Мери Джо Пътни
Падналите ангели (5)

5.

След като Инге я облече за приема, Маги освободи камериерката и се заразглежда съсредоточено в огледалото. Бе си сложила ярка коралово розова рокля, което гарантираше, че няма да остане незабелязана. Златни верижки висяха на шията й, а бляскавата й коса бе вдигната на сложен възел високо на темето.

Реши, че изглежда прекалено официално, и измъкна една къдрица. Тя се спусна деликатно над голата кожа на едното й рамо като нежна подкана към някой мъж да се замисли какво би станало, ако устните му проследят пътя й.

Поклати глава удовлетворена; бе намерила идеалното равновесие между дамата и куртизанката.

Още не беше станало осем, значи й оставаше време да помисли и за Рафи. Важно беше да разбере какво чувства, преди да започнат с маскарада си, защото бе усетила, че чувствата й внезапно се променят, когато беше близо до него. Непрекъснато се люшкаше между възбуда, гняв и веселост, а това беше опасно. Делото, което бяха започнали, беше прекалено сериозно, за да бъде подложено на опасност поради лични мотиви.

Не трябваше да допуска грешката да му позволява да я целува. Преди всичко, не трябваше да го предизвиква, иначе той щеше да се почувства задължен да докаже мъжествеността си. По-безопасно би било да дразни някой тигър.

За щастие Рафи се бе държал много лошо, когато бе развалил годежа им, но и тя имаше за какво да бъде упрекната в тази работа. Той бе поднесъл извиненията си за този свой грях, когато бе пренесъл телата обратно в Англия. Това беше странна, великодушна постъпка, направена заради жена, която някога бе обявил, че презира. Но каквито и да са били мотивите му, беше уравновесил везните между тях.

Тя трябваше да се преструва, че са се запознали точно преди два дни. Трябваше да го приеме като привлекателен, загадъчен мъж, който като нея иска да открие опасния заговор; нито повече, нито по-малко. Жалко, че беше толкова красив, защото това усложняваше положението. Той беше свикнал да получава онова, което желае, а очевидно я желаеше. Отчасти, както й се струваше, просто защото я намира тук, и отчасти, защото не беше я притежавал през всичките тези отминали години.

Мъжете са като рибари; никога не забравят онази риба, която им се е изплъзнала.

През годините тя бе опознала доста добре мъжете от типа на Рафи. Абсолютната липса на реакция би го заинтригувала, защото той беше свикнал жените да падат сами в ръцете му. Следователно най-добрият подход за нея щеше да бъде приятелството, смекчено с тъжно съжаление, че работата не им позволява да се сближат повече. Това щеше достатъчно да го поласкае и вършеше добра работа.

Отражението й я погледна хладнокръвно, бляскаво и самоуверено. Този образ беше бронята й в тайните войни, които бе водила, и беше много ефикасно. Макар чертите да бяха същите, това не бе лицето на Марго Аштън, дъщерята на полковник Джералд Аштън и годеница на Рафаел Уитбърн.

Връхлетя я тъга. Къде беше отишла онази пламенна девойка, така отчайващо почтена, и защо се бе оказала неспособна да обуздае гнева си точно когато от това зависеха най-много? Всичко бе отишло там, където изчезват младостта и невинността.

За щастие Инге избра точно този момент, за да съобщи, че дукът е пристигнал. Маги повдигна брадичка и обърна гръб на огледалото. Понеже живееше отдавна между французи, започваше да развива досадния вкус към мрачно философстване. Слава Богу, че беше родена англичанка и притежаваше целия прагматизъм на нацията си.

Смешно красив, дукът носеше безупречното си черно вечерно облекло със същата грациозна небрежност, с която би носил и най-старите си дрехи за езда. Дори да бе поразен от бляскавия вид на Маги, това пролича единствено в слабото повдигане на тъмните му вежди. Той й подаде ръка и прошепна:

— Това същото хлапе ли е, което изпълзя от прозореца на спалнята ми снощи?

Когато пое ръката му, Маги се отпусна. Докато Рафи се държеше възпитано, нямаше да й бъде трудно да поддържа дружелюбни отношения с него.

— В спалнята ви има хлапета, ваша светлост? От какъв пол?

