Жул Верн
Пътешествие около света за 80 дни (10)

Глава 10. Паспарту е много щастлив, че се е измъкнал само срещу една обувка

Няма човек, който да не знае, че Индия — този голям обърнат триъгълник, чиято основа сочи на север, а върхът — на юг — има площ от един милион и четиристотин квадратни мили^[1], която е населявана неравномерно от сто и осемдесет милиона души. Британското правителство доминира над една част от тази огромна страна. Има главен губернатор в Калкута, губернатори в Мадрас, в Бомбай, в Бенгалия и един помощник-губернатор в Агра.

Всъщност английската част на Индия се простира само върху площ от седемстотин хиляди квадратни мили, населявана от сто до сто и десет милиона жители. Този факт сам по себе си говори, че една още доста значителна част от територията се изплъзва от властта на кралицата. И дори при някои свирепи и непокорни раджи във вътрешността на страната, индийската независимост е все още абсолютна.

В периода от 1756-а, годината, в която англичаните за пръв път се настанили на територията на Мадрас^[2], до годината, в която избухна голямото въстание на сипаите, прочутата Индийска компания бе всемогъща. Тя постепенно си присвояваше различни провинции, откупени от раджите срещу ренти, които тя понякога плащаше, а понякога — не. Тя избираше главен губернатор и всички военни и цивилни служители. Но сега тя вече не съществува и английските владения на Индия принадлежат направо на короната.

Ето защо обликът, нравите, етническите деления на полуострова се променят всеки ден. Някога там се е пътувало с примитивни транспортни средства — пеш, на кон, с двуколка, с ръчни колички с едно колело, с носилки, на гърба на хората, с карети и т.н. Сега параходчетата прекосяват с голяма скорост водите на реките Инд и Ганг. Железницата прекосява Индия надлъж и нашир и Бомбай е само на три дни път от Калкута.

Пътят на железницата не следва права линия в Индия. По въздуха това разстояние е от хиляда до хиляда и сто мили, а на влаковете, движещи се със средна скорост, са им необходими по-малко от три дни. Но това разстояние се увеличава с една трета поради отклонението, което железницата прави, за да отиде до Алахабад в северната част на полуострова.

Това е накратко маршрутът на „Голямата индийска полуостровна линия“. След като напусне Бомбай, прекосява Салсета, преминава на континента срещу Танах, прехвърля Западните Гати, на североизток достига до Бурхампур, пресича сравнително независимата територия на Бунделкунд, достига чак до Алахабад, завива на изток, среща се с Ганг при Бенарес, леко се отклонява и слиза на югоизток през Бърдиван и френския град Шандернагор и стига до Калкута.

В четири и половина вечерта пътниците на „Монголия“ слязоха в Бомбай, а влакът за Калкута заминаваше точно в осем часа.

Господин Фог се сбогува със съиграчите си, напусна парахода, нареди на прислужника си да направи някои покупки, изрично му напомни да е на гарата преди осем часа и с обичайния си равен ход, отмерващ крачките като махало на астрономически часовник, се отправи към паспортната служба.

Той изобщо не смяташе да разглежда забележителностите на Бомбай: нито общината, нито прекрасната библиотека, нито укрепленията, нито доковете, нито пазара за памук, нито базарите, нито джамиите, нито синагогите, нито арменските църкви, нито великолепната пагода „Малебар Хил“, над която се извисяваха две многоъгълни кули. Нямаше да разгледа и шедьоврите на Елефанта, нито тайнствените гробници, скрити в югоизточната част на залива, нито пещерите Канхери на остров Салсета — тези чудни останки от будистката архитектура!

Не! Нищо. Филиас Фог излезе от паспортната служба и спокойно се отправи към гарата и там си поръча вечеря. Измежду другите ястия управителят на хотела му препоръча и някаква гозба от „местен заек“, за която наговори куп хубави неща.

Филиас Фог прие гозбата и внимателно я вкуси. Въпреки силно подправения сос тя му се стори отвратителна. Той позвъни на управителя.

— Господине — каза му той, като го гледаше право в очите, — това заек ли е?

— Да, милорд — отвърна безочливо измамникът, — заек от джунглите.

— А случайно да е измяукал този заек, докато го колите?

— Да е измяукал? О! Милорд! Заек! Кълна ви се…

— Господин управител — прекъсна го хладно господин Фог, — не се кълнете и запомнете следното: някога в Индия котките са били считани за свещени животни. Добри времена са били.

— За котките ли, господине?

— А може би и за пътниците!

След тази забележка господин Фог продължи спокойно да вечеря.

