Жул Верн
Пътешествие около света за 80 дни (30)

Глава 30. Филиас Фог просто изпълнява дълга си

Трима пътници, в това число и Паспарту, бяха изчезнали. Убити ли бяха в битката? Сиуксите ли ги бяха пленили? Още не се знаеше.

Имаше много ранени, но нито един от тях смъртоносно. Един от най-сериозно ранените беше полковник Проктър, който се беше сражавал храбро, но беше повален от куршум в слабините. Той бе пренесен на гарата заедно с други пътници, чието състояние изискваше незабавни грижи.

Госпожа Ауда бе спасена. Филиас Фог, който не бе пестил усилия, нямаше и драскотина. Фикс беше ранен в ръката, но много леко. Паспарту обаче липсваше и от очите на младата жена капеха сълзи.

Всички пътници бяха напуснали влака. Колелата на вагоните бяха изцапани с кръв. По лостовете и спиците висяха безформени парчета месо. Надалеч в бялото поле личаха дълги червени следи. И последните индианци изчезваха на юг.

Господин Фог стоеше неподвижен със скръстени ръце. Трябваше да вземе важно решение. Госпожа Ауда беше близо до него и го гледаше, без да казва нищо… Той разбра този поглед. Ако прислужникът му беше пленен, не трябваше ли да рискува всичко, за да го избави от индианците?…

— Ще го открия жив или мъртъв — каза той на госпожа Ауда.

— Ах! Господине… господин Фог! — извика младата жена, сграбчи ръцете на спътника си и ги обля в сълзи.

— Жив! — добави господин Фог. — Ако не губим дори и минута!

С това свое решение Филиас Фог правеше пълна саможертва. Току-що бе оповестил разоряването си. Ако закъснееше с един ден, щеше да изпусне парахода към Ню Йорк. Облогът му беше безвъзвратно изгубен. Но пред мисълта „Това е мой дълг!“ той не се бе поколебал изобщо.

Капитанът, командващ крепостта Кърней, беше там. Войниците му — около стотина на брой — бяха в отбранителна позиция, в случай че сиуксите атакуват направо гарата.

— Господине — каза господин Фог на капитана, — трима пътници са изчезнали.

— Мъртви ли са? — попита капитанът.

— Мъртви или пленени — отговори Филиас Фог. — Трябва да проверим това. Възнамерявате ли да преследвате сиуксите?

— Това е много трудно, господине — каза капитанът. — Тези индианци могат да бягат и до Арканзас! Не мога да изоставя крепостта, която ми е поверена.

— Господине — поде Филиас Фог, — става въпрос за живота на трима души.

— Така е, но мога ли да рискувам живота на петдесет души, за да спася трима?

— Не знам дали можете, господине, но сте длъжен да го направите.

— Господине — отговори капитанът, — никой тук не трябва да ми казва какъв е моят дълг.

— Добре — студено каза Филиас Фог. — Ще отида сам!

— Вие ли, господине! — извика Фикс, който се бе приближил. — Да преследвате индианците сам?

— А нима искате да оставя този клетник да загине? Този, на когото всички тук дължат живота си? Отивам.

— Добре, но няма да отидете сам! — извика капитанът развълнуван, въпреки волята си. — Не! Вие сте смел човек!… Тридесет доброволци! — добави той, като се обърна към войниците.

Всички заедно пристъпиха напред. Капитанът трябваше само да избере измежду тези смели мъже. Той посочи тридесет войници, начело на които застана един възрастен сержант.

— Благодаря, капитане! — каза господин Фог.

— Ще ми позволите ли да ви придружа? — попита Фикс.

— Постъпете както желаете, господине — отговори му Филиас Фог. — Но ако искате да ми направите услуга, останете с госпожа Ауда. Ако с мен се случи нещо…

Внезапна бледност покри лицето на полицейския инспектор. Да се отдели от човека, когото беше преследвал неотлъчно толкова упорито! Да го остави да се изложи на такава опасност в пустинята! Фикс внимателно се вгледа в джентълмена и въпреки всичко, въпреки предубежденията си и битката, която се водеше в него, той сведе очи пред този спокоен и честен поглед.

— Ще остана — каза той.

Малко след това господин Фог стисна ръката на младата жена. После, след като й повери ценната си пътническа чанта, тръгна със сержанта и малката група войници.

