да. Чудя се къде сгреших.

— Добре. — Посягайки към вътрешността на черното си палто, Варен извади пистолет. Насочи го в средата на челото на Андерсън и каза:

— Не ми се ще да убия човек, който не знае защо умира. Макар да съжалявам, че е необходимо да го направя, не намерих никакви обстоятелства, при които ще мога да се възползвам от вас, а докато сте жив, вие сте опасен за мене. Жалко, че не можете да минете на моя страна, но дори сега да заявите, че ще го направите, няма да повярвам на обещанията ви.

И докато Рафи ги наблюдаваше, замръзнал от ужас, Варен прибави:

— Имате ли някаква последна молба или съобщение, Андерсън? Ако е така, побързайте. Днес денят ми ще бъде много напрегнат.

С побледняло лице Андерсън погледна към Рафи.

— Моля те… кажи на Маги, че я обичам.

В тишината, последвала думите му, звукът от щракането на ударника се разнесе като удар по наковалнята на съдбата.

 

 

Независимо от ранния час британското посолство кипеше в работна треска и Оливър Нортууд бе посрещнат с голямо облекчение от няколко свои колеги, които бяха работили цялата нощ. Макар че беше на легло, лорд Касълрий бълваше достатъчно писма, доклади, бележки и проектодоговори, за да държи изцяло заета дузина чиновници, а недостигът на работна ръка се отразяваше върху персонала.

Той чу няколко души да изразяват загриженост за Робърт Андерсън, който липсваше от няколко дни. Не беше никак изненадан; Нортууд много добре знаеше какво се е случило с него. Отдал се е на младежки занимания.

Малко преди осем часа Нортууд се извини и се промъкна в коридора, който минаваше точно под спалнята на Касълрий. След като се огледа нервно и установи, че коридорът е празен, той отключи вратата на килера и влезе, затваряйки я след себе си. Не беше мислил как ще се чувства със свещ в ръка в затворено място, натъпкано с барут, и докато правеше необходимите приготовления, ръцете му лепнеха от пот.

Най-напред си послужи с обикновената свещ, за да направи локва от разтопен восък на пода. После нагласи специалната свещ от твърд восък в разтопения восък на пода. Когато восъкът изстина и свещта бе солидно закрепена, той проби с нож за рязане на хартия една дупка в ъгъла на кутия с барут. Накрая извади малка торбичка с барут от джоба си и го посипа в тънка плътна ивица от кутията до свещта, като натрупа купчинка барут в основата на свещта.

Запали извънредно предпазливо восъчната свещ. После внимателно се измъкна от килера, като се увери, че няма течение, което преждевременно да доведе пламъка до барута.

Льо Серпан беше казал, че свещта ще изгори за около осем часа. Ако никой не усетеше мириса на горяща свещ в това рядко използвано отделение от посолството, взривът щеше да избухне около четири часа следобед. Дотогава Нортууд вече отдавна няма да бъде там.

Когато се озова на безопасно място на горния етаж, той извади кърпичка и изтри челото си. Беше си заслужил всеки проклет франк, който му платиха, че и повече. В последните дни мерките за сигурност в посолството бяха станали извънредно строга, британски войници пазеха всеки вход и проверяваха документите на външните хора. Като редовен служител, Нортууд минаваше лесно; Льо Серпан никога нямаше да се справи без него. Може би трябваше да поиска повече пари.

След като се върна в стаята за писане, Нортууд седна да преписва на чисто едно от несвършващите писма. Единственият друг човек освен него беше старшият помощник на име Мориър, който го погледна с изтощена усмивка.

— Радвам се, че те виждам, Нортууд. Сигурен ли си, че ще можеш да работиш? Изглеждаш малко блед.

Едва ли изглеждаше и наполовина толкова зле, колкото щеше да бъде Мориър след експлозията. Другият трябваше да присъства на заседанието следобед и щеше да бъде взривен, дребната риба умираше заедно с едрата. Нортууд с труд потисна мисълта; винаги беше харесвал Мориър и беше ужасно, че и той щеше да стане жертва на този сблъсък. Но нищо не можеше да се направи. С храбра усмивка той каза:

— Още не ми е добре, но мисля, че ще мога да се справя с някое и друго писмо. Знам колко са преуморени от работа колегите. Ужасно неподходящо време да се разболееш.

