Мери Джо Пътни
Падналите ангели (23)

23.

Макар да знаеха, че шансовете им са нищожни, Рафи и Робин решиха, че ще се опитат да излязат веднага щом в килията им дойде някой. Малко след обяда в ключалката застърга ключ. Те веднага заеха позициите, които предварително си бяха уговорили. Тъй като Робин не беше във форма и не можеше да се бие, той се изтегна невинно в сламата, докато Рафи се скри в ъгъла зад вратата, за да може да нападне всеки, който влезе.

Вратата се отвори със скърцане и Рафи се приготви да скочи. Тогава Марго се втурна в килията, хвърли се към Робин и го прегърна силно.

— Слава на Бога, че си добре! Толкова се уплаших…

Макар че се намръщи от болка, когато тя докосна ранената му ръка, Робин също я прегърна.

— Горе-долу съм добре, Маги. Имаме подкрепление.

И той обърна очи към съкилийника си.

Марго се обърна и проследи погледа му.

— Рафи!

Двамата се гледаха за миг, който трая цяла вечност, а може би само две секунди. Със златистата си коса, разпусната по раменете, тя приличаше на валкюра. Рафи неволно пристъпи към нея, после се насили да спре, когато видя как по лицето й пробягна внезапна тревога.

Запита се дали я е страх, че той ще направи нещо, което да я накара да се почувства неудобно пред Робин. Може би да я целуне или да започне да дрънка колко много я обича. Той просто каза:

— Радвам се да видя, че сте жива и здрава, графиньо. Още повече се радвам, че ключът от тъмницата ни е висял отвън.

Това беше глупава забележка, но той се надяваше, че с нея ще й даде да разбере, че не смята да й създава никакви проблеми. Тя явно го разбра, защото изражението й се смекчи.

— Не съм сигурна дали трябва да се радвам, че те виждам, или да съжалявам, че и ти си попаднал в затвора.

Тя погледна пак към Робин и се намръщи при вида на превръзката.

— Не изглеждаш много добре, скъпи. Какво се е случило с ръката ти?

Макар че нямаха търпение да се махнат оттук, в следващите няколко минути те споделиха помежду си важна информация. Когато Марго каза, че барутът трябва да експлодира този следобед, Рафи възкликна:

— Проклятие! Робин, има ли дори най-малък шанс някой да подуши дима от свещта и да намери барута, преди да стане прекалено късно?

Робин отвърна с мрачно изражение:

— Теоретично никаква. Този килер е в един коридор, който почти никога не се използва. Дори някой да заподозре нещо, вероятно ще отиде доста време, докато се намери ключ, а Марго може би държи единствения.

Рафи погледна бързо часовника си. И докато го пъхаше обратно в джоба си, каза:

— Имаме около два часа, за да се измъкнем и да стигнем посолството. — Той се замисли за миг. — Имам най-обща представа за разположението на сградата. Някой от вас огледал ли е достатъчно добре замъка, за да знае откъде най-сигурно можем да се измъкнем?

Робин поклати отрицателно глава.

— Съжалявам. Донесоха ме тук в безсъзнание и веднага ме бутнаха в тази килия, така че не знам абсолютно нищо.

— Аз научих малко за разположението тук, докато търсех как да ви намеря долу — каза Марго. — Макар че Варен каза, че държат Робин в килия точно под моята стая, изгубих цяла вечност, докато открия килията, долните етажи на замъка са лабиринт от сервизни стълбища и проходи. За щастие има много малко хора, не видях нито един слуга, макар че веднъж дочух гласове.

— Предполагам, че единственият възможен план е да се опитаме да откраднем коне и да препускаме като бесни с надежда да стигнем навреме в посолството — каза Робин. — Ако ни открият, ще трябва да се разпръснем и да се надяваме, че някой от нас ще успее да се изплъзне.

