Мери Джо Пътни
Падналите ангели (20)

20.

Рафи автоматично остана предпазливо приклекнал на земята, оглеждайки се наоколо. Килията приличаше на куб, чиито ръбове бяха по около дванадесетина фута, със стени от грубо одялани камъни. Единствената мебелировка беше кофа за естествените нужди в единия край и купчина слама с две одеяла.

Светлината проникваше вътре през тесни зарешетени прозорчета високо горе в стената. Макар килията да беше мрачна, светлината бе достатъчна на Рафи, за да познае русия мъж, прострян върху сламата.

По дяволите, само това му липсваше. Рафи си пое дълбоко дъх, преди да се изправи на крака. Макар да предполагаше, че ще се зарадва, че Робърт Андерсън е жив и явно не е приятел на граф Дьо Варен, любовникът на Марго беше последният човек на света, когото Рафи би си избрал за съкилийник.

Без да си направи труда да стане, Андерсън каза:

— Съжалявам, че са хванали и тебе, Кандовър. Какво става тук?

— Безредици, отвличания, заговори, както обикновено. — Рафи отупа мръсотията от панталоните си, стана и каза: — Варен е хванал графинята.

С потъмняло лице Андерсън се помъчи да седне и се намръщи от рязкото движение.

— Проклятие, точно от това се страхувах. Знаеш ли дали е добре?

— По всичко личи че да, поне така казва Варен.

Когато очите му посвикнаха с мрака, Рафи разбра, че другарят му по килия не изглежда никак добре, защото държи странно прегъната лявата си ръка в скута си, а лицето му е зле ожулено. Забравяйки ревността, той възкликна:

— Господи Боже, човече, какво са направили с тебе?

Андерсън се усмихна мрачно.

— Заради легендарната ми кръвожадност Варен изпрати четирима грубияни да ме поканят да дойда тук. Опитах се да им откажа, но те настояваха.

Нещо прещрака в паметта на Рафи.

— Сутринта, след като ти изчезна, намериха близо до жилището ти труповете на двама неидентифицирани французи. Ти имаш ли нещо общо с това?

Усмивката на Андерсън стана по-истинска.

— Много се колебаех дали да приема любезната им покана.

Наблюдавайки крехката конструкция и почти женствено красивата външност на другаря си, Рафи разбра, че е бил жертва на още една заблуда. И каза, усмихвайки се с половин уста:

— Напомни ми да не влизам в спорове с тебе.

— Едва ли бих могъл сега да изляза насреща и на наперено врабче.

Андерсън беше изключително блед дори за човек, който по принцип има бяла кожа, затова Рафи отиде при него в другия край на килията и коленичи при него в сламата.

— Остави ме все пак да видя ръката ти.

Той подсвирна леко при вида на грозната подутина, която изцяло бе обхванала лявата ръка на Андерсън от лакътя надолу. Когато започна внимателно да преглежда раненото място, запита:

— Да не си ударил някого прекалено силно?

— Не, нищо ми нямаше, докато дойдох тук. Но Варен искаше да си бъбрим, а аз нямах настроение.

Потта, избила по лицето на Андерсън, показваше колко много му струва преднамерено нехайното държание. Колебливото възхищение на Рафи от неговия съперник непрестанно нарастваше.

— Струва ми се, че една от костите на китката е счупена, както и три пръста — каза той. — За щастие счупванията изглеждат чисти. Дай да ти помогна да си съблечеш палтото, за да те превържа. Ще ти стане малко по-добре.

Рафи съблече жилетката си и я накъса на ивици, после се зае да приложи познанията си по първа помощ, добити по ловните полета. И докато вършеше това, пред очите му изникваше разтърсващата картина на същата тази елегантна ръка, която гали Марго. Той замря за миг, борейки се с надигналата се ревност, и яростно се укори, че сега не е нито времето, нито мястото да си позволява подобни глезотии. Най-накрая успя криво-ляво да приключи с помощта си.

Заради собственото си самоуважение той се постара да действа възможно най-безболезнено. Но дори при това положение процедурата едва не прекърши стоическото търпение на младия мъж. Когато Рафи свърши с превръзката и направи удобен клуп за ранената ръка, Андерсън лежеше прострян в цял ръст на сламата, а косата му бе цялата овлажняла от пот. Рафи предположи, че болката го е накарала почти да припадне.

Когато накъсаното му дишане се успокои, Андерсън каза:

— Щом Варен така и така е пленил Маги, може би все пак трябваше да напиша проклетата бележка.

