Мери Джо Пътни
Падналите ангели (2)

2.

— НЕ!

Макар че шишенцето с парфюм профуча на не повече от два инча край слепоочието му, Робърт Андерсън не се и опита да се дръпне, защото знаеше, че Маги има точна ръка и не иска наистина да го нарани. Тя просто, ако можеше така да се каже, му изпращаше послание. С присъщия си здрав разум бе избрала да хвърли шишенцето евтин одеколон, подарено й от един стиснат баварец със забележително лош вкус.

Робин се усмихна на приятелката си. Великолепният й бюст се полюшваше, а очите й мятаха искри; днес бяха сиви заради сребристата роба, която бе облякла.

— Защо не искаш да се срещнеш с този дук, пратеникът на лорд Стратмор? Би трябвало да си поласкана, че Форин офис толкова се интересува от тебе.

В отговор получи само цветиста италианска ругатня. Той наклони русата си глава и я изслуша критично. Когато избликът й приключи, той отбеляза:

— Много изобретателно, Маги, любов моя, но не ти е присъщо да излизаш от ролята. Магда, графиня Янош би трябвало да ругае на унгарски, нали?

— Знам повече ругатни на италиански — отвърна тя ехидно. — И много добре знаеш, че излизам от ролята само пред тебе. — Аристократичното й високомерие се разчупи от дяволит кикот. — Не мисли, че ще смениш темата за високопоставения дук Кандовър.

— Така е. — Робин замислено изучаваше приятелката си. Познаваха се много отдавна и макар че връзката им отдавна бе престанала да бъде интимна, все още бяха близки приятели. Тя обикновено не проявяваше раздразнение, дори след като вече цели две години играеше ролята на капризна унгарска благородничка. — Какво имаш против дука?

Маги седна пред тоалетката си, взе четката от слонова кост и започна да я прокарва през светлокестенявите вълни на косата си. Метна смръщен поглед към огледалото и отсече:

— Тоя човек е формалист.

— Това означава ли, че не е оценил чара ти както се полага? — запита заинтересуван Робин. — Странно… Кандовър се слави като отявлен поклонник на жените. Не мога да повярвам, че би пренебрегнал такова апетитно парче като тебе.

— Аз не съм апетитно парче за никого, Робин! Женкарите са най-големите формалисти. Благочестиви лицемери, доколкото мога да съдя от собствен опит. — Тя дръпна яростно един заплетен кичур. — Не започвай нова битка, преди да сме завършили сегашната. Отказвам да имам каквото и да било общо с дук Кандовър, точно както отказвам да се занимавам занапред с шпиониране. Приключих с тази част от живота си и никой — нито ти, нито дукът, нито лорд Стратмор — не може да промени решението ми. Веднага щом уредя някои делови въпроси, напускам Париж.

Робин отиде до нея и застана зад гърба й. Взе четката от ръката й и започна внимателно да я прокарва през гъстата й тъмнозлатиста коса. Странно, но помежду им все още съществуваше интимност като между съпрузи, макар че никога не се бяха женили. Той винаги бе обичал да разресва косата й и слабият сандалов дъх го връщаше в годините, когато бяха горещи млади любовници, отправящи предизвикателство към света, без да мислят за бъдещето.

Маги гледаше втренчено в огледалото. Сега очите й бяха ледено сиви, а не искрящи, каквито ги бе видял преди малко. След няколко минути ресане тя започна да се успокоява.

— Нещо лошо ли е направил Кандовър? — запита той тихо. — Ако срещата с него ще те ядоса, няма вече да говорим за това.

Тя реши да подбира думите си, защото знаеше, че Робин е невероятен в разгадаването на неизречените неща.

— Макар че беше доста противен, всичко това е минало и срещата с него не ме притеснява. Но просто не искам още един човек да ме кара да продължавам да работя нещо, което искам.

Погледът на Робин срещна нейния в огледалото.

— Тогава защо не се срещнеш веднъж с него и не му го кажеш? Ако искаш отмъщение заради старите обиди, най-подходящото наказание е да изглеждаш убийствено съблазнителна. Можеш да го подлудиш от желание, а в същото време да отклоняваш щенията му.

— Не съм сигурна, че ще се получи — каза тя сухо. — Раздялата ни не беше особено приятелска.

— Това няма никакво значение… вероятно оттогава насам е имал само страстни помисли към тебе. Половината европейски дипломати ще оставят държавните тайни да им се изплъзнат от устата само за една твоя усмивка — ухили се Робин. — Облечи си онази зелена бална рокля, пусни една многозначителна въздишка, докато отказваш на молбата му, после изчезни грациозно от стаята. Гарантирам ти, че това ще му отнеме спокойствието най-малкото за един месец напред.