Но преди да тръгнат, той каза на войниците:

— Приятели, давам ви хиляда лири, ако спасим пленниците!

Беше малко след дванадесет на обяд.

Госпожа Ауда се оттегли в една стая на гарата и там, сама, чакаше и мислеше за Филиас Фог, за неговото непресторено и голямо благородство. Господин Фог беше пожертвал състоянието си, а сега рискуваше и живота си, без да се колебае, от чувство за дълг, без много приказки. В нейните очи Филиас Фог беше истински герой.

Инспектор Фикс не мислеше така и не можеше да сдържи вълнението си. Той трескаво се разхождаше по перона на гарата. За един миг той беше покорен от Филиас Фог, но сега възвръщаше собствените си мисли. След като Фог тръгна, той разбра каква глупост е извършил, като го е оставил сам. Какво! Този човек, когото следеше по целия свят, го бе склонил да се разделят! Природата му взимаше връх и той се обвиняваше, упрекваше, сякаш беше директорът на главната полиция, който мъмри някой наивно постъпил агент.

„Какъв съм глупак! — мислеше си той. — Сигурно другият му е казал кой съм! Той тръгна и няма да се върне! Къде да го търся сега? Но как можах да се оставя да ме заслепят така, мен, Фикс, със заповед за арестуването му в джоба! Истински глупак съм!“

Така разсъждаваше полицейският инспектор и според него часовете минаваха изключително бавно. Не знаеше какво да прави. В определени моменти му се искаше да каже всичко на госпожа Ауда. Но знаеше как ще приеме това младата жена. Какво да прави? Изкушаваше се да тръгне след Фог през тези бели полета! Струваше му се, че може да го открие. Стъпките все още личаха в снега!… Но скоро всички отпечатъци се заличиха.

Фикс се обезкуражи. Изпита непреодолимо желание да изостави всичко. Впрочем точно сега му се удаваше случай да напусне гара Кърней и да продължи това злополучно пътуване.

Към два часа следобед, докато снегът падаше на едри парцали, се чуха продължителни изсвирвания от изток. Една огромна сянка, предшествана от жълто-червеникава светлина, приближаваше бавно, а мъглата я уголемяваше несъразмерно и тя придобиваше странен вид.

Но от изток не се очакваше никакъв влак. Помощта, поискана по телеграфа, не можеше да пристигне толкова скоро, а влакът от Омаха до Сан Франциско се очакваше едва на следващия ден. Скоро всичко се изясни.

Този локомотив, който се движеше бавно и надаваше мощни изсвирвания, бе същият, който, след като бе отделен от влака, бе продължил пътя си със страшна скорост, отвеждайки припадналите огняр и машинист. Той се бе движил по релсите в разстояние на няколко мили. После огънят бе отслабнал поради липса на гориво. Парата бе намаляла и след един час, с все по-ниска скорост, локомотивът спря на двадесет мили след гара Кърней.

И машинистът, и огнярят бяха живи и след дългия припадък те се бяха съвзели.

Тогава локомотивът спря. Когато видя, че са в пустинята и че локомотивът е без вагони, машинистът разбра какво се беше случило. Той не можеше да разбере как локомотивът се бе отделил от вагоните, но не се съмняваше, че влакът, останал назад, е в безпомощно състояние.

Машинистът знаеше какво трябва да направи. Да продължи пътя по посока на Омаха, беше разумно. Да се върне към влака, който индианците ограбват, може би все още беше опасно… Нямаше значение!

Той хвърли няколко лопати въглища и дърва в пещта, огънят пламна, налягането отново се покачи и към два часа следобед локомотивът се връщаше към гара Кърней. Той свиреше в мъглата. Пътниците бяха много доволни, когато видяха локомотива отново да застава начело на влака. Те можеха да продължат злополучно прекъснатото пътуване.

При пристигането на машината госпожа Ауда излезе от гарата и попита кондуктора:

— Ще тръгвате ли?

— Веднага, госпожо.

— Ами пленниците, клетите ни спътници…

— Не мога да спра движението — отговори кондукторът. — Вече имаме три часа закъснение.

— А кога ще мине следващият влак?

— Утре вечер, госпожо.

— Утре вечер! Много е късно. Трябва да изчакате…

— Невъзможно е — отговори кондукторът. — Ако искате да тръгвате, качвайте се във влака.