Докато излизаха от стаята, около устата му заигра лека усмивка.

— Трудно е да се каже. За съжаление нямах възможност да проуча това по-подробно.

Каретата му преливаше от великолепно черно към тъмночервено, четирите коня се съчетаваха прекрасно, гербът на Кандовър лъщеше на всяка врата. Рафи помогна на Маги да се качи, седна срещу нея и каретата потегли.

Докато екипажът пътуваше из улиците, тя каза:

— Най-добре ще е да ме наричаш Магда. Предполагам, че можеш да използваш и „Маги“, защото си англичанин, но никога не ме наричай Марго. Това може да породи опасни въпроси.

— Трудно ще ми е да не те наричам Марго, но ще направя каквото мога. — Той се засмя. — Странно, когато беше англичанка, носеше френско име. Сега, когато претендираш, че си унгарка, мислиш за себе си като за една добра британска Маги.

— Това да ми беше най-малката странност — отвърна тя с престорено дълбока въздишка.

— Мога ли да запитам какви са другите?

— Не и ако държите на дълголетието си, ваша светлост — подметна тя.

Не беше сигурен какво я е накарало да промени отношението си, но с облекчение виждаше Маги в това спокойно, закачливо настроение, а не рязка и отбраняваща се.

— Впрочем трябва да ме наричаш Рафи, скъпа, защото се предполага, че сме в интимни отношения.

— Не се бой за това. Ще бъда толкова убедителна, че дори на тебе ще ти бъде трудно да не забравяш, че това е само маскарад.

Сменяйки езика, тя каза:

— Сега трябва да говорим на френски.

Рафи се заслуша с интерес.

— Това френски с унгарски акцент ли е?

— Разбира се! Не съм ли унгарска графиня?

И продължи с друг акцент:

— Наистина е жалко да хабя така чистия си парижки говор — отново смени акцента, — но щом не говоря с английски акцент, няма да се злепоставя.

Той се стресна, когато я чу така да лавира между три различни изговора. Рафи би казал, че парижкият и английският акцент са безупречни, и бе склонен да приеме унгарския на доверие.

— Как, по дяволите, го правиш?

— Умея го, това си ми е вродено, като музикалния слух — обясни тя. — Мога да повторя всякакъв акцент само като го чуя. Когато започна да си служа с него, продължавам да говоря по същия начин, докато съзнателно не реша да говоря по друг начин. Сега ще се придържам към унгарския акцент на френския, защото така ме познават хората.

— Това е истинска дарба — каза той с възхищение — и обяснява защо прусаци, италианци и французи са се клели пред лорд Стратмор, че си тяхна сънародничка.

— Наистина ли? — Тя се засмя. — Това показва неудобството да имаш ухо за езици. Не е хубаво да имаш прекалено много самоличности, винаги рискуваш да срещнеш някого от друг свой живот.

Те спряха в редицата от екипажи, чакащи да стоварят пътниците си пред разкошното, осветено с фенери, британско посолство. Скоро се смесиха с тълпата на опашката за официално представяне. Дук Уелингтън беше купил сградата преди една година от принцеса Боргезе, известната сестра на Наполеон, Полин.

Докато напредваха заедно с опашката, Маги се повдигаше на пръсти и шепнеше съблазнително в ухото на Рафи:

— Скулптурата на принцеса Боргезе е била направена от великия Канова. Когато един неин приятел я запитал как е могла да понесе да позира гола, тя се усмихнала и казала, че това изобщо не я притеснявало, защото в ателието имало запален огън.

Решен да играе играта така добре, както и Маги, Рафи пъхна ръка под шала й и погали нежната кожа на ръката й, докато казваше:

— Истина ли са били всички истории за принцесата?

Тя потръпна и както му се стори, не съвсем престорено, после се разсмя на глас и запримигва.

— Съвсем истински. Казват, че е покорила също толкова мъже, колкото брат си, но нейните методи са били много по… така да се каже, интимни.

Докато Маги продължаваше скандалния си коментар, той се възхищаваше на искрящите й очи и пълните, зовящи за целувка, устни. Всеки наблюдател би видял в тях двамата съвършената картина на заслепени един от друг млади влюбени. Не му беше трудно да бъде убедителен, защото през целия ден бе лелеял онази нейна подлудяваща, великолепна целувка.

