Мери Джо Пътни
Падналите ангели (6)

6.

Рафи бе напълно способен да направи нещо, което би обезсърчило дори такъв дебелокож простак като Оливър Нортууд, но се въздържа. Нортууд очевидно очакваше да бъде представен на графиня Янош и Рафи изпита извратеното, нездраво желание да види как ще реагира Маги, когато бъде неочаквано изправена пред първия си любовник. Разбира се, при положение че Нортууд е бил първият, както самият той твърдеше.

Възползвайки се от предимството на високия си ръст, Рафи виждаше как Маги си пробива път през оживената тълпа, как спира от време на време, за да поздрави познатите си. Всичко ставаше някак между другото, докато тя не спря, за да поговори с един светлокос мъж в средата на залата.

По принцип Рафи нямаше да си помисли нищо, но сега сетивата му бяха изострени заради настоящата му мисия. За миг Маги смъкна маската си за пред обществото и лицето й стана извънредно съсредоточено. След това тя продължи пътя си.

Светлокосият мъж беше с гръб към Рафи, но когато Маги се отдалечи, той се обърна и я погледна. Рафи разпозна Робърт Андерсън, чиновника в британското посолство, който бе запознал Рафи с тайнствената шпионка. Люсиен беше казал на Маги да не общува с никого от делегацията освен с най-висшестоящите, така че защо тя говореше толкова приятелски с Андерсън?

Рафи се помъчи да се сети на кого му напомня Андерсън. При първата им среща той му се бе сторил незначителен, но сега, когато погледна след Маги, лицето му имаше доста интелигентно изражение.

Когато усмихнатата Маги стигна до него, Рафи се запита дали шпионската мисия не го прави прекалено подозрителен. Скоро щеше да започне да се съмнява във всичко и всеки. Нищо чудно, че Маги бе толкова заядлива и недоверчива при първите им срещи. След годините в сенчестия свят на разузнаването сигурно е забравила какво представлява нормалният живот.

Маги прихвана Рафи под ръка и вдигна пепелявите си очи към него.

— Готов ли си да тръгваме, скъпи? Тук е ужасно скучно, а аз мога да ти предложа по-добро развлечение в моя дом.

— Където ти искаш, Магда, любов моя. — Рафи сложи ръка върху нейната. — Но първо нека ти представя един почитател. Това е Оливър Нортууд, от британската делегация. Нортууд, графиня Янош.

Самообладанието на Маги бе възхитително. Макар че Рафи я наблюдаваше отблизо, единствената й реакция спрямо Нортууд бе едно незабележимо стискане на устните. Тя сигурно е знаела, че той е в Париж и че рано или късно ще се срещнат, затова мислено се е подготвила за тази среща.

Или пък е имала толкова много любовници, че първият не значи нищо за нея? Много малко от бившите любовници на Рафи биха могли да го смутят. Защо пък точно Маги да е различна?

Защо, наистина, освен заради това, че му се искаше тя да е различна?

Нортууд се поклони и каза с подкупващ тон:

— Голямо удоволствие е да се запозная с вас, графиньо. Наистина ви се възхищавах отдалеч.

Маги прие думите му със студено кимване. Трябваха й само няколко мига, за да го разпознае. На млади години не бе лишен от известен момчешки чар, но беше загрубял с времето. Или по-скоро поведението му през годините неизбежно бе белязало лицето му. Очите му й заприличаха на плужеци — студени, влажни и слузести. Не му подаде ръка.

Той трябва да беше съпругът на Синтия Нортууд. Горката Синтия. Навярно е била много млада и невинна, за да осъзнае за какъв човек се омъжва.

Нортууд каза с дебелашка галантност:

— Нашият малък северен остров не е способен да роди красавици като вас.

По извивката на устните на Рафи Маги отгатна колко го забавлява неуместният комплимент на Нортууд. Тя каза с най-сладката си усмивка:

— Много сте суров към вашите сънароднички, господин Нортууд. Току-що се запознах с една от тях, която изглежда най-красивата от английските рози. Такава прекрасна кожа и такова прямо държание!

Свивайки вежди, тя прибави:

— Тя като че ли каза, че името й е Нортууд, Синтия Нортууд?

Лицето му доби кисел израз.

— Хората смятат, че съпругата ми е жена с приятна външност.

