Жул Верн
Пътешествие около света за 80 дни (26)

Глава 26. Експресният влак на Тихоокеанската железница

„От океан до океан“ — така казват американците и тези четири думи би трябвало да са главното наименование на „големия железен път“, който пресича Съединените американски щати по цялата ширина. Но всъщност Тихоокеанската железница се разделя на две: „Сентрал Пасифик“ между Сан Франциско и Огдън и „Юнион Пасифик“ между Огдън и Омаха. Оттам тръгват пет други линии, които редовно свързват Омаха с Ню Йорк.

Ню Йорк и Сан Франциско понастоящем са свързани от непрекъсната железопътна линия, дълга не по-малко от три хиляди седемстотин осемдесет и шест мили. Между Омаха и Тихия океан железопътната линия прекосява район, все още населяван от индианци и диви зверове. Това е обширна територия, която мормоните^[1] са започнали да колонизират около 1845 г., след като са били прогонени от щата Илинойс.

Някога при благоприятни условия за изминаването на разстоянието от Ню Йорк до Сан Франциско са били необходими шест месеца. Сега са необходими седем дни.

През 1862 г., въпреки противопоставянето на депутатите от Юга, които искали линията да минава по на юг, пътят на железницата е спрян между четиридесет и първия и четиридесет и втория паралел. Починалият наскоро президент Линкълн^[2] сам определил началната точка на новата пътна мрежа да е град Омаха в щата Небраска. Работата по нея започнала веднага с типичната американска предприемчивост, която не се отличава с излишна бюрократичност. Бързината на работниците с нищо не е навредила на доброто построяване на линията. В прерията напредвали с миля и половина на ден. Локомотив, движещ се по релсите, поставени предната вечер, прекарвал релсите за другия ден и веднага, щом бивали поставяни, минавал по тях.

Тихоокеанската железница се разклонява на няколко места към щатите Айова, Канзас, Колорадо и Орегон. След като напусне Омаха, минава покрай левия бряг на Плейт ривър до устието на северния й ръкав. Заобикаля Соленото езеро, стига до Солт Лейк Сити, столица на мормоните, продължава в долината Тайла, минава покрай американската пустиня, Сиера Невада и се спуска чак до Тихия океан, без трасето да надвишава при наклон сто и двадесет стъпки на хиляда, дори при прекосяването на Скалистите планини.

Такава беше тази дълга пътна артерия, която влаковете изминаваха за седем дни и която щеше да позволи на почитаемия Филиас Фог, или поне той така се надяваше, да се качи на 11-и в Ню Йорк на парахода към Ливърпул.

Вагонът, в който беше настанен Филиас Фог, приличаше на дълъг омнибус върху осем колела, чиято подвижност позволяваше да се взимат остри завои. Вътре нямаше купета: две редици седалки, по една от всяка страна, перпендикулярно на осите, а между тях оставаше пътека, която води до тоалетните и другите помещения, каквито има във всеки влак. Вагоните на целия влак се свързваха помежду си с мостчета и пътниците можеха да се придвижват от единия му край до другия, като така имаха на разположение салон-вагони, вагони-тераси, ресторант-вагони и бар-вагони. Липсваше само вагон-театър. Но един ден и това щеше да го има.

По мостчетата постоянно сновяха продавачи на книги и на вестници, продавачи на напитки, храни и цигари, на които не им липсваха клиенти.

Пътниците заминаха от гара Оукланд в шест часа вечерта. Вече беше нощ — студена, мрачна нощ. Тежки облаци бяха надвиснали заплашително, сякаш всеки миг ще завали сняг. Влакът не се движеше много бързо. Като се вземат предвид и спиранията, той не изминаваше повече от двадесет мили в час — скорост, която все пак би трябвало да му позволи да прекоси Съединените щати за определеното време.

Във вагона не се говореше много. А и сънят скоро щеше да повали пътниците. Паспарту седеше до полицейския инспектор, но не говореше с него. След последните събития отношенията им значително бяха охладнели. Нямаше повече симпатия и близост. Фикс не бе променил поведението си, но пък Паспарту се държеше по-сдържано, готов и при най-малкото подозрение да удуши своя бивш приятел.

Един час след тръгването на влака заваля сняг — лек сняг, който за щастие не можеше да забави влака. През прозорците се виждаше само безкрайна бяла покривка, на фона на която парата на виещия се влак изглеждаше сивкава.

В осем часа един стюард влезе във вагона и обяви на пътниците, че е време за лягане. Този вагон беше спален и за няколко минути бе преобразуван в спалня. Облегалките на седалките се сгънаха, грижливо прибраните кушетки се разгънаха с помощта на един изобретателен механизъм, скоро се оформиха нещо като отделни купета и всеки пътник имаше на разположение удобно легло. Плътни завеси го скриваха от недискретни погледи. Чаршафите бяха бели, възглавниците — меки. Не оставаше нищо друго освен да си легнеш и да заспиш. Това и направиха всички, сякаш се намираха в удобната каюта на някой параход, докато влакът с пълна пара прекосяваше щата Калифорния.