Малко след господин Фог агент Фикс също слезе от „Монголия“ и изтича при директора на полицията в Бомбай. Представи се, че е детектив, разкри мисията, с която е натоварен, и разясни ситуацията с предполагаемия извършител на кражбата. Получена ли е от Лондон заповед за задържането му?… Нищо не беше получено. Но всъщност заповедта бе тръгнала след Фог и нямаше как да е пристигнала.

Фикс се смути силно. Той поиска да получи от директора заповед за задържането на господин Фог. Директорът отказа. Кражбата засягаше лондонската полиция и единствено тя имаше законното право да издаде такава заповед. Тези строги принципи, това строго съблюдаване на законите напълно отговаря на английските нрави, които, що се отнася до личната свобода, не допускат никакво своеволие.

Фикс не настоя и разбра, че трябва да се примири и да чака заповедта. Но взе решение да не изпуска от очи тайнствения негодник през целия му престой в Бомбай. Той не се съмняваше, че Филиас Фог ще остане за известно време, а както добре знаем, така смяташе и Паспарту. Така че можеше да изчака идването на заповедта.

Но от последните заповеди, които Паспарту получи от господаря си на слизане от „Монголия“, той разбра, че и в Бомбай щеше да е като в Суец и в Париж, че пътуването няма да свърши тук, че ще продължи поне до Калкута, а може и по-далече. И той започна да се пита дали облогът на господин Фог не е напълно сериозен и дали злата участ няма да повлече и него — така силно зажаднял за спокоен живот — да обиколи света за осемдесет дни!

Докато чакаше да стане време, след като купи няколко ризи и чорапи, той се разхождаше по улиците на Бомбай. Много хора се бяха стекли тук и сред европейците от всички народности се забелязваха и персийци с островърхи шапки, сидни с четвъртити шапки, арменци с дълги роби, парси с черни митри. Имаше празник на парсите или гебрите, преки потомци на последователите на Заратустра^[3], които са най-предприемчивите, най-цивилизованите, най-интелигентните, най-суровите от всички индуси. Това е племето на най-богатите днес местни търговци в Бомбай. На този ден имаха религиозен празник с процесии и увеселения, в които участваха танцьорки, облечени в розов тюл, обшит със злато и сребро. При звука на виолите и барабаните те се впускаха в чуден, но съвсем благоприличен танц.

Излишно е да казваме как Паспарту гледаше тези любопитни обичаи, как отвори широко очи и уши, за да вижда и чува по-добре, как беше зяпнал като най-новоизлюпения глупак, когото можем да си представим. За негово нещастие и за нещастие на господаря му, чието пътуване рискуваше да осуети, любопитството му го увлече повече от допустимото.

И наистина, след като погледа този карнавал на парсите, Паспарту се отправи към гарата, но на минаване покрай възхитителната пагода „Малебар Хил“ му хрумна злополучната идея да я посети.

Той не знаеше две неща: първо, че влизането в някои индийски пагоди е категорично забранено за християните, и второ, че и самите вярващи могат да влязат едва след като оставят обувките си пред вратата. Тук трябва да отбележим, че в стремежа си за здравомислеща политика английското правителство уважаваше и изискваше уважение дори и към най-незначителните подробности от религията на страната и строго наказваше всеки, който наруши правилата й.

Паспарту, влязъл като зъл умисъл и като обикновен турист, се любуваше във вътрешността на „Малебар Хил“ на ослепителния блясък на браминската украса. Тогава изведнъж той бе повален върху свещените плочи. Трима свещеници с яростни погледи се нахвърлиха върху него, събуха му обувките и чорапите и започнаха силно да го удрят с освирепели викове.

Силният и пъргав французин бързо се изправи. С по един юмрук и един ритник той повали двама от съперниците си, които се оплетоха в дългите си раса. После се втурна да бяга с всичка сила и остави след себе си третия индус, който го бе подгонил, като насъскваше тълпата.

В осем без пет, само няколко минути преди заминаването на влака, Паспарту пристигна на гарата — без шапка, бос, без покупките, които бе изгубил в бъркотията.

Фикс беше там, на перона. Той бе проследил господин Фог до гарата и бе разбрал, че този мошеник ще напуска Бомбай. Той веднага реши да го придружи до Калкута, а и по-нататък, ако е необходимо. Паспарту не видя Фикс, който се бе скрил, но Фикс чу това, което Паспарту разказа набързо на господаря си.

— Надявам се това повече да не ви се случва — отговори просто Филиас Фог, докато заемаше мястото си в единия от вагоните на влака.

Горкият младеж, бос и напълно сломен, последва господаря си, без да каже нито дума повече.

Фикс щеше да се качи в отделен вагон, когато го осени една мисъл, която пък внезапно промени решението му да замине.

— Не, оставам — каза си той. — Престъпление, извършено на индийска територия… Падна в ръцете ми.

В този момент локомотивът изсвири силно и влакът потъна в нощта.