Жул Верн
Пътешествие около света за 80 дни (21)

Глава 21. Собственикът на „Танкадер“ рискува да изгуби награда от двеста лири

Смело начинание беше да се пропътуват осемстотин мили с двадесеттонен кораб, и то по това време на годината. Най-общо казано, китайските морета са опасни, тъй като са изложени на поривите на ужасно силни ветрове, особено по време на равноденствията, а все още беше началото на ноември.

Ясно беше, че лоцманът има полза да отведе пътниците си в Йокохама, тъй като му се плащаше на ден. Но щеше да е много непредпазливо да се пътува при такива условия и доста дръзко, дори безразсъдно да се отиде чак до Шанхай. Но Джон Бънсби имаше доверие на своя „Танкадер“, който леко се плъзгаше по вълните, и може би не грешеше.

В последните часове на този ден „Танкадер“ плуваше в несигурните проливи на Хонконг и като се стремеше да се възползва от попътния вятър, се справи блестящо.

— Лоцмане, мисля, че не е необходимо — каза Филиас Фог, когато излязоха в открито море — да ви напомням да се движите с възможно най-висока скорост.

— Доверете ми се, ваша чест — отговори Джон Бънсби. — Опънали сме толкова платна, колкото вятърът позволява. Страничните платна няма да помогнат, а само ще забавят придвижването на кораба.

— Вие знаете по-добре от мен и аз ви се доверявам.

Изправен, с разтворени крака, стъпил здраво като моряк, Филиас Фог гледаше, без да трепне, развълнуваното море. Младата жена, седнала отзад, се вълнуваше при вида на този вече помрачен океан и при мисълта, че тя смело се носеше по него върху това малко корабче. Над главата й се вееха белите платна, които го носеха в пространството като огромни криле. Корабчето, понасяно от вятъра, сякаш летеше във въздуха.

Нощта падна. Луната навлизаше в първата си четвърт и скоро слабата й светлина съвсем угасна в мъглата. Откъм изток се появиха облаци и покриха една част от небето.

Лоцманът запали двете лампи — необходима мярка в оживеното крайбрежие. Често срещаха кораби и със скоростта, с която се движеше, лодката щеше да се разбие и при най-лекия удар.

Фикс размишляваше в предната част на кораба. Той странеше от Фог, тъй като знаеше, че не е особено приказлив. А и изпитваше отвращение да говори с този човек, чиито услуги приемаше. Мислеше си и за бъдещето. Почти беше сигурен, че господин Фог няма да спре в Йокохама, че ще се качи веднага на парахода за Сан Франциско, за да отиде в Америка, чиято огромна площ щеше да му осигури безнаказаност и сигурност. Планът на господин Фог му се струваше повече от прост.

Вместо като обикновен крадец да замине още от Англия за Съединените щати, Фог обикаляше и вече бе пропътувал три четвърти от земното кълбо, за да стигне по-безопасно до Америка, и след като е заблудил полицията, спокойно щеше да изяде там парите на банката. А след като веднъж стъпи на американска земя, какво ще прави Фикс? Щеше ли да изостави този човек? Не, хиляди пъти не! Докато не получи разрешение за екстрадирането му, няма да се отлепи от него. Това беше негов дълг и той щеше да го изпълнява докрай. Поне едно хубаво нещо имаше: Паспарту не беше вече със своя господар, а и след откровенията на Фикс беше важно господар и прислужник да не се видят никога повече.

Филиас Фог не беше забравил прислужника си, който беше изчезнал така странно. След като добре размисли, му се стори възможно Паспарту да се е качил на „Карнатик“ в последния момент, вследствие на някакво недоразумение. Така мислеше и Ауда, която дълбоко съжаляваше за честния прислужник, на когото тя дължеше толкова много. Можеше и да го открият в Йокохама и ако е пътувал с „Карнатик“, те можеха лесно да разберат това.

Към десет часа вятърът стана по-студен. Може би беше разумно да се приберат някои от платната, но лоцманът огледа внимателно небето и реши да остави нещата, както са в момента. Впрочем „Танкадер“ имаше голяма водоизместимост и се движеше много добре с тях, а и можеха да ги свалят бързо, в случай че се извие буреносен вятър.

В полунощ Филиас Фог и госпожа Ауда слязоха в каютата. Фикс ги беше преварил и вече лежеше на една от койките. А лоцманът и хората му останаха цяла нощ на палубата.

На следващата заран, на 8 ноември, корабчето бе изминало над сто мили. Често хвърляният уред за измерване на скоростта показваше, че средната скорост е между осем и девет мили. Вятърът духаше странично в опънатите платна и по този начин корабът достигаше максимална скорост. Ако вятърът запазеше посоката си, шансът щеше да е на негова страна.

През целия ден „Танкадер“ не се отдалечи много от брега, чиито течения бяха по-благоприятни. Той беше вляво на не повече от пет мили и неравните му очертания се мярваха от време на време. Вятърът идваше откъм сушата, затова морето не беше много бурно: щастливо обстоятелство за корабчето, тъй като леките плавателни съдове често страдат от вълнението, което „убива“ скоростта, както казват моряците.

