Мери Джо Пътни
Падналите ангели (22)

22.

— Граф Дьо Варен ще иска да ме види — уверяваше Оливър Нортууд грохналия иконом на Шантьой.

Слугата, както изглежда, се усъмни, но въпреки това се обърна и закуцука навътре към дълбините на замъка. Понеже не искаше да даде време на графа да размишлява твърде много, Нортууд тихо го последва. Когато икономът влезе в библиотеката, за да съобщи на господаря си за посетителя, англичанинът също влезе вътре.

Графът седеше до бюрото си, засипано с купчини листове, на които имаше изрисувани фигури. Когато Нортууд влезе, той присви очи:

— Познаваме ли се, господине?

— Разбира се, че се познаваме, граф Льо Серпан. Или не бива да ви наричам така пред прислужниците ви? — каза високомерно Нортууд.

Възнамеряваше да накара да го приемат като ценен съдружник, а не като нископоставен чифт работна ръка, каквато беше представлявал в миналото.

Студенината на тъмния поглед на Варен потвърди самоличността му. След миг обаче той бавно се усмихна и освободи иконома.

— Няма нужда да се притеснявате заради прислужниците. Всеки човек в имението, от готвача до малката ми армия, е лично верен и всички се надяваме да доживеем по-добри дни за Франция. — Той махна с ръка към един стол. — Моля, седнете, господине. Виждам, че съм ви подценявал. Как разкрихте самоличността ми?

— Пръстенът ви с печата. Проследих герба.

И като реши, че е време да пусне в действие осигурителната си стратегия, Нортууд прибави:

— Впрочем оставил съм един запечатан плик с всичко, което знам, на човек, който ще го даде на властите, ако аз изчезна.

— Няма нужда от подобни предпазни мерки, точно както в скоро време няма да има нужда от потайност. — Той го изгледа остро. — Предполагам, сте направили това, за което говорихме, във вашето посолство, нали?

— Всичко се разви по плана. След около четири часа половината дипломати в Париж ще бъдат само спомен.

— Добре сте направили, мой малък англичанино, много добре. — Той погледна часовника си. — Съжалявам, че нямам време за светски разговори, но днес ми е много напрегнат ден. Войниците ми трябва да бъдат подготвени за предстоящите събития, обмислям какво трябва да се прави след експлозията… хиляди неща. — Той пъхна часовника обратно в джоба. — Дошли сте за премията си?

— Отчасти да, отчасти, за да се уверя, че няма да ме забравите във вашето въздигане до властта.

Нортууд се отпусна. Макар че, когато той влезе в стаята, в очите на Варен просветнаха заплашителни пламъчета, сегашният приветлив аристократ изглеждаше много по-миролюбив от маскирания Льо Серпан, какъвто беше преди.

Нортууд облиза жадно горната си устна.

— Надявах се да сте я докарали. Мога ли да я видя сега?

— Ако желаете. Както казах, добре се справихте, затова имате право да се насладите на наградата за вашите усилия. Последвайте ме.

Варен поведе госта си нагоре по стълбите по един прашен коридор и стигна до врата с излющена позлата. Извади един ключ от вътрешния си джоб и го даде на Нортууд.

— Уверете се, че сте заключили вратата. Тя е голяма хитруша и не искам да ми се залута на свобода някъде из замъка.

Пръстите на Нортууд стиснаха алчно ключа. Дълго беше чакал това.

— Наслаждавайте се, но не я повреждайте, господин Нортууд. Възнамерявам сам да я опитам, когато не съм толкова зает.

Кимвайки утвърдително, Нортууд пъхна ключа в ключалката и го превъртя.

 

 

Беше подлудяващо да чака цели два часа, докато госпожа Доде се събуди, но камериерката беше непреклонна в нежеланието да безпокои господарката си. Елен едва успяваше да сдържа нетърпението си. Освен че намери книгата, в която беше гербът с триглавата змия на семейство Д’Агюст, тя не можеше да направи нищо друго, освен да се притеснява. Жалко, че по-рано не бяха попитали за герба, но тогава той беше само една от многото възможности.