Мориър измърмори:

— Да, наистина — и се върна към своя документ.

Нортууд работи два часа, а тилът му пареше от мисълта за свещта, която гори долу близо до смъртоносната купчина барут. Извини се, когато усети, че не можеше повече да издържа, и лесно се представи за отпаднал. Мориър и другите чиновници, които бяха дошли по-късно, изразиха съчувствието си за неговото неразположение и му благодариха, че е положил такова усилие.

Когато си тръгваше, Оливър помисли, че от това дори на човек без никаква съвест може да му се догади, но погасна безпокойството си. Въпреки проявеното дружелюбие той знаеше, че другите членове на делегацията го презират, макар че бяха по-интелигентни от него. Бяха сгрешили; той щеше да има повече власт и богатство от всички тях.

Спря един файтон на улица „Фобур Сент Оноре“ и се върна у дома си, за да се преоблече в дрехи за езда. Беше дошло време да посети граф Дьо Варен и да му покаже колко умен е Оливър Нортууд.

С малко късмет Льо Серпан щеше да му е осигурил и очакваната премия — великолепната, недосегаема Марго Аштън най-накрая щеше да попадне във властта на Оливър Нортууд.

 

 

Във възможно най-ранния удобен час Елен Сорел изпрати човек до жилището на Кандовър, за да разбере дали е научил нещо. След около четиридесет и пет минути пратеникът се върна с потресаващата вест, че никой не е виждал дука от предния следобед.

Макар че денят беше приятно топъл, новината смрази Елен до кости. Може би отсъствието на дука не означаваше нищо, но като се вземеше предвид, че Маги и Робърт Андерсън също бяха изчезнали, тя можеше да предположи най-лошото.

Ако тайнственият Льо Серпан е пленил и тримата, дали и Елен беше в неговия списък?

За малко в ума й се появи мисълта, да избяга в провинцията при двете си дъщери и да бъде в безопасност. Щом заговорът беше толкова близо до кулминацията си, Льо Серпан нямаше да тръгне да я търси там. Но какво да прави сама, без помощ?

Тя сви ръце в юмруци и отхвърли това решение. Ако нещата станеха още по-лоши и Елен изчезнеше, майка й щеше предано да се грижи за внучките си. Но ако Елен можеше да предприеме нещо, по-добре беше да го направи, вместо да постъпи като страхливка.

Имаше ли нещо, което да може да направи? Елен беше твърде незначителна, за да успее да убеди някой висшестоящ чиновник за надвисналата опасност, дори ако знаеше в какво точно се състои заговорът, както и беше в действителност.

Тя отпусна ръце и решително се изправи. Имаше нещо, за което трябваше по-рано да се досети, и щеше да се захване с него още сега.

 

 

Звукът от прещракването на ударника освободи Рафи от моментното му вцепенение. Окаменялото примирение на лицето на Андерсън накара плочката на изплъзващия се спомен да падне на мястото си и Рафи беше абсолютно сигурен, че знае кой е русият мъж.

Рафи каза с глас, в който трептеше увереност:

— Варен, ако застреляте Андерсън, това ще бъде сериозна грешка. Помните ли, че казахте, че никога не постъпвате като прахосник?

Пръстът, който се свиваше върху спусъка, спря и графът му отправи отегчен поглед.

— Не се месете, Кандовър. Вас има защо да ви пазя заради потенциалната ви стойност, но шпионинът не е във вашата категория.

— Ако беше само шпионин, това можеше и да е вярно — съгласи се Рафи, впил очи в тези на графа. — Но човекът, когото така безполезно се каните да убиете, е лорд Робърт Андревил, брат на маркиз Уулвъртън, един от най-богатите хора в Британия.

— Какво? — Погледът на Варен се стрелна към потенциалната му жертва. — Това вярно ли е?

— Да — потвърди Андерсън. — Има ли изобщо някакво значение?

Един дълъг миг Варен преценяваше потенциалните изгоди, сравнени с рисковете. После освободи ударника на пистолета и го пъхна обратно под палтото си.

— Да, има. Макар че, ако лъжете, винаги мога да ви премахна по-късно.

— Истина е — каза троснато Рафи. — Ходил съм на училище с по-големия му брат.