— Много скромно мнение имате за нея, мосьо.

И като се усмихна ослепително, тя продължи:

— Удоволствие беше да се запозная с вас. Вярвам, че пътищата ни отново ще се пресекат. Но сега трябва да си тръгваме.

Когато бяха вече сами в неговия екипаж, Рафи каза със саркастично възхищение:

— Човек научава много, като те гледа как работиш, независимо дали подтикваш някой мъж да говори, или попарваш домогванията му.

— Господин Нортууд е банален. За съжаление. — Тя внимателно свали дългите си ръкавици. — Съпругата му ме поздрави за това, как си избирам любовниците.

Рафи въздъхна в себе си. Макар че винаги бе харесвал прямотата на Синтия, му се искаше да си бе държала езика зад зъбите.

— Сигурен съм, че е имала най-добри намерения.

Вече доста уморен от темата за семейство Нортууд, той запита:

— Какво ти казва интуицията за полковник Фон Ференбах?

В краткото просветване на уличната лампа той зърна сериозното изражение, изписано на лицето на Маги.

— Очевидно е защо го смятаме за един от главните заподозрени. Какви са ти впечатленията?

— Със сигурност мрази французите достатъчно, за да бъде опасен, а военното му минало го прави опитен и застрашителен противник. Освен това — добави Рафи, опитвайки се да си изясни впечатленията — не се и опитва да прикрие чувствата си. Не трябва ли заговорникът да е по-предпазлив?

— Може би. Може би не — каза тя замислено. — Може да е толкова ядосан, че да не го интересува какво ще стане с него, щом постигне целта си.

— Мислиш ли, че той е нашият човек?

Мълчанието стана толкова протяжно, че Рафи се запита дали тя изобщо има намерение да му отговори. И каза с лека стоманена нотка в гласа:

— Маги, заради мисията ни ще те оставя да ме влачиш насам-натам като боа от пера, за да събираш по-удобно сведенията си, но не се отнасяй с мене като с бавноразвиващо се дете, когато сме сами. Независимо дали ти харесва, или не, двамата заедно вършим това и имаме големи изгледи да успеем, ако споделяме информацията и предположенията си.

— Това заплаха ли е, ваша светлост? — Тонът й беше леко подигравателен. — Ако реша да не разкривам мислите си, ще ме биеш ли, докато си променя решението?

— Разполагам с много по-добър начин да те убедя — отвърна той нарочно двусмислено.

— Ако Синтия Нортууд не е преувеличила похвалите си за твоите способности, предполагам, че имаш намерение да омаломощиш слабия ми женски мозък с целувки. — Сарказмът й беше унищожителен.

— Нищо подобно. Само трябва да засегна чувството ти за почтеност, вродената ахилесова пета на Британия.

След миг изненадано мълчание тя се разсмя на висок глас.

— Рафи, ти просто си погубваш дарбите. Трябвало е да станеш посредник като Касълрий. Със сигурност знаеш как да постигнеш превъзходство над опонента си.

— Ние не сме опоненти — изтъкна той. — Партньори сме.

— Трябва да призная, че ми е трудно да помня това.

Тя замълча, после каза:

— Въпреки че Фон Ференбах се разсърди, не мисля, че той е нашият човек. Не е потаен заговорник, това според него би било подло. Би могъл да иде при Талейран и да го застреля в сърцето, но се съмнявам, че ще се унизи дотолкова, та да заговорничи с други хора. Макар че полковникът прилича на ранено и опасно животно, той не е човекът, когото търсим.

— Разкажи ми за госпожа Сорел.

— Елен е вдовица и има две дъщери. Съпругът й е бил френски офицер, загинал при Ваграм. Тя е добре осигурена, приемат я в най-добрите парижки салони. Приятелки сме от години и й вярвам.

— Ще се помъчиш ли да отгатнеш защо Фон Ференбах реагира така яростно на присъствието й?

— Мисля, че причината е много проста и не е политическа.

Рафи прие това без коментар.

— Ако си права за Фон Ференбах, някой от французите със сигурност е негодник.

— Ако съм права. — В гласа на Маги се прокрадна горчива нотка. — Но и аз мога да греша.

