Жул Верн
Пътешествие около света за 80 дни (9)

Глава 9. Червено море и Индийският океан са благосклонни към намеренията на Филиас Фог

Разстоянието между Суец и Аден е точно хиляда триста и десет мили и според договореното компанията отпуска на параходите си сто тридесет и осем часа, за да го изминат. „Монголия“ пореше вълните с пълна пара, така че да пристигне преди установеното време.

Повечето пътници, които се бяха качили в Бриндизи, пътуваха към Индия. Едни отиваха в Бомбай, други — в Калкута, но през Бомбай, тъй като, откакто влак прекосява Индийския полуостров, вече не е необходимо да се изминава двоен път и покрай нос Цейлон.

Сред пътниците на „Монголия“ имаше служители и офицери с различни чинове. Едните принадлежаха към британската армия, а други командваха местни войски от сипаи^[1]. Всички те бяха скъпо платени дори и сега, когато правителството бе поело правата и задълженията на старата индийска компания: младши лейтенантите получаваха 7000 франка, ефрейторите — 60 000, а генералите — 100 000 франка^[2].

Добре се живееше на борда на „Монголия“ сред тези чиновници, измежду които имаше и няколко млади англичани, които с милиони в джобовете отиваха да откриват търговски клонове в далечни страни. Домакинът касиер, довереният човек на компанията и равен по ранг на капитана, организираше пищно нещата. На закуската сутрин, на обяда в два часа, на следобедната закуска в пет и половина, на вечеря в осем масите се огъваха под тежестта на ястия от прясно месо и мезета, доставени от месарницата и приготвени в кухнята на парахода. На борда имаше и няколко дами, които сменяха тоалетите си по два пъти дневно. Имаше музика и танци, когато морето го позволяваше.

Но Червено море е доста непостоянно и често бурно, като всички тези дълги и тесни заливи. Когато духаше вятър откъм Азия или откъм Африка, дългият вретеновиден кораб с перка „Монголия“ биваше връхлитан странично и се клатеше ужасно. Тогава дамите изчезваха. Пианото замлъкваше. Секваха песни и танци. И въпреки бурята, въпреки вълнението параходът, движен от огромния си двигател, плаваше без закъснение към протока Баб ел Мандеб.

Какво правеше Филиас Фог през това време? Може би, притеснен и разтревожен, загрижено следеше променливите ветрове, които пречат на плаването на кораба, мощното вълнение, което може да повреди двигателя, и всички възможни аварии, които могат да отбият „Монголия“ в някое пристанище и да провалят пътуването му?

Нищо подобно. Или дори и да мислеше за тези възможности, по нищо не личеше. Това бе все така безстрастният и невъзмутим член на Реформаторския клуб, който не можеше да бъде изненадан от неочаквана случка или злополука. Той не изглеждаше по-развълнуван от бордовите хронометри. На палубата го виждаха рядко. Той не проявяваше особен интерес към Червено море, така богато на спомени, сцена на първите исторически събития на човечеството. Той никога не проявяваше интерес към любопитните градчета, пръснати по бреговете му, чийто живописен силует се открояваше понякога на хоризонта. Той дори не мислеше за опасностите на Арабския залив, за който древните историци Страбон, Ариен, Артемидор, Едриси винаги са говорели с ужас и през който мореплавателите по-рано са се осмелявали да преминат само след като са осветили пътуванията си с жертвоприношения.

Тогава какво правеше този особняк, затворен на „Монголия“? Той спазваше четирите си хранения за деня, без нито веднъж някое странично или надлъжно клатене да осуети тази отлично подредена програма. После играеше вист.

Да! И тук той срещна пристрастени колкото него другари за игра: един данъчен инспектор, който отиваше да работи в Гоа, един свещеник — преподобния Децимус Смит, който се връщаше в Бомбай, един бригаден генерал от английската армия, който се присъединяваше към корпуса си в Бенарес. Тези трима пътници бяха също толкова страстни любители на вист, колкото и господин Фог, и заедно играеха по цели часове, потънали в същото мълчание като него.

А на Паспарту изобщо не му влияеше морската болест. Той заемаше една каюта в предната част на кораба и също се хранеше добросъвестно. Категорично трябва да заявим, че това пътуване, при тези условия, вече бе започнало да му харесва. Той се примиряваше с положението. Добре хранен, добре настанен, той опознаваше света, но в себе си вярваше, че тази прищявка ще приключи в Бомбай.

На 10 октомври, един ден след заминаването от Суец, той с удоволствие срещна на палубата човека, с когото си бе говорил в Египет.

— Нали не се лъжа — каза той, като го заговори с най-любезната си усмивка, — че това сте вие, господинът, който така любезно ме разведе в Суец?

— И аз ви познах! — отговори детективът. — Вие сте прислужникът на онзи странен англичанин…

— Точно така, господин…?

— Фикс.

— Господин Фикс — повтори Паспарту. — Радвам се да ви видя на борда. Та закъде пътувате значи?

— За Бомбай, също като вас.

— Колко хубаво! Пропътували ли сте вече този път?

— Няколко пъти — отговори Фикс. — Аз съм агент на Полуостровната компания.

