Жул Верн
Пътешествие около света за 80 дни (11)

Глава 11. Филиас Фог купува превозно средство на баснословна цена

Влакът бе заминал по разписание. Имаше малко пътници, сред които няколко офицери, чиновници и търговци на опиум и индиго, чиято търговия ги зовеше в източната част на полуострова.

Паспарту беше в едно купе с господаря си. Срещу тях в ъгъла имаше и трети пътник.

Това бе бригадният генерал сър Франсис Кромарти — единият от партньорите на господин Фог по време на пътуването от Суец до Бомбай, който отиваше да се присъедини към войсковата си част, разквартирувана близо до Бенарес.

Сър Франсис Кромарти, висок, рус, на около петдесет години, се бе отличил по време на последното въстание на сипаите и съвсем заслужено го поставяха в категорията на местните жители. От най-ранна възраст той живееше в Индия и само няколко пъти се бе появявал в родината си. Генералът бе образован мъж, който би дал с удоволствие информация за обичаите, историята, устройството на индуската държава, ако Филиас Фог пожелаеше. Но джентълменът не питаше нищо. Той не пътуваше, той описваше окръжност. Той беше като леко тяло, което се движеше по определена орбита около земното кълбо, съгласно законите на механиката. В този момент преизчисляваше изминалите часове от тръгването си от Лондон и сигурно би потрил доволно ръце, ако излишните движения бяха част от природата му.

Сър Франсис Кромарти бе забелязал колко странен е спътникът му, въпреки че го бе наблюдавал само с карти в ръка и между два робера^[1]. Основателно бе да се запита дали под тази студена обвивка тупти човешко сърце, дали душата на Филиас Фог е чувствителна към красотите на природата, към духовните пориви. От всички странни хора, които бригадният генерал бе срещал, никой не можеше да се сравни с това произведение на точните науки.

Филиас Фог изобщо не беше скрил от сър Франсис Кромарти намерението си да обиколи света и при какви условия. Бригадният генерал не видя в този облог нищо друго освен безполезна ексцентричност, на която липсва и облагата, която би трябвало да ръководи всяко разумно същество. Това пътуване на странния джентълмен щеше да приключи без никаква полза както за него, така и за другите.

Един час след като напусна Бомбай, влакът, преминал виадуктите^[2], бе прекосил остров Салсета и навлизаше в континента. На гара Калиан той подмина разклонението, което, през Кандалах и Пунах, води надолу към югоизточната част на Инд, и се отправи към гара Пауел. Оттам пое през силно разклонените Западни Гати — планински вериги от базалтови пластове, чиито най-високи върхове бяха покрити с гъста растителност.

От време на време сър Франсис Кромарти и Филиас Фог разменяха по някоя дума и в този момент бригадният генерал, с цел да подхване отново иначе замиращия разговор, каза:

— Преди няколко години, господин Фог, на това място щяхте да закъснеете, което пък от своя страна вероятно би осуетило пътуването ви.

— Защо, сър Франсис?

— Защото железницата спираше в подножието на планините и до гара Кандалах, разположена на противоположния склон, се пътуваше с носилка или на гърба на пони.

— Това закъснение изобщо не би нарушило програмата ми — отговори господин Фог. — Аз съм предвидил вероятните пречки.

— И все пак, господин Фог — поде бригадният генерал, — можехте да си навлечете много неприятности с приключението на този младеж.

Паспарту беше завил краката си в одеяло и така дълбоко спеше, че и насън дори не си помисли, че говорят за него.

— Английското правителство е изключително строго, и то с право, към подобни нарушения — подхвана пак сър Франсис Кромарти. — То държи преди всичко да се зачитат религиозните обичаи на индусите и ако вашият прислужник беше заловен…

— Е, добре, ако беше заловен, сър Франсис — отговори господин Фог, — щяха да го осъдят, щеше да понесе наказанието си и после спокойно щеше да се върне в Европа. Не виждам как това може да забави неговия господар!

Тук разговорът отново прекъсна. През нощта влакът премина Гатите, мина през Насик и на другия ден, на 21 октомври, пътуваше сред относително равнинна местност, която беше от територията на Кандеиш. Малки селища бяха осеяли добре обработеното поле. Над тях се издигаше минарето на пагодата вместо камбанариите на европейската църква. Множество малки реки, повечето от които притоци на Годавери, напояваха тази плодородна местност.

Паспарту гледаше, вече буден, и не можеше да повярва, че прекосява страната на индусите с влак на Полуостровната компания. Това му се струваше невероятно. А всъщност беше съвсем реално. Локомотивът, управляван от английски машинист и захранван с английски каменни въглища, хвърляше пушек към памуковите, кафеените, мускатовите, карамфиловите плантации и плантациите с червен пипер. Парата се виеше спираловидно около групи палми, измежду които се мяркаха живописни малки къщички, няколко запуснати манастира и чудни храмове, които обогатяваха пищната украса на индийската архитектура. После, докъдето поглед стига, се простираха огромни площи, джунгли, където не липсваха нито змии, нито тигри, плашени от свиренето на влака, и гори, процепени от железопътната линия, все още обитавани от слонове, които замислено гледат как бясно преминава влакът.

Тази сутрин, след напускането на гара Малигом, пътниците прекосиха тази зловеща територия, която често бе окървавявана от последователите на богинята Кали^[3]. Недалеч оттук се издигаше Елора^[4] с възхитителните й пагоди, наблизо беше и прочутият Аурангабад — столица на свирепия Ауеренг-Зеб. Сега това бе просто главен град на една от провинциите, откъснати от кралството на Низам. Именно в тази област господстваше Ферингеа, вожд на тхугите, крал на Удушвачите. Тези убийци, обединени в неуловимо братство, удушаваха в чест на богинята на смъртта жертви от всички възрасти, без да проливат и капка кръв. Такова време беше, че нямаше претърсено място, където да не бъде открит труп. Английското правителство успя да предотврати тези убийства значително, но ужасяващото братство все още съществуваше и действаше.

В дванадесет и половина влакът спря на гара Бурхампур и там Паспарту успя да се снабди на изключително висока цена с чифт чехли, украсени с изкуствени перли, които той обу с явно доволство.

Пътниците обядваха набързо и поеха отново към гара Асургур. Известно време линията следваше Тапти — малка рекичка, която се влива в залива Камбе, близо до Сурат.

Сега му е времето да кажем какви мисли заемаха съзнанието на Паспарту. До пристигането си в Бомбай той бе вярвал и можеше да вярва, че всичко ще приключи там. Но сега, когато с пълна пара прекосяваше Индия, бе настъпил обрат в мислите му. Истинската му природа бързо се обади. Той преоткри фантазьорските си идеи от юношеството, вземаше насериозно облога на господаря си, вярваше в истинността му и следователно в това околосветско пътешествие за време, което не биваше да се надхвърля. Той дори вече се безпокоеше за възможните закъснения и произшествия, които можеха да ги сполетят по пътя. Чувстваше се заинтересован по някакъв начин и изтръпваше при мисълта, че можеше да провали всичко предишната вечер с непростимата си заплеснатост. Той не беше толкова флегматичен като Фог, но беше много по-неспокоен. Изчисляваше и преизчисляваше изминалите дни, проклинаше престоите на влака, обвиняваше го, че е бавен, и укоряваше господин Фог, че не е обещал награда на машиниста. Горкият младеж не знаеше, че това, което е възможно за един параход, не е възможно за влака, тъй като скоростта му е пределна.

Вечерта влакът навлезе в проходите на планините, които разделят територията на Кандеиш от тази на Бунделкунд.

На следващия ден, 22 октомври, сър Франсис Кромарти попита Паспарту колко е часът. След като погледна часовника си, той отговори, че е три часът сутринта. И наистина, този прочут часовник, сверен според Гринуичкия меридиан, който се намираше на седемдесет и седем градуса западно, би следвало да закъснява и в действителност закъсняваше с четири часа.

