Мери Джо Пътни
Падналите ангели (8)

8.

Докато каретата бързаше по булеварда към британското посолство, ръцете на Маги бяха така силно стиснати в скута й, че пръстите й сигурно бяха побелели вътре в ръкавиците. Тя се чудеше дали гласът й не издава колко се бе уплашила от безредиците в театъра.

Епизодът бе съживил най-лошите й кошмари в отвратителни подробности, страхът така я бе парализирал, че едва се движеше, когато Рафи я измъкна от театъра. Реалната опасност може би беше малка — тя носеше винаги двата вида кърпички, бяла и виолетова, в чантичката си, за всеки случай, — но паниката не беше подвластна на разума.

Макар че трябваше да превъзмогне себе си и да остане в театъра, вместо да се поддава на страховете си, присъствието на Рафи до нея беше истинско облекчение. По принцип Маги би се отбранявала със зъби и нокти, ако някой мъж поискаше да я принуди на нещо въпреки волята й, но не и тази вечер, не и пред лицето на кипящите безредици, предизвикани от подлудялото човечество.

Силната му ръка, обвита около нея, й носеше дълбоко успокоение, а когато го видя как сръчно се разправи с онези двама грубияни, това й достави истинско удоволствие. За дук Кандовър това не беше кой знае колко сложна работа. Дори не беше измачкал безупречно ушития си костюм и пред лицето на безредиците бе проявил не повече смущение, отколкото, ако някой магарешки впряг бе препречил пътя на каретата му.

Тя се възхити на хладнокръвието му. По принцип нейното можеше да се мери с неговото, но не и щом тълпата възкреси пред очите й страшната сцена, когато убийството на баща й и на Уилис бе променило целия й живот.

Тя се опита да не мисли за страстната им прегръдка, макар че тялото й пулсираше от разочарование. Привличането, което винаги бе изпитвала към Рафи, бе реагирало експлозивно на страха й и бе породило отчаяно желание. Макар че и той бе реагирал стремително, когато се отделиха един от друг, я бе гледал така, сякаш е някоя непозната. Господи, какво ли си бе помислил за нея?

Мисълта породи хладна усмивка. Неговото мнение за нея вече беше достатъчно ниско, така че разпуснатата й постъпка вероятно нямаше никакво значение. Добре, че бяха в тясната карета, иначе кой знае докъде щяха да стигнат.

До катастрофа, ето докъде.

Ръцете й почти бяха спрели да треперят, когато пристигнаха пред британското посолство на улица „Фобур Сент Оноре“. Докато Рафи й помагаше да излезе от каретата, тя се усмихна и каза с най-очарователния си унгарски акцент:

— Вечерите на лейди Касълрий винаги са великолепни, с най-духовитите разговори в цял Париж. Там човек може да се види с кого ли не.

Вътре ги посрещна самата лейди Касълрий. Емили Стюарт не се славеше с красота или духовитост, но беше приятна жена и двамата с блестящия си съпруг си бяха много предани един на друг.

— Добър вечер, Кандовър, очарована съм да ви видя. — Тя протегна ръка. — Вярвам, че Магда ви кара да се чувствате добре приет в Париж, нали?

Той се поклони над ръката на нейна светлост.

— Наистина е така. Графинята ми показа тази вечер едни размирици в театъра, така че се смятам добре информиран за събитията в Париж.

— Не е честно, ваша светлост — реагира възмутено Маги. — Вие избрахте театъра. Мисля, че нарочно сте аранжирали размириците като алтернатива на фарса.

— За съжаление човек няма нужда да търси много, за да попадне на безредици — отбеляза кисело лейди Касълрий. — Нощни сборища в Тюйлерийските градини, почти всеки ден дуели между френски и съюзнически офицери. И в четирите театъра, където имам ложи, имаше размирици, а това са най-спокойните театрални зали в Париж.

Тя погледна към вратата и видя да пристигат други гости.

— Сега трябва да се извиня, но се надявам да си поговоря с вас по-късно. Има ли тук човек, когото някой от вас да иска специално да види? Тази вечер е доста оживено.

— Тук ли е граф Дьо Варен, Емили? — запита Маги. Между веждите на лейди Касълрий се появи тънка бръчица, но тя само каза:

— Имаш късмет, дойде преди няколко минути. Ето го там, в най-далечния ъгъл, разговаря с руския офицер. — Тя кимна и ги остави, за да изпълни задълженията си на домакиня.