В тъмното могат да се правят неща, които са немислими на светло. Рафи импулсивно се пресегна и хвана студената й напрегната ръка. Не знаеше, нито искаше да знае какви спомени са предизвикали този тон в гласа й. Всичко, което имаше значение сега, бе това, че тя носи товар, прекалено тежък дори за най-яките рамене, и че усеща тази тежест.

Пръстите й конвулсивно се обвиха около неговите, макар че тя не даде друг израз на признателността си. Ръката й се стопли, поотпусна се. За пръв път Рафи почувства, че бариерите между тях са паднали. Може би щяха да се разбират по-добре, ако не си говореха.

Когато стигнаха дома й, Маги освободи ръката си, за да придърпа кашмирения шал около раменете си. И докато Рафи й помагаше да излезе от каретата, тя изкриви уста:

— Значи се виждаш като боа от пера?

Той се усмихна.

— Или като някакъв подобен безполезен декоративен предмет, който слагаш само за да се покажеш.

Той се обърна и освободи кочияша си с едно махване. Маги го погледна остро, когато той я последва в къщата й. Преди обаче да отвори уста за коментар, той каза:

— Ако трябва да поддържаме илюзията, че имаме връзка, не мога да те оставя така на стълбите и да си замина. След уместен интервал от време ще се върна пеша до хотела си. Той не е далеч оттук.

Тя прие довода му с обидна липса на въодушевление.

— Предполагам, че е необходимо.

Влязоха в салона и тя наля бренди за него и за себе си. След това изрита сандалите си и се сви на единия диван.

— Трябваше ли да питам Синтия Нортууд колко дълго е необходимо да стоиш, за да оправдаеш репутацията си? Може би трябва да подредя едно легло в някоя от стаите за гости, защото никой не очаква да те види преди утре сутринта.

Той не пожела да влезе в капана й.

— Ще се измъкна през задната врата след час-два. В края на краищата репутацията и на двама ни ще пострада, ако си тръгна прекалено рано.

Разхождайки се из салона, той откри на малка масичка за игра старинен шах. Представляваше средновековен кралски двор. Гладките емайлирани фигурки бяха високи по около три инча, всяка бе скулптирана с индивидуални черти, изрисувани на ръка.

Рафи взе бялата царица, прекрасна златокоса жена, яхнала бяха кобила, и погледна към Маги. Приликата бе неоспорима. Царицата, най-силната фигура на дъската.

Оставяйки фигурата, той взе черния цар от другата страна на дъската. С тъмно и надменно лице, прилично на ястребово, царят размахваше меч от седлото на кон, изправен на задните си крака. Рафи огледа за миг фигурата, мислейки дали не намира прилика със себе си. Царете бяха крайният обект в шаха, но самите те имаха относително малка власт.

Имаше нещо общо с играта, която играеха той и Маги, бялата царица да напада, а черният цар да изчаква. Но двамата бяха от една и съща страна, нали така?

Той вдигна светлокосия бял цар. Лицето беше студено и загадъчно, не му трябваше силно въображение, за да види в него Робърт Андерсън. Ако това беше предзнаменование, то със сигурност го обезпокои.

Рафи остави белия цар.

— Искаш ли да изиграем един шах? На приема ми обеща по-добро развлечение тук у вас.

Маги се изправи грациозно и се присъедини към него при масичката за игра.

— Стига да искаш. Ще видиш, че съм станала по-добър играч. Да хвърляме ли ези-тура, да видим кой ще играе с белите?

По традиция белите фигури правеха първия ход, което беше предимство, но Рафи отново взе бялата царица, възхити се на гордата й брадичка и я подаде на Маги.

— Само ти можеш да играеш с нея.

Седнаха и започнаха. На млади години Маги играеше с яростно съвършенство, което понякога й носеше победа, но по-често я довеждаше до поражение срещу по-обмислената игра на Рафи. Сега силите им се бяха почти изравнили. Той установи с интерес, че тя все още играе горделиво, но с много по-остър усет за стратегията.

Мина цял час, а единственото, които двамата си размениха, бяха случайни комплименти за добре изигран ход. Когато часовникът удари единадесет, Маги вдигна поглед изненадана.

— Рискувайки да се представя като лоша домакиня, ще трябва да те помоля да си ходиш. Можем да довършим играта друг път. Не ми се вярва някой да наблюдава къщата, но за всеки случай ще ти покажа задната врата, откъдето можеш да се измъкнеш незабелязан.