Варен кимна с отсъстващ вид, умът му явно вече се занимаваше с други неща, после си тръгна заедно с въоръжените пазачи. Рафи се потресе вътрешно, като си помисли колко много от другите дребни работи на този грубиян щяха да се състоят в небрежни, обмислени убийства. Може би беше сложил двамата мъже в една и съща килия, за да изплаши Рафи, като го направи свидетел на екзекуцията на Андерсън. Това щеше да бъде доста ефикасна демонстрация.

Когато звукът от стъпките се отдалечи от преддверието, русият мъж изпусна една дълбока въздишка и се свлече до каменната стена, затворил очи. След няколко мига ги отвори и каза със завидно спокойствие:

— Мислех, че този път греховете ми са ме притиснали до стената. Дължа ти извънредно много, Кандовър. Откога знаеше кой съм? Впрочем как ме позна? С брат ми не си приличаме много.

— Не бях сигурен… просто се сетих, когато Варен се приготви да те застреля. — Тъй като самият той почувства, че коленете му омекват, Рафи подви крака в сламата. — Изражението ти ми напомни как изглеждаше брат ти Джайлс, след като почина жена му. Дори да бях сбъркал относно самоличността ти, очевидно си струваше да опитам.

— Радвам се, че твоят ум работеше по-бързо от моя — каза разпалено Андерсън, или по-скоро Андревил. — Никога не ми е хрумвало, че връзките ми може да имат някакво значение.

— Имах предимството да знам, че Варен е заинтересован да ме държи тук за откуп, ако плановете му се провалят. Освен това се съгласи да откупя и Марго. — Рафи погледна към лицето на другия мъж. Сега, когато роднинството бе потвърдено, му беше по-лесно да забележи беглите признаци на семейна прилика. — Познавам Джайлс от Итън, той беше там няколко години преди мене. Макар че не идва често в Лондон, когато дойде, винаги се събираме поне за една вечер. Понякога споменаваше за изпадналия си в немилост по-млад брат Робърт.

— Хубава тема за оживен разговор по време на вечеря — отбеляза сухо Андревил.

Рафи се ухили.

— Меко казано. Наистина ли си направил така, че да те изгонят от Итън още първия ден?

Андревил се усмихна тъжно.

— Вярно е. Исках да отида в Уинчестър, но баща ми настояваше, че трябва да вървя по стъпките на безбройните поколения Андревиловци в Итън. Беше напрегната година. Старецът не искаше да се остави да бъде победен от едно осемгодишно дете, затова трябваше да направя така, че да ме изгонят от три частни училища, преди баща ми да се съгласи да ме прати там, където исках.

— Защо искаше да отидеш в Уинчестър?

— Един мой приятел отиваше там, а баща ми беше против. Не му трябваше специална причина — каза той кисело. — Ти предположи, че брат ми би се съгласил да ме откупи. Като се има предвид окаяното ми минало, той може би ще бъде облекчен, като научи че съм изчезнал безследно и вече няма да срамя фамилията.

— Джайлс никога няма да постъпи така. — Рафи се замисли за миг. — Дори да му бъде трудно да изпълни изискванията на откупа, ти не беше ли наследил доста голяма собственост от някакъв друг роднина?

Андревил кимна.

— От прачичо си. Андревиловци пръкват на бял свят по някоя и друга черна овца на всеки петдесетина години. Чичо Роусън беше последният от този вид, затова се разбирахме прекрасно. Но ако бях обикновен, простосмъртен шпионин, нямаше да мога сам да се откупя… това не е доходна професия.

Рафи сви рамене.

— Именията на Кандовър биха могли да донесат още двайсет-трийсет хиляди лири, ако се наложи.

Андревил го изгледа изненадан.

— Ще направиш това за някого, когото почти не познаваш и на това отгоре не харесваш особено много?

Смутен, задето другарят му бе отгатнал грижливо прикриваните му чувства, Рафи обясни късо:

— Марго не би понесла да те убият. Но щеше да бъде хубаво, ако беше ходил в Итън или Оксфорд. При това положение щях да те познавам и щяхме да си спестим доста усложнения.

Андревил изглеждаше скандализиран.

— Да уча в тези адски дупки, когато можех да се наслаждавам на забавленията в Уинчестър и Кеймбридж?

Рафи се засмя.

— Предполагам, че работиш за лорд Стратмор. Как се запозна с него?