Тя замислено се вгледа в отражението си. Макар че притежаваше по много от всичко, по което лудеят мъжете, не беше убедена, че Кандовър ще се поддаде на чара й. Гневът и страстта обаче бяха доста близки понятия, а Рафаел Уитбърн със сигурност беше доста разгневен от последната им среща…

Бавна, дяволита усмивка раздвижи устата й. Маги отметна глава и се изсмя.

— Много добре, Робин, печелиш. Ще се срещна с твоя смехотворен дук. Дължа му няколко безсънни нощи. Но ти гарантирам, че няма да променя решението си.

Робин положи бърза целувка на темето й.

— Добро момиче.

Въпреки протестите й, ако се срещнеше с Кандовър, имаше вероятност той да я убеди да продължи работата си поне още малко. А това щеше да бъде много добре.

 

 

Робин си тръгна, но Маги не повика веднага камериерката, за да довърши тоалета й. Вместо това скръсти ръце на ръба на тоалетката и положи глава върху тях. Чувстваше се тъжна и уморена. Глупаво беше да се съгласява на срещата с Рафаел Уитбърн. Той се беше държал много зле, но дори тогава тя бе разбрала, че жестокостта му е породена от болката. Въпреки това си беше отказала удоволствието да го намрази.

Но не го и обичаше; онази Марго Аштън, която мислеше, че слънцето се върти около красивата му глава, бе умряла преди дванадесет години. През това време Маги се бе въплъщавала в много различни лица, докато Робин я бе взел под крилото си и й бе дал смисъл да продължи да живее. Рафи Уитбърн беше само горчиво-сладък спомен, без никакво значение за нейното сегашно аз.

Любовта и омразата наистина бяха двете страни на една и съща монета, защото и двете означаваха неравнодушие; истинската противоположност беше безразличието. И тъй като равнодушието бе единственото чувство, което Рафи можеше да събуди сега у Маги, отмъщението просто не си струваше труда. Тя само искаше да приключи с тази фаза от живота си, с лъжата, фалшификацията и информаторите.

Искаше най-вече да изпълни задачата, която дълго време бе отлагала, после да се върне у дома си в Англия, който не бе виждала вече тринадесет години. Сигурно щеше да се наложи да започне отначало, този път без покровителството на Робин. Много щеше да й липсва, но дори в самотата й щеше да има облекчение; и двамата се познаваха достатъчно добре, за да може Маги да преоткрие себе си покрай него.

Тя вдигна глава и подпря с юмрук брадичката си, докато се гледаше в огледалото. Високите скули я правеха убедителна унгарка, а и говореше езика достатъчно добре, така че никой да не се усъмни в произхода й. Но каква щеше да я види Рафи Уитбърн след толкова много години?

Горчива усмивка изкриви пълните й устни — устни, на които бяха посветени поне единадесет образеца на посредственото стихоплетство. Очевидно този мъж все още събуждаше някакви чувства у нея, дори това да беше само суетност. Тя започна критично да изучава образа си.

Маги никога не се бе заблуждавала относно външността си, защото лицето й не притежаваше класическите очертания на истинската красота. Скулите й бяха прекалено високи, устата доста широка, очите твърде големи.

Но все пак изглеждаше малко по-различно от някогашното осемнадесетгодишно момиче. Винаги бе имала превъзходен тен, а ездата и танците поддържаха фигурата й. Макар че извивките на тялото й бяха доста закръглени, никой мъж не беше възразявал срещу това. Естествено косата й бе потъмняла, но вместо да стане мътно кафява, както обикновено се случваше с русите жени, сега тя имаше оттенъка на узряло златисто жито. В края на краищата, реши тя, сега изглежда много по-добре, отколкото по времето, когато беше сгодена за Рафи.

Изкуши се да си го представи напълнял и оплешивял, но този проклетник имаше такава външност, която с годините обикновено става още по-хубава. Личността му беше друго нещо. Дори на двадесет и една още не се бе отърсил от надменността на богатството и ранга, а влиянието на годините сигурно бе влошило още повече положението. Сега навярно е станал непоносим.

Докато мислеше какво да облече за вечеря, тя си каза, че ще бъде забавно да се опита да нанесе удар по самодоволството му. Но не успяваше да се освободи от неприятното усещане, че срещата с него ще бъде грешка.