— Значи познавате Индия?

— Но… да… — отговори Фикс, който не желаеше особено да се впуска в подробности.

— Интересно ли е в Индия?

— Много интересно! Джамии, минарета, храмове, факири, пагоди^[3], тигри, змии, баядерки^[4]! Да се надяваме, ще имате време да разгледате страната?

— Надявам се, господин Фикс. Нали разбирате, че един здравомислещ човек не бива да прекара живота си, скачайки от кораб на влак и от влак на кораб под претекст, че обикаля света за осемдесет дни! Не. Цялото това търчане ще приключи в Бомбай, бъдете сигурен.

— А господин Фог добре ли е? — попита Фикс възможно най-спокойно.

— Много добре, господин Фикс. А и аз също. Ям като ламя. От морския въздух е.

— Никога не виждам господаря ви на палубата.

— Никога. Не е особено любознателен.

— Знаете ли, господин Паспарту, че зад това обикаляне на света за осемдесет дни може да се крие някоя тайна, дипломатическа мисия например!

— Боже мой, господин Фикс, нищо не знам, признавам, и изобщо не искам и да знам.

След тази среща Паспарту и Фикс често разговаряха. Полицейският инспектор искаше да се сближи с прислужника на господин Фог. Това можеше да му е от полза. Ето защо той често го черпеше в бара на „Монголия“ с уиски или светла английска бира, които добродушният младеж не само приемаше непринудено, но дори отвръщаше с почерпка, за да не остане по-назад. Всъщност той мислеше, че този Фикс е съвсем почтен господин.

Параходът бързо напредваше. На 13-и се появи Мока^[5], опасан от полуразрушени стени, над които се открояваха няколко зеленеещи финикови палми. Далеч в планините се простираха обширни кафеени полета. Паспарту бе очарован от факта, че може да види този прочут град, и дори си помисли, че с тези кръгообразни стени и разрушено укрепление прилича на огромна кафена чаша.

На следващата нощ „Монголия“ прекоси протока Баб ел Мандеб, чието арабско име означава „Врата на сълзите“, а на 14-и се отби в пристанището Стиймър пойнт, на северозапад от Аденския залив. Там трябваше да презареди с гориво.

Важен и сериозен е въпросът с презареждането на параходите на такива разстояния от производствените центрове. Само за Полуостровната компания годишният разход възлиза на двайсет милиона франка. Затова се е наложило да бъдат построени складове на няколко пристанища и в тези далечни морета въглищата възлизат на осемдесет франка за тон.

„Монголия“ трябваше да остане четири часа в Стиймър пойнт, за да попълни запасите, защото до Бомбай оставаха още хиляда шестстотин и петдесет мили.

Но това забавяне в никакъв случай не можеше да наруши програмата на Филиас Фог. Беше предвидено. Всъщност вместо да пристигне в Аден на 15 октомври сутринта, „Монголия“ пристигаше на 14-и вечерта. А това бе аванс от петнадесет часа.

Господин Фог и прислужникът му слязоха на брега. Джентълменът искаше да завери паспорта си. Фикс незабелязано го последва. След като получи визата, Филиас Фог се върна на борда, за да довърши играта си.

Както обикновено Паспарту се пошля сред тази тълпа от сомалийци, индуси, персийци, евреи, араби, европейци, които съставляваха двадесет и пет хилядното население на Аден. Той се полюбува на укрепленията, които превръщаха този град в Гибралтар на Индийския океан, и на великолепните водохранилища, на които две хиляди години след инженерите на цар Соломон все още работеха английски инженери.

— Много интересно, много интересно! — казваше си Паспарту, докато се връщаше на борда. — Никак не е излишно да се пътува, ако човек иска да види нещо ново.

В шест часа вечерта „Монголия“ напусна Аденския залив и скоро заплува в Индийския океан. Полагаха се сто шестдесет и осем часа, за да измине разстоянието от Аден до Бомбай. А и океанът бе спокоен. Духаше северозападен вятър. Платната дойдоха на помощ на парата.

Натовареният кораб се клатеше по-малко. Пътниците се появиха на палубата с нови тоалети. Песните и танците отново започнаха.

Пътуването протичаше при най-благоприятни условия. Паспарту бе очарован от любезния спътник, когото случайността му бе предоставила в лицето на Фикс.

В неделя, на 20 октомври, към обяд се появи индийският бряг. Два часа по-късно кормчията се изкачи на борда на „Монголия“. На хоризонта, далеч на небосклона, се очертаваха красиви възвишения. Скоро множеството палми, които скриват града, се очертаха съвсем ясно. Параходът навлезе в този залив, образуван от островите Салсета, Колаба, Елефанта, Тромбай, и в четири часа и половина спря на кея в Бомбай.

Филиас Фог приключваше тридесет и третата си партия за деня. Той и партньорът му, благодарение на смелата си игра, направиха тринадесет ръце и завършиха с възхитителен шлем^[6].

„Монголия“ трябваше да пристигне в Бомбай на 22 октомври. А пристигна на 20-и. Така от самото тръгване от Лондон Филиас Фог печелеше два дни и той старателно ги вписа в графата за спечелено време.