Александър Дюма
Четиридесет и петимата (91)

Глава 26

Хоспиталиерките

Граф дьо Бушаж прекара кошмарна нощ, тресеше го и му се струваше, че умира.

Верен на дълга си, той посрещна краля пред оградата на замъка, както вече споменахме. Почтително поздрави господаря си, поклони се пред кралицата майка и стисна ръка на адмирала, но след това отново се заключи в стаята си, за да изпълни намерението си, от което вече никой не можеше да го откаже.

Към единайсет часа, когато се чу новината, че херцог д’Анжу умира, Анри почука на вратата на брат си, който почиваше след пътя.

— А, ти ли си? — през дрямка попита Жоайоз. — Какво има?

— Дойдох да се сбогувам с тебе.

— Как тъй да се сбогуваш? Заминаваш ли?

— Заминавам, да. Сега май вече нищо не ме задържа тук.

— Не е вярно, Анри — възрази адмиралът. — Аз не ти позволявам да заминеш.

— Тогава, Ан, за първи път през живота си няма да се подчиня на твоето нареждане, защото наистина вече нищо не може да ме откаже от постригването.

— А позволението от Рим, което очаквахме?

— Ще го дочакам в манастира.

— Но ти наистина си луд! — извика Жоайоз.

— Напротив, аз съм най-мъдрият от всички ви, защото единствен знам какво правя.

— Анри, ти обеща да почакаш един месец.

— Изключено, братко.

— Поне една седмица.

— Нито час.

— Толкова ли много страдаш, клетото ми момче?

— Не, понеже ясно виждам, че болестта ми е неизлечима.

— Не е възможно все пак тази жена да има камък вместо сърце. Сигурен съм, че ще я трогна, обещавам ти.

— Изключено, Ан. Пък и аз самият вече не искам любовта й.

— Но това наистина е лудост, дявол да го вземе!

— Не мога да имам нищо общо с тази жена! — възкликна Анри и в думите му прозвуча ужас.

— Какво искаш да кажеш? — слиса се Жоайоз. — Коя е тази жена? Кажи ми най-сетне, Анри. По-рано нямахме тайни помежду си.

— Тази жена не може да ми принадлежи, братко — каза Анри, — сега тя принадлежи на Бога.

— Глупости, графе! Излъгала те е.

— Не ме е излъгала. Обаче да не говорим повече за нея, нека се отнесем с уважение към всеки, който се е посветил на Бога.

Ан запази самообладание и не издаде пред Анри, колко го зарадва последната новина.

— Изненадваш ме, досега нищо подобно не си ми споменавал — промълви той.

— Защото тя отскоро стана монахиня. Затова не ме възпирай повече, Ан. Позволи ми да ти благодаря за добрината, за търпението, за безграничната ти обич към клетия безумец… и сбогом!

Жоайоз погледна брат си в очите с надеждата да го трогне, да го накара да промени решението си.

Обаче Анри остана твърд и му отвърна само с обичайната си тъжна усмивка.

Жоайоз целуна брат си за сбогом и отиде при краля, който закусваше в леглото си в компанията на Шико.

— Добре дошъл — посрещна той Жоайоз. — Радвам се да те видя, Ан. Боях се, че цял ден ще се излежаваш, мързеливецо. Как е брат ми?

— Уви, не знам, ваше величество. Дойдох да говоря за моя брат.

— За кой от тях?

— За Анри.

— Все още ли иска да става монах?

— Да, ваше величество.

— И е прав, синко.

— Защо, ваше величество?

— Това е най-сигурният път за рая.

— Още по-сигурен е пътят, който избра твоят брат — подметна Шико.

— Позволявате ли да се обърна към вас с един въпрос, ваше величество?

— И с двайсет, Жоайоз. Ужасно ми е скучно в Шато Тиери и твоите въпроси ще поразсеят скуката ми.

— Какво представляват хоспиталиерките, ваше величество?

— Малка и доста затворена религиозна общност, в която има двайсет монахини от ордена „Свети Йосиф“.

— Дали ще е неделикатно, ако попитам, къде се намират, ваше величество?

— Не, разбира се. Намират се на улица Шьове-Сен-Ландри в Сите, зад манастира „Света Богородица“.

— Благодаря, ваше величество.

— Но защо, по дяволите, ме разпитваш? Нали брат ти ще става монах, а не монахиня?

— Да, но подозирам, че е замесена една от дамите в тази общност и затова бих искал да говоря с нея.

— Проклятие! — възкликна кралят. — Преди седем години там имаше една много красива игуменка.

— Моля ви — каза Жоайоз, — дайте ми писмо до игуменката и два дни отпуска.

— Напускаш ли ме? Сам ли ме оставяш?

— Неблагодарник! — намеси се Шико и сви рамене. — Ами аз? Нали съм тук.

— Моля ви за писмо, ваше величество.

Кралят въздъхна, но написа все пак писмото.

— Кажи, нали нямаш работа в Париж? — попита той, когато връчваше писмото на Жоайоз.

— Извинете, обаче трябва да наглеждам брат си.

— Разбира се! Тръгвай, но час по-скоро да се върнеш!

Жоайоз нареди да приготвят конете и след като научи, че брат му наистина е заминал вече, препусна към Париж, към улица Шьове-Сен-Ландри.

Мрачна ограда с тясна врата и прозорче, а зад оградата се извисяват само върховете на дърветата и прозорците с решетки — така изглеждаше манастирът на хоспиталиерките.

Жоайоз почука.

— Ако обичате, уведомете госпожа игуменката, че херцог Жоайоз, главният-адмирал на Франция, иска да говори с нея от името на краля.

Лицето на монахинята, застанала до прозорчето, се изчерви и решетката се затвори.

След около пет минути вратата се открехна и Жоайоз влезе в приемната.

Красива стройна жена се поклони пред него. Адмиралът също се поклони като човек и благочестив, и светски.

— Госпожо — каза той, — кралят знае, че сте приели сред вашите възпитанички една дама, с която трябва да говоря. Благоволете да я повикате.

— Името й, господине?

— Не го знам, госпожо.

— Тогава как бих могла да изпълня молбата ви?

— Много просто. Колко жени сте приели през последния месец?

— През последния месец не съм приела никого, ако не се брои тази сутрин.

— Тази сутрин?

— Да, господин херцог. Нали разбирате, че вашата поява два часа след нейното пристигане доста прилича на преследване, та да ви позволя тази среща.

— Моля ви, госпожо.

— Абсолютно невъзможно… За разговор с друг освен мен трябва да имате кралско нареждане в писмена форма.

— Нося го — отговори Жоайоз и извади писмото с подписа на краля.

Игуменката го прочете и се поклони.

— Да се подчиним на волята на негово величество, дори когато тя противоречи на Божията воля.

И тръгна към вратата за манастирския двор.

— Госпожо — учтиво я спря Жоайоз, — не бих искал да злоупотребя с правото си и се страхувам да не стане недоразумение. Може би тази дама не е същата, която търся. Благоволете да ми кажете как тя дойде при вас, по каква причина и с кого?

— Безсмислено, господин херцог — отговори игуменката. — Няма грешка. Дамата, която пристигна днес сутринта, макар да я чакахме преди две седмици, наистина е същата, която вероятно ви интересува, господин дьо Жоайоз.

С тези думи игуменката отново се поклони и изчезна.

След десетина минути се върна, съпроводена от монахиня със закрито лице.

Това беше Диана, вече сложила монашеските дрехи.

Херцогът благодари на игуменката, предложи столче на непознатата, после и той седна; игуменката излезