Жул Верн
Пътешествие около света за 80 дни (29)

Глава 29. Как някои неща се случват само в американските железници

Същата вечер влакът продължаваше пътуването си безпрепятствено. Мина покрай крепостта Саудерс, навлезе в прохода Кайен и достигна до прохода Евънс. На това място железопътната линия достигаше най-високата точка от трасето си, на осем хиляди и деветдесет и една стъпки над нивото на океана. Сега вече на пътниците им оставаше само да се спуснат до Атлантическия океан по безкрайните, равни полета.

Там се намираше главната линия към Денвър, главния град на Колорадо. Този район е богат на златни и сребърни залежи и вече около петдесет хиляди жители се бяха установили там.

До този момент бяха изминали хиляда триста осемдесет и две мили от Сан Франциско за три денонощия. Според предвижданията четири денонощия щяха да са достатъчни, за да се стигне до Ню Йорк. Филиас Фог се движеше според разписанието си.

Река Лоджпол Крийк течеше успоредно с железопътната линия и следваше в права линия общата граница на щата Уайоминг и щата Колорадо. В единадесет часа навлязоха в Небраска, минаха покрай Седжуик и стигнаха до Джулсбърг, разположен на южния ръкав на река Плейт.

Тук откриха „Юнион Пасифик роуд“ на 23 октомври 1867 г. под ръководството на главен инженер генерал Дж. М. Додж. Там спряха двата мощни локомотива с девет вагона с гости, измежду които и вицепрезидентът — господин Томас С. Дюран. Отекваха възторжени викове. Сиукси представиха индианска война. Гръмна заря. Тук се отпечата на подвижна печатница първият брой на „Рейлуей Пайниър“. Така бе отбелязано откриването на тази голяма железопътна линия, плод на прогреса и цивилизацията, прокарана през пустинята и предназначена да свърже градове, които вече не съществуваха. Свирката на локомотива, по-мощна и от лирата на Амфион^[1], щеше скоро да предизвика изникването им от американската земя.

В осем часа сутринта задминаха крепостта Макферсън. Триста петдесет и седем мили я деляха от Омаха. Железопътната линия следваше левия бряг на капризно лъкатушещия южен ръкав на река Плейт. В девет часа пристигнаха във важния град Норт Плейт, построен между двата ръкава на голямата река, които се събираха в едно — голям приток, който се влива в Мисури малко след Омаха.

Сто и първият меридиан беше преминат.

Господин Фог и придружителите му продължаваха играта си. Никой от тях не се оплакваше от дългия път, не се оплакваше и „морът“. В началото Фикс бе спечелил няколко лири, които сега губеше. Той се бе пристрастил към играта не по-малко от господин Фог. Тази сутрин късметът спохождаше джентълмена. Козовете бяха все в ръцете му. По едно време, след като бе обмислил един хитър ход и се канеше да играе пика, зад него се чу глас:

— Аз бих играл каро…

Господин Фог, госпожа Ауда, Фикс вдигнаха глава. До тях стоеше полковник Проктър.

Стамп У. Проктър и Филиас Фог се познаха веднага.

— А! Вие сте англичанинът — извика полковникът, — вие искате да играете пика!

— И ще играя — отговори сухо Филиас Фог и подаде десетка пика.

— Аз пък бих играл каро — отговори полковник Проктър раздразнено.

И като посегна да вземе изиграната карта, той добави:

— Нищо не разбирате от тази игра.

— Може да съм по-ловък на друга игра — каза Филиас Фог и стана.

— От вас зависи да опитате, сине на Джон Бул^[2]! — отговори грубиянинът.

Госпожа Ауда бе пребледняла. Сърцето й лудо заби. Тя беше сграбчила ръката на Филиас Фог, който леко я отблъсна. Паспарту беше готов да се нахвърли върху американеца, който гледаше противника си възможно най-презрително. Но Фикс стана, пристъпи към полковника и му каза:

— Забравяте, че с мен си имате работа, господине. С мен, когото не само обидихте, но и ударихте!

— Господин Фикс — каза господин Фог, — моля ви за извинение, но това засяга само мен. Твърдейки, че е погрешно да се играе пика, полковникът ме нагруби отново и ще ми плати за това.

— Когато и където пожелаете — отговори американецът — и с каквото оръжие пожелаете.

Госпожа Ауда напразно се опита да задържи господин Фог. Инспекторът не успя да прехвърли нещата върху себе си. Паспарту искаше да изхвърли полковника през вратата, но господарят му го спря със знак. Филиас Фог напусна вагона и американецът го последва.

— Господине — каза господин Фог на противника си, — много бързам да се върна в Европа и всяко закъснение би попречило на намеренията ми.

— Е, добре! Какво ме интересува това? — отговори полковник Проктър.

— Господине — поде учтиво господин Фог, — след срещата ни в Сан Франциско имах намерение да се върна и да ви намеря в Америка, след като уредя нещата си на Стария континент.

— Наистина ли?

— Защо не си определим среща след шест месеца?

— Защо след шест месеца?

— Казвам шест месеца — отговори господин Фог — и ще бъда точно тогава на срещата.

— Дрън-дрън! — извика Стамп У. Проктър. — Веднага или никога.

— Добре — отговори господин Фог. — В Ню Йорк ли отивате?

— Не.

— В Чикаго?

— Не.

— В Омаха?

— Все едно! Знаете ли Плъм Крийк?

— Не — отговори господин Фог.

— Това е следващата гара. Влакът ще бъде там след един час. Има престой от десет минути. За десет минути можем да разменим няколко изстрела.

— Добре — отговори господин Фог. — Ще сляза в Плъм Крийк.

— А мисля, че и там ще останете! — добави американецът с безподобно нахалство.

— Кой знае, господине? — отговори господин Фог и се прибра във вагона си, равнодушен както винаги.

Джентълменът се зае да успокоява госпожа Ауда, като й каза, че човек не бива да се бои от самохвалковци. После помоли Фикс да му бъде секундант в предстоящия двубой. Фикс не можа да откаже и Филиас Фог спокойно продължи прекъснатата игра, като изигра пика съвършено спокойно.

В единадесет часа свирката на локомотива оповести наближаването на гара Плъм Крийк. Господин Фог стана и, последван от Фикс, отиде на мостчето. Паспарту го придружаваше и носеше чифт револвери. Госпожа Ауда остана във вагона смъртнобледа.

В този миг вратата на другия вагон се отвори и полковник Проктър също се появи на мостчето, следван от неговия секундант, също янки. Но точно когато двамата противници щяха да слязат на перона, дотича кондукторът и им извика:

— Не слизайте, господа.

— И защо? — попита полковникът.

— Закъсняваме с двадесет минути и влакът няма да спира.

— Но аз трябва да се дуелирам с господина.

— Съжалявам — отговори служителят, — но тръгваме незабавно. Ето го и звънеца!

И наистина звънецът удари и влакът потегли. Отново.

— Наистина съжалявам, господа — каза тогава кондукторът. — При всички други обстоятелства бих ви направил услуга. Но в крайна сметка, тъй като нямахте време да се дуелирате тук, какво ви пречи да се дуелирате по пътя?

— Тази идея може би няма да допадне на господина — каза подигравателно полковникът.

— Напълно ми допада — отговори Филиас Фог.

— Наистина сме в Америка — помисли Паспарту — и кондукторът е първокласен джентълмен!

И Паспарту последва господаря си.

Двамата противници, двамата секунданти, предшествани от кондуктора, отидоха, от вагон на вагон, на края на влака. В последния вагон имаше не повече от десетина пътници. Кондукторът ги попита дали имат нещо против да освободят мястото за двамата джентълмени, които имаха уговорен дуел.

Е, как! Пътниците се зарадваха, че ще са от полза на двамата джентълмени, и се оттеглиха по мостчетата.

Този вагон, дълъг около петдесет стъпки, бе напълно подходящ за целта. Двамата противници можеха да вървят един срещу друг между седалките и да се прицелват един в друг. Никога условията за един дуел не са били уреждани така лесно. Господин Фог и полковник Проктър, и двамата с по два револвера, влязоха във вагона. Секундантите им, останали отвън, затвориха вратата след тях. При първото изсвирване на локомотива те трябваше да започнат стрелбата… После, след две минути, щяха да изнесат от вагона това, което е останало от тях.

Наистина нищо по-просто от това! Дори беше толкова просто, че Фикс и Паспарту имаха чувството, че сърцата им ще се пръснат.

Очакваха локомотивът да изсвири, когато изведнъж се чуха дивашки викове. Те се смесиха с изстрели, но не идваха от вагона на дуелиращите се. Напротив, тези изстрели идваха от другия край и в целия влак. Чуваха се викове на ужас.

С револвери в ръце полковник Проктър и господин Фог излязоха незабавно от вагона и се втурнаха напред, където все по-силно отекваха изстрели и викове.

Те бяха разбрали, че влакът е нападнат от банда сиукси.

Това не се случваше за първи път. Смелите индианци често спираха влакове. Както обикновено, без да чакат влакът да спре, стотина от тях се бяха покачили по стъпалата и се бяха покатерили по вагоните като клоуни на гърба на кон.

Сиуксите имаха пушки. От тях идваха гърмежите, на които пътниците, почти всички въоръжени, отвръщаха с изстрели от револвери. Най-напред индианците се бяха спуснали към локомотива. Машинистът и огнярят бяха полупребити с тояги. Един сиукски вожд искаше да спре машината, но тъй като не знаеше как става това, така отвори клапата на парата, вместо да я затвори, че влакът се понесе със страшна скорост.

В същото време сиуксите бяха нападнали вагоните. Индианците бягаха като бесни маймуни по покривите, удряха вратите на вагоните и се биеха с пътниците. Багажното отделение бе разбито и ограбено, колетите бяха изхвърлени навън. Виковете и изстрелите не секваха.

Но пътниците се бранеха смело. Някои вагони, здраво барикадирани, устояваха на нападението като същински подвижни крепости, носени със сто мили в час.

От началото на атаката госпожа Ауда се държеше смело. С револвер в ръка тя се бранеше храбро, като стреляше през счупените стъкла, щом й се мерне някой дивак. Около двадесет смъртно ранени сиукси бяха паднали на линията и колелата на вагоните смазваха като червеи тези, които падаха на релсите.

Няколко пътници, сериозно ранени от куршумите или тоягите, стенеха по седалките.

Трябваше да се направи нещо. Тази битка продължаваше вече десет минути, а влакът не спираше. Всъщност гарата на крепост Кърней се намираше на не повече от две мили. Там имаше американски войскови части, но ако я подминеха, между крепостта Кърней и следващата гара сиуксите щяха да са господари на влака.

Кондукторът се биеше до господин Фог, когато един куршум го повали. Падайки, той извика:

— Изгубени сме, ако влакът не спре до пет минути!

— Ще спре! — каза Филиас Фог, който искаше да скочи от вагона.

— Стойте, господине — извика му Паспарту. — Оставете на мен!

Филиас Фог нямаше време да спре смелия младеж, който отвори една вратичка, без да бъде видян от индианците, и се плъзна под вагона. И докато битката продължаваше, докато куршумите свистяха над главата му, гъвкав и пъргав като клоун, се промъкваше под вагоните, залавяше се за веригите, помагаше си с лостовете на спирачките, с напречните свръзки. С чудна ловкост се прехвърляше от вагон на вагон и така достигна до предната част на влака. Никой не го беше видял, а и нямаше как да го види.

Там, като висеше на една ръка между вагона за багажа и тендера, той откачи предпазните вериги. Но колкото и силно да се протягаше, той никога не би могъл за развинти куплата, която свързваше вагона с локомотива, ако едно раздрусване на влака не я откачи. И така влакът, откачен, остана полека-лека назад, а локомотивът продължи с бясна скорост.

Носен от придобитата скорост, влакът се движи още няколко минути, но спирачките във вагоните бяха затегнати и той най-накрая спря на по-малко от сто крачки от гара Кърней.

Там войниците, привлечени от изстрелите, дотичаха бързо. Сиуксите не ги очакваха и преди влакът напълно да спре, цялата банда беше избягала.

Но когато пътниците се преброиха на гарата, те установиха, че няколко души не отговарят на повикването, измежду които и смелият французин, чиято самоотверженост ги бе спасила.