Когато Рафи отвори вратата на килията, почувства как нещо се допира до глезена му. Погледна надолу и видя една пухкава черна котка да му се гали кокетно.

— Това е Рекс.

Марго се наведе и вдигна котката. И докато тя, мъркайки, се наместваше удобно в ръцете й, Марго добави:

— Правеше ми компания горе. Мисля, че ще го взема със себе си за късмет.

Тя хвърли предупредителен поглед към Рафи, сякаш очакваше, че той ще възрази.

Идеята наистина беше нелепа, но от начина, по който държеше котката, Рафи заключи, че това й носи известно успокоение.

— Не съм сигурен дали това е мелодрама, или фарс — каза той мрачно развеселен. — Вземи го, щом трябва, но бъди готова да го оставиш, ако те забавя. И той не е в по-малко опасно положение от нас.

И докато отваряше вратата, за да излязат другарите му, той каза:

— Време е да тръгваме. И ако някой знае някакви полезни молитви, моля да ги каже.

 

 

Оливър Нортууд се свести и се видя мокър, вързан и със затъкната уста. Яростта проясни мозъка му. Докато дърпаше вървите, мислено проклинаше малката кучка, която му беше причинила това. Трябваше веднага да я изнасили, вместо да става жертва на лъжливия й език.

Омекналите от водата върви от завесите се разтегнаха, когато той ги задърпа. Отново изруга, този път като благодарност за това, че късметът му е проработил. След десет минути борба успя да се освободи от вървите.

Скочи на крака и взе да претърсва джобовете си. Както и очакваше, ключът от стаята беше изчезнал, затова той заблъска по вратата и завика за помощ. Отново имаше късмет. Един прислужник беше наблизо и скоро Нортууд се озова извън затвора си.

Побърза към библиотеката на Варен и нахлу в стаята, без да чука. Графът още седеше на бюрото си и работеше над адските си планове.

Когато Варен вдигна очи, Нортууд изрече на един дъх:

— Тя е избягала! Малката кучка е на свобода някъде из замъка!

Графът погледна окървавения си и разрошен посетител.

— Оставили сте жена на половината на вашия ръст да направи това? Явно съм надценил способностите ви.

Нортууд почервеня от гняв.

— Няма нужда да ме обиждате. Тази хубавичка женичка може да забаламоса и светец. Тя е опасна.

— И то чаровно опасна — измърмори Варен, по-скоро развеселен, отколкото разтревожен.

Позвъни за прислужника и добави:

— Тя няма да стигне далече. Впрочем колко ли неприятности може да причини една жена?

Нортууд каза притеснено:

— Тя знае какво става в посолството днес следобед.

— Какво? Глупак такъв, защо сте й казали това? — Графът изкриви уста неприязнено. — Няма нужда да ми отговаряте. Явно сте се хвалили. Моето уважение към мис Аштън расте с всеки изминал час.

Когато влезе прислужникът, Варен каза:

— Жената е избягала. Прати всички слуги да я търсят. — Той отправи смразяващо ироничен поглед към Нортууд. — Кажи им да вземат пушки и да ходят по двойки. Тази жена е много свирепа.

Веднага щом графът престана да говори, прислужникът каза разтревожено:

— Господарю, идвах, за да ви съобщя, че дамата е освободила двамата англичани. Те са някъде из долните етажи.

Спокойният вид на графа изчезна и той скочи на крака.

— Исусе! Тя сама беше по-малката заплаха, но тримата заедно са много по-опасни. Кажи на търсачите, че макар да предпочитам да заловят шпионите живи, нека стрелят, ако се наложи. Англичаните не бива да се измъкнат от Шантьой!

Прислужникът кимна и излезе. Когато Нортууд реши да си тръгне, Варен го спря:

— Къде отивате?

— Да помогна на търсачите. Искам да я намеря пръв.