Великолепната зала за приеми беше препълнена с хора, чуваха се около дузина езици, макар че преобладаваше френският. Лорд Касълрий и британският посланик сър Чарлз Стюарт бяха в групата около принц Хинденбург, пруския външен министър, и Франц II, императора на Австрия.

Преговорите бяха навлезли в критична фаза и ключовите фигури ден и нощ се стремяха към постигане на споразумение. Подкрепян от Уелингтън, планът на лорд Касълрий за окупационна армия бавно започваше да намира почва сред съюзниците.

Очите на Маги се спряха за момент върху Касълрий. Беше висок, красив мъж, сдържан пред хора, но великодушен и непретенциозен насаме. Външният министър беше известен и с интелигентността си, и с безукорното си съвършенство, затова смъртта му би била огромна загуба.

Тя стисна зъби; ако бе способна да направи нещо, той нямаше да стане жертва на политическия терор. Тя погледна към придружителя си и видя, че дукът също гледа към британския министър, а лицето му издаваше, че и той мисли като нея. Усещайки, че тя го гледа, той я погледна и за миг очите им се срещнаха в съвършено съгласие.

Присъстваха доста британци. Рафи познаваше всички, затова им беше лесно да се придвижат незабелязано към своя обект, докато разменяха поздрави с останалите гости. Когато се приближиха, Маги започна да изучава графа. Наближаваше петдесетте, едър мъж със здраво телосложение, среден на ръст, много елегантен и авторитетен.

Тя си припомни всичко, което знаеше за него. Последна издънка на стара фамилия, въвлечен в роялистките опити за възвръщана контрола над Франция още от времето на Революцията. Обстоятелствата го бяха направили опасен и неискрен, пък и несъмнено знаеше как се организират заговори.

В последните десет години бе управлявал една руска провинции от името на царя. Поражението на Наполеон бе върнало графа у дома и сега той възстановяваше имението си извън Париж, възвръщайки му предишното великолепие. Понеже беше един от най-влиятелните ултрароялисти, мнозина мислеха, че скоро ще бъде издигнат на важен държавен пост.

Когато се приближиха още към графа, Маги с удоволствие видя, че неговият събеседник русин е княз Орков, с когото вече няколко пъти се бе срещала. Тя хвана здраво лакътя на Рафи, придърпа го към техния обект, увлечена сякаш в небрежен разговор, и изгука:

— Княз Орков, колко възхитително е, че отново ви виждам. Последния път, струва ми се, се видяхме у баронеса Крюденер?

Очите на принц Орков грейнаха в нескривано мъжко задоволство.

— Колко отдавна беше, графиньо — каза той и се поклони над протегнатата й ръка.

Започнаха официалните представяния, но блестящата светска усмивка на Маги замръзна, когато срещна очите на граф Дьо Варен. Повечето мъже се заглеждаха в нея с очевидно физическо одобрение. Понякога това й досаждаше, но съблазънта беше нормална, а страстта я сгряваше. Погледът на Варен беше чист лед, студена, безстрастна оценка на купувача, съзерцаващ възможна придобивка.

За момент тя излезе от равновесие. Можеше да се справя с различни видове страсти, все едно любов, гняв или омраза — харесваше Рафи повече тогава, когато проявяваше чувства, — но графът изглеждаше като човек, който стои настрана от подобна човешка слабост.

Макар да не беше сигурна как точно да подходи към него, тя го атакува с усмивка.

— Слушала съм за вас, господин графе. Сигурно е прекрасно да се завърнете в родината и именията си след толкова години изгнание.

Той замълча и черните му очи, станаха непрозрачни, после заговори с дълбок шептящ глас:

— Задоволство, да, навярно. Но удоволствие би било твърде силна дума.

Тя кимна съчувствено.

— Франция сигурно изглежда немалко променена, но сега вие и вашите сънародници роялисти имате шанса да възстановите всичко, което е било разрушено.

Той сви устни.

— Никога няма да успеем напълно в това, защото твърде много неща се промениха пред последните двадесет и шест години. Заблуденият идеализъм на радикалите съсипа Франция. Новозабогатели буржоа се правеха на аристократи, истинските благородници бяха избити или докарани до просяшка тояга. Дори самият крал е само сянка на именитите си предци. Кой може да погледне Луи XVIII и да види Краля слънце?