— Има някаква далечна родствена връзка между семействата Андревил и Феърчайлд. Винаги сме се разбирали с Люсиен, но понеже учихме в различни училища, рядко се виждахме — отговори Андревил. — Чувал съм за знаменитите „паднали ангели“, фактически даже се запознах с лорд Майкъл Кениън, когато служеше на Полуострова, макар че той не ме познава с истинското ми име. Но това е друга история.

Той се надигна и седна.

— Завърших първата си година в Кеймбридж, когато влезе в сила Амиенският мирен договор, затова реших да си взема една година отпуска и да направя голямото си пътуване. Докато пътувах из Франция, стана ясно, че подновяването на войната е само въпрос на време. Когато намерих сведения, които можеше да представляват интерес за британското правителство, ги изпратих на Люсиен, защото знаех, че той има позиции в Уайтхол. Люсиен веднага дойде в Париж, каза ми, че работи за разузнаването и ме запита дали съм склонен да остана на континента като британски агент. — Андревил вдигна рамене. — Бях млад, и глупав, помислих, че това си е живо приключение, и ето ме.

Рафи каза, сякаш мислеше на глас:

— Защо, по дяволите, Люсиен не ми каза за тебе, преди да дойда в Париж?

— В тази работа на човек му става втора природа да не казва нищо повече от това, което е абсолютно необходимо. Люсиен те е изпратил тук да работиш с Маги и нямаше нужда да знаеш, че и аз съм агент.

На Рафи му трябваше известно време, за да преглътне това.

— Но Люсиен не познава Марго достатъчно добре, за да е сигурен, че е англичанка.

— Това е, защото я познава чрез мене, а аз му казах само, че е англичанка, нямаше нужда той да знае истинското й име и миналото й.

Рафи направи гримаса.

— Все си мисля, че нещата щяха да бъдат значително по-прости, ако нямаше толкова много тайнственост.

— В този случай това е вярно — лицето на Андерсън потъмня, — но е имало хора, които са умирали, защото имената им са били изтръгвани с мъчения от арестувани колеги.

Решавайки, че е време да се върне на темата, която му беше най-близка, Рафи каза:

— Ти щеше да ми разкажеш за живота на Марго през годините, след като сте се запознали.

— Ако наистина си сигурен, че искаш да знаеш. Това е трудно за слушане.

— Предполагам, че наистина е трудно за слушане, а сигурно е било дяволски ужасно за Марго да го преживее — каза Рафи с мрачен израз на лицето. — Но искам да знам всичко.

— Както искаш. — Андревил стана с мъка и се облегна на стената под прозореца. — Сигурно знаеш, че Маги, баща й и слугата му са били нападнати от банда бивши войници, които отивали към Париж?

— Да, това предизвика голям скандал в Англия. Но понеже никой не знаеше никакви подробности, сметнаха Марго за мъртва.

Андревил каза с равен глас:

— Маги, баща й и Уилис се хранели в някакъв провинциален хан, когато пристигнала около половин дузина бивши войници, вече пияни, и тормозели всеки срещнат. Полковник Аштън се опитал да оттегли тихо хората си, но някой познал, че акцентът му е английски, обвинили ги, че са шпиони, и войниците ги нападнали.

Наистина Аштън и слугата му се отбранявали, но нямало как да успеят срещу толкова много хора. Накрая полковникът прикрил дъщеря си с тялото си, надявайки се поне нейният живот да бъде спасен. — Бялата кожа на Андревил се изпъна по костите на лицето му. — Бащата на Маги умрял, прикривайки я с тялото си, Кандовър, а кръвта му изтичала от дузината рани от нож и куршуми.

— Господи Боже — прошепна Рафи.

Марго обожаваше баща си. Да го види да умира така… Мисълта го прониза. Да, Андревил го беше предупредил. Настръхнал при мисълта за това, което сигурно му предстоеше да чуе, той запита:

— А после?

— Какво, по дяволите, мислиш, че се е случило, Кандовър? — отговори Андревил с едва сдържан яд. — Момиче с външността на Маги в ръцете на банда пияни войници?

Рафи стана и се заразхожда из килията. И той като Андревил не можеше повече да седи на едно място при мисълта за подобно зверство. Спомни си с мъка за почти истеричното състояние на Марго на площад „Карусел“ и след това. Господи Боже, нищо чудно, че тя сънуваше кошмари за хищни ръце и озверели лица; нищо чудно, че имаше нужда да се увери, че не всички мъже са диваци.

Андревил отново заговори с извърнато лице.

— Тъй като имали на разположение хубаво момиче и изба, пълна с вино, не бързали да тръгнат, заседнали там и се забавлявали. Ден и половина след това били постоянно пияни и я изнасилвали, когато им скимнело.

Тогава се появих аз, пътувах преоблечен като гренадирски капитан. Когато ме видяха хората от селото, излезе кметът и ме помоли да накарам войниците да се махнат, преди да са унищожили цялото село.

Щях да откажа. Бях сам, а и само се преструвах на офицер. Но когато кметът каза, че при тях имало едно английско момиче… — Пръстите на дясната ръка на Андревил се притиснаха в стената зад него. — Трябваше да видя дали не мога да помогна. Така че влязох в хана, похвалих войниците за патриотизма им и за умението да залавят шпиони, скарах им се, че прекаляват с усърдието си и им внуших да тръгнат пак към Париж, защото императорът има нужда от тях.

Рафи си представи тази тънка, елегантна фигура, изправена пред бандата пияни войници, и разбра защо Марго се е влюбила в него. Лорд Робърт тогава е бил още почти момче.

— Как ги убеди да освободят Марго, вместо да я вземат със себе си?

— Само с личното си обаяние — каза Андревил още по-сурово. — Казах, че аз самият ще заведа английската шпионка в Париж, за да я разпитат. Конят и багажът й бяха в конюшнята, качих я на седлото й и двамата се измъкнахме от оня ад. Не след дълго разбрах какво момиче съм спасил. Беше полумъртва от това, което й бяха направили, с разкъсани дрехи, покрити с кръвта на баща й. Всяка друга жена щеше да полудее или да изпадне в безсъзнание. Но Маги… — Измъченото му лице се разведри. — Когато спрях конете на една миля по-надолу, за да й се представя и да я уверя, че е в безопасност, тя насочи пистолет срещу мене. Беше скрит в дисагите на коня й. Никога няма да забравя тази гледка, ръцете й трепереха, лицето й беше така издрано, че и собствената й майка не би я познала, беше преживяла такава гавра, каквато не бих пожелал и на самия Наполеон. Но не се беше пречупила.

След дълго мълчание той добави по-меко:

— Тя е най-силният човек, когото някога съм познавал.

Рафи осъзна, че се разхожда в своя край на килията, със стиснати юмруци и невиждащ поглед. Никога в живота си не бе изпитвал по-силно желание да остане сам, за да асимилира ужаса на това, което се бе случило на Марго.

Да види как убиват баща й пред очите й; да започне сексуалния си живот като жертва на банда грубияни… Как беше успяла да опази разума си? Но тя не само беше оцеляла, а се бе превърнала в изключителна жена. Мисълта за нейната сила и устойчивост го ободриха.

Над безпомощната болка, която усещаше заради нея, се издигаше смазващото съзнание за собствената му вина. Ако не беше оскърбил Марго така лошо, тя нямаше да попадне във Франция. Нищо чудно, че го беше обвинила, че е отговорен за смъртта на баща й. Това беше истина и нямаше никакъв начин да изкупи някога вината си за катастрофата, косвена причина.

Безумната енергия, бушуваща в него, бе непоносима. Рафи, образецът за цивилизован мъж, изгаряше от жажда да извърши физическо насилие — може би да убие нападателите на Марго с голи ръце.

Разчитайки безпогрешно изражението на Рафи, Андревил каза:

— Ако това ще те успокои, повечето от хората, които тогава се присъединиха към Великата армия, сигурно вече отдавна са мъртви. Можем да се надяваме, че всеки от тях е умрял бавно и мъчително.

— Да се надяваме — каза Рафи с подрезгавял глас. Представи си как един от тези безименни мъже бива жив одран от испанските партизани; как друг умира десет дни от гангрена с куршум в корема; как трети бавно замръзва до смърт в руските равнини.

Виденията не му помогнаха много.

Насили се да се отпусне мускул след мускул. Ако не го направеше, сигурно щеше да полудее.