 

 

Дук Кандовър не беше посещавал Париж от 1803 година и го намери много променен. Но дори победена, столицата на Франция си оставаше център на Европа. Четирима висши суверени и свитите на по-дребни монарси бяха дошли да отмъкнат каквото могат от останките на Наполеоновата империя. Прусаците искаха реванш, руснаците искаха още територии, австрийците се надяваха да върнат календара на 1879 година, а французите желаеха да се спасят от масовите репресии след безредните и кървави Сто дни на Наполеон.

Британците, както обикновено, се опитваха да бъдат почтени. Все едно да се опитваш да посредничиш в дискусия между питбули.

Въпреки изобилието от условности „кралят“ винаги означаваше Луи XVIII, застаряващия Бурбон, чиято несигурна ръка крепеше френския трон, докато под „императорът“ винаги се имаше предвид Бонапарт. Дори когато го нямаше, императорът хвърляше по-дълга сянка от всяко друго човешко същество.

Рафи нае стаи в луксозен хотел, сменил три различни названия през последните три месеца, за да отразява текущите политически промени. Сега се наричаше „Хотел Мир“, защото мирът бе приемливо понятие за повечето фракции.

Преди австрийския бал имаше време само колкото да се изкъпе и да се преоблече. Там Люсиен му бе уредил среща с тайнствената Маги. Рафи се облече грижливо, без да забравя напътствията на приятеля си, че трябва да омае тази шпионка. Знаеше от опит, че по принцип може да получи каквото иска от жените с добродушна усмивка и малко искрено внимание. Често пъти дамите предлагаха доста повече, отколкото би искал да приеме.

Аристократ от главата до петите, той се запъти към бала, бляскавото сборище от велики и забележителни европейци. В числото на гостите влизаха не само всички важни монарси и дипломати, но и стотици дами и господа, мошеници и измамници, всички неудържимо привлечени от властта.

Рафи крачеше насам-натам, отпиваше по глътка шампанско и поздравяваше познати. Но под повърхностната веселост се долавяха опасни подмолни водовъртежи. Люсиен се опасяваше с пълно право — Париж беше барутен погреб и само една искра би могла да взриви отново континента.

В разгара на вечерта към него се доближи млад англичанин със светла коса и стройна елегантна фигура.

— Добър вечер, ваша светлост. Аз съм Робърт Андерсън от британската делегация. Един човек иска да говори с вас. Бихте ли ме придружили?

Андерсън беше по-нисък и по-млад от Рафи, който се зачуди къде ли го е виждал преди. Докато си пробиваха път през тълпата, Рафи разглеждаше крадешком водача си, чудейки се дали пък този човек не е слабото звено в делегацията. Андерсън изглеждаше много добре, почти красив, човек можеше да го вземе за приятен празноглавец. Ако беше някакъв хитър, опасен шпионин, добре прикриваше това.

Излязоха от балната зала, качиха се по една стълба и се озоваха в коридор с много врати. Спирайки пред последната врата, Андерсън каза:

— Графинята ви очаква, ваша светлост.

— Познавате ли дамата?

— Да, виждал съм я.

— Как изглежда?

Андерсън се поколеба, после поклати глава.

— Оставям ви сам да разберете.

Отваряйки вратата, той произнесе с официален тон:

— Ваша светлост, позволете да ви представя Магда, графиня Янош.

И се оттегли с почтителен поклон.

Един самотен свещник озаряваше с меко сияние малката, разкошно обзаведена, стая. Погледът на Рафи веднага се насочи към потъналата в сянка фигура, застанала до прозореца. Макар че беше с гръб към него, веднага разбра, че е красива по увереността на грациозната й стойка.

Докато той затваряше вратата, тя се обърна към него с бавно предизвикателно движение, което позволи на пламъка на свещта да се плъзне изкусително по извивките на пищната й фигура. Ветрило с пера закриваше по-голямата част от лицето й, а един масур с цвят на златисто жито се спускаше очарователно отпред на рамото й. Тя излъчваше чувственост и Рафи разбра защо Люсиен бе казал, че тази жена е способна да замъгли разсъдъка на мъжете. Тялото му се стегна в неволна реакция, докато се възхищаваше на това, колко добре разбира тя силата на внушението.

Деколтето й се спускаше до такива равнища, че би привлякло вниманието на всеки още неумрял мъж. Ако от Рафи се искаше да пожертва честта си в опит да убеди дамата, то той щеше да го направи с огромно удоволствие.

— Графиньо Янош, аз съм дук Кандовър. Един общ приятел ме помоли да поговоря с вас по един важен въпрос.