Той я поведе напред, сложил ръка отзад на гънката й талия. След като размениха поздрави с Уелингтън, двамата Касълрий и други видни личности, те се вляха в бъбрещата навалица в основната зала на приема. Маги стоеше близо до него, преметнала едната си ръка над лакътя му, и двамата си пробиваха път през залата.

Той познаваше повечето британски аристократи, дошли тук, а тя като че ли познаваше всички останали, защото към скъпата графиня бяха отправени много поздрави и целувки. Прекараха почти час в размяна на поздрави и отпиване на глътки шампанско.

Рафи забеляза колко мъже го разглеждат любопитно или със завист, опитвайки се да отгатнат по какъв начин е успял да спечели такова очарователно създание. Също толкова забавно му беше да вижда как жените мятат погледи към него и после поглеждат Маги по същия начин.

Как успяваше Маги да си придаде толкова екзотичен, неанглийски вид? Разбира се, притежаваше високомерни източни скули и жестикулираше живо с ръце, като жените на континента, но не беше само това.

Когато се притисна към него в тълпата, той долови уханието на натрапчивия й парфюм. Това обясняваше донякъде излъчването й; не беше деликатният английски аромат на цветя.

Вместо това се бе напръскала със сложна пикантна смес, която навяваше мисли за Пътя на коприната и градините на Персия. Парфюмът беше примитивно, но силно средство за идентифициране и който се озовеше близо до нея, започваше да мисли за тайните на Ориента.

Маги бе толкова убедителна, колкото бе обещала; почти накара Рафи да повярва, че двамата преживяват бурна любов. Кораловата копринена рокля така нежно обгръщаше разкошното й тяло, че и той закопняваше да стори същото. Когато пепелявите й засмени очи срещнеха неговите или когато тя се притиснеше до него, той се изкушаваше да й прошепне, че е време да потърсят по-уединено място. Би предложил това на всяка друга жена, която караше кръвта му да кипне така, както го правеше тя; неведнъж му се налагаше да си напомня, че това е само маскарад.

Когато се загледа настрани, опитвайки се да охлади разрастващите се в него мъжки желания, разбра, че пътят, който Маги бе избрала за двамата през залата, има определена цел. Макар че тя често спираше, за да представя Рафи на познатите си, двамата все повече се приближаваха до един висок мъж в униформата на пруски полковник.

Полковникът стоеше неподвижен, обкръжен от тишина, опрял гръб на стената. Русата му коса беше толкова светла, че изглеждаше почти бяла под светлината на свещите. Лицето му би било красиво, ако не излъчваше студена неприязън към хората наоколо. От време на време кимваше на някого, но не се опитваше да се присъедини към веселбата.

Рафи попита тихо:

— Това ли е полковник Ференбах?

— Да.

Когато обърна лице към него, за да отговори, устните им почти се докоснаха и тя леко отстъпи назад.

Без да обръща внимание на това почти незабележимо отдръпване, той запита:

— Познаваш ли се с него?

— На практика не. Представиха ме веднъж, но той не ходи на повечето светски събирания. Нямаше да е тук тази вечер, ако приемът не беше в чест на маршал Блюхер.

Когато стигнаха достатъчно близо, Маги възкликна:

— Полковник фон Ференбах! Какво удоволствие да ви видя отново.

Протягайки ръка, тя продължи:

— Аз съм графиня Янош. Запознахме се на последния преглед на руските войски, навярно си спомняте.

Полковникът не даде вид, че си е спомнил, но учтиво се наведе над ръката й. Но щом се изправи и видя по-добре дълбокото коралово деколте на роклята й, изражението му се посмекчи. Рафи с радост констатира, че у този мъж има нещо човешко.

Маги представи придружителя си, полковникът се поклони леко и сковано. Рафи усети хлад, когато срещна бледосините очи на фон Ференбах. Полковникът изглеждаше така, сякаш е слязъл в ада и още не е излязъл оттам.

Маги хвърли поглед през залата към принц Фон Блюхер.

— Навярно е голяма привилегия човек да служи на фелдмаршала. Няма друг като него.