Мекият му глас беше странно заповеднически и Маги се запита дали си въобразява, че открива в него сянка на заплаха.

— Изглеждате доста голям песимист за човек от управляващата партия. Мислите ли, че нещата са толкова отчайващи?

— Трудни, графиньо, но не и отчайващи. Ние чакахме дълго време, за да си възвърнем наследството. Няма да го загубим отново. — Погледът му отново пробягна по нея, студен и пренебрежителен. — Ако ме извините, очакват ме на друго място.

Той кимна учтиво на останалите и напусна групата.

Рафи и княз Орков говореха за коне, предмет на универсален и неизчерпаем интерес за мъжката половина от човешкия род. Когато тя се обърна отново към тях, Рафи каза:

— Князът ни кани на бала, който дава след два дни. Имаме ли възможност да приемем?

Предполагайки, че някой от предвидените гости би могъл да бъде особено интересен, Маги отвърна сърдечно:

— Приемаме с удоволствие, Ваше Височество. За вашите балове се носят легенди.

Принцът взе ръката й и от начина, по който я погали, на Маги й стана ясно, че не бива да допуска да я завари някъде насаме.

— Вашето присъствие, графиньо, ще им придаде допълнителен блясък.

Маги изтръгна ръката си от неговата с известно затруднение и двамата с Рафи се отдалечиха. Побъбриха с още няколко гости, за да не изглежда, че интересът им е спаднал, след като са говорили с Варен, но след половин час вече бяха на път обратно към булевард „Капюсин“.

Когато останаха сами, Рафи запита:

— Как преценяваш графа?

— Радвам се, че изборът на мишена го изключва от кръга на нашите заговорници, защото изглеждаше безкрайно безмилостен, толкова опасен, за какъвто минава.

Припомняйки си тъмния му поглед, тя потисна едно потръпване.

— Кой ще бъде на бала на Орков?

— Генерал Русе, нашият заподозрян бонапартист. — Рафи й отправи ленива усмивка. — Сложи си онази зелена рокля, освен ако не искаш да си съсипеш репутацията, защото твърде скоро си я облякла повторно.

— Мисля, че реномето ми няма да пострада — парира го тя. — Аз съм само една бедна унгарска вдовица. Хората ще бъдат снизходителни.

Рафи влезе с нея в дома й, този път без да освобождава каретата си. За момент във въздуха се прокрадна някаква несигурност, сякаш той замисляше да я целуне.

Без да посмее да потърси точен отговор, Маги бързо се обърна и го поведе към масичката за шах, където продължиха започнатата игра. Тя се питаше дали някой в Париж би повярвал, че играе шах с Рафи, когато останат насаме. И на самата нея й беше трудно да го повярва.

Играта вървеше с дълги паузи и непреклонни размишления и завърши с пат. Тя си помисли, че символът е уместен, защото това беше историята на тяхната връзка.

Когато играта свърши, Рафи стана.

— Отивам в Пале Роял да видя дали мога да открия тайнствения заговорник. В кафене „Мазарен“ ли е бил чут разговорът?

Маги кимна и го последва до предната врата. Рафи се извисяваше над нея, силен, надежден и със съвършено самообладание. Щеше без съмнение да се почувства оскърбен, ако тя проявеше и най-малката липса на вяра в способностите му. Въпреки това изпита нелепото желание да му каже да се пази.

Странно, но Рафи сякаш знаеше какво мисли тя.

— Не се страхувай, няма да разбутам гнездото на осите.

Той вдигна дясната й ръка и я целуна, не с леко, формално докосване, а съвсем истински, с топли и чувствени устни, допрени до пръстите й.

И тръгна. Маги неволно сви ръката си в юмрук, сякаш за да запази тръпката на удоволствие, която целувката му бе вляла в ръката й. Тази малка ласка бе събудила желанието, което почти бе взело връх над нея там, по-рано в каретата.

Тя си напомни кисело, че той навярно дълбае резки по таблата на леглото, за да си води статистика за жените, с които е спал. За момента резките щяха да бъдат сведени до нула.

Придаде си спокойно изражение и се отправи нагоре към спалнята си. Когато ставаше дума за Рафи, чувството й за хумор не й даваше никакви перспективи или причини да бъде весела.

 

 

Пале Роял имаше дълго и пъстро минало. Кардинал Ришельо бе построил част от него и там бяха живели различни кралски величия. Малко преди Революцията дук Дьо Шартр бе построил огромна пристройка около градините, давайки под наем долните нива за магазини, а горните за жилища.