По едно време госпожа Доде се появи и прие посетителката си. Старата дама беше купчинка от черна дантела и крехки кости, но по лицето й все още се четеше сила и присъствие на духа.

— Какво мога да направя днес за вас, дете мое? С вас ли е вашата красива руса приятелка?

— Не, госпожо, тук съм точно защото се тревожа за нея — отвърна Елен. — Графиня Янош и още някои приятели изчезнаха и единственият ключ, който имам, е че може би е замесено семейството Д’Агюст. Можете ли да ми кажете нещо повече за това семейство?

Старата дама сви устни замислено.

— Няма кой знае какво да ви кажа, защото преките наследници измряха. В последните петдесетина години вече няма благородници Д’Агюст.

Разочарованието на Елен беше толкова силно, че го усещаше на езика си. Съвсем наслуки тя запита:

— Какво се е случило преди петдесет години?

— Да видим… — Госпожа Доде замърмори, прелиствайки страниците на паметта си. — Последният от Д’Агюст имаше дъщеря на име Полин. Тя се омъжи за граф Дьо Варен и името Д’Агюст изчезна. Полин е майката на сегашния граф. Странно момиче. В семейство Д’Агюст има лоша кръв.

— Варен! — възкликна Елен. След като поблагодари на госпожа Доде, тя изхвърча от апартамента и изскочи на улицата. Още не знаеше какво да направи, но поне знаеше кой е Льо Серпан.

 

 

Мишел Русе сви вежди над бележките, които си бе направил, след като посети дузина клубове и кафенета, където се събираха офицери бонапартисти да пият, да играят комар и да си припомнят славните дни на империята. Когато споменеше капитан Анри Льомерсие, получаваше в отговор празни погледи, възклицания на погнуса или кратко втренчено взиране, последвано от категорично отричане на каквото и да било познанство с този човек.

Липсата на информация не беше учудваща, тъй като в днешно време беше най-разумно да се пази тайна, но Русе бе забелязал нещо друго, и то доста обезпокоително. Във всяко кафене се дочуваха разговори за това, че вятърът започвал да духа в друга посока. Няколко пъти бе доловил да си шепнат за Льо Серпан, човек, който щял да поведе Франция пак към славата, която тя заслужава. Двама или трима души, които си спомняха войнишкото прозвище на Русе, със заобикалки запитаха дали генералът не е въпросният водач.

Русе бе отрекъл категорично да има подобна роля, но си заслужаваше да се помисли върху тези намеци. Макар че повечето офицери бяха като него, уморени и желаещи да дадат шанс на мира, имаше все още някои горещи глави, преживели най-истинското си щастие в дните на големите победи. Такива мъже отказваха да видят каква висока цена бе платила родината им, за да вкуси преходното щастие на „славата“.

Когато се опита да изпрати съобщение на дук Кандовър, новините, които донесе прислужникът му, бяха още по-обезпокоителни — дукът излязъл следобеда на предния ден и още не се бил върнал. Русе изруга под нос. Първо Робърт Андерсън, после графиня Янош, а сега Кандовър; развръзката явно бе доста близка.

Той се изправи нетърпеливо и реши да иде до кафене „Силв“, друго популярно бонапартистко свърталище. Още по-наложително ставаше да научи кой е наел Анри Льомерсие.

 

 

Маги седеше в разклатено кресло с облегалка за главата, опитвайки се да чете един скучен френски роман, а Рекс се бе прострял на пода в краката й. Лежеше по гръб, извит настрана като запетая, а пухестите му лапи стърчаха във въздуха. Тя му се усмихна с обич. Ако не измъркваше от време на време, щеше да се почуди дали е жив. Жалко, че и тя самата не можеше да се отпусне така пълно.