— Имам нужда от вас другаде — каза графът с отново овладян глас. — Долните етажи на замъка са цяла плетеница от коридори и затворниците могат да се крият там до безкрайност. Това ще причини известни неудобства, но няма да е опасно. Истинската опасност ще е ако успеят да достигнат конюшнята и да откраднат коне, за да отидат навреме в Париж и да попречат на плана ми. Затова вие и аз ще отидем да ги чакаме в конюшнята, докато стане достатъчно късно да бъде предотвратена експлозията.

— Много добре… стига само тази проклета предателка да бъде наказана — изгрухтя Нортууд.

— Не се страхувайте, ще бъде. — Варен бръкна в бюрото си и извади махагонова кутия, в която имаше два пистолета за дуел. Зареди и двата и подаде единия на Нортууд. — Вярвам, че знаете как да използвате това.

Англичанинът измърмори:

— Не се безпокойте, гърмян заек съм.

Докато слизаха надолу, дочуха далечно ехо от изстрел някъде от долните етажи. Графът кимна доволно.

— Може би засадата ни в конюшнята ще бъде ненужна. Въпреки това не бива да пропускаме тази възможност.

Преди да излязат, той нареди на малката си армия да обгради конюшнята и да се скрие. Дори тримата британци да стигнеха дотам, не биваше да отидат по-далече.

Варен тръгна по пътеката към конюшнята, която беше построена в полите на хълма. В каменната постройка имаше основно помещение, разделено на боксове, а по средата се простираше обширно празно място. Повечето ясли бяха заети, във въздуха се носеше тежката миризма на животни и прясно сено.

Два коня изцвилиха приветствено, но Варен не им обърна внимание, зави надясно и се насочи към дългото и тясно помещение за амунициите. Нортууд го последва и запита:

— Защо трябва да чакаме тук?

— Защото все още се надявам да ги хвана живи, глупако — отговори раздразнено графът.

Той отиде до прозореца в отдалечения край на помещението и каза:

— Елате да погледнете.

Англичанинът отиде и застана при него до прозореца, но не видя нищо.

— Какво трябва да видя?

— Това.

Зад Нортууд се чу характерното изщракване на ударника на пистолет. Сепнат, той се извъртя и видя дулото на Варен да сочи към него.

— Вече не си ми полезен, мой малък англичанино — каза студено графът. — Прекалено си глупав, за да знаеш къде ти е мястото, и никак не ми харесват опитите ти да се състезаваш с мене. Като последен жест за оказаните услуги, бях склонен да ти позволя да си поиграеш с графинята, но ти опропасти и този си шанс. Вече не мога да си губя времето с тебе.

— Проклето френско копеле!

Нортууд посегна отчаяно към собствения си пистолет, но не успя. Варен спокойно натисна спусъка. Оръжието даде силен откат в ръката му и изстрелът прозвуча оглушително в затвореното пространство.

Силата на удара хвърли Нортууд назад към стената. Той издаде звук като внезапна въздишка и притисна ръка към гърдите си. После с невярващо изражение бавно се плъзна надолу покрай стената и падна напред по очи, затискайки своя пистолет под тялото си.

Варен отиде до жертвата си и ритна Нортууд с ботуш в ребрата. Единствената реакция беше бавната струя кръв, която протече изпод тялото.

По принцип графът не обичаше да си има работа със смъртта, тя беше доста мръсна работа. Той се обърна с неодобрителна гримаса. Слугите щяха да приберат оръжието по-късно. Близостта на труп в помещението за амуниции не му харесваше. Но като бе застрелял тук този глупак, си бе опазил килимите в библиотеката от петната кръв, което именно беше целта на Варен.

Той особено грижливо презареди собственото си оръжие. Един пистолет и елементът на изненадата бяха всичко, което му бе необходимо, за да залови избягалите затворници. Само трябваше да плени вероломната графиня, и нейните любовници веднага щяха да му паднат на мушката. Глупаци.