Сър Франсис Кромарти коригира часа, който Паспарту му беше казал, също както го бе направил и Фикс. Той се опита да го убеди, че трябва да го сверява при всеки нов меридиан и че тъй като се движи постоянно на изток, т.е. пред слънцето, дните стават по-къси с четири минути при всеки изминат градус. Но напразно. Дали упоритият младеж разбра, или не, обяснението на бригадния генерал — не стана ясно, но той се заинати и не пожела да превърти часовника си напред и го остави да върви по лондонско време. Всъщност това беше невинна привичка, която не вредеше никому.

В осем часа сутринта, на петнадесет мили преди гара Ротал, влакът спря сред обширна поляна, оградена от няколко къщички и работнически колиби. Кондукторът на влака мина край вагоните и каза:

— Пътниците слизат тук.

Филиас Фог погледна сър Франсис Кромарти, който очевидно нищо не разбираше от това спиране сред гора от тамаринди и храсталаци.

Паспарту, не по-малко изненадан, се втурна навън, върна се почти веднага и извика:

— Господине, няма вече линия!

— Какво искате да кажете? — попита сър Франсис Кромарти.

— Искам да кажа, че влакът спира тук.

Бригадният генерал веднага слезе от вагона. Филиас Фог го последва, без да бърза. И двамата се обърнаха към кондуктора:

— Къде сме? — попита сър Франсис Кромарти.

— В село Колби — отговори той.

— Тук ли ще спрем?

— Разбира се. Линията още не е довършена…

— Какво? Не е довършена?

— Не! Има още един участък от петдесетина мили оттук до Алахабад, където линията продължава.

— Но вестниците разгласиха, че е открита цялата линия!

— Какво искате, господин генерал, вестниците са излъгали.

— А вие давате билети от Бомбай до Калкута! — поде сър Франсис Кромарти, който започваше да се разгорещява.

— Така е — отговори кондукторът, — но пътниците знаят, че трябва сами да се превозят от Колби до Алахабад.

Сър Франсис Кромарти беше бесен. Паспарту на драго сърце би смазал от бой кондуктора, който не беше виновен, но все пак… Той не смееше да погледне господаря си.

— Сър Франсис — каза господин Фог, — ако искате, ще измислим някакъв начин да стигнем до Алахабад.

— Господин Фог, тук става въпрос за закъснение, което вреди напълно на вашите интереси.

— Не, сър Франсис, това беше предвидено.

— Какво! Вие сте знаели, че линията…

— Ни най-малко, но знаех, че някакво препятствие рано или късно ще се появи по пътя ми. Всъщност нищо не е провалено. Имам два дни аванс. Има параход, който тръгва от Калкута към Хонконг на 25-и на обяд. Сега сме едва 22-и и ще пристигнем в Калкута навреме.

Нямаше какво повече да се каже след толкова уверен отговор.

Наистина строителните работи по изграждането на линията приключваха тук. Вестниците са като някои часовници, които имат склонност да избързват, и предварително бяха обявили довършването на линията. На повечето пътници им беше известно, че линията прекъсва, и на слизане от влака те се бяха сдобили с всевъзможни превозни средства, които градът предлагаше — колички на четири колела; или колички, теглени от зебу — животни, приличащи на волове, но с гърбици; пътнически колички, приличащи на подвижни пагоди, носилки, понита и т.н.

Ето защо господин Фог и сър Франсис Кромарти се върнаха от града, без да намерят нищо.

— Ще отида дотам пеш — каза Филиас Фог.

Паспарту, който в този момент се приближаваше към господаря си, направи многозначителна физиономия, като погледна прекрасните си, но неподходящи чехли. За щастие и той беше намерил нещо и като се поколеба за миг, каза:

— Господине, мисля, че открих превозно средство.

— Какво е то?

— Слон! Слон, който принадлежи на един индиец, който живее на сто крачки оттук.

— Хайде да видим този слон — отговори господин Фог.