През изминалите двадесет и четири часа беше измислила всевъзможни планове за спасение и сега нямаше какво друго да прави, освен да чака. Въздъхна, остави романа на масичката до себе си и се наведе, за да почеше Рекс по врата.

Котката беше много по-голямо забавление от книгата, защото прислужникът, който бе изпълнил молбите й, явно мислеше, че жените обичат да четат абсолютни безсмислици. Освен че героите бяха прекалено нелепи, за да им повярва, в романа се вихреше шпионска история, която си беше чиста идиотщина. Авторът си е нямал и представа колко лишена от блясък е шпионската професия.

В този момент Маги би била безкрайно готова да приеме и най-скучната шпионска работа на света. Да бъдеш отвлечена, можеше и да е очарователно на книга, но в истинския живот това представляваше комбинация от ужас и скука. След като направи нищожните подготвителни работи, за които имаше възможност, тя нямаше какво друго да прави, освен да седи и да чака.

Дочу изстъргване на ключ в ключалката. Тъй като вече й бяха донесли обяда, това посещение можеше да бъде или от Варен, или, по-лошо, от неговия съдружник, на когото я беше обещал. Тя седна изправена на креслото и изтри овлажнелите си длани в полата си, а в това време Рекс се шмугна под леглото.

Когато на вратата се появи Оливър Нортууд, тя изпита почти облекчение. Този човек беше безподобен грубиян, тормозеше собствената си жена и предаваше родината си, но поне й беше съвсем ясен, у него нямаше нито интелекта, нито пресметливата жестокост на Варен. Тя имаше шансове срещу него.

Докато той заключваше вратата зад себе си, тя си заповяда да забрави страха от изнасилването; да забрави отворения прозорец, който обещаваше край на паниката и болката; да забрави всичко с изключение на ролята, която беше решила да играе. Ако не я изиграеше добре, кошмарите щяха да се превърнат в брутална действителност.

Нортууд се обърна към нея, а широкото му месесто лице блестеше от сласт. Беше очаквал да я види изплашена, фактически на това май се беше надявал и щеше да й се нахвърли още в мига, когато тя започнеше да се дърпа или да го умолява.

Имаше обаче голям шанс, ако към него се обърнеха със светска любезност, той да отговори със същото. Тя стана и му отправи най-милата си усмивка:

— Господин Нортууд, какво удоволствие! Така се надявах да сте вие, но този граф, този лош човек, не пожела да ми каже! Моля, седнете!

Тя махна към тапицирания с брокат стол, който беше сложила до масата.

— Ще пийнете ли малко вино?

Изненадан, Нортууд седна на посочения му стол.

Придавайки си вид на домакиня, която се намира в собствената си гостна, Маги сипа част от съдържанието на гарафата, която й бяха донесли към обяда, в чашата си и я подаде на своя посетител.

— Заповядайте. Съжалявам, че това е само обикновено вино, но нямам нищо по-добро да ви предложа.

Той пое чашата с озадачено изражение.

— Радвате се да ме видите?

— Но разбира се! Винаги съм ви харесвала, нали знаете?

— Дяволски забавен начин избрахте, за да ми го покажете, Марго Аштън — каза той войнствено. — Винаги сте ме третирали като парцал.

Тя седна на стола срещу него и полите й от зелен муселин се разстлаха така, че за миг разкриха глезена й. Тази сутрин беше прекарала доста време да вчесва косата си в небрежния стил, характерен за будоарите, а освен това беше внесла поправки и в деколтето си. Съдейки по изражението на Нортууд, външността й постигаше желания ефект.

С деликатна въздишка тя каза:

— О, скъпи, винаги съм се надявала, че ще ме разбереш. Ние сме сродни души, нали знаеш… винаги съм го усещала.

Явно наслаждавайки се на флиртуването й, Нортууд се облегна в креслото. Но въпреки това реши, че няма да се остави така лесно да бъде омотан.