 

 

Маги наблюдаваше внимателно Робин, докато тримата бързо се придвижваха по мрачните коридори. Макар че не изоставаше от другите, изтощеното му лице издаваше колко усилия му струва това. Тя силно вярваше в огромното му самообладание; и въпреки това мислено се молеше той да има достатъчно сила, за да се измъкнат от Шантьой.

Загрижеността за състоянието на Робин имаше предимството, че не й позволяваше да изпада в мрачни мисли за Рафи. Първата й реакция, когато го видя, беше чиста, непринудена радост въпреки опасните обстоятелства. Но хладното му дистанциране веднага я бе поставило на мястото й. Той очевидно не искаше да чака, докато мисията им свърши, и изобщо явно не искаше вече да я вижда.

Сега обаче не беше нито времето, нито мястото да мисли за личните си проблеми. Потискайки с мъка болката, тя насочи вниманието си към настоящето. За да избягат от замъка, трябваше да се качат поне два етажа по-нагоре и да намерят страничен изход.

Стъпките им отекваха глухо в каменните коридори. Замъкът изглеждаше почти напълно опустял, те се изкачиха по един завой на стълбището и тръгнаха надясно по друг коридор, без да срещнат никого.

Тогава късметът им измени. Почти бяха стигнали до края на коридора, когато двама огромни мъжаги с насочени пушки изскочиха иззад ъгъла точно пред тях.

— Вие двамата бягайте нататък! — извика Рафи, хвърляйки се на земята, като със скока си събори мъжа, който вървеше начело.

Маги замръзна, ужасена от мисълта да остави Рафи зад себе си. Робин й викна:

— Хайде, Маги!

Грабна я за ръката и я издърпа обратно по коридора, от който бяха дошли.

В един отчаян миг тя се възпротиви, но натискът върху ръката не й оставяше друг избор. С вкопчилия се в рамото й Рекс, тя хукна заедно с Робин, а подир тях се разнесе ехото на ужасния пушечен изстрел.

 

 

Тъй като пруските подразделения бяха разположени оттатък главния път на Сен Клу, хусарите на полковник Фон Ференбах пресякоха пътя на групата французи едва на половин миля от Шантьой. Прусаците тъкмо излизаха на главния път под прав ъгъл от една алея, по която бяха тръгнали за по-напряко.

Двете групи дръпнаха силно юздите на конете си, които яростно зацвилиха, за да не налетят едни върху други. Когато униформените пруски конници се изправиха срещу въоръжените френски офицери, у двете групи възникна взаимно подозрение и помежду им се възцари атмосфера на враждебност. Една искра би била достатъчна, за да предизвика сблъскване. Един от французите изруга сърдито и един млад хусар се накани да вдигне мускета си.

Преди да се стигне до катастрофален сблъсък, Фон Ференбах вдигна повелително ръка:

— Не!

Елен яздеше до полковника на кон, взет от пруските конюшни. Като позна Мишел Русе, тя смушка коня си и препусна към него в откритото пространство с вика:

— Не стреляйте, ние сме приятели!

Намесата на красивата жена накара напрежението да стихне, още повече че липсата на подходяща дреха за езда разкриваше пред погледите неприлично голяма част от краката й. Фон Ференбах препусна след нея и двамата с Русе се срещнаха в празното пространство между двете групи.

След кратко изясняване накъде се е запътила всяка от групите и защо, полковникът се намръщи за миг.

— Може би трябва да обединим силите си, генерал Русе.

Русе вдигна вежди, а тъмното му лице издаваше скептицизъм.

— Французи и прусаци да яздят заедно?

Погледът на полковника докосна Елен, която напрегнато чакаше в третия ъгъл на образувалия се триъгълник.

— Подобно нещо не бива да бъде невъзможно, когато хората имат една и съща цел. — Той протегна ръка. — Ще се опитаме ли да продължим заедно?

Русе бавно се усмихна и пое ръката на прусака.

— Много добре, полковник. Вместо да гледаме назад, ще вървим напред… заедно.