Андревил се беше върнал в своя ъгъл, и отново лежеше в сламата. Емоциите, предизвикани от собствения му разказ, се бяха отпечатали на лицето му, под очите му се открояваха сини сенки. Тъй като и той обичаше Марго, сигурно му беше много мъчително да говори за това.

Когато успя да си възвърне поне отчасти самообладанието, Рафи каза:

— Предполагам, че след това нещата са потръгнали.

— Да, макар че това ми създаде доста големи затруднения. Не можех да изоставя Марго насред Франция, но имах много важна работа. Когато й обясних, тя каза, че няма причина да се връща в Англия, затова защо не я взема със себе си? Така и направих.

Наех апартамент в Париж. Понеже външно донякъде си приличаме, аз минавах за нейния брат, а тя за овдовялата ми сестра. Стана Маргьорит за пред света и Маги за мене, защото повече не искаше да бъде Марго Аштън. — Забравяйки ранената си ръка, Андревил понечи да махне с нея, но се намръщи от болка. — Още преди да стигнем Париж, я помолих да се омъжи за мене, за да има закрилата на моето име. А и ако с мене се случеше нещо, тя щеше да бъде добре осигурена.

Рафи преглътна, после запита с вдървен език:

— Значи всъщност вие сте мъж и жена?

— Не, тя отказа, обясни ми, че не може да се омъжи за мене просто заради някакво нещастно стечение на обстоятелствата. Но вместо това предложи да ми стане любовница, ако искам.

Значи така беше започнато всичко. Рафи каза:

— Учуден съм, че изобщо е могла да понесе да я докосне някой мъж.

— И аз се учудих, но тя каза, че иска да има по-щастливи спомени, които да изтрият лошите — обясни Андревил. — Имах известни резерви към подобно развитие на ситуацията — може би остатъци от доброто ми възпитание, — но се съгласих. Аз самият бях едва на двадесет години и фактически не исках да се женя, но само същински глупак би могъл да отхвърли такова предложение от жена като нея.

Макар че Андревил разкрасяваше разказа за онова, което беше направил, Рафи знаеше, че му е било необходимо безкрайно съчувствие и търпение, за да помогне на Марго да преодолее подобно разтърсващо преживяване и да стане онази пламенна жена, която беше сега. Рафи беше дълбоко благодарен, че тя е имала такъв мъж до себе си, който да й помогне. И изпита също толкова голямо огорчение от факта, че този мъж не беше бил самият той; когато бе имала най-много нужда от него, той не беше бил при нея.

Изпитвайки потребност да благодари на другия мъж за това, което беше направил, той каза:

— Тя е била щастлива, че си се появил в живота й.

— Двамата бяхме щастливи, че се намерихме — Андревил обърна здравата си ръка с дланта нагоре. — Оттогава непрекъснато работим заедно. Аз пътувах из Европа, когато беше необходимо, понякога ме нямаше с месеци. Пътувах с армии, пресичах Ламанша с контрабандисти, през повечето време вършех и много други лекомислени, неудобни неща, които приличат на големи приключения, когато човек е млад и безразсъден. — Той се усмихна кисело. — Като дете се бунтувах срещу улегналата английска порядъчност, но трябва да кажа, че когато наближих трийсетте, този бунт изгуби привлекателността си.

Както и да е, домът ми беше там, където живееше Маги. Обикновено пребиваваше в Париж. Тя водеше тих живот, не като сега, когато се прави на графиня и се движи сред обществото. Развиваше собствената си мрежа от информатори и проявяваше наистина забележителен талант за събиране на сведения. Останалото, мисля, го знаеш.

Рафи въздъхна.

— Само като си помисля в какво те подозирах.

— О! — вдигна вежди Андревил.

Рафи обясни как е поставил свои хора да наблюдават, как е открил, че Андревил посещава Марго, Русе и Льомерсие. Спомена също и за заключенията, които си беше извадил от количеството пари, които Марго получаваше от партньора си в шпионската дейност.

— Дори заключенията ти да са били погрешни, наистина имаш талант за тази работа — отбеляза Андревил. — Като се връщам назад, мисля, че щеше да е по-добре да знаеш за мене още от началото, но както казах, потайността се превръща в навик. Знаеш защо се срещах с Русе. Колкото до Льомерсие, опитвах се да разбера какво се готви да прави, защото бях сигурен, че е замесен в заговора.