— Ако сме такива ужасно сродни души, защо винаги си била толкова сурова с мене, и тогава, когато дебютираше, и сега, в последните седмици? Никога не си се отнасяла така с Кандовър.

— Разбира се, че не. — Тя накара гласа си да затрепти леко ядосано. — Този човек е луд от ревност и нямаше да бъде безопасно да флиртувам с някого, когато той е наблизо. Ти обаче си много по-умен от него. Той каза, че приличам на момичето, което някога е познавал, но макар че бяхме сгодени, не успя да ме познае! Този непоправим глупак наистина смята, че съм унгарска графиня.

Нортууд отпи голяма глътка вино и отбеляза:

— О, да, умен съм, макар че никога не съм допускал да узнаят това в посолството. Всички си мислят, че са много по-високо от мене. — Той се замисли за миг. — Та защо Кандовър е заслужил такова царско отношение, а не аз?

— Ами защото е богат — каза Маги, отваряйки широко очи с невинен поглед. — Наистина ли мислиш, че жените ще си губят времето за някой мъж поради друга причина?

— Глупости говориш — каза Нортууд ядосано. — Това копеле винаги е имало всяка жена, която си поиска, включително и моята.

— Е, той винаги е бил много, много богат, нали? — отбеляза мъдро Маги. — Да, не изглежда зле, но е ужасно скучен и в леглото, и извън него. — Тя се изкиска многозначително, после мълчаливо се помоли за прошка заради огромната лъжа, която се канеше да изрече. — Наистина, Оливър… нали не възразяващ да те наричам Оливър? Винаги съм си мислила за тебе така… ако Кандовър трябваше да разчита на физическите си дадености, за да задържи някоя любовница, никоя жена нямаше да пожелае да повтори преживяването.

Точно това искаше да чуе Нортууд. Навеждайки се лакомо напред, той запита:

— Е, какъв мъж е тогава?

— О, една жена не би трябвало да говори за такива неща. Нека просто да кажем, че там, където би очаквала да намери най-много, трябва да се задоволи с най-малко. — Тя се изкикоти и се настани на стола си с вълнообразно движение, което подсказваше готовност. — И не е никак изобретателен, липсва му каквото и да било въображение. Той дори не…

Тя изброи няколко екзотични вариации по интересуващата го тема и със задоволство видя как очите на Нортууд почти щяха да изскочат от орбитите си, под напрежението на страстното желание.

Навеждайки глава на една страна, тя каза замечтано:

— Въпреки че загубих това доста прилично богатство, по-скоро съм облекчена, задето не се омъжих за него. Впрочем, освен че е досаден и лудо ревнив, той е и невероятно стиснат. Но когато бях на осемнадесет години, така се гордеех, че съм хванала наследник на дукове, че не ме интересуваше какъв е.

— На мене трябва да благодариш за развалянето на годежа.

Маги усети студена тръпка да полазва по гърба й, но успя да измърка:

— Как стана това?

— Лесно беше. Права си, Кандовър не е много умен. Всеки можеше да види, че е хлътнал до уши по тебе, дори без да си го казва.

— Преследваше ме по петите като разгонен самец — потвърди тя.

Нортууд отпи още вино, а лицето му потъмня.

— Винаги съм го мразил. Ходехме заедно на училище, произходът ми е също толкова добър, колкото и неговият, и много по-добър от този на оня негов цигански приятел, но Кандовър винаги е стоял твърде високо на обществената стълбица, за да дружи с такива като мене. Просто защото имаше състояние и беше наследник на голяма благородническа титла, се държеше така, сякаш това го прави по-добър от мене. Но аз наблюдавам хората, нали знаеш. Знам къде са им слабостите.

Пресичайки потока на самохвалството, Маги го върна към първоначалната тема:

— Къде беше неговата слабост?

— Ами ти му беше слабостта. Мислеше, че си абсолютно чиста и съвършена. Реших да му покажа, че не си. — Нортууд я погледна предизвикателно. — Колкото и да му беше омаяла главата, знаех, че си прекалено добра, за да е истина. Очевидно беше, че си голяма въртиопашка.