Очите й го стрелнаха подигравателно над ветрилото.

— Наистина? — произнесе тя с отчетлив унгарски акцент. — Може би той е важен за лорд Стратмор, но не и за мене.

Тя наведе бавно ветрилото, откривайки високи скули и малък прав нос. Имаше млечнобяла кожа като венчелистче от роза и широка чувствена уста…

Вдъхновението на Рафи секна и сърцето му лудо заби в смаяно неверие. Казват, че всеки има двойник някъде по света, но сега пред него стоеше двойничката на Марго Аштън.

Опитвайки се да се пребори с шока, той се помъчи да сравни графинята със спомените си. Тази жена беше на около тридесет и пет години; Марго щеше да е на тридесет и една, но може би изглеждаше по-млада от годините си.

Графинята май беше по-висока от Марго, която не надвишаваше много средния ръст? Но поведението и жизнеността на Марго я правеха да изглежда по-висока, отколкото беше в действителност. Странно колко много трябваше да се наведе, когато я целуна за пръв път…

Той се изтръгна от хаотичните си спомени и се застави да я прецени хладнокръвно. Очите на тази жена като че ли бяха зелени, а и имаше екзотичен чуждестранен вид. Но беше облечена в зелена рокля, а очите на Марго меняха цвета си от сиви до зелени в зависимост от настроението и облеклото й.

Приликата беше смайваща, нямаше разлики, които да не могат да се припишат на времето или на пропуски в паметта. Мина му безумната мисъл, че това може да е самата Марго. Макар че бяха я обявили за мъртва, беше възможно да са допуснали грешка; новините често биваха преиначавани по пътя си. Ако Марго бе живяла на континента през всичките тези години, може би вече не изглежда като англичанка.

Но поведението на графинята подсказваше, че не го познава. Ако това бе Марго, със сигурност щеше да го разпознае, защото той не се бе променил много. Ако беше тя, не беше вероятно, че няма да покаже, че го е познала, па било то и с някое проклятие.

Но вместо това тя стоеше там с лека развеселена усмивка, оставяйки Рафи да я оглежда до безкрайност. Мълчанието се бе проточило твърде много и тъй като той бе поискал срещата, от него зависеше да предприеме следващия ход.

Той се въплъти отново в дука, на когото думите никога не липсват. Поклони се дълбоко и изрече:

— Моите извинения, графиньо. Бяха ми казали, че вие сте най-красивата шпионка в Европа, но независимо от това описанието съвсем не разкрива цялата истина.

Тя се разсмя с гръден топъл смях. Смехът на Марго.

— Говорите много красиво, ваша светлост. И аз съм чувала за вас.

— Нищо дискредитиращо, надявам се.

Рафи реши, че е време да пусне в действие прословутия си чар. Пристъпи към графинята, усмихна се и каза:

— Знаете защо съм тук, работата е сериозна. Да оставим формалностите. Бих предпочел да ме наричате с малкото ми име.

— А то е?

Ако това беше Марго и играеше роля, изпълняваше я дяволски добре. С напрегната усмивка той вдигна ръката й и я целуна.

— Рафаел Уитбърн. Приятелите обикновено ме наричат Рафи.

Тя издърпа ръката си, сякаш я беше ухапал.

— Как е възможно, един женкар не бива да бъде наричан с име на архангел.

При тези й думи съмненията на Рафи се изпариха.

— Господи, това наистина си ти, Марго — възкликна той учуден. — Само ти се осмеляваше да казваш, че никак не приличам на архангелите. Прекрасен сарказъм, и аз самият неведнъж съм прибягвал до него. Но как, по дяволите, се озова тук?

Тя размаха лениво ветрилото.

— Коя е тази Марго, ваша светлост? Някое безцветно английско момиче, което прилича на мене?

Опровержението й предизвика у Рафи такъв силен гняв, какъвто от години насам не помнеше да е изпитвал. Дойде му наум само един сигурен начин да определи коя е жената пред него. С леко движение той скъси разстоянието помежду им, привлече я бързо към себе си и я целуна по подигравателната уста.

Това беше Марго, усещаше го с цялото си тяло. Не само по начина, по който тялото й се притисна към неговото, или по познатата мекота на устните, но и по неповторимия неуловим аромат, който можеше да бъде само нейният.

Дори без това доказателство би трябвало да се досети, защото никога не бе срещал жена, чийто допир да породи у него такова неудържимо желание. Пламналата в него страст го накара да забрави защо е в Париж, да забрави повода за тази прегръдка, да забрави всичко освен чудото в ръцете си.