— Ами парите? Това беше най-силното доказателство срещу тебе.

— Маги не знаеше колко плаща Уайтхол за информацията, затова приемаше всичко, което й давах, без да пита — обясни Андревил. — Никога не съм й казвал, че по-голямата част от парите идваха от мене, защото можеше да се наежи и да иска да бъде независима, ако знаеше, че аз издържам домакинството, независимо че това беше и мой дом. Но тъй като не искаше да се омъжи за мене, аз исках да я осигуря, за да има достатъчно средства да преживява, ако късметът ми изневери.

— Можеше да я направиш своя наследница дори, ако не се бяхте оженили.

— Да, така се канех да направя, имаше доста голяма вероятност просто да изчезна и никой да не знае къде и как съм умрял. В такъв случай унаследяването на имотите ми щеше да бъде ограничено с условия за неизвестен период. А и английският изпълнител на завещанието ми нямаше да може да се свърже с Маги, докато трае войната. — Той хвърли любопитен поглед към Рафи. — Ти сподели ли подозренията си спрямо мене с Маги?

Когато Рафи кимна утвърдително, Андревил запита:

— Как реагира, когато се опита да я убедиш, че съм предател? Тя не знае почти нищо за миналото ми, а стечението на обстоятелствата даваше солидни доказателства срещу мене.

Рафи каза унило:

— Просто отказа да повярва и ме изгони от къщата си с насочен пистолет. А ако мислиш да ми изтъкнеш, че мога да науча от нея нещичко за лоялността, не се тревожи, вече го научих. — Той прокара разсеяно пръсти през косата си. — Благодаря ти, че ми разказа толкова неща. Трябваше да знам.

Рафи седна обратно в сламата, и пак се опита да потисне мъката, вината и гнева, които заплашваха да го надвият. Сега, когато разбра колко силна е връзката между Андревил и Марго, той осъзна, че никога не е имал шанс да я спечели.

Беше изненадващо — и унизително — да си припомни как надменно бе предполагал, че ще може да използва силата на съблазънта, за да я накара да се подчини на волята му. Единствената причина, поради която тя бе дошла за една нощ при него, беше заради потресаващите спомени, които тълпата на площад „Карусел“ бе пробудила. Сега, когато се сети за това, необикновено страстната прегръдка в каретата след безредиците в театъра навярно се дължеше на същата причина.

Той беше внесъл хаос в живота й и можеше да се сети само за едно малко нещо, което да направи, за да смекчи вината си — да направи така, че Андревил никога да не научи за нощта, която Марго бе прекарала в леглото на Рафи. Дори и най-толерантният мъж не би бил щастлив да научи, че любовницата му е легнала с друг мъж, а Рафи не искаше да става повод за раздор между Марго и мъжа, когото тя бе избрала. Вече твърде много я бе наранявал.

Макар че в онзи момент въздържането едва не го беше убило, той беше много щастлив, че е направил каквото е трябвало, за да я предпази да не зачене. Сега, когато войните свършиха, тя може би щеше да иска да създаде семейство и сигурно щеше да й бъде трудно да обясни едно тъмнокосо бебе на Андревил.

Рафи затвори очи и опря глава на стената. Каква горчива ирония беше това, че като помагаше на Марго да забрави, попадна под очарованието й и си създаде спомен, който винаги щеше да го измъчва. Ако някога тя бе мечтала за отмъщение, беше го постигнала. Той каза уморено:

— Ако всички излезем оттук живи, ще се ожениш ли за нея, лорд Робърт?

След дълга пауза Андревил каза:

— Имам твърдото намерение пак да я помоля. Впрочем предпочитам да не ме наричаш лорд Робърт. Това име принадлежи на друг живот, така, както жената, която за тебе е Марго, за мене винаги ще бъде Маги.

— Как предпочиташ да те наричам?

— Приятелите ми казват Робин.

Значи са приятели? Рафи не беше съвсем сигурен, но между тях несъмнено съществуваше връзка, състояща се от уважение, споделена опасност и любов към една и съща несравнима жена.

— На мене обикновено ми казват Рафи — и той се поусмихна. — Всъщност името ми е Рафаел, но както каза Марго, когато се запознахме, ужасно неподходящо е да ме наричат с името на един архангел.

Съкилийникът му се разсмя, а след това настъпи успокояващо мълчание.