В отговор на въпросителния поглед на Рафи русият мъж поясни:

— Графът искаше от мене да напиша на Маги и да я примамя тук. Каза, че ще чупи кости, докато не се съглася. Не му споменах, че съм левичар, докато не ми счупи три пръста и така ме лиши от възможността да пиша с нормален почерк. Трябваше да се заеме с дясната ми ръка.

Рафи седна в сламата до краката на Андерсън и се улови, че се усмихва на мрачния му хумор.

— Иска ми се да бях видял лицето на Варен, когато си му го казал.

— Нямаше да ти хареса — той ми счупи китката от раздразнение — каза сухо Андерсън. — Но съм бил и в по-лоши затвори. Сламата е прясна, одеялата са чисти и понеже сме във Франция, поднасят прилично вино заедно с яденето. По това време температурата е поносима, макар че не бих презимувал тук.

Рафи се опита да потисне тръпката, която го поби при това предположение. Варен сигурно нямаше да ги държи толкова дълго.

Рафи разказа на другаря си най-новото от разговорите с Фон Ференбах и Русе, спомена за смъртта на Льомерсие, без да се впуска в подробности, и повтори онова, което Варен бе споделил за своите мотиви.

След като зададе няколко въпроса, за да се ориентира, Андерсън въздъхна и за миг затвори очи.

— Няма що, провалих се. Чувствам се пълен глупак.

— Компанията от хора, които не разбраха какво става, е доста солидна — отвърна мрачно Рафи. — Всички сгрешихме.

Най-много от всички аз, помисли си той.

След това нямаше кой знае какво да си кажат. Двамата мъже седяха в постепенно помръкващата светлина, без да говорят. Макар че имаше много неща, за които Рафи би искал да пита Андерсън, никое от тях не му се стори уместно.

Докато часовете се нижеха един след друг, Рафи отсъди, че най-ужасното в тяхното пленничество явно ще бъде скуката. Килията беше твърде малка, за да си протегне човек краката, каменните стени бяха особено отблъскващи и ако трябваше да остане тук за неопределено време, сигурно щеше скоро да подлудее.

Завидя на спокойствието на Андерсън. Съсипан от болката, другият мъж заспа и спа през повечето време. Но дори когато беше буден, проявяваше такова философско спокойствие, на което Рафи едва ли щеше някога да бъде способен. Наистина Андерсън спомена, че и преди е бил в затвор; може би човек усъвършенства уменията си с практика.

На смрачаване им донесоха вечеря с обичайните предпазни мерки. Един от хората внесе подноса с храна, докато другият стоеше със заредена пушка, насочена към тях. Яденето се състоеше от доста прилично говеждо задушено с хляб и плодове, придружено от кана, която съдържаше около един галон червено вино. Освен калаените чинии и чаши единствените прибори бяха меките, лесно огъващи се, лъжици, които не можеха да послужат като ефикасно оръжие. Макар че по-късно подносът, чиниите и лъжиците бяха прибрани, позволиха на затворниците да си оставят каната с вино и съдовете за пиене.

За да се напие човек, не е необходимо кой знае колко, но и това беше достатъчно, за да му се развърже езикът. Двамата водеха несвързан разговор за това, какво ли планира Варен, когато Рафи се чу да пита:

— Защо Марго е такава?

След дълга пауза Андерсън каза:

— Защо не я запита?

Рафи се изсмя невесело.

— Не мислех, че ще иска да ми каже.

— Ако тя не иска, защо мислиш, че аз ще искам?

Рафи се поколеба, опитвайки се да измисли убедителен аргумент. Но вместо да отговори направо, каза:

— Знам, че нямам право да питам, но искам… поне се опитвам… да я разбера. Някога я познавах много добре, или поне мислех, че е така, а сега тя е загадка за мене.

След една още по-дълга пауза Андерсън каза с глас, в който се прокрадваше враждебност:

— Още когато Маги чу, че идваш в Париж, тя се промени, стана капризна и унила. Когато я срещнах, тя беше на деветнадесет години и знам много малко за предишния й живот. Както и да е, това, което знам, е, че някой се е опитал да я съсипе, а французите почти съвсем я довършиха. Ако ти си бил онзи, който го е направил, проклет да съм, ако ти кажа каквото и да било.