Фон Ференбах кимна сериозно.

— Наистина. Той е най-смелият и най-уважаваният.

Тя подхвана изкусно:

— Жалко, че хората не оценяват докрай ролята, която изигра при Ватерло. Колкото и да бе блестящ Уелингтън, кой знае какво би станало, ако маршал Блюхер не беше пристигнал точно когато трябва!

Рафи се почуди дали Маги не прекалява с ентусиазма си, но Фон Ференбах й отправи одобрителен поглед.

— Вие сте много проницателна, графиньо. Уелингтън никога преди не се бе срещал с императора и нищо чудно в онзи момент Наполеон да беше превърнал поражението в победа.

Рафи усети леко шовинистично раздразнение. Уелингтън не бе понасял поражение в цялата си досегашна кариера, а битката при Ватерло беше вече спечелена, когато Блюхер бе пристигнал в седем часа вечерта. Както и да е, той мъдро реши да си държи устата затворена.

Все още възхитена, Маги продължаваше:

— Говори се, че казали на маршала, че никога нямало да настигне Уелингтън навреме и че дори нямало смисъл да се опитва.

— Така е — потвърди полковникът оживено. — Но маршалът не искал и да чуе. Макар че бил болен, той повел похода, заклевайки се, че е дал дума на Уелингтън и нищо на небесата или в ада нямало да го спре.

— Вие бяхте ли с него?

— Имах тази чест. Маршалът беше нашето вдъхновение, истински войник и съвършен във всяко отношение човек. — Очите на Фон Ференбах станаха студени. — Не като онзи проклет французин.

Маги направи неопределен жест.

— Навярно не всички французи са лишени от чест.

— Така ли? С крал, който бяга от собствената си столица и се крие сред багажите на съюзниците? С такива ренегати като Талейран начело? — Думите на полковника подсказваха близък гневен изблик. — Франция застана зад Корсиканеца, когато се върна от Елба, и заслужава да бъде наказана. Земите й трябва да бъдат разделени и дадени на други нации, народът й да бъде унизен, името й дори да бъде изтрито от картата на Европа.

Рафи се стресна от яростта на Фон Ференбах. Полковникът явно беше опасен човек, напълно способен да унищожи всеки французин, който му се изпречи на пътя.

Маги каза меко:

— Не сме ли научили нищо за двеста години? Нима ще има само отмъщение, без никаква прошка?

— Вие сте жена — отвърна полковникът със снизходително повдигане на рамене. — Предполага се, че не бихте могли да разберете тези неща.

Решавайки, че вече достатъчно е стоял безмълвен, Рафи се намеси:

— Аз не страдам от пропуските на графинята в това отношение, но съм съгласен с нея, че отмъщението може би не е най-добрият начин за действие. Да унизиш губещия противник, означава да си създадеш непримирим враг. По-добре е да му помогнеш да се изправи и да опази достойнството си.

Студените сини очи се преместиха от Маги към Рафи.

— Вие, англичаните, с вашата мания за спортсменство и честна игра — каза той пренебрежително. — Това е много хубаво за бокса и другите игри, но говорим за война. Французинът научи моя народ на това, което знаем за диващината и разрушенията, а ние добре усвоихме този урок. Вие щяхте ли да бъдете толкова добронамерени, ако вашите земи бяха изгорени и семейството ви убито?

Явната скръб на мъжа накара Рафи да отстъпи от предварително намислените си думи.

— Бих искал да мисля, че ще се опитам, но не знам дали бих успял.

Напрежението отслабна и Фон Ференбах отново надяна безстрастната си маска.

— Радвам се да чуя, че се съмнявате. Всички други британци в Париж сякаш мислят, че знаят всички отговори.

Това можеше да бъде прието като обида, но Рафи се въздържа от коментар. Той докосна дясната ръка на Маги, запитвайки я без думи дали е време да си тръгват.

Преди някой от тримата да успее да направи и крачка, една жена се присъедини към тях. Беше дребна, с приятно миловидно лице, обградено от меки букли кестенява коса. Закръгленото й тяло бе по-скоро чувствено, отколкото елегантно, но синята й сатенена рокля издаваше несъмнения стил на французойката.