Рафи я последва през салоните, възхищавайки се на къщата. Макар да не бе много голяма, бе проектирана така, че да изглежда просторна и всеки детайл бе съвършен. Изглеждаше съвсем като дом на благородна дама, внушавайки идеята, че издръжката му не идва от възнаграждения на шпионка. Той си помисли кисело колко ли любовници дават своята дан за тази институция.

Когато Маги се обърна с лице към него пред задната врата, Рафи с учудване видя колко дребна изглеждаше в ниските си пантофи. Темето й едва достигаше до брадичката му. Изглеждаше млада, нежна и страшно желана, а въздухът около тях бе сякаш зареден с възможности.

Някога Марго Аштън бе гледала нагоре към него със същия израз в очите. За миг миналото и настоящето се сблъскаха и светът на Рафи се олюля. Той я пожела с цялата страстна сила на някогашните си двадесет и една години; искаше да зарови лицето си в кичурите златиста коса, да открие една по една тайните на смеха, неуловимия дух и сочното тяло на Марго.

В този мъчителен миг на дезориентация единственото му спасение бе в това, че сегашната Маги нищо не подозираше. Когато осъзна, че иска да я прегърне, по тялото му пробягна слаб трепет. Но опитът му подсказа, че ще е по-добре да играе изчаквателно. Тя го желаеше; нека даде време на желанието й да нарасне. Ако действа прекалено бързо, тя ще започне да се държи враждебно.

Той учтиво й пожела лека нощ, надявайки се, че това, което пробягна в очите й, е следа от разочарование. После слезе по стълбите, прекоси задния двор и сви вляво по една тясна и пуста уличка.

Беше твърде неспокоен, за да се оттегли примирено в апартамента си. Помисли дали да не иде до Пале Роял да потърси компания за игра на карти или жена, но перспективата не му хареса. Реши да повърви и се отправи към площад „Вандом“.

Маги не напускаше мисълта му. Дори когато бе осемнадесетгодишна, невинността й бе съществувала само в неговия ум, така че никак нямаше да се учуди, ако разбереше, че се е присъединила към кохортата от жени, които прибираха скъпи подаръци в замяна на своята благосклонност. Това се случваше често, когато жените бяха надарени повече с красота, отколкото с богатства. Не мислеше, че ще е честно да я нарече куртизанка; просто бе намерила практичен начин да съчетае работата и забавленията.

Тя поне имаше цели, които надхвърляха собственото й удоволствие. Предполагаше се, че си избира любовниците и по богатството, и по информацията, която можеха да й осигуряват. Легнеше ли с жена като Маги, всеки мъж можеше да каже каквото и да е и да не го е грижа, нито пък да си спомни за това по-късно.

Той навлезе в осмоъгълния площад „Вандом“, който в този час беше почти пуст. В средата се издигаше невъзможно високата колона, която Наполеон бе накарал да издигнат в памет на битката при Аустерлиц. Бронзовата спирала, която се виеше чак до върха на колоната, бе излята от стопените хиляда и двеста оръдия, пленени от Наполеон в тази битка. Нищо чудно, че прусаците искаха да махнат тази колона.

Той сви уста. Трудно му беше да се занимава с политика, когато мисълта му бе пленена от съблазънта. Като нищо можеше да се озове лице в лице с факта, че иска Маги за любовница. Макар че наистина бе имал жени, които биха могли да се сметнат за доста по-красиви, никога не бе познавал жена, която повече да го привлича.

Въпреки уверенията й тя също не беше безразлична към него, а тази вечер враждебността й изглеждаше понамаляла. Време беше да оставят настрана миналото и да се радват един на друг такива, каквито бяха сега, без обвинения или усложнения.

Вместо да се състезава с нея, би трябвало да й направи недвусмислено предложение. Може би е така непреклонна и го държи на разстояние, защото не иска да се откаже от нещо, което по принцип за нея е източник на доходи.

Е, той беше разумен мъж и призна, че Маги трябва да се издържа. Макар че никога преди не беше плащал на любовница, в нейния случай беше склонен да направи изключение. Фактически бе готов да бъде изключително щедър. Ако тя се съгласеше на трайна връзка, дори би могъл да уреди финансовия въпрос така, че тя да е осигурена и за в бъдеще.