Сега тъмнината беше почти пълна и само един блед лунен лъч осветяваше килията. Лицето на Андерсън беше почти невидимо, черно в чернотата отдясно на Рафи. Болката от изминалите тринадесет години беше съвсем близка в тъмното. Рафи посегна наоколо си, търсейки каната, и наля и на двамата по малко вино.

— Тя никога ли не ти е казвала какво се случи?

— Не.

Гласът на Андерсън беше равен, но Рафи долови оттенъка на неволен интерес. Ако другият обичаше Марго, навярно също се интересуваше от миналото й.

В анонимността на тъмнината беше много лесно човек да предложи нещо, което никога не би му хрумнало на дневна светлина.

— Всеки от нас държи ключа към една част от миналото на Марго. Защо да не споделим това, което знаем?

Предусещайки възраженията, Рафи добави:

— Знам, че не е джентълменско, но ти се заклевам, че нямам намерение да й навредя.

Рафи почти чуваше как в душата на Андерсън се води борба. Накрая другият мъж каза тъжно:

— Баща ми винаги казваше, че нямам нищо джентълменско в себе си, и е бил прав. Но те предупреждавам, историята не е хубава.

Знаейки, че е негов ред да започне, Рафи каза:

— Марго Аштън дебютира през сезона 1802. Беше просто от почтено семейство, състоянието й беше пренебрежимо малко, всички смятаха, че не е класическа красавица… но тя можеше да има всеки достоен за женене мъж в Лондон.

Той спря, спомняйки си първия път, когато видя Марго, докато тя влизаше в балната зала. Един поглед, и Рафи се отдели от групата, с която говореше, и се насочи право към нея, разрязвайки тълпата така, както горещ нож реже масло.

Придружителката на Марго позна наследника на Кандовър и го представи, но Рафи не съзнаваше това. За него имаше значение само Марго. Отначало тя беше приятно поласкана от изражението на лицето му. После пепелявите и очи срещнаха неговите и се промениха, когато ехото от неговите собствени чувства пламна в нея. Поне така си бе помислил той навремето. Едва по-късно се усъмни, че нейната реакция е възникнала чак след като е разбрала кой е той. И каза на глас:

— Това беше като че ли истинска вълшебна приказка, любов от пръв поглед и други такива глупости. Полковник Аштън се съгласи да се сгодим официално едва след края на сезона, но нещата помежду ни бяха ясни. Никога не съм бил толкова щастлив, колкото през тази пролет. Тогава… — Той спря, не можеше да продължи.

— Не спирай точно сега, когато стигнахме до същността на въпроса, Кандовър — настоя Андерсън. — Какво стана с рая на младежката ти любов?

Рафи преглътна със стиснато гърло.

— Нещо съвсем просто. Бях излязъл една вечер с група приятели и един, който се беше напил достатъчно, за да започне да дрънка, разказа как… как Марго му се е отдала няколко дни преди това. В градината по време на един бал.

Той отпи глътка вино, за да разкваси пресъхналото си гърло.

— Като помисля сега, виждам колко лошо и прекалено реагирах тогава. Бях млад, идеалист и любовта съвсем ме беше извадила от релси. Вместо да приема действията й като любопитство или експеримент, или нещо от този род, аз се държах така, сякаш е извършила най-голямото престъпление след Юда, когато се скарах с нея на следващата сутрин. Щях да се радвам да я видя как се защитава, дори ако покажеше сянка от угризение, но тя не направи никакъв опит да го отрече. Просто ми хвърли пръстена в краката и излезе.

След още една глътка вино Рафи въздъхна тежко.

— Реших, че хората, които са ми казали, че тя си търси богат годеник, са прави и че просто съм й попречил. Но след няколко дни научих, че двамата с баща й са напуснали Англия и са заминали на пътешествие на континента. Не мисля, че това щеше да се случи, ако тя не беше толкова нещастна, колкото и аз, така че предполагам, би могъл да кажеш, че и двамата взаимно сме се направили нещастни.

Андерсън се размърда и сламата изшумоля под него.

— Да видя дали съм разбрал правилно. Ти я запита дали е имала нещо с онзи твой приятел, и тя не отрече?

В интерес на точността Рафи каза.

— Аз всъщност не я попитах. Казах й какво съм научил.

Андерсън се изправи неуверено на крака и се заразхожда из килията, бълвайки невероятен поток от ругатни. Накрая каза с отвращение:

— Като се вземе предвид глупостта на британското благородничество, не мога да разбера защо още всичкото не е измряло. Ако си повярвал на думите на един пиян глупак, без да се усъмниш, не си разбрал най-същественото за Маги. Заслужил си това, което си получил, макар че Господ знае, че не е така за Маги.