Сега Пале Роял беше сърцето на френското прахосничество, с всички видове пороци, достъпни за изпълнените с надежди контета, които се навъртаха тук. Външно това беше най-добре осветеното място в Париж и човек можеше да срещне безделници от всички нации да се шляят под арките и да подпират колоните.

Единствените жени тук бяха по-скоро от простолюдието и именно една такава жена се приближи до Рафи, когато той слезе от каретата си. Той се запита на каква ли магия се държи зле ушитата й рокля, та още не се е разпаднала. За щастие вечерта беше топла, иначе тя непременно щеше да хване пневмония.

Жената явно доста дълго бе упражнявала професията си и вече безпогрешно разпознаваше националността на мъжете и дълбочината на кесиите им.

— За развлечение ли е дошъл тук английският лорд? — запита тя с дрезгав глас и провинциален акцент.

Тежкият грим не можеше да скрие чертите на лицето й.

Рафи не позволи на отвращението да се изпише по лицето му. Това беше едно недодялано, непривлекателно същество и всеки мъж, решил да се възползва от прелестите й, рискуваше да хване сифилис, но не беше нито по-лоша, нито по-добра от петдесетината жени, които кръстосваха галериите и градините. Всъщност тя малко се различаваше от високопоставените дами от доброто общество, с изключение може би на цената си, която беше по-ниска и по-откровена. Той каза учтиво:

— Чувствам, че тази вечер имам късмет. Разбрах, че в кафене „Мазарен“ има вълнуващи игри.

— Кафето е нататък.

И като тръсна грациозно глава, проститутката добави:

— Може би по-късно ще пожелаете да имате компания, която да празнува с вас или да ви съчувства?

— Може би.

Проправяйки си път през тълпата от съюзнически офицери, Рафи скоро откри табелата на кафене „Мазарен“. На приземния етаж имаше златарски магазин, все още отворен в този късен час с надеждата, че някой ощастливен комарджия може да влезе и да купи някоя дрънкулка, за да я подари на възлюбената си.

Отстрани на магазина едно мрачно стълбище водеше нагоре към кафенето. Зад бара стоеше жена в ярки дрехи, а тъмните й очи веднага преценяваха всеки нов посетител. Явно харесала онова, което виждаше у Рафи, тя излезе лично да го посрещне.

— Добър вечер, милорд. За вечеря ли идвате, или за игра, а може би, за да се качите горе?

„Горе“ означаваше жени от по-висока класа, от онези, които не кръстосваха улицата. С малко повече късмет можеше да не се окажат болни от сифилис и да не пребъркват джобовете на клиентите си.

— Разбрах, че тук имало добри игри, мадам. Може би по-късно и ще вечерям.

Жената кимна и го поведе през салона за хранене към залага за комар. Изглеждаше като много други такива места, в които Рафи бе ходил. В единия ъгъл имаше маса за „червено и черно“, в друг рулетка. Пръснатите тук-там маси предлагаха игри на карти като фаро и вист.

Редовните посетители бяха от най-различен калибър — от невинни гълъбчета до печени играчи, които ги ограбваха, а задименият въздух бе изпълнен с отчаяната възбуда на сериозните играчи. Към неспирния ромон на разговорите се примесваха тракането на заровете по масата за комар и мекото пляскане на картите но зеленото сукно. Съвсем истинско свърталище на греха и в никакъв случай място, което Рафи би намерил за привлекателно.

Но той бе дошъл тук да търси информация, а не удоволствие, затова прекара следващите два часа в игра на различни маси. Вистът беше единствената игра, която му харесваше, тъй като беше по-скоро изпитание на уменията, а не шанс, затова отмина масата за вист, тъй като щеше да се увлече. Докато играеше на зарове, карти и рулетка, разменяше случайни забележки с другите играчи и по-скоро слушаше, отколкото говореше.

Не се изненада, че повечето посетители разискваха политиката. Но не чу нищо по-различно от онова, което се носеше из Париж. Специално това заведение се посещаваше и от французи, и от чужденци, но ако сред тях имаше екстремисти, явно си държаха устата дискретно затворена.

