Жул Верн
Пътешествие около света за 80 дни (13)

Глава 13. Паспарту доказва за пореден път, че щастието се усмихва на смелите

Планът беше смел, изпълнен с трудности и може би неосъществим. Господин Фог щеше да рискува живота си или поне свободата си и следователно успеха на неговите намерения, но не се поколеба. Всъщност в лицето на сър Франсис Кромарти той откри решителен съюзник.

Паспарту бе готов и бе на тяхно разположение. Идеята на неговия господар го въодушевяваше. Той усещаше добро сърце под тази ледена обвивка. Започваше да обича Филиас Фог.

Оставаше водачът. На чия страна щеше да е в тази история? Нямаше ли да застане на страната на индусите? Ако не можеха да разчитат на помощта му, то поне трябваше да се уверят, че няма да им пречи.

Сър Франсис Кромарти му постави открито въпроса.

— Господин генерал — отговори водачът, — аз съм парсиец, а тази жена е парсийка. Разчитайте на мен.

— Добре, водачо — отговори господин Фог.

— Все пак имайте предвид — поде парсиецът, — че рискуваме не само живота си, но и да бъдем подложени на ужасни мъчения, ако бъдем заловени. Затова помислете добре.

— Вече помислих — отговори господин Фог. — Мисля, че трябва да изчакаме нощта и тогава да действаме.

— И аз така мисля — отговори водачът.

Храбрият индус разказа някои подробности за жертвата. Това била прочута красавица от парсийски произход, дъщеря на богати търговци от Бомбай. В този град тя получила английско възпитание и по обноски и образование заприличала съвсем на европейка. Казвала се Ауда. Останала сираче, тя била омъжена против волята й за този стар раджа на Бунделкунд. След три месеца овдовяла. Тъй като знаела каква съдба я очаква, тя избягала, но веднага била заловена. Роднините на раджата, които имали интерес от смъртта й, я обрекли на това наказание, от което тя очевидно не можела да се измъкне.

Този разказ само подсили решителността на господин Фог и на неговите спътници във великодушното им начинание. Решиха пазачът да поведе слона към пагодата на Пиджали и да се приближи до нея колкото е възможно.

Половин час по-късно те спряха в едно сечище, на около петстотин крачки от пагодата, която още не се виждаше. Но воят на фанатиците се чуваше ясно.

Обсъдиха начините, по които могат да достигнат до жертвата. Водачът познаваше тази пагода, в която твърдеше, че е затворена младата жена. Можеше ли да се проникне в нея през някоя от вратите, когато цялата група потъне в пиянски сън, или трябваше да се издълбае дупка в някоя от стените? Това можеше да се реши едва когато му дойде времето и на самото място. Това, което беше сигурно, бе, че трябваше да я отвлекат тази нощ, а не на сутринта, когато я поведат към кладата. В онзи момент ничия човешка намеса не можеше да я спаси.

Господин Фог и спътниците му зачакаха падането на нощта. Веднага щом се смрачи, към шест часа вечерта, те решиха да проучат мястото около пагодата. И последните крясъци на факирите утихваха вече. Според обичая тези индийци трябваше да са потънали в дълбокия пиянски сън от ханг — течен опиум, примесен с отвара от индийски коноп, и може би щяха да могат да се промъкнат между тях до храма.

Парсиецът, следван от господин Фог, сър Франсис Кромарти и Паспарту, напредваше безшумно в гората. След десет минути пълзене по клоните те стигнаха до брега на една рекичка и там под светлината на железните факли, в които гореше борова смола, те забелязаха купчина дърва. Това беше кладата, направена от ценно санталово дърво и вече напоена с благоуханни масла. В горната й част бе положено балсамираното тяло на раджата, което трябваше да бъде изгорено заедно с вдовицата. На стотина крачки от кладата се издигаше пагодата, чиито минарета стърчаха в мрака сред върховете на дърветата.

— Елате! — каза тихо водачът.

И двойно по-предпазливо, следван от спътниците си, той тихо се промъкна през високите треви.