Тя трябваше да преглътне, преди да може да каже с възхищение:

— Много си бил проницателен, Оливър. Какво направи, за да му докажеш?

— Бяхме се събрали няколко души една вечер, пиехме и се забавлявахме. Когато разбрах, че Кандовър е достатъчно близо, за да ме чуе, разказах как си си вдигнала краката пред мене отзад в градината на един бал. Правех се, че съм много пиян и не знам, че постъпвам недискретно, но знаех точно какво казвам. — Нортууд пусна лукава усмивка. — Кандовър постъпи така, сякаш го бяха ритнали в стомаха. Стана и веднага си тръгна, а после научих, че ти си заминала от Лондон.

Тя се вгледа в зачервеното самодоволно лице, а във вените й пропълзя ледена тръпка. Макар че никога не беше имала особено високо мнение за Нортууд, въпреки всичко за нея беше зашеметяващ удар, когато го чу как се хвали с невероятно долната си и съвсем хладнокръвна постъпка, чиито последици се бяха оказали така катастрофални. Той имаше вроден талант за долни хитрости; нещо, казано от пиян човек, звучеше далеч по-убедително, отколкото непосредствената клевета. Нищо чудно, че онази сутрин Рафи бе дошъл при нея почти полудял от болка и ревност. Неговата липса на доверие също беше предателство, но много по-разбираемо.

Макар да се почувства зле, тя не се осмели да се поддаде на емоцията. Ако сега изгубеше самообладанието си, щеше да изпадне във властта на това животно. Тя нацупи уста в прелестна физиономия:

— Наистина никак не е било хубаво, от твоя страна, Оливър. Това го нарани… повярвай ми, той го прие много зле… но ти създаде много проблеми и на мене. Ако ме искаше за себе си, само трябваше да изчакаш да мине достатъчно време след сватбата.

— Щяла си да склониш да имаме връзка? — каза Оливър със скептичен тон, който обаче искаше да чуе потвърждение.

— Разбира се, че щях. — Тя си придаде замечтан вид. — След като сложех пръстена, щях да мога да правя каквото си поискам. Кандовър е прекалено горд, за да опетни името си с развод, независимо какво прави жена му. О, щях да му дам наследник наистина, човек трябва да бъде почтен. Но след това… — Усмивката й бе неизразимо обещаваща.

Тя стана и наля остатъка от виното в чашата на Нортууд, като при това се погрижи той да надникне дълбоко в ниско изрязаното деколте на роклята й. След това седна отново и кръстоса крака, излагайки на показ доста от красиво оформения си прасец.

— Преди да се отдадем на удоволствието, можеш ли да задоволиш любопитството ми? Все се питам какво сте намислили вие двамата с Варен.

Нортууд посегна и започна грубо да мачка гърдата й. Ако се беше дръпнала, той щеше да се усъмни, но вместо това тя му подари най-изкусителната си усмивка.

Тъй като искаше да се похвали колко е умен, той каза:

— Днес следобед ще взривим британското посолство.

Очите й неволно се разшириха.

— Възможно ли е такова нещо? Сигурно за това ще трябва страшно много барут.

— Ние всъщност ще вдигнем във въздуха само една част, но там ще бъдат всички най-важни хора.

Той пъхна ръка в деколтето на роклята й и защипа зърното й. Маги събра всички остатъци от трудно постигнатото си самообладание, за да не го удари. Припомняйки си колко много хора са поставени на карта, тя стисна коляното му, сякаш се възбуждаше от това, да бъде мачкана така от някаква свиня.

— Чух, че всички важни срещи ставали в спалнята на Касълрий — каза тя с гръден глас.

— Точно така, а отдолу под нея има един килер. Напълних го с барут и ще избухне днес следобед в четири часа. Никой няма да го открие. Ето тук съм прибрал ключа от килера — и той лукаво се потупа по джоба.