В един часа Рафи се приготвяше да си поръча файтон и да излезе да се поразведри на чист въздух, когато вниманието му бе привлечено от един слаб чернокос мъж на масата за „червено и черно“. Човекът отначало бе печелил, но след това шансът му се бе обърнал и банката му бе взела всичките пари. Когато посегна към вътрешния си джоб, за да извади последния залог, под светлината на свещите на бузата му проблесна един мъртвешки бледен белег. Той хвърли предизвикателно купчина банкноти върху червеното каро.

В тишината, която понякога настъпва в препълнена стая, всички като че ли наблюдаваха. Рафи беше твърде далеч, за да види какви карти се раздават, но когато след миг мъжът с белега извика, стана ясно, че е спечелил.

Това можеше да бъде незначително събитие, ако французинът до Рафи не се бе обадил:

— Май Льомерсие пак се опаричи. Тоя човек има късмета на самия дявол.

Името му се стори познато и след миг Рафи се сети откъде. В списъка с второстепенните заподозрени, който Маги му беше дала, фигурираше името Льомерсие, бонапартистки офицер, ако беше запомнил правилно. Рафи се загледа в мъжа с белязаното лице, когато онзи стана от масата за „червено и черно“. Човекът имаше стойката на военен; сега трябваше да се разбере дали това е капитан Анри Льомерсие.

Докато човекът пресичаше салона, Рафи се изпречи случайно на пътя му с думите:

— Може ли да ви почерпя едно питие, за да отпразнуваме победата ви над банката?

Обектът му се усмихна развеселен.

— Може. И вие ли загубихте срещу банката, а?

Сервитьорката им донесе бутилка долнокачествен портвайн в кафенето на заведението. Рафи разбра, че човекът действително е капитан Анри Льомерсие, а портвайнът не е първото му питие за вечерта.

Когато стигнаха дъното на бутилката, Рафи узна, че капитанът ненавижда всички германци, руси и англичани, с изключение на настоящия си събеседник, и че е дяволски добър играч. Не след дълго той започна да се хвали, че само благодарение на железните си нерви е печелил там, където по-неиздръжливи биха се отказали от играта.

Разговорът не даваше особени сведения, макар че за Рафи бе интересно да узнае, че Льомерсие е редовен посетител на кафене „Мазарен“. „Поне масите са по принцип честни, мой английски приятелю.“

Льомерсие имаше нервните жестове и блуждаещия поглед на пор. Рафи отгатна, че е страстен комарджия, човек, който би направил всичко за пари. Ако капитанът имаше политически убеждения, те лесно можеха да бъдат използвани за личното му обогатяване. Имаше големи изгледи да е бил онзи французин, когото информаторът на Маги е чул тук предната вечер. Ако бе така, тогава кой е бил чужденецът, с когото е разговарял капитанът?

След като слуша половин час хвалбите на мъжа, Рафи реши, че няма вероятност да научи нещо повече. Сбогува се с него след обичайните уверения във взаимно уважение и надежда, че отново ще се видят в кафене „Мазарен“. Ако се наложеше отново да търси Льомерсие, това трябваше да става в по-ранните вечерни часове, когато имаше изгледи човекът да е по-трезвен. Пиян не беше особено интересен.

Рафи плати портвайна на обсипаната със скъпоценности жена зад бара. Преди да слезе, огледа за последен път салона. Очите му се присвиха, когато зърна един рус мъж, който сядаше на празния стол срещу Льомерсие. Въпреки че салонът беше мрачен и задимен, а мъжът беше облечен несъмнено по френски маниер, Рафи съвсем лесно разпозна новодошлия, който говореше съвсем открито с Льомерсие.

Това беше Робърт Андерсън, вездесъщият нисш чиновник от британската делегация, любовникът на Маги.

 

 

Англичанинът беше напрегнат, макар че вече веднъж бе правил това сляпо пътешествие. Нарежданията на Льо Серпан бяха кратки, без обяснения защо се налага да присъства. Екипажът отново тръгна да обикаля Париж и мълчаливите придружители отново отказваха да си отворят устата. Както и да е, този път, когато го заведоха при Льо Серпан, шипящият глас му заповяда да махне превръзката от очите си.

Англичанинът потрепери от страх, че тази заповед означава, че няма да излезе оттук, но един дрезгав смях разсея опасенията му.

— Не се безпокой, англичанино, няма да ме разпознаеш. Очите ще ти трябват за онова, което искам да ми разкажеш довечера.