Тишината бе нарушавана единствено от ветреца в клоните на дърветата. Скоро водачът спря в края на една поляна. Запалена борина осветяваше мястото. Земята бе покрита със заспали хора, сковани от пиянството. Човек би казал, че това е бойно поле, осеяно с мъртъвци. Мъже, жени, деца се смесваха безразборно. Тук-там хъркаха пияници.

На заден план, между дърветата, смътно се очертаваше храмът на Пиджали. Но за голямо разочарование на водача пазачите на раджата, осветявани от димящи факли, пазеха вратата и се разхождаха с голи саби. Вероятно и свещениците бдяха вътре.

Парсиецът не продължи. Той разбра, че е невъзможно да влезе в храма, и поведе обратно спътниците си.

Господин Фог и сър Франсис Кромарти също бяха разбрали, че тук не можеха да направят нищо. Те спряха и започнаха да се съвещават тихо.

— Да изчакаме — каза генералът — едва осем часът е и е възможно и тези пазачи да заспят.

— Възможно е наистина — отговори парсиецът.

Филиас Фог и спътниците му се разположиха под едно дърво и зачакаха.

Времето сякаш бе спряло. От време на време водачът ги оставяше и отиваше в гората, за да наблюдава. Пазачите на раджата все още бдяха под светлината на факлите, а през прозорците на пагодата се процеждаше смътна светлина.

Така чакаха до полунощ. Положението не се промени. Все така охраняваха пагодата отвън. Очевидно не можеше да се разчита, че пазачите ще заспят. Те вероятно не се бяха упоили с ханг. Трябваше да се действа по друг начин и да се проникне през отвор, направен в стените на пагодата. Оставаше да разберат дали свещениците бдят така старателно край жертвата, както и пазачите на входа на храма.

След няколко последни думи водачът каза, че е готов да тръгне. Господин Фог, сър Франсис и Паспарту го последваха. Те доста заобиколиха, за да стигнат до задната страна на пагодата.

Към дванадесет и половина приближиха стените, без да срещнат никого. От тази страна нямаше охрана, но и нямаше врати и прозорци.

Нощта беше тъмна. Луната, в последната си четвърт, едва се виждаше на хоризонта, забулен с тежки облаци. Високите дървета още повече подсилваха тъмнината.

Но не беше достатъчно, че са достигнали до стените. Трябваше да пробият и дупка. За тази цел Филиас Фог и спътниците му разполагаха само с джобните си ножчета. За щастие стените на храма бяха изградени от някаква смес от тухли и дърво, която лесно се рушеше. След махането на първата тухла останалите лесно поддаваха.

Работеха, без да вдигат шум. И парсиецът, и Паспарту се опитваха да отворят дупка, широка поне две стъпки.

Работата напредваше, когато от вътрешността на храма се чу вик, последван на мига от други викове отвън. Паспарту и водачът спряха работата си. Дали ги бяха усетили? Дадена ли беше тревога? И най-елементарната предпазливост им налагаше да се отдръпнат. Това направиха едновременно с тях и Филиас Фог, и сър Франсис Кромарти. Те отново се скриха под дърветата и зачакаха тревогата, ако беше дадена такава, да отмине. Бяха готови веднага след това да продължат работата си.

Но за зла участ пазачите се появиха при задната страна и застанаха така, че нямаше никакъв шанс да се приближат повече.

Неописуемо бе разочарованието на четиримата мъже, чиято работа беше спряна. Сега, след като не можеха да стигнат до жертвата, как щяха да я спасят?

Сър Франсис Кромарти нервничеше. Паспарту бе извън кожата си и водачът едва го удържаше. Невъзмутимият Фог чакаше, без да показва чувствата си.

— Май не ни остава друго, освен да тръгваме, нали? — попита тихо бригадният генерал.

— Не ни остава нищо друго — отговори водачът.

— Чакайте — каза Фог. — Достатъчно ми е да стигна в Алахабад утре преди обяд.

— Но на какво се надявате? — отговори сър Франсис Кромарти. — След няколко часа ще съмне и…

— Шансът, който ни се изплъзва, може да се появи в последния миг.

Бригадният генерал искаше да прочете мислите на Филиас Фог.

На какво разчиташе този хладнокръвен англичанин? Да не би да искаше в мига на мъчението да се спусне към младата жена и да я измъкне пред очите на палачите?

Това би било лудост, а и как да се допусне изобщо, че този човек ще извърши подобна глупост? Все пак сър Франсис Кромарти се съгласи да изчака развръзката на тази ужасяваща сцена. Водачът не позволи на спътниците си да останат на мястото, където се бяха скрили, и ги поведе към предната част на поляната. Там, скрити между няколко дървета, те можеха да наблюдават заспалите хора.

Паспарту се бе покачил на едно дърво и обмисляше една идея, която бе преминала през ума му като светкавица и заседна в главата му.

Най-напред той си каза: „Каква лудост!“, а сега повтаряше: „Защо пък не, в крайна сметка? Това е някакъв шанс, може би единственият, и то с такива глупаци!…“

Във всеки случай Паспарту не сподели с никого идеята си, а скоро гъвкаво като змия слезе върху ниските клони на дървото, които се навеждаха към земята.

Часовете минаваха и скоро няколко по-светли сенки оповестиха скорошното разсъмване. Но тъмнината все още беше дълбока.

Сега беше моментът. Сякаш заспалата тълпа възкръсна. Раздвижи се. Отекнаха удари на барабан. Плесниците и крясъците отново гръмнаха. Часът, в който нещастницата щеше да умре, удари.

И наистина вратата на пагодата се отвори. Отвътре проблесна остра светлина. Господин Фог и сър Франсис Кромарти успяха да видят силно осветената жертва, която двама свещеници извеждаха. Дори им се стори, че превъзмогвайки опиянението, по силата на някакъв върховен инстинкт за самосъхранение, нещастното момиче се опитва да се изплъзне от ръцете на палачите. Сърцето на сър Франсис Кромарти подскочи, с конвулсивно движение той сграбчи ръката на Филиас Фог и усети, че той е извадил нож.

В този момент тълпата се раздвижи. Младата жена отново попадна в онова безчувствено състояние, породено от конопените изпарения. Тя мина сред факирите, които я обградиха с религиозни вопли.

Филиас Фог и спътниците му се смесиха с последните редици на тълпата и я последваха. След две минути те стигнаха до брега на реката и спряха на не повече от петдесетина крачки от кладата, върху която бе положено тялото на раджата. В полумрака те видяха, че жертвата лежи безжизнено до трупа на своя съпруг.

В този миг сър Франсис Кромарти и водачът задържаха Филиас Фог, който в момент на благородна лудост искаше да се втурне към кладата…

Но Филиас Фог вече ги бе отблъснал, когато нещата изведнъж приеха обрат. Чу се страшен вик. Всички хора се проснаха на земята в пълен ужас.

Значи старият раджа не беше мъртъв. Видяха го да се изправя като привидение, да взима младата жена на ръце, да слиза от кладата сред целия този дим, който му придаваше призрачен вид. Факирите, пазачите, свещениците, обзети от внезапен ужас, приковани към земята, не смееха да вдигнат очи и да видят чудото!

Безжизнената жертва бе носена от силни ръце, сякаш изобщо не тежеше. Господин Фог и сър Франсис Кромарти стояха прави, а парсиецът бе свел глава!…

Възкръсналият мина съвсем близо до мястото, където стояха господин Фог и сър Франсис Кромарти, и каза кратко:

— Да бягаме!…

Именно Паспарту се бе промъкнал до кладата сред гъстия дим! Именно Паспарту се бе възползвал от все още дълбокия мрак и бе изтръгнал младата жена от смъртта!

Миг след това и четиримата изчезнаха в гората, а слонът ги отвеждаше с бърз ход. Но виковете, крясъците и дори един куршум, пронизал шапката на Филиас Фог, им показаха, че измамата е разкрита.

И наистина, тялото на раджата се открояваше на запалената клада. Свещениците, съвзети от страха, бяха разбрали, че жертвата е отвлечена.