— О, значи ще трябва скоро да си тръгнеш! Надявах се да останеш.

И все едно току-що й беше хрумнало, тя запита:

— Няма ли да е опасно за тебе да подпалиш барута?

— Ето за това се изисква човек да бъде умен — накокошини пера Нортууд. — Оставих една свещ в килера. Когато догори, ще подпали пътечка разсипан барут, после кутиите и бум! Всички в спалнята на Касълрий ще се разхвърчат на кървави парчета.

Маги настръхна, после се опита да представи това за възбуда, породена от тази мисъл.

— Колко разкошно! Как ми се иска и аз да бях замесена в нещо толкова забележително!

Нортууд я изгледа със сластен поглед.

— О, наистина ли? Мислех, че си съвсем порядъчна лоялна малка британска шпионка.

— Кой ти каза такова нещо? Ако си човек без състояние като мене, трябва да вземаш парите там, където ги намериш. А аз ги вземам отвсякъде.

Сега, когато научи какъв беше планът, дойде време да действа, защото, ако не побързаше, щеше да загуби инициативата. Тя стана и се протегна предизвикателно, изпънала ръце над главата си. Сгорещеният му поглед пропълзя по извивката на гърдите й.

— Направих каквото трябваше за пари, Оливър.

С разкошен гръден смях тя му подаде ръка. Той я взе и я притисна плътно към себе си точно както се беше надявала.

— Но някои неща правя за себе си…

Дишайки тежко, той смъкна роклята от едното й рамо и сграбчи разголената й гърда. Тя погледна дълбоко в очите му и довърши:

— … а това ще бъде истинско удоволствие. Отмятайки глава назад за целувка, тя прошепна:

— О, Оливър…

В мига, в който устните му се притиснаха в нейните, тя вдигна порцелановия леген, който беше сложила на точно избрано място, и с всичка сила го стовари върху главата му.

Ударът прокънтя зловещо със звън от счупен порцелан, водата се изля върху двамата. В очите на Нортууд се мярна искрица неверие, след това той тупна настрана на пода, повличайки със себе си стола и Маги.

Ударът й изкара въздуха, но тя бързо се изправи на крака, еднакво уплашена да не го е убила и да не би да го е ударила прекалено слабо. За нейно облекчение, той беше изпаднал в безсъзнание, но си беше жив.

Тя се беше погрижила да откачи предварително въженцата от завесите и сега върза с тях китките и глезените му. Освен това го привърза и за краката на тежката маса. Откъсна парче от подплатата на завесете и затъкна устата му.

После претърси джобовете му. Освен ключа за нейната стая той носеше в палтото си връзка с друга ключове. Тъй като не знаеше кой от тях е за килера в посолството, тя ги взе всичките.

След като отключи вратата, тя надникна предпазливо в коридора. Беше пуст. Сведе поглед за миг към черната котка, която се притискаше към глезена й.

— Хайде, Рекси, скъпи. Отиваме да намерим Робин.

 

 

В кафене „Силв“ Русе седна на масата на един човек, с когото беше служил в Италия, Раул Фортран. В първия удобен момент той подхвана темата за Анри Льомерсие.

Фортран се изплю на пода.

— Тая свиня. Винаги си е бил свиня и преди да умре, го доказа.

Генералът се наведе напред с ускорено биещ пулс.

— Какво правеше той? И за кого?

Фортран сви рамене.

— Господ знае… нещо незаконно, няма никакво съмнение. Чух, че работел за граф Дьо Варен. Казват, че Варен очаквал да стане министър-председател след Талейран и че бил извън себе си от яд, когато кралят предпочел Ришельо. Може би Варен е искал Льомерсие да убие новия министър-председател.

Русе се замисли за миг. Имението на Варен беше едва на един час път от Париж, удобно за заговори и задържане на затворници. Русе може би грешеше, но войнишкият му инстинкт изискваше да разследва нещата, и то незабавно.