Марго потръпна и за един упоителен момент се поддаде, тялото й се изви и устните й се разтвориха към неговите. Годините като че ли се бяха стопили. Марго беше жива и всичко в света беше наред за пръв път през тези дванадесет години…

Мигът свърши, преди да е започнал. Тя се опита да се освободи, но той я задържа здраво още за миг, докато изучаваше устата й и се чудеше колко малко се е променила в това отношение.

Тя се помъчи да го отблъсне и той нерешително я пусна. Тя отстъпи назад, а очите й блестяха с такава ярост, че би могла да го простреля с тях. Той отбеляза, че жената има право да се вбеси и ако бе посегнала да го удари, нямаше да направи нищо, за да се защити.

Вместо това обаче, променяйки внезапно настроението си, тя се изсмя, искрено развеселена. И каза с естественото си английско произношение:

— Накарах те да гадаеш, а?

— Разбира се.

Радостен, че вижда отблясък от някогашната Марго, Рафи заразглежда лицето й, все още неспособен напълно да повярва, че е истинска. Защо, по дяволите, Люсиен не му беше казал коя е шпионката? Тогава си спомни, че никой от „падналите ангели“ не познаваше Марго. Тъй като не знаеше истинското име на Маги или миналото й, Люсиен нямаше как да я свърже с Рафи. Опитвайки се да придаде на гласа си увереност, Рафи каза:

— Моля те, прости ми нахалството, но това ми изглеждаше най-добрият начин да разбера самоличността ти.

— В политиката ми няма място за прошки — отвърна тя игриво, надявайки отново светската си маска.

В това отношение не се забелязваше напредък. Тя отиде до шкафа, където имаше чаши и една отворена бутилка бордо. Наля две чаши и подаде едната на Рафи.

— Любезните ни домакини са осигурили всичко, от което би могла да има нужда една непорядъчна двойка. Жалко ще е да го пропилеем. Седни, ако обичаш.

Тя седна на един от единичните столове, подчертано пренебрегвайки плюшения диван.

И докато той се настаняваше на другия стол, тя продължи:

— Защо да ти е трудно да ме познаеш? Казвали са ми, че съм добре запазена за жена на моята напреднала възраст.

— „Годините не могат да я изсушат…“ — Той се усмихна едва-едва, докато цитираше стиха. — Това само по себе си е причина за объркване, сега изглеждаш само малко по-голяма, отколкото когато беше на осемнадесет години. Но истинската причина, поради която ми беше трудно да разбера дали си Марго Аштън, е, че те смятаха за мъртва.

— Аз вече не съм Марго Аштън — каза тя с по-остър тон, — но и не съм мъртва. Защо мислеше така?

Дори сега, когато разбра, че е жива, му се налагаше да подбере внимателно думите си, преди да отвори уста.

— Ти и баща ти бяхте във Франция, когато дойде краят на Амиенския мир. Съобщиха, че двамата сте били убити от някаква сбирщина французи, тръгнали да предлагат оръжието си на Наполеон.

Пепелявите й очи се присвиха с изражение, чийто смисъл му убягваше.

— Значи вестта за това е стигнала до Англия?

— Да, и предизвика доста голям смут. Обществеността беше възмутена, че един висш офицер и дъщеря му са били убити просто защото са британци. Както и да е, тъй като вече бяхме във война с французите, не беше възможно да се предприемат никакви специални дипломатически мерки. — Той разглеждаше лицето й, отпивайки от виното си. — Колко истина има в тази история?

— Достатъчно — отсече тя. Остави чашата си и се изправи. — Тук си, за да ме убедиш да продължа работата си за Англия. Ще апелираш към патриотизма ми, после ще ми предложиш значителна парична сума. Аз ще отхвърля и двата ти довода. Тъй като вече съм взела решение, не виждам защо да си губя времето, за да те изслушам. Лека нощ и сбогом. Надявам се престоят в Париж да ти хареса.

Тя се запъти към вратата, но спря, когато Рафи вдигна ръка.

— Моля те, почакай малко.

Сега, когато знаеше, че Маги е Марго, част от работата му бе приключила. Тя със сигурност беше англичанка, не французойка, прусачка, италианка, унгарка или които си бе избрала да се превъплъщава.

Освен това той просто не допускаше, че тя някога би предала страната си. Ако някой продаваше британски държавни тайни, това не беше тя. Но не знаеше как да действа по-нататък. Като се имаше предвид, че Марго му беше ужасно обидена, Люсиен не би могъл да избере по-неподходящ пратеник.