Той се обърна решително и закрачи обратно към булевард „Капюсин“. Макар че бе късно, се върна на алеята зад къщата й, надявайки се да получи някакъв знак, че тя е още будна, може би също толкова неспокойна, колкото него.

Докато оглеждаше прозорците й, той видя една фигура, която предпазливо се приближаваше от другия край на алеята. Рафи отстъпи назад в сянката, за да остане незабелязан.

Вместо да отмине, другият мъж спря и внимателно се огледа наоколо. Рафи се прилепи до стената, доволен, че е облякъл черни дрехи.

Явно, уверил се, че никой не го е видял, непознатият се изкачи по задното стълбище на Маги и почука на вратата. Тя веднага се отвори. Показа се Маги, осветена от лампата, която държеше в ръка. Беше се преоблякла в широка тъмна роба, а блестящата й коса се спускаше свободно по раменете, също както на бялата царица.

Посетителят се наведе да я целуне и Рафи не можа да види нищо повече.

Предпазливият новодошъл беше Робърт Андерсън, самият бял цар. Нищо чудно, че тя говореше с него така оживено на приема; бяха си определили среща.

Студена ярост обхвана Рафи, без да разбира защо. Знаеше, че Маги има любовници, тогава защо така се вбеси, когато видя един от тях да влиза? Това наистина не беше ревност; не бе ревнувал жена от… откакто беше на двадесет и една години и Марго го бе предала с Нортууд.

Той изруга на висок глас, отхвърляйки мисълта. Гневът му не бе породен от ревност, а от загриженост за мисията му. Беше казано на Маги да не се свързва с нисшите членове на британската делегация, но тя пренебрегваше нарежданията на Люсиен.

Това беше опасна, сложна работа и с всеки час ставаше още по-опасна. Рафи кръстосва улиците до късно след полунощ, мислейки усилено върху новото положение.

Тъй като Маги беше експерт по шпионажа, той приемаше, че тя няма да допуска глупави грешки в преценките си. Беше безразсъдно, от негова страна. Макар все още да му беше трудно да повярва, че тя съзнателно би предала страната си, в бъдеще щеше да се отнася по-скептично към действията й.

Въпреки че връзката й с Андерсън сигурно не влияеше върху настоящата й работа, по-сигурно бе да допусне обратното. Беше напълно възможно и жените също като мъжете грешно да преценяват партньорите си в леглото. Ако Андерсън беше предател, той можеше да използва Маги точно така, както тя бе използвала безброй други мъже.

Когато Рафи стигна до хотела си, вече бе решил как да действа. Достатъчно добре познаваше упоритата независимост на Маги, за да бъде сигурен, че ако я помоли да не се вижда с Андерсън, тя ще му се изсмее в лицето. Рафи трябваше да стане неин любовник, за да има повече влияние над нея. Тогава щеше да й каже да се освободи от Андерсън… И от всички други проклети мъже, с които си играеше.

Беше искал да легне с нея по чисто физически причини. Сега желанието му се подсилваше и от необходимостта да осигури нейната лоялност. В името на тяхната мисия той се готвеше да използва всяко налично оръжие, за да спечели в битката с Маги.

Колко удобно, че в този случай дългът върви заедно с удоволствието.

Той не се съмняваше, че в края на краищата ще успее; винаги бе успяват да спечели жените, които желаеше. Но трябваше да действа много внимателно. Тъй като времето беше извънредно важен фактор, не биваше да рискува да й се противопоставя. Вместо да прави еднозначно финансово предложение, първо щеше да смекчи съпротивата й със скъпи подаръци.

Реши също така, че би трябвало да си осигури някои собствени източници на информация. Един богат лорд има много служители; само след две минути Рафи се спря на двама умни, дискретни и достойни за доверие французи, които работеха за него.

Преди да си легне, той написа писмо до агента си, молейки двамата мъже да дойдат незабавно във Франция.

 

 

Робин изглеждаше уморен и загрижен, което беше необичайно, затова след целувката за добре дошъл Маги настоя да се присъедини към нея в среднощната й вечеря. Седнаха край кухненската маса и започнаха да опустошават пастетите, нарязания пай с месо и различните други деликатеси, които готвачът на Маги бе оставил.