— Елен, скъпа, изглеждаш много добре. Отдавна не сме се виждали.

След като хвърли бърз поглед към полковника, новодошлата целуна Маги по бузата.

— Удоволствие е да те видя отново, Магда. Току-що се върнах в града.

Гласът й бе също толкова приятен, колкото и лицето.

Маги я представи на двамата мъже като госпожа Сорел. След като предложи ръката си на Рафи, французойката се обърна към прусака.

— Познаваме се с полковник Фон Ференбах.

Лицето на полковника се издължи още повече, ако това бе възможно. С глас, който би могъл да се определи по-скоро като заплашителен, той потвърди:

— Наистина се познаваме.

Усещайки напрежението, Рафи се запита дали Маги знае какво се е случило между приятелката й и прусака.

Преди госпожа Сорел да успее да отговори, Фон Ференбах каза:

— Ако ме извините, трябва да се присъединя към маршал Блюхер. Дами, ваша светлост.

Той кимна и се отдалечи.

Докато гледаше как невероятно изправеният му гръб се изгубва в тълпата, Маги възкликна:

— Господи, Елен, какво си направила на този мъж, че го накара да избяга така презглава?

Госпожа Сорел сви рамене и движението й накара роклята да се нагъне на прелестни вълни.

— Нищо. Виждала съм го няколко пъти в различни негови функции. Винаги ме гледа така студено, сякаш съм самият Наполеон, после се оттегля. Кой знае какво си мисли. Може би не иска да знае за всичко френско.

Разглеждайки приятелката си с дяволито присвити очи, Маги каза:

— Но е красив мъж, нали?

Елен отвърна сухо:

— Той не е мъж, той е прусак.

И след още няколко думи се сбогува с очарователна усмивка.

Рафи я гледаше с мъжко одобрение как се отдалечава със своята полюшваща се походка. Когато вече не можеше да го чуе, той запита:

— Какво става тук, което не успях да схвана?

— Не съм сигурна — отговори замислено Маги, — макар че мога да се опитам да отгатна.

Тя го погледна и добави:

— Ще се върна след няколко минути.

Когато тя се насочи към дамския будоар, Рафи сравни походката й с тази на госпожа Сорел и реши, че макар французойката да си заслужава човек да се загледа след нея, е чудно защо Маги не събира тълпи от поклонници, когато тръгне да върви но улицата.

Приятните му мисли бяха прекъснати от неприятния Оливър Нортууд.

— Моите поздравления, Кандовър, бързо действаш. Три дни в Париж и вече омота графинята. — Думите на Нортууд бяха весели, но грубоватото му лице издаваше задни мисли. — Не че е трудно да я омотаеш, особено ако не си кой да е.

Отправяйки най-ледената си усмивка към Нортууд, Рафи каза:

— Мислех, че не познаваш дамата.

— След като ми каза името й, направих някои проучвания. Никой не знае много за нея, освен че е вдовица, приемат я навсякъде и има разточителни прищевки. — Той намигна многозначително. — Много умее да кара другите да плащат за удоволствията й.

Рафи с удоволствие би забил юмрука си в търбуха на Нортууд. По вместо това, за свое неудоволствие, се чу да го пита:

— Какво друго научи за нея?

— Казват, че струва всяко пени от цената си, но ти сигурно знаеш по-добре, нали?

Рафи реши, че тази вулгарност го тревожи. В края на краищата Маги беше шпионка, а какъв по-добър начин да накараш мъжете да проговорят, ако не на възглавницата? Тя трябваше да се издържа, а британското правителство едва ли й плащаше достатъчно, за да поддържа тази къща или този гардероб. Постъпвайки така, както другите дами със свободно държание от високо потекло, които очакваха бижута в замяна на своята благосклонност, тя чудесно прикриваше истинските си цели.

Странно наистина, по-лесно му беше да мисли за Маги като за лека жена, отколкото да си представи, че е способна да предаде родината си.

 

 

Маги седеше пред една от тоалетките с огледало, когато една от жените в будоара каза на френски с английски акцент:

— Кандовър е прекрасен любовник, нали?

Маги се извърна учудена и се вгледа в младата жена, седнала пред съседната тоалетка. И каза с възможно най-ледения си тон:

— Моля?

— Съжалявам, беше ужасно нетактично, от моя страна — в гласа на девойката се долавяше угризение. — Но ви видях с Кандовър и от начина, по който се държахте с него, ми се стори…

Накрая тя махна неопределено с ръка. Лицето й бе почервеняло, сякаш едва сега разбираше колко оскърбителен е бил коментарът й.

Раздразнението на Маги се смени с веселост.

— По забележката ви съдя, че познавате от личен опит уменията на негова светлост.

Девойката наведе глава в знак на потвърждение. Сигурно беше поне на двадесет и пет години, не съвсем девойка, но безгрижният й вид я правеше да изглежда по-млада.

— Казвам се Синтия Нортууд. Рафи беше… много нежен с мене по-рано в брака ми, когато се нуждаех от нежност.

Заинтригувана, Маги запита:

— Значи сега бракът ви е станал по-добър и вече нямате нужда от нежност?

— Не — отвърна Синтия и погледът на кафявите й очи стана твърд, — сега бракът ми не означава нищо за мене и намирам нежност навсякъде.

Маги въздъхна вътрешно. Едно от проклятията и благословиите на живота й бе това, че хората се чувстваха подтикнати да й доверяват най-интимните си тайни. Дори напълно непознати като това прямо младо същество сякаш смятаха, че тя ще им даде добър съвет или най-малкото, ще ги изслуша съчувствено.

Талантът, да караш хората да говорят, беше предимство за шпионите, но дали тя наистина искаше да чуе нещо за любовната сръчност на дук Кандовър от бившата му любовница? Мъчейки се да предизвика по-нататъшните й откровения, тя каза:

— Аз съм Магда, графиня Янош, но вие може би вече го знаете.

— Да, наистина, като че ли всички ви познават. Възхищавам ви се, откакто влязохте. Имате такова присъствие. Вие и Рафи сте най-красивата двойка тук. Той изглежда така увлечен по вас, не както се държи с повечето жени.

Как да се обидиш от подобно наивно признание? Но въпреки това Маги каза строго:

— Госпожо Нортууд, не съзнавате ли колко неуместни са вашите забележки?

Синтия отново се изчерви.

— О, пак си изпуснах езика! Майка ми умря, когато бях много малка, а баща ми винаги ме насърчаваше да казвам това, което мисля, по възможно най-неподходящия за дама начин. А… и приятелят ми, майор Бруър, харесва това. Той казва, че не се превземам, както повечето жени. Наистина не исках да ви засегна — каза тя искрено. — Но много съм привързана към Рафи и той изглежда щастлив с вас. Не мисля, че това му се случва често.

Заинтригувана въпреки желанието си, Маги каза:

— Сигурна съм, че Кандовър има всичко, което може да иска един мъж, високо потекло, богатство, интелект, достатъчно чар и сръчност за трима. Защо мислите, че не е щастлив?

— Винаги изглежда малко отегчен. Олицетворение на учтивостта, но не се интересува от това, което прави. Наистина — прибави тя тъжно — може би просто така се е държал с мене. Знам, че никога не ме е смятал за интересна, може би съм била сравнително интелигентна за него. Той се захвана с мене само защото тогава нямаше какво друго по-интересно да прави.

Маги слушаше думите на Синтия внимателно, потресена и с известно уважение. Може би в тази девойка се криеше нещо повече от това, което личеше на пръв поглед.

— Госпожо Нортууд, наистина не би трябвало да разказвате такива неща на непознати хора.

— Да, не би трябвало. Но аз правя все това, което не трябва, откакто съм дошла в Париж, и имам намерението да правя още по-лоши неща, преди да стана по-добра.

Тя вдигна брадичката си и прибави:

— Графиньо Янош, искрено съжалявам, ако съм ви притеснила. Надявам се, ще повярвате, че ви желая само добро, на вас и на дук Кандовър. Желая добро на всички, с изключение на моя съпруг.

И тя си тръгна, не без известно достойнство.

Маги поклати глава, мислейки за странния разговор. Ако някога беше виждала млада жена, запътила се към куп неприятности, тази жена със сигурност беше Синтия Нортууд.