— Ще ми дадеш ли десет минути? — запита той. — Може да те изненадам с нещо, което не очакваш, Марго.

Тя се поколеба за миг, колкото да прецени думите му. След това сви рамене и седна на мястото си.

— Съмнявам се, но дай да видим. И, моля те, не забравяй, че не съм Марго. Аз съм Маги.

— Каква е разликата между двете ви?

— Изобщо не те засяга, твоя светлост. Моля ти се, казвай каквото имаш да казваш, и да си тръгвам.

Макар че бе трудно да продължи, изправен пред такава враждебност, трябваше да опита.

— Защо трябва да напускаш Париж точно в този момент? Преди да е изтекла годината, новите споразумения ще бъдат уговорени и подписани. Може да стане дори след няколко седмици.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Въздействаха ми със същия аргумент и при първата абдикация на Бони. Предвиждаше се Виенският конгрес да приключи за шест или осем седмици, а той трая цели девет месеца. Наполеон се върна преди края му и моите услуги пак станаха много необходими.

Тя вдигна чашата си и отпи от нея.

— Уморих се да отлагам живота си — каза тя с отпаднал глас. — Бонапарт е на път към Света Елена да разказва на чайките за съдбата си, а за мене е време да се заема с някои отдавна отлагани работи.

Усещайки, че настроението й се е променило, той рискува да зададе още един личен въпрос:

— Какви работи?

Тя впи очи в чашата си, плискайки леко виното.

— Първо ще ида в Гаскония.

Рафи усети как нещо го боде в гърлото, досещайки се какво има предвид.

— Защо?

Тя вдигна очи към него с безизразно лице.

— За да намеря тялото на баща си и да го върна в Англия. Дванайсет години минаха. Ще ми трябва време, докато открия къде са го погребали.

Макар че предположението му се бе оказало правилно, това не му достави никакво удоволствие. Виното загорча на езика му, защото трябваше да говори за нещо, което предпочиташе да държи за себе си.

— Няма защо да ходиш в Гаскония. Там няма да откриеш баща си.

Тя сви въпросително вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Бях в Париж, когато се чу за смъртта ви, затова отидох в онова гасконско село, където бяха станали убийствата. Казаха ми, че двата пресни гроба били на двамата англичани, и предположих, че погребаните там сте ти и баща ти. Наредих телата да бъдат върнати в Англия. Те са в семейната ви гробница в имението на чичо ти.

Светското лустро изчезна, тя се сви и закри лицето си с длани. На Рафи се прииска да я утеши, но знаеше, че тя няма да приеме нищо от него.

Винаги бе завиждал на приятелските, пълни с обич, отношения между Марго и баща й, толкова различни от дистанцираната любезност между Рафи и собствения му родител. Полковник Аштън беше приветлив, прям войник, който искаше не толкова да види дъщеря си дукеса, колкото да я види щастлива. Смъртта му от ръцете на сганта сигурно я бе съкрушила.

След дълго мълчание Маги вдигна глава. Очите й бяха неестествено бляскави, но лицето й бе спокойно.

— Вторият ковчег трябва да е бил на Уилис, ординареца на баща ми. Беше дребен, почти колкото мене. Двамата… не се посрамиха, когато бяхме нападнати.

Тя стана и отиде към прозореца, дръпна тежката брокатена завеса и се загледа в булеварда. Призрачното й отражение блестеше в тъмното стъкло.

— Чичо Уили беше като член на семейството. Учеше ме да играя на зарове и да мамя на карти. Татко би припаднал, ако разбереше.

Слаба усмивка прекоси лицето й и изчезна.

— Радвам се, че Уилис е в Англия, нямаше да понесе мисълта, костите му да пребивават за вечни времена във Франция. Щях да пренеса и неговото тяло, но благодарение на тебе вече не е нужно.

Тя се обърна да погледне Рафи, този път без враждебност.

— Защо го направи? Сигурно не е било лесно.

Наистина не беше, дори за богат млад мъж с ясна цел. Рафи бе дошъл във Франция с тайната надежда да намери Марго. Дори пред заплахата от нова война той не бе отложил заминаването си.

Тогава, точно когато свършваше Амиенският мир, вестта, че са били убити от някаква сган, бе достигнала Париж. Всеки разумен човек веднага би се върнал в Лондон, за да не бъде задържан по време на войната. Рафи, който не беше разумен, станеше ли дума за Марго, отпрати вместо това прислугата си у дома и сам тръгна през Франция, като с великолепния си френски минаваше за местен човек.