Когато свършиха, той бутна настрана остатъците.

— Няма нищо по-хубаво от храната, за да възстановиш оптимизма си. Ти научи ли нещо полезно тази вечер?

Маги описа срещата си с полковник фон Ференбах, завършвайки със заключението си, че той може би не е човекът, който стои зад конспирацията.

— Сега е твой ред, Робин. Какво те е разтревожило?

Той неспокойно прокара дясната си ръка през косата си. Беше по-светла от тази на Маги и на светлината на свещта изглеждаше сребриста.

— Един информатор ми каза, че някой дискретно е търсил смел човек, който да иска да повали „Победителя на Победителя на света“.

Маги прехапа устни. Парижани бяха прикачили този прякор на дук Уелингтън след победата му при Ватерло. Беше в реда на нещата, тъй като Бонапарт бе свикнал да се смята за „Победителя на света“, а Уелингтън със сигурност бе разбил на парчета тази хипербола.

— Значи наистина са се насочили към Уелингтън — каза тя мрачно. — Трудно биха намерили по-добър начин да разбутат гнездото на стършелите. Има ли някаква информация кой е предприел тези проучвания?

— Знам само, че е французин, и това съвпада със заключението, до което си достигнала тази вечер. — Робин захапа последния резен пастет. — Какво става с Кандовър?

Маги сви рамене и започна да чертае някакви линии на масата сред капките разлято вино.

— Беше прав, той е идеалното прикритие за моите разследвания. Освен това е и схватлив. И той стигна до моето заключение за Ференбах. Но се тревожа…

Гласът й изтъня.

— За какво?

— Макар че дотук прояви склонност да ми сътрудничи, тази вечер ми направи забележка, че го влача насам-натам като боа от пера, за да прикривам работата си.

Робин се изсмя, но тя продължи съвсем сериозно:

— За момента му е забавно да играе тази игра. Не се съмнявам в патриотизма му, но ме е страх какво може да направи, когато престане да му е забавно.

Очите на Робин се присвиха.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че той е свикнал да ръководи и да прави само това, което иска. Този човек не е глупак, но ако се отнася към всичко господарски и твърдоглаво точно когато не трябва, ще ни създаде сериозни проблеми.

Край сините очи на Робин се образуваха леки бръчици.

— Разчитам на тебе да го държиш в правия път.

Маги се отпусна на стола си, почувствала внезапно изтощение.

— Надценяваш способностите ми, скъпи.

— Съмнявам се. — Той бутна назад стола си и стана. — Ще си тръгвам. Кой е следващата ти мишена?

— Надявам се тия дни да попадна на граф Дьо Варен. Той живее извън Париж, но е чест гост на кралския двор и присъства на много светски събития. Би трябвало скоро да получа възможност да подновя познанството си с него.

Маги последва Робин до задната врата. Когато я целуна за лека нощ, тя го прегърна и положи глава на рамото му. Внезапно силно й се прииска да го помоли да прекара нощта с нея. Не само копнееше за топлината и целостта на любовта, но се надяваше той да успее да прогони мислите за Рафи от главата й.

Но не каза нищо, защото щеше да бъде непростимо, ако използва Робин по този начин. И нямаше да бъде нищо повече от временно средство срещу това, което я мъчеше. Тя каза тъжно:

— Кога ще свърши всичко това, Робин?

Нотката в гласа й го трогна. За миг Маги му се стори като момиченцето, каквото не бе успявала да бъде от много години насам. Той я прегърна и я притисна към себе си малко по-продължително, отколкото беше разумно.

— Скоро, скъпа. После всички ще си идем у дома, в Англия.

Тя погледна нагоре към него с разширени очи.

— И ти ли искаш да си идеш в Англия?

— Може би. — Той се усмихна закачливо. — Но ще легна и ще лежа, докато ми мине желанието.

И си тръгна. Маги заключи вратата след него, мислейки за това, че сега изобщо за пръв път Робин проявява желание да види родната си страна. Дори той с неизчерпаемата си енергия и веселата си природа сигурно беше уморен от безкрайните разочарования, а напрежението бе вечният му спътник.

В този случай тя имаше пълното оправдание да пролее няколко сълзи на изтощение, нали така? В края на краищата бе само жена.