Той стана и се огледа из кафенето, взря се във всеки от дванадесетината мъже, много от тях бивши негови другари по оръжие. И ги призова с боен вик:

— Приятели!

Всички се обърнаха към него и в салона се възцари тишина.

Русе се качи на стола си, за да го видят всички.

— Приятели мои, имам лоши новини за роялистки заговор срещу дук Уелингтън, войник, който може да бъде сравняван единствено с Бонапарт. Казват, че Железният дук щял да бъде убит и вината да бъде хвърлена върху бонапартистите. Хора като вас, които са служили предано на родината си, ще бъдат подложени на преследвания, а самата Франция може да бъде хвърлена в кошмара на гражданската война.

Тишината беше пълна. Русе погледна познатите лица — Моро, който беше загубил ръката си при Ватерло, Шабрие, един от шепата оцелели от унищожителната московска кампания, Шамфор, с когото бе служил в Египет. И каза с омекнал глас:

— Можем да намерим отговорите, а вероятно и да спасим една красива жена, в Шантьой, имението на граф Дьо Варен. Ще дойдете ли с мене?

Мъжете започнаха да се изправят, да идват при него и да му подават ръце. Надвиквайки глъчката, Русе оповести:

— Всички, които имат коне и оръжия, да ме последват. Заедно ще тръгнем отново в името на Франция.

 

 

Елен Сорел бе тичала две пресечки без умора и без да намали темпото, но здравият разум я накара да поспре. Беше сигурна, че Варен е Льо Серпан, а липсата на очевиден мотив бе прикривала действията му. Но, за Бога, какво можеше да направи тя сега?

Докато стоеше така на ъгъла на „Фобур Сен Жермен“ с израз на отчаяна нерешителност, копитата на един препускащ кон спряха близо до нея. Тя погледна нагоре и видя Карл фон Ференбах, който слизаше от коня си, а лицето му изглеждаше несигурно.

— Госпожо Сорел, радвам се, че ви виждам. Мислех… — После той забеляза разстроеното й изражение и запита рязко: — Какво се е случило?

Елен знаеше, че полковникът живее наблизо и беше чиста случайност, че минаваше тук точно сега. Но когато погледна широките му силни рамене, не можа да не си помисли, че небето го изпраща. Полковникът беше влиятелен човек и тъй като знаеше, че е шпионка, можеше да повярва на историята й.

След като се замисли за момент, за да подреди думите си, тя му разказа на един дъх историята на заговора — изчезването на тримата британски агенти, как бе разбрала, че Варен навярно е душата на заговора и вярата й, че отговорите могат да се намерят в Шантьой.

Полковникът слушаше внимателно, без да я прекъсва, с напрегнато изражение в светлосините си очи. Когато Елен му разказа цялата история, той възседна коня си и й протегна ръка.

— Близо до пътя Сен Клу има пруски подразделения. Ще мога да взема оттам няколко души да претърсим имението на Варен.

Тъй като Елен се колебаеше, той каза нетърпеливо:

— За да спестим време, трябва да дойдете с мене и да ни покажете пътя към Шантьой. Ако сте права, нямаме време за губене.

Елен пое ръката му и той я вдигна леко на коня си. И докато се настаняваше напряко пред него, каза разтревожена:

— Ами ако не съм права?

— Ако не сте, има компенсации. — Сериозният пруски полковник не се усмихна открито, но в очите му проблеснаха шеговити пламъчета.

За пръв път, откакто се познаваха, й се стори възможно да повярва, че той е наистина само на тридесет и четири години, точно колкото нея.

Елен внезапно осъзна колко близо е сега до неговото стройно, атлетично тяло и колко топла е ръката, която я държеше здраво. За миг спокойната и светски възпитана вдовица изчезна и тя се изчерви като момиче.

Този път Фон Ференбах наистина се усмихна. После пришпори коня си и двамата потеглиха.