Пет минути по-късно Филиас Фог, сър Франсис Кромарти и Паспарту пристигнаха пред една колиба, до която имаше заградено от висока дъсчена ограда място. В колибата имаше индиец, а в заграденото място — слон. По тяхно искане индиецът въведе господин Фог и двамата му придружители в заграденото място.

Там видяха едно полуопитомено животно, отглеждано от собственика си не за работа, а за борба. За тази цел той беше започнал да променя кроткия му по природа характер, така че постепенно да го доведе до състояние на най-силна ярост, която индусите наричат „мъч“, и то, като го хранеше в продължение на три месеца само със захар и масло. Макар и да изглежда, че този начин не може да доведе до такива резултати, всъщност е използван успешно от дресьорите. За радост на господин Фог слонът току-що беше поставен на този режим и състоянието на „мъч“ още не се бе проявило.

Киуни — така се казваше животното — можеше като всички себеподобни да върви продължително време и при липса на друго превозно средство Филиас Фог реши да се възползва от него.

Но слоновете в Индия бяха започнали да оредяват и струваха скъпо. Мъжките, които единствено са подходящи за циркови борби, са изключително търсени. Тези животни се размножават рядко, когато са опитомявани. Така че човек може да си набави слон само с лов. Ето защо те са обект на специални грижи и когато господин Фог попита индиеца дали иска да му заеме слона си, той рязко отказа.

Фокс настоя и предложи за животното изключителната цена от десет лири (250 франка) на час. Отказ. Двадесет лири? Пак отказ. Четиридесет лири? И пак отказ. Паспарту подскачаше при всяко повишаване на цената. Но индиецът не се оставяше да бъде примамен.

А сумата бе доста голяма. Ако приемем, че на слона ще са необходими петнадесет часа, за да стигне в Алахабад, той щеше да донесе на собственика си шестстотин лири (15 000 франка).

Тогава Филиас Фог, без да се разгорещява, предложи на индиеца да купи животното. Първо му предложи хиляда лири (25 000 франка).

Индиецът не искаше да го продава! А може би мошеникът надушваше вече голяма печалба.

Сър Франсис Кромарти дръпна господин Фог настрани и го посъветва да помисли, преди да продължи нататък. Филиас Фог отговори на спътника си, че обикновено няма навика да действа, без да мисли, че става дума за облог за двадесет хиляди лири, че този слон му е необходим и че дори, ако трябва, ще плати двадесет пъти цената му, но ще има този слон.

Господин Фог се върна отново при индиеца, чиито малки очи алчно проблясваха и показваха, че за него нещата опират само и единствено до пари. Филиас Фог предложи последователно хиляда и двеста лири, после хиляда и петстотин, после хиляда и осемстотин, после две хиляди (50 000 франка). Паспарту, чиито страни обикновено руменееха, сега бе пребледнял от вълнение.

На две хиляди лири индиецът се предаде.

— Кълна се в чехлите си — извика Паспарту, — ето как се покачва цената на слонското месо!

След като сделката вече беше сключена, остана само да се намери водач. Това се оказа по-лесно. Един младеж с интелигентно лице от племето парси предложи услугите си. Господин Фог прие и му обеща голямо възнаграждение, а това само можеше да удвои интелигентността му.

Слонът бе доведен и подготвен за тръгване веднага. Младежът беше отличен водач на слонове. Той покри гърба на слона с някакво парче и от двете страни на хълбоците му постави два доста неудобни самара.

Филиас Фог плати на индиеца в банкноти, които извади от прословутата чанта. Сякаш изтръгваше парите от сърцето на Паспарту. След това господин Фог предложи на сър Франсис Кромарти да го превози до гарата на Алахабад. Бригадният генерал прие. Един пътник повече не можеше да умори огромното животно.

В село Колби купиха храна. Сър Франсис Кромарти се настани на единия самар. Филиас Фог зае другия. Паспарту възседна слона и се настани върху покривката между господаря си и бригадния генерал. Младежът се качи на врата на слона и в девет часа животното напусна селцето и пое напряко през гъстата гора от латании^[5].