Рафи почервеня, ядосан, но без да отрече правотата в думите на Андерсън.

— Явно не знаеш много за благородничеството, иначе нямаше да се изказваш така безцеремонно. Никой мъж на честта няма да лъже за такива сериозни неща. Дори да е мъртво пиян. Може би това нямаше да се случи, ако Нортууд знаеше, че съм сгоден за Марго.

Андерсън застина на място.

— Нортууд? Това да не би да е Оливър Нортууд?

— Да. Точно така, забравих, че ти работиш с него.

Нов изблик на ругатни замени предишните.

— Ако не си глупак, значи си прекалено наивен и прекалено почтен, за да живееш в този ужасно несъвършен свят — изфуча Андерсън. — Не мога да повярвам, че ще приемеш за чиста монета думите на човек като Нортууд против Маги, но може би навремето той е предизвиквал повече доверие, отколкото сега. Очевидно още тогава вече не е бил почтен.

— Не говори безсмислици — разгорещи се Рафи. — Защо Нортууд ще клевети невинно момиче?

— Използвай въображението си, Кандовър — каза възбудено Андерсън. — Може би е ревнувал от тебе. Не се е искало много набито око, за да се види, че ти и Маги сте били много близки. Или е било от злоба, защото Маги го е отблъснала, или от перчене на недорасъл мъж. Може би ти никога не си имал нужда да си измисляш подвизи, по мнозина млади мъже се нуждаят от такова нещо. По дяволите, като познавам Нортууд, може да е излъгал просто от умишлена жестокост.

Усещайки, че трябва да се защити по някакъв начин, Рафи запита:

— Защо си толкова суров спрямо Нортууд? Знае се, че винаги си е бил грубиян и се държеше много лошо с жена си, но това все още не го прави лъжец. Предполага се, че благородникът винаги е почтен, докато не се докаже противното.

— Какво прекрасно мерило. Защо не го приложи и за Маги? — каза язвително Андерсън и се отпусна обратно на сламата. — Този грубиян, когото ти си така зает да защитаваш, от години продава информация за страната си на всеки, който иска да я купи. От това, което знам за него, се съмнявам дали има и една почтена кост в тлъстото си туловище.

— Какво…? — заекна Рафи, сякаш някой го удари с кол.

Макар че никога не се беше сближавал с Нортууд, го познаваше вече над двадесет години. Бяха посещавали едни и същи училища, бяха възпитавани по едни и същи правила. Никога не беше имал повод да се усъмни в почтеността на Нортууд.

Но това обясняваше твърде много неща. Пребледнялото лице на Марго, когато я обвини в изневяра, изплува пред него. Как щеше да се чувства самият той, ако човекът, на когото е вярвал най-много, приемеше клеветата, без да задава въпроси?

Щеше да се почувства точно така, както и тя — ядосан и обиден толкова, колкото не може да се изкаже с думи. Какво беше казала тя тогава, нещо от рода на това, колко са щастливи, че са открили истинските си характери, преди да е станало твърде късно?

Навремето той бе взел думите й като признание за вина и това негово убеждение бе затвърдило вярата му в обвиненията на Нортууд. Сега нейният отговор придобиваше съвършено различно значение.

Рафи зарови лице в ръцете си и изстена:

— По дяволите, ох, по дяволите!

Неравното му дишане изпълни килията и единствено присъствието на другия мъж го възпираше да не рухне окончателно.

Дори когато Рафи бе изпитвал най-пронизваща болка от въображаемото й предателство, се бе успокоявал, вярвайки, че той е ощетената страна. Сега това успокоение се бе изпарило и той виждаше действията си така, както навярно ги бе видяла тогава Марго.

В каквото и да се бе превърнала, всичко бе станало заради това, че той я беше предал, заради неговата ревност и липса на доверие. Слабата надежда, която бе таил, че ще може да си възвърне любовта й, рухваше сред останките от неговата гордост.

Как би могла тя да му вярва, когато така жестоко я бе оскърбил? Благодарение на собствените си действия Рафи бе загубил онова, което за него бе най-важното, и нямаше думи, достатъчно силни, за да изразят горчивината на изпитваната от него вина.