Когато свали превръзката, той се намери в една тъмна стая, осветена само от слабото пламъче на една единствена свещ и мебелирана само с бюро и два стола. Льо Серпан седеше зад бюрото, на лицето му имаше маска, а едно черно наметало скриваше тялото му така добре, че беше невъзможно да се каже дали е нисък или висок, слаб или дебел.

Пренебрегвайки встъпленията, тъмната фигура каза:

— Нарисувай ми подробен план на конюшнята на британското посолство. Има промени, откакто принцеса Боргезе го продаде на Уелингтън, и трябва да знам какви са. Особено ме интересува къде държат конете на Касълрий. Искам подробно да ми опишеш неговите коне, как изглеждат и какъв нрав имат.

Очите на англичанина се разшириха.

— Заговорничите срещу Касълрий? Ако нещо му се случи, ще настане истински ад. Уелингтън му е най-добрият приятел и ще вдигне цялата британска армия да търси убийците, ако се наложи.

А щателното разследване можеше да разкрие неща, твърде дискредитиращи англичанина. Само това, че никой не се съмняваше в него, му бе позволило да изнесе досега толкова много информация.

Сякаш прочитайки отново мислите му, Льо Серпан се изкикоти:

— Няма нужда да се тревожиш за главата си, която не струва нищо. Каквото и да се случи на Касълрий, ще изглежда като инцидент. Скоро и самият именит дук няма да бъде в състояние да разследва каквото и да било.

Докато англичанинът чертаеше плановете на конюшнята и двора й, в главата му се рояха мисли. Неговият ужасяващ домакин като че ли искаше да отстрани и двамата най-висшестоящи британски дипломати, факт, който водеше до интересни изводи. Досега бе имало недодялани атентати срещу живота на Уелингтън, но в плана на Льо Серпан нямаше да има нищо недодялано. Въпросът бе, как може да се извлече полза от тази информация?

Льо Серпан задаваше много въпроси за реда в конюшнята и за конярите, даваше безапелационни заповеди на посетителя си да намери отговори на всички въпроси, на които не можеше да отговори в момента. След като обсъдиха конюшнята, той започна подробно да разпитва за всекидневния режим и навиците на Касълрий и Уелингтън.

Уморен от разпита, англичанинът каза раздразнено:

— Навярно знаете, че дукът предпочита низшето общество, той дори не живее в посолството. Как да знам кога къде ходи?

— Известно ми е, че Уелингтън живее в хотел „Уврар“ — отвърна Льо Серпан. — Все пак той често ходи в посолството и ако имаш мозък на гризач, ще успееш да научиш каквото ми е необходимо. Ще чакам доклад с отговорите, които тази вечер не успя да ми дадеш, до четиридесет и осем часа.

— А ако реша, че повече не искам да работя за вас?

Времето за предизвикателство бе зле подбрано, но англичанинът беше прекалено уморен и раздразнен, за да прояви разум.

Льо Серпан изсъска с натежал от заплаха глас:

— Тогава с теб е свършено, англичанино. Мога да заповядам да те убият или да съобщя на Касълрий за предателството ти и собствените ти хора ще те унищожат. Публично, така че всички твои близки и приятели, ако имаш такива, да научат за твоето падение. Не мисли, че би могъл да изтъргуваш живота си, като доносничиш срещу мене, защото нищо не знаеш.

Той стовари юмрука си върху бюрото и скочи на крака.

— Ти живееш на мои разноски, бунищен петел такъв. Аз те притежавам, и имаш късмет, че съм човек на честта. Ако ми служиш добре, ще преуспееш, освен ако не паднеш жертва на собствената си глупост. Ако се опиташ да ме предадеш, си мъртъв. Нямаш друг избор.

Англичанинът сведе очи, сякаш искаше да прикрие страха си. Това се оказа внезапен късмет. Ръката, с която противникът му бе тропнал по бюрото, бе украсена с тежък златен пръстен с богато украсен герб на него. Реши, че е разумно да не се заглежда, но от бързия му поглед не убягна това, че около средната част на герба се обвиваше триглава змия.

Идентифицирането на собственика щеше да отнеме време, но англичанинът поне имаше откъде да започне. Преструвайки се, че е победен, той избъбри:

— Ще ви служа добре.

А сърцето му пееше възторжена песен. Ще разбере кой е Льо Серпан, за Бога, и тогава това копеле щеше да съжалява за обидните си думи. Ако си изиграеше картите правилно, ще излезе от цялата тази работа като герой — като богат герой.