Между Сан Франциско и Сакраменто има малко възвишения. Тази част от линията, наречена „Сентрал Пасифик роуд“, тръгваше от Сакраменто, после поемаше на изток и се срещаше с линията от Омаха. От Сан Франциско до столицата на Калифорния линията вървеше на североизток, покрай Американ ривър, която се влива в залива Сан Пабло. Сто и двадесетте мили между тези два важни града бяха изминати за шест часа и към полунощ, докато пътниците още спяха първия си сън, влакът мина покрай Сакраменто. Те не видяха нищо от този значим град, седалище на законодателната власт на щата Калифорния — нито хубавите кейове, нито широките улици, нито великолепните хотели, нито площадите, нито храмовете.

На излизане от Сакраменто, след като премина гарите Джънкшън, Роклин, Обърн и Колфакс, влакът пое през масива Сиера Невада. Той пристигна на гара Чиско в седем часа сутринта. Един час по-късно спалнята отново си стана обикновен вагон и през прозорците пътниците можеха да се любуват на живописните гледки на тази планинска местност. Пътят на влака следваше капризните извивки на Сиера — ту следваше планинските склонове, ту минаваше над пропаст, като избягваше острите завивания чрез смели заобикаляния, втурваше се в тесни проходи, които сякаш бяха без изход. Локомотивът, блестящ като саркофаг с големия си фар, който пръскаше ярка светлина, със сребърния си звънец, със стърчащата отпред шпора за гонене на кравите от линията, смесваше свирканията си с шума на потоците и водопадите и покриваше с кълба дим тъмните клони на боровете.

Почти нямаше тунели и мостове по пътя. Железопътната линия следваше планинския склон, като се съобразяваше с неговите извивки, без да търси винаги най-прекия път и без да насилва природата.

Към девет часа през долината Карсън влакът навлезе в щата Невада, като отново се движеше на североизток. На обяд напусна Рено, където пътниците разполагаха с двадесет минути, за да обядват.

Оттук нататък железопътната линия вървеше покрай река Хумболт, отиваше няколко мили на север, по течението й. После слизаше на изток и отново плътно следваше реката чак до Хумболт Рейнджис, откъдето тя извира, почти в най-източната точка на щата Невада.

След като обядваха, господин Фог, госпожа Ауда и техните придружители заеха отново местата си във вагона. Филиас Фог, младата жена, Фикс и Паспарту, удобно седнали, съзерцаваха разнообразния пейзаж пред очите си — буйни пенливи потоци, обширни поляни и планини се очертаваха на хоризонта. Понякога някое голямо стадо бизони, струпани в далечината, приличаше на подвижна дига. Тези безбройни преживни животни често създават непреодолими пречки за преминаването на влаковете. Случвало се е и хиляди от тези животни да стоят близо едно до друго върху линията в продължение на няколко часа. Тогава локомотивът е принуден да спре и да чака пътят да се освободи.

Така се случи и този път. Към три часа следобед едно стадо от десет-дванадесет хиляди животни препречи пътя. След като намали скоростта си, влакът опита да пробие огромната колона със специалната си шпора, но тя се оказа безсилна пред непробиваемата маса.

Тези преживни животни, бъфало, както ги наричат неправилно американците, си вървяха спокойно и от време на време измучаваха силно. Бяха по-едри от европейските бикове, с къси крака и опашки, с изпъкнали като гърбици мускулести вратове, с раздалечени рога, с дългокосместа козина по врата и плешките. Когато бизоните тръгнат в дадена посока, нищо не може да ги спре или отклони. Това е поток от жива плът, който никоя дига не би могла да удържи.

Пътниците, излезли по мостчетата, гледаха тази любопитна гледка. Но този, който може би бързаше най-много от всички, Филиас Фог, беше на мястото си и философски чакаше биволите да благоволят да освободят линията. Паспарту беше побеснял от закъснението, което това струпване на биволи пораждаше. Искаше му се да изпразни всичките си револвери по тях.

— Каква страна! — извика той. — Едни биволи да спират влакове и да се движат едва-едва, без да бързат, сякаш не пречат на движението! Дявол да го вземе! Иска ми се да зная дали господин Фог е предвидил и тази спънка в програмата си. Ах, този машинист, не смее да подкара машината направо през тези досадни животни!

Машинистът изобщо не се беше опитал да преодолее препятствието и бе постъпил разумно. Несъмнено би премазал първите биволи, атакувани от шпората на локомотива. Но колкото и мощен да бе локомотивът, скоро би спрял и несъмнено щеше да излезе от релсите, а влакът нямаше да може да продължи.

В осем часа влакът премина дефилетата на Хумболт Рейнджис, а в девет и половина навлезе в територията на Юта, областта на голямото Солено езеро, щата на мормоните.