— Няма да замина — отговори младата жена.

Фикс беше чул този разговор. Малко преди това, когато липсваше каквото и да е превозно средство, той беше решил да напусне Кърней, а сега, когато влакът беше тук и той трябваше само да заеме мястото си във вагона, някаква неустоима сила го спираше да остане. Той нямаше сила да отлепи краката си от перона. В него се водеше битка. Ядът от неуспеха го задушаваше. Искаше да се бори докрай.

В това време пътниците и няколко ранени, измежду които и полковник Проктър, чието състояние беше сериозно, бяха заели местата си във вагоните. Чуваше се шумът от силно нагорещения котел, а клапите изпускаха пара. Машинистът изсвири, влакът потегли и скоро изчезна. Пушекът му се смесваше със снежната вихрушка.

Инспектор Фикс беше останал.

Изминаха няколко часа. Времето беше много лошо, а студът — прорязващ. Фикс седеше неподвижно на една пейка в гарата. Човек би си помислил, че спи. Въпреки вихрушката госпожа Ауда постоянно излизаше от стаята, която бе на нейно разположение. Тя отиваше до края на перона, вперваше поглед в снежната буря с желанието да пробие мъглата, която ограничаваше кръгозора й, и се заслушваше за шум. Уви, нищо. Тя се връщаше разтреперана и малко след това отново излизаше, но все напразно.

Дойде вечерта. Малкият отряд не се връщаше. Къде бяха сега? Бяха ли настигнали индианците? Имало ли е битка, или пък, загубени в мъглата, войниците се скитаха безцелно? Капитанът на крепостта Кърней беше много разтревожен, въпреки че не го показваше.

Падна нощ, снегът намаля, но стана още по-студено. И най-безстрашният поглед би се ужасил от този непрогледен мрак. Цареше абсолютна тишина. Покоят не бе нарушаван нито от някоя прелитаща птичка, нито от преминаващ звяр.

През цялата нощ, обзета от мрачни предчувствия и силна тревога, госпожа Ауда се скиташе край близките полета. Въображението й я отвеждаше далече и тя виждаше хиляди опасности. Неописуемо е страданието, което тя изпита през тези часове.

Фикс седеше все така неподвижно на същото място, но и той не спеше. По едно време към него се приближи един човек, дори му беше казал нещо, но агентът го беше отпратил, като кимна отрицателно с глава.

Така мина нощта. Призори на мъгливия хоризонт се появи слабо слънце. Но все пак погледът стигаше на около две мили. Филиас Фог и отрядът се бяха отправили на юг… А на юг не се виждаше абсолютно нищо. Беше седем часът.

Капитанът, крайно загрижен, не знаеше какво да прави. Да изпрати ли втори отряд в помощ на първия? Да пожертва ли нови хора с толкова малка надежда да се спасят пожертваните преди това? Но той не се колеба дълго, повика един от лейтенантите си и му нареди да изпрати разузнавачи на юг. И тогава изведнъж се чуха изстрели. Това сигнал ли беше? Войниците напуснаха крепостта и на около половин миля видяха малка група да наближава в стройни редици.

Господин Фог беше начело, а до него вървяха Паспарту и другите двама пътници, измъкнати от ръцете на сиуксите.

На десет мили южно от Кърней се бе състояла битка. Малко преди отрядът да пристигне, Паспарту и двамата му спътници вече се сражавали с пазачите си и Паспарту повалил трима с юмрук, когато господарят му и войниците се притекли на помощ.

И така всички, спасители и спасени, бяха посрещнати с радостни викове. Филиас Фог разпредели обещаната награда между войниците, а Паспарту не без основание си повтаряше:

— Със сигурност струвам доста пари на господаря си, трябва да призная!

Фикс гледаше господин Фог, без да пророни дума, и би било трудно да се опишат мислите, които бушуваха в него. А госпожа Ауда бе хванала ръката на джентълмена и я стискаше в своите ръце, без да може и дума да каже!

Още с пристигането си Паспарту бе потърсил влака на гарата. Той мислеше, че ще е там, готов да отпътува към Омаха, и се надяваше, че все още могат да наваксат изгубеното време:

— Влакът! Влакът! — извика той.

— Замина — отговори Фикс.

— А следващият кога е?

— Чак довечера.

— Ах! — каза само невъзмутимият джентълмен.