Към обяд вятърът леко утихна и задуха на югоизток. Лоцманът разпореди да вдигнат платната, но след два часа трябваше пак да ги спуснат, тъй като задуха отново.

Господин Фог и младата жена, които за щастие не бяха повалени от морска болест, си хапваха с апетит консерви и бисквитки от припасите. Поканиха Фикс да хапне с тях и той прие, знаейки, че с празен стомах и незареден кораб не се пътува, но това го обиждаше! Той намираше за непочтено да пътува за сметка на този човек, да яде от храната му. Но все пак яде — макар и малко, но яде.

След като приключиха с обяда, той дръпна господин Фог настрана и каза:

— Господине…

Това „господине“ едва излизаше от устните му и той едва се сдържаше да не хване за яката този „господин“!

— Господине, вие бяхте така любезен да ми предложите да пътувам с вас. И въпреки че средствата не ми позволяват да разполагам така, както вие, все пак искам да заплатя моята част…

— Да не говорим за това, господине — отговори господин Фог.

— Но аз държа да…

— Не, господине — повтори Фог с тон, който не допускаше възражение. — Това влиза в общите разходи!

Фикс се поклони, задушаваше се. Отиде да се изтегне в предната част на корабчето и не продума цял ден.

Движеха се бързо. Джон Бънсби имаше надежда. Той няколко пъти каза на господин Фог, че ще пристигнат в Шанхай в желаното време. Господин Фог отговори само, че разчита на това. В интерес на истината целият екипаж на корабчето много се стараеше. Наградата примамваше тези добри хорица. Ето защо всички въжета бяха старателно обтегнати! Всички платна бяха опънати! Кормчията не можеше да бъде обвинен в никакво наклоняване! По-сериозно не биха управлявали и лодка от „Кралския яхтклуб“.

Вечерта лоцманът отчете, че са изминали двеста и двадесет мили от Хонконг и Филиас Фог можеше да се надява, че когато пристигне в Йокохама, няма да има никакво закъснение в разписанието му. Така първата сериозна пречка, появила се след заминаването от Лондон, нямаше да му навреди никак.

През нощта, преди зазоряване, „Танкадер“ влезе в протока, който разделя големия остров Тайван от китайския бряг, и пресече Тропика на рака. В този проток морето беше доста бурно и с водовъртежи, образувани от насрещните течения. Корабчето вървеше много трудно. Късите вълни спираха хода му. Човек едва можеше да се задържи прав на палубата.

На зазоряване вятърът се усили още. Небето вещаеше буря. А и барометърът показваше близка промяна в атмосферното налягане. През деня движението му бе неравномерно и живакът постоянно се менеше. На югоизток се надигаха широки вълни, предвестници на бурята. Вечерта слънцето бе залязло в червена мъгла сред фосфоресциращите отблясъци на океана.

Лоцманът гледаше продължително сивото небе и процеди през зъби нещо неразбираемо. По едно време каза на пътника си:

— Мога ли да ви кажа всичко, ваша чест? — каза той тихо.

— Абсолютно всичко — отговори Филиас Фог.

— Е, добре, ще има буря.

— От север или от юг? — попита кратко Филиас Фог.

— От юг. Вижте! Идва тайфун!

— Нека дойде този тайфун от юг, защото ще ни тласка в необходимата посока — отговори господин Фог.

— Щом така мислите — отвърна лоцманът. — Нямам какво друго да кажа!

Предчувствията на Джон Бънсби не го излъгаха. В по-ранен период от годината тайфунът, както казва един известен метеоролог, щеше да премине като светлинен водопад от електрически пламъци, но при зимното равноденствие имаше опасност силно да се разбушува.

Лоцманът взе предварително всички предпазни мерки. Разпореди да вържат здраво всички платна на корабчето и да свалят всички прътове за поддържането им. Прибраха и допълнителните платна. Всички люкове бяха грижливо затворени. Нито една капка вода не можеше да проникне в долната част на кораба. Само едно триъгълно платно от здраво платнище беше вдигнато, за да подпомага корабчето при заден вятър. И зачакаха.

Джон Бънсби прикани пътниците да слязат в каютата. Но да се затворят в това тясно и непроветриво място, полюшвано от вълните, изобщо не беше приятно. Нито господин Фог, нито госпожа Ауда, нито дори Фикс се съгласиха да напуснат палубата.

Към осем часа заваля силен дъжд и на палубата се изви вихрушка. С малкото си платно „Танкадер“ бе вдигнат като перце от този така непредвидим буреносен вятър. Дори ако сравним скоростта му с учетворената скорост на пътуващ с пълна пара локомотив, пак няма да сме точни.

Така през целия ден корабчето отиваше на север, носено от чудовищните вълни, като за щастие запазваше бързина, равна на тяхната. Двадесетина пъти то щеше да потъне под тези водни планини, които се издигаха отзад. Но ловките маневри на лоцмана предотвратяваха катастрофата. Понякога пътниците целите бяха покривани от пръски вода, на което те гледаха философски. Фикс ругаеше, разбира се, а безстрашната Ауда бе вперила поглед в спътника си, на чието хладнокръвие не спираше да се учудва, и се показваше достойна за него, като понасяше смело бурята. А Филиас Фог се държеше така, сякаш тайфунът влиза задължително в програмата му.

