Жул Верн
Пътешествие около света за 80 дни (28)

Глава 28. Паспарту не успява да наложи езика на разума

След като напусна Солт Лейк и гара Огдън, влакът пътува около един час на север, до реката Уебър. От Сан Франциско до тук той беше изминал около деветстотин мили. След това пое на изток през неравния терен на планината Уосач. Именно в тази област, между планината и Скалистите планини^[1], американските инженери е трябвало да се справят с най-големи трудности. Така субсидирането от щатското правителство в тази отсечка е достигнало четиридесет и осем хиляди долара на миля, а в равнинната част е било само шестнадесет хиляди долара. Но инженерите, така както е било решено, не са насилили природата, не са злоупотребили с нея, заобиколили са препятствията и са прокопали само един тунел, дълъг четиринадесет хиляди стъпки, по цялата й дължина до долината.

При Соленото езеро трасето достига най-високата си точка. След това то плавно се спуска към долината на Битъркрийк и отново се изкачва до вододела на Атлантическия и Тихия океан. Имаше доста потоци в тази планинска местност. Трябваше да преминат по мостчетата над Мъди, Грийн и други. Колкото повече приближаваше целта, толкова по-нетърпелив ставаше Паспарту. Фикс пък искаше час по-скоро да напусне тази трудна местност. Боеше се от закъсненията, опасяваше се от злополуки и бързаше дори повече от Филиас Фог да стъпи на английска земя!

В десет часа вечерта влакът спря на гара Форт Брайджър и потегли почти мигновено. След двадесет мили навлезе в щата Уайоминг — бивш Дакота — и следваше долината на Битъркрийк, откъдето водят началото си част от водите, образуващи хидрографската система на Колорадо.

На другия ден, 7 декември, влакът спря за четвърт час на гара Грийн ривър. През нощта бе паднал доста сняг. Но тъй като беше примесен с дъжд, се бе стопил наполовина и не можеше да попречи на движението на влака. При все това Паспарту не спря да се тревожи, тъй като натрупването на снега щеше да доведе до затъването на колелата на вагоните и щеше се провали цялото пътуване.

„Ама каква идея му е дошла на моя господар — казваше си той — да пътува през зимата! Не можа ли да изчака хубавото време, за да има по-големи шансове?“

Но докато почтеният младеж се занимаваше със състоянието на небето и падането на температурата, госпожа Ауда изпитваше по-силни страхове, които произтичаха от друг повод.

Няколко пътници бяха слезли от вагона им и се разхождаха на перона на гара Грийн ривър и чакаха потеглянето на влака. Впрочем през прозореца младата жена разпозна измежду тях полковник Стамп У. Проктър, онзи американец, който така грубо се бе отнесъл с Филиас Фог по време на митинга в Сан Франциско. Госпожа Ауда не искаше да бъде забелязана и се отдръпна назад.

Това обстоятелство много впечатли младата жена. Тя се бе привързала към човека, който, колкото и студен да беше, доказваше всеки ден предаността си към нея. Тя без съмнение не разбираше цялата дълбочина на чувството, което й вдъхваше нейният спасител, и все още наричаше това чувство признателност, но това беше нещо много повече, без тя самата да осъзнава. Ето защо сърцето й се сви, когато позна грубиянина, на когото рано или късно господин Фог щеше да потърси сметка за поведението му. Очевидно случайността бе довела в този влак и полковник Проктър. Но най-важното беше, че е тук и че трябва на всяка цена да се попречи на Филиас Фог да го забележи.

Когато влакът потегли, госпожа Ауда се възползва от един момент, в който господин Фог спеше, и запозна Фикс и Паспарту със ситуацията.

— Този Проктър е във влака! — извика Фикс. — Е, добре, успокойте се, госпожо. Преди да си има работа с господина… с господин Фог, ще си има работа с мен! Струва ми се, че при цялата тази работа аз бях обиден най-вече!

— А и аз ще се заема с него — добави Паспарту. — Какво от това, че е полковник.

— Господин Фикс — продължи госпожа Ауда, — господин Фог няма да се остави да бъде отмъстен от друг. Той е мъж и каза, че ще се върне в Америка, за да открие този, който го е обидил. Така че, ако види полковник Проктър, ние няма да можем да предотвратим срещата, която може да доведе до ужасни последици. Така че не бива да го вижда.

— Имате право, госпожо — отговори Фикс, — една среща може да провали всичко. Победител или победен, но господин Фог ще закъснее и…

— И — добави Паспарту — това ще е от полза за господата от Реформаторския клуб. След четири дни ще бъдем в Ню Йорк! Ако през тези четири дни господарят ми не напуска вагона си, можем да се надяваме, че случайността няма да го изправи срещу проклетия американец, господ да го убие! Но ние ще успеем да му попречим…

Прекъснаха разговора. Господин Фог се бе събудил и гледаше полето през заснежения прозорец. Но по-късно, без да бъде чут от господаря си и госпожа Ауда, Паспарту каза на полицейския инспектор:

— Наистина ли сте готов да се биете за него?

— Ще направя всичко, за да го върна жив в Европа! — отговори кратко Фикс с глас, който показваше непоколебима воля.

Паспарту усети как по тялото му премина тръпка, но вярата в господаря му не отслабна.

И така имаше ли някакъв начин да задържат господин Фог в това купе, за да предотвратят евентуална среща между полковника и него? Това нямаше да е трудно. Тъй като джентълменът по природа не обичаше да се движи, а и не беше особено любознателен. Във всеки случай полицейският инспектор бе намислил нещо, тъй като малко след това каза на Филиас Фог:

— Във влака часовете минават бавно и трудно.

— Така е — отговори джентълменът, — но все пак минават.

— На парахода — продължи инспекторът — обикновено играехте любимия ви вист.

— Да — отвърна Филиас Фог, — но тук това би било трудно. Нямам нито карти, нито партньори.

— О! Ще купим карти. В американските влакове продават всичко. А що се отнася до партньорите, ако госпожа…

— Разбира се, господине — отговори бързо младата жена, — мога да играя вист. Това влиза в английското образование.

— И аз — каза Фикс — смятам, че добре играя тази игра. Ние тримата и един мор^[2]…

— Както обичате, господине — отговори Филиас Фог, радостен, че ще заиграе пак любимата си игра и във влака.

Изпратиха Паспарту бързо да намери стюарда и той скоро се върна с две колоди карти, бележник, жетони и масичка, покрита със сукно. Нищо не липсваше. Играта започна. Госпожа Ауда достатъчно добре играеше вист и дори получи няколко комплимента от строгия Филиас Фог. А инспекторът беше просто добър играч, достоен съперник на джентълмена.

„Сега — каза си Паспарту — ние го държим. Няма да мръдне!“

В единадесет часа сутринта влакът стигна до вододела на двата океана, на седем хиляди петстотин и осемдесет английски стъпки надморска височина, една от най-високите точки, достигана от линията през Скалистите планини. След около двеста мили пътниците се озоваха в дълги равнини, които се простираха чак до Атлантическия океан и благоприятстваха построяването на железопътна линия.

Вече се виждаха първите реки, притоци или притоци на притоците на Норт Плейт. Целият хоризонт на север и на изток бе покрит от безкрайната полукръгла стена на северните склонове на Скалистите планини, над които се извисява връх Ларами. Между тази стена и железопътната линия се простираха обширни, обилно напоявани равнини. От дясната страна на железопътната линия стъпаловидно се издигаха първите склонове на планинския масив, който на юг се простира до мястото, където извира река Арканзас, един от големите притоци на Мисури.

След няколко часа щяха да са преминали Скалистите планини. Имаше надежда, че нищо няма да попречи на преминаването на влака през този труден терен. Снегът беше спрял. Настъпи сух студ. Големи птици отлитаха далече, изплашени от локомотива. Нито един звяр, мечка или вълк не се забелязваше в равнината. Това беше безкрайната гола пустиня.

След като хапнаха добре в самия вагон, господин Фог и партньорите му отново бяха започнали безкрайната игра на вист, когато отекнаха силни изсвирвания. Влакът спря.

Паспарту погледна през вратичката и не видя нищо, което да обяснява спирането. Не се виждаше гара.

За един миг госпожа Ауда и Фикс се притесниха, че господин Фог ще слезе от влака. Но джентълменът просто каза на прислужника си:

— Вижте какво става.

Паспарту слезе от влака. Около четиридесетина пътници вече бяха напуснали местата си и сред тях беше и полковник Проктър.

Влакът беше спрял, след като му беше дадена червена светлина, която му забраняваше да продължи. Машинистът и кондукторът бяха слезли и разговаряха оживено с един кантонер, когото началникът на следващата гара Медисин Боу бе изпратил да пресрещне влака. Пътниците ги бяха наобиколили и взимаха участие в разговора. Между тях се открояваше и полковник Проктър със силния си глас и властни жестове.

Паспарту се присъедини към тази групичка и чу кантонера да казва:

— Не! Няма начин да се мине! Мостът на Медисин Боу се клати и няма да издържи влака.

Мостът, за който ставаше дума, бе висящ, над буен поток на една миля от мястото, на което бе спряла влаковата композиция. По думите на кантонера той скоро щеше да падне, няколко от въжетата бяха скъсани и бе невъзможно да се мине по него. Кантонерът никак не преувеличаваше, като казваше, че не може да се мине оттам. А и предвид обичайното безгрижие на американците може да се каже, че би било лудост да не се вслушат в думите му, щом като са решили да са предпазливи.

Паспарту не смееше да се върне и да каже това на господаря си и слушаше със стиснати зъби и неподвижен като статуя.

— Ха така! — извика полковник Проктър. — Предполагам, че няма да пуснем корени тук, в снега!

— Полковник — отговори кондукторът, — телеграфираха в гара Омаха да изпратят влак, но той вероятно ще пристигне в Медисин Боу след не по-малко от шест часа.