Намирането на гробовете му отне седмици. За да избегне опасността, той бе пренесъл оловните ковчези през Пиренеите и Испания, вместо да прекоси отново Франция.

Двата ковчега бяха погребани отново в семейното имение на Аштън в Лестършир. Със собствените си ръце Рафи бе посадил жълти нарциси на по-малкия гроб, защото бе срещнал Марго през пролетта и жълтите нарциси винаги му напомняха за нея. Не му се говореше за това. Постъпката му бе не само сълзливо-сантиментална, но дори смешна, защото сега ставаше ясно, че се е заблуждавал.

Той се запита къде ли е била Марго, когато той е бил в Гаскония. Може би ранена или арестувана в местния затвор? Ако я беше потърсил, щеше ли да я намери и да я доведе у дома? Това вече не беше важно, ето защо той просто каза:

— Не можех да направя нищо друго за тебе. Беше твърде късно за извинения.

След дълга пауза тя запита:

— Защо според тебе е трябвало да се извиняваш?

— Ами защото се отнесох много лошо към теб. — Той сви рамене. — Колкото повече време минаваше, толкова по-грозно ми изглеждаше поведението ми.

Маги си пое дъх бавно и дълбоко. Трябваше да допусне, че срещата няма да протече според плана. Рафи Уитбърн винаги успяваше да напипа слабите й места. Тази чувствителност бе уместна, когато бяха млади и се обичаха, но непоносима сега, когато любовта си бе отишла. Мразеше да си изпуска нервите пред него.

Когато се увери, че гласът й ще прозвучи хладнокръвно, тя го погледна право в очите и каза:

— Задължена съм ти.

В ума й се промъкна циничната мисъл дали пък няма да се опита да използва чувството й за признателност, за да я убеди да остане в Париж.

Но вместо това той отговори:

— Не си ми задължена. Предполагам, че го направих колкото за тебе, толкова и за себе си.

Мълчаливият му отказ я задължаваше така, както нищо друго на света. Тя каза примирено:

— Можеш да съобщиш на лорд Стратмор, че ще остана и ще продължа да работя, докато конференцията свърши и договорът бъде подписан. Това удовлетворява ли го?

Той мъдро се въздържа да покаже по какъвто и да било начин чувството си за триумф, отговаряйки:

— Много добре, особено щом става дума за нещо повече от обичайната информация. Лорд Стратмор има специална задача за тебе.

— О! — извъртя се Маги на стола си. — Какво иска Стратмор от мене?

— Чул е, че се готви заговор да бъде убит един от най-видните дейци на мирната конференция. Би искал да разузнаеш нещата, колкото може, по-бързо и по-обстойно.

Маги сви вежди, забравяйки личните си съображения.

— Само преди три седмици бе разкрит заговор за убийството на краля, на царя и на Уелингтън. Може ли слуховете да идват оттам?

— Не, Люсиен знаеше за тази афера, тя, изглежда, е нещо съвсем отделно. Но този нов заговор е опасен именно защото има сведения, че се мъти във висшите дипломатически кръгове на конференцията. Не само ще е по-трудно да бъде разкрит, но това означава и че заговорниците имат по-близък достъп до мишените си. — Рафи бръкна в джоба на дрехата си и извади оттам сгънат и запечатан лист хартия. — Люсиен изпраща това, за да си наясно какво е узнал.

Маги взе бележката, прочете я и я скри.

— Чел ли си какво пише вътре?

Той вдигна изненадано вежди.

— Разбира се, че не. Нали е изпратено до тебе.

— Никога няма да станеш шпионин.

Гласът на Рафи беше като от коприна, но за пръв път си позволи да издаде чувствата си.

— Така е наистина. Никога не бих могъл да съпернича на твоя талант да мамиш и предаваш.

Маги се изправи на стола си и пантофките й от шевро тропнаха по пода. Стаята запулсира от недоизказаното минало. За миг му се стори, че тя ще избухне, но годините сурова тренировка я накараха да остане спокойна, докато се опитваше да се овладее.

— Не, сигурна съм, че не би могъл — каза тя язвително. — Когато твоята орисница е размахала жезъла си над люлката на дука, е оставила като безценни дарове единствено твърдоглавието и самомнителността.

Погледите им се кръстосаха — двама сърдити хора, решени нищо да не отстъпват на другия. Рафи пръв се овладя, може би защото имаше нужда от нея повече, отколкото тя от него.