Дотогава „Танкадер“ бе пътувал само на север. Но вечерта, както и очакваха, вятърът се обърна и задуха на северозапад. Така корабчето посрещаше вълните странично и ужасно се разклати. Морето го блъскаше с такава сила, че всеки, който не знае колко здраво са свързани помежду си всички части на кораба, би се изплашил.

С падането на нощта бурята се усили още повече. Като видя, че мракът се спуска, а заедно с него и бурята се усилва, Джон Бънсби изпита силно безпокойство. Запита се дали не е време да се отбият на някое пристанище и се посъветва с екипажа си.

След като поговори с тях, Джон Бънсби се приближи към господин Фог и му каза:

— Мисля, ваша чест, че ще е добре да се отбием в някое пристанище на брега.

— И аз така мисля — отговори Филиас Фог.

— Да — каза лоцманът, — но на кое?

— Аз знам само едно — отговори спокойно господин Фог.

— И това е…

— Шанхай.

Отначало лоцманът не разбра какво означава този отговор, колко настойчив и упорит е. После извика:

— Е, добре, да! Ваша чест има право. Към Шанхай!

И „Танкадер“ непоколебимо продължи да пътува на север.

Наистина ужасна нощ! Цяло чудо беше, че корабчето не се преобърна. Госпожа Ауда беше сломена, но не се оплака. Няколко пъти господин Фог трябваше да се втурва към нея, за да я защити от силата на водата.

Съмна се. Бурята продължаваше да се вихри яростно. Но поне вятърът задуха на югоизток. Тази промяна бе благоприятна и „Танкадер“ продължи пътя си по развълнуваното море, чиито вълни се сблъскваха с вълните, които се вдигаха от новата посока на вятъра. Това стълкновение на противоположни течения би смазало по-неустойчив кораб.

От време на време през разкъсаната мъгла се виждаше брегът, но не се мяркаше нито един кораб. „Танкадер“ беше единственият в морето.

Към обяд се появиха признаци на затишие, които с приближаването на залеза се затвърдиха. Краткостта на бурята се дължеше на самата й сила. Пътниците, напълно сломени, едва можаха да хапнат по малко и да си отдъхнат.

Нощта бе сравнително тиха. Лоцманът вдигна платната така, че да са по-малко изложени на вятъра. Скоростта на корабчето бе забележителна. На следващия ден, на 11-и сутринта, разпознаха брега и Джон Бънсби потвърди, че се намират на по-малко от сто мили от Шанхай.

Сто мили! А имаха само един ден, за да ги пропътуват! Трябваше още същата вечер господин Фог да пристигне в Шанхай, за да не изпусне заминаването на парахода за Йокохама. Ако не беше тази буря, в която изгубиха много часове, сега щяха да са на около тридесетина мили от пристанището.

Вятърът утихваше чувствително, а за щастие и морето се успокояваше. Вдигнаха всички платна на корабчето. Морето се пенеше под него.

На обяд „Танкадер“ бе на не повече от четиридесет и пет мили от Шанхай. Оставаха още шест часа, за да стигнат до пристанището преди заминаването на парахода за Йокохама.

На борда на корабчето цареше смутен страх. Искаха да пристигнат на всяка цена. На всички, с изключение на Филиас Фог, разбира се, сърцата им биеха нетърпеливо. Трябваше корабчето да поддържа девет мили средна скорост и вятърът да отслабне още! Духаше променлив вятър с непостоянни пориви, идващи от брега. Веднага щом стихнеше, морето се успокояваше.

И все пак корабчето беше толкова леко, платната — толкова високи и от толкова лек плат, че използваха игривия вятър.

Подпомаган и от течението, в шест часа Джон Бънсби отчете, че до река Яндзъ има още десет мили. Самият град е разположен на не по-малко от дванадесет мили отвъд устието на реката.

В седем часа все още оставаха три мили до Шанхай. Звучна ругатня се изплъзна от устата на лоцмана… Наградата от двеста лири май щеше да му се изплъзне. Той погледна господин Фог. Господин Фог стоеше безстрастно, въпреки че в този момент се решаваше съдбата на цялото му богатство…

В същото време дълъг черен корпус с кълба дим се появи на хоризонта. Това беше американският параход, който заминаваше в определения час.

— Проклятие! — извика Джон Бънсби и блъсна отчаяно кормилото.

— Дайте сигнал! — каза кратко Филиас Фог.

На носа на „Танкадер“ имаше малко бронзово оръдие. Служеше за даване на сигнал при мъгливо време.

Заредиха оръдието догоре, но точно в мига, в който лоцманът се канеше да запали фитила, Филиас Фог каза:

— Долу флага.

Свалиха знамето до средата на мачтата. Това бе сигнал за бедствие и можеха да се надяват, че когато го забележи, американският параход ще промени за миг курса си, за да стигне до корабчето.

— Огън! — каза господин Фог.

И огънят от малкото бронзово оръдие разцепи въздуха.