Когато гневът на Робин стихна, той почувства неясна симпатия към другия мъж. Горкият, сигурно ужасно много боли, когато измъкнат изпод краката ти почвата на високия морал, щом разбереш, че сам си причинил собствените си страдания и тези на Маги. Мъж като Кандовър, който очевидно беше изтъкан от честност, беше станал лесна плячка на безчестната хитрост на Нортууд.

Въпреки обвиненията на Кандовър Робин прекрасно познаваше много добре света на английските благородници с техните дяволски игри и клубове и благороднически кодекси. Би било съвсем естествено човек да повярва на своя равен, а Нортууд се бе представил като честен и почтен.

От друга страна, една млада жена почти винаги е тайнствено, почти вълшебно създание за младия мъж. Необходима беше зрялост, за да научи човек, че разликите между мъжете и жените са повече от приликите.

Като се вземат предвид страстта и властността на първата любов, беше лесно да се разбере защо Кандовър е избухнал и е оставил чувствата да затъмнят разума. Кой не е бил глупав на млади години? Робин си спомни, че беше такъв, макар че неговите глупости се бяха проявили по различен начин от тези на Кандовър.

Робин познаваше Маги достатъчно добре, за да бъде сигурен, че характерът й също е допринесъл за проблема. Ако се беше сетила да избухне в сълзи и да отрече обвинението, пробивът в доверието щеше да бъде ликвидиран само за половин час, и двамата можеха да имат щастлив брак през тези дванадесет години. Тогава Робин никога нямаше да срещне Маги, и това щеше да бъде в негова вреда, но в нейна полза.

Робин напипа чашата на Рафи и я бутна почти насила в ръката му.

— Малко е късно да се самоунищожаваш, ако натам води чувството ти за вина — каза той сухо.

Все още треперещ, Рафи се поизправи, за да отпие, и си пожела в чашата да имаше нещо по-силно. През годините се беше перчил с цивилизованото си поведение, мислейки, че е трябвало да приеме изневярата на Марго и в замяна да получи нейния чар и компанията й. Дори бе съжалявал, че тя повече от него е вникнала в морала на времето и приписваше бурната й емоционална реакция на незрялост.

Наистина той беше по-близо до истината с младежкия си идеализъм, отколкото с модния цинизъм, който бе развил с годините. Марго Аштън беше толкова истинска и толкова любяща, колкото си я бе представял. Тъкмо Рафаел Уитбърн, наследникът на дуковете Кандовър, уважаваната от всички аристократична издънка, се беше показал недостоен за тази любов.

Андерсън каза хапливо:

— Нищо чудно, че Маги не искаше да има нищо общо с тебе, когато ти дойде в Париж. Ако ми беше разказала за миналата ви връзка, никога нямаше да допусна да припари и на седем левги от тебе.

Той потърси с една ръка тежката кана с виното. Рафи му помогна да си налее още една чаша. Каната беше значително олекнала; последното вино отиде в чашата на Андерсън. Сигурно всеки от тях беше изпил вино колкото в две-три бутилки. Рафи имаше нужда от още, макар че във Франция едва ли имаше достатъчно алкохол, който да облекчи състоянието му.

— Виждам, че още обичаш Маги — забеляза Андерсън така, сякаш говореха за нещо недотам важно.

— Сега тя ме вади от равновесие точно така, както и когато бях на двадесет и една. — Рафи потръпна и си пое дъх. — Винаги съм се гордял с уравновесеността си. — Той гаврътна на един дъх последното си вино. — Тя е прекалено добра за мене.

— Не бих оспорвал мнението ти.

— Какво стана в годините след това, как Марго стана шпионка? Каза, че ще ми обясниш.

Сега, когато Рафи вече знаеше как са започнали нейните премеждия, можеше по-лесно да разбере неспокойната, понякога сприхава, жена, в която се бе превърнала тя, с нейната непреклонност и подозрителност, с изблиците на хумор и уязвимост. Но имаше още много неща, които той искаше — трябваше — да знае.

— Достатъчно емоции в килията за тази вечер — каза Андерсън, увивайки се в едно от одеялата. — Ще ти разкажа останалата част от историята утре сутринта, дотогава може да ми е минало желанието да те сритам в зъбите.

И докато се заравяше в сламата, добави:

— Ако ще прекараш остатъка от нощта в самобичуване, бъди така добър да го правиш тихо.

Андерсън беше прав, за една вечер се каза достатъчно много. Рафи се уви в другото одеяло, за да се предпази от нарастващия студ, и си направи място в сламата.

За разлика от другаря си, той се съмняваше дали ще може да заспи.