Когато отмина обидата, вдигайки рамене, той изрече:

— Без съмнение си права… никога не съм претендирал, че характерът ми е очарователен. За да се върнем към работата, мислиш ли, че Люсиен има основания да се безпокои? Основава се най-вече на догадки. — Дългите му пръсти се заиграха със столчето на чашата. — Люс наистина много го бива в гатанката. Ти си по-близо до нещата. Какво мислиш?

Зарадвана, че се отдалечава от тягостните чувства, които все напираха да излязат на повърхността, Маги отвърна:

— Нищо специално не съм чувала, но радикалите пазят учудващо мълчание. Това не им е присъщо, те все пак са млади мъже, решени да умрат за революционните идеали.

И продължи, заинтересувана от друго:

— Спомена малкото име на лорд Стратмор. Добре ли го познаваш?

— Много добре. Ти все ме закачаше, че съм бил от групата, известна като „падналите ангели“. Люсиен също беше в тази група. Понеже бях малко по-голям от приятелите си, завърших Оксфорд и отидох в Лондон една година преди тях. Люс и другите бяха още в университета, когато ти беше в Лондон за сезона.

През годините, когато бе работила за него, Маги се бе срещала всичко на всичко два пъти с лорд Стратмор, но той й бе направил силно впечатление. Стори й се чудно, че е близък приятел на Рафи. Светът наистина беше малък.

— Доколкото си спомням, вие четиримата се бяхте нарекли така заради някакво безбожно съчетание между ангелска външност и дяволски дела.

Искаше й се да разстрои Рафи, но той само леко се усмихна.

— И външността, и делата бяха преувеличени.

Ръката й стисна по-силно дръжката на ветрилото. Делата може би бяха преувеличени, но не и външността. На двадесет и една години Рафи беше блестящ; сега зрелостта бе придала сила на високата му фигура и характерност на лицето му, бе направила присъствието му по-авторитетно. Макар да си спомняше, че мургавата кожа бе наследство от бабата италианка, бе забравила колко силно контрастираха с нея светлите му сиви очи.

Искаше й се да е безчувствена към привлекателността му, но не беше. И по-лошо, тя вече не беше онова невинно момиче; беше жена и знаеше какво е страст. И копнеж…

Слава Богу, нямаше да се наложи отново да се среща с Рафи; той влияеше ужасно върху концентрацията й. Изправяйки се отново на крака, тя каза:

— Веднага ще започна проучването. Ако чуя нещо важно, ще съобщя веднага на британската делегация. А сега, ако ме извиниш, трябва да поговоря с някои хора.

Той също се изправи с предупредително изражение.

— Има още нещо; Люсиен иска да работиш по въпроса заедно с мене, а не с делегацията.

— Какво! — възкликна Маги. — Защо, по дяволите, ще си губя времето да работя с любител? Ако има заговор, времето е от голямо значение. С риск да оскърбя персоната на ваша светлост, само ще ми се пречкаш.

Рафи стисна устни, но не повиши глас.

— Люсиен подозира, че някой от делегацията е или небрежен, или предател, а това е прекалено важно, за да рискуваме. Той иска да докладваш на мене. Установили сме временна куриерска служба между Париж и Лондон, за да го държим в течение. Ако събитията го наложат, ще отида направо при Касълрий или Уелингтън.

— Колко хубаво, че Стратмор им вярва — отзова се тя с нарочен сарказъм. — Както и да е, аз предпочитам да работя със собствените си средства.

— Не съм упълномощен да те принуждавам — каза меко Рафи, — но заради настоящата задача не мислиш ли, че можеш да преодолееш поне донякъде отвращението си и да работиш заедно с мене? Няма да е за дълго.

Маги му хвърли яростен поглед, потискайки желанието да плисне останалото в чашата й вино в лицето му, ако с това би могла да го извади от непроницаемото му спокойствие. За съжаление нямаше неопровержимо основание да не работи заедно с него освен личното й предубеждение и независимо дали й харесваше, или не, тя бе в силна зависимост от този човек. И изрече с леко стиснати зъби:

— Много добре, ще ти съобщавам какво съм открила.

Когато тя остави чашата си на масата и отвори вратата, за да излезе от стаята, той каза:

— Трябва да ти дам указания.

Тя му се усмихна дяволито.

— Няма нужда. Вече знам къде си отседнал, как се казват слугата и лакеят ти и колко куфара си донесъл.

След като най-накрая успя да накара лицето на дук Кандовър да изобрази учудена физиономия, прибави мило:

— Не забравяй, информацията е моят занаят.

Маги си тръгна доста доволна. Поне тази вечер последната дума бе нейна.

Жалко, че предстоеше да си кажат и други.