— Шест часа! — извика Паспарту.

— Несъмнено! — отговори кондукторът. — Толкова време ще ни е необходимо и за да стигнем пеш до гарата.

— Пеш! — извикаха всички пътници.

— На какво разстояние е тази гара? — попита един от тях кондуктора.

— На дванадесет мили отвъд реката.

— Дванадесет мили в снега! — извика Стамп У. Проктър.

Полковникът избълва куп ругатни по адрес на компанията и на кондуктора, а побеснелият Паспарту бе готов също да избухне. Този път препятствието беше физическо и срещу него нямаше да помогнат и всичките банкноти на господаря му.

Освен това разочарованието беше всеобщо и пътниците, дори без да вземат под внимание закъснението, трябваше да извървят около петнадесет мили в снежното поле. На това се дължаха глъчката, възклицанията, крясъците, които несъмнено щяха да привлекат вниманието на Филиас Фог, ако той не бе така погълнат от играта.

Все пак Паспарту трябваше да го предупреди и с наведена глава се отправи към вагона. В този миг машинистът на влака — един истински янки на име Форстър — извиси глас и каза:

— Господа, може би ще намерим начин да минем.

— По моста ли? — отвърна един пътник.

— По моста.

— С нашия влак? — попита полковникът.

— С нашия влак.

Паспарту беше спрял и поглъщаше думите на машиниста.

— Но мостът може да рухне! — каза кондукторът.

— Не е така — отговори Форстър. — Мисля, че ако подкараме влака с максималната му скорост, имаме някакъв шанс да минем.

— Дявол да го вземе! — каза си Паспарту.

Но няколко пътници веднага бяха съблазнени от предложението. А то най-вече се харесваше на полковник Проктър. Тази луда глава мислеше, че това е изпълнимо. Той напомни също, че инженерите са имали идея реките да се преминават „без мостове“ с неогъваеми влакове, пуснати на пълна скорост, и т.н. И в крайна сметка всички се съгласиха с мнението на машиниста.

— Вероятността да преминем е петдесет процента — казваше някой.

— Шестдесет — казваше друг.

— Осемдесет… деветдесет!

Паспарту беше объркан и въпреки че беше готов на всичко, за да премине отвъд реката, това начинание му се струваше много „американско“.

„И все пак — помисли си той — има едно много просто нещо, което може да се направи, а тези хора изобщо дори не се сещат за него!…“

— Господине — каза той на единия от пътниците — предложението на машиниста ми се струва малко опасно, но…

— Вероятност осемдесет на сто! — отговори пътникът и му обърна гръб.

— Разбирам — отговори Паспарту, обръщайки се към друг господин, — но ако просто помислим…

— Няма нужда от размишления — отговори американецът, към когото се беше обърнал, като вдигна рамене, — тъй като машинистът ни уверява, че ще минем.

— Несъмнено — подхвана отново Паспарту — ще минем, но може би ще е по-предпазливо…

— Какво! Предпазливо! — извика полковник Проктър, който подскочи от тази случайно дочута дума. — С голяма скорост ви се казва! Разбирате ли? С голяма скорост!

— Знам… Разбирам… — повтаряше Паспарту, на когото никой не даваше възможност да довърши думите си, — но ако не по-предпазливо, понеже думата ви шокира, то поне би било по-естествено…

— Кой? Какво? Защо? Какво иска да каже този с това естествено? — завикаха от всички страни.

Бедният младеж не знаеше вече към кого да се обърне.

— Страх ли ви е? — попита го полковник Проктър.

— Мен да ме е страх! — извика Паспарту. — Така да е! Ще покажа на тези хора, че един французин може да бъде толкова американец, колкото са и те!

— Във влака! Във влака! — извика кондукторът.

— Да! Във влака — повтаряше Паспарту. — Във влака! Веднага! Но никой не може да ме убеди, че не е по-естествено да минат първо пътниците пеш по моста, а после и влакът!…

Но никой не чу това умно разсъждение. И никой не би признал, че има голямо основание. Пътниците се качиха отново във влака. Паспарту зае мястото си, без да каже и дума за това какво се е случило. Играчите бяха напълно отдадени на играта си.

Локомотивът изсвири силно. Машинистът даде заден ход и върна влака на около една миля, като скачач, който се засилва, за да извърши скока си.

При повторното изсвирване той потегли напред. Ускори ход. Скоро скоростта стана ужасяваща. Не се чуваше нищо друго освен свистенето на локомотива. Буталата правеха двадесет хода в секунда. Осите на колелата пушеха в кутиите с масло. Чувстваше се, така да се каже, че вследствие на голямата скорост от сто мили час влакът вече не се допираше до релсите. Скоростта убиваше тежината.

И влакът премина! Като светкавица! Мостът изобщо не се видя. Влакът скочи от единия бряг на другия и машинистът успя да спре машината едва пет мили след гарата.

Влакът едва премина реката и мостът, напълно разрушен, шумно се сгромоляса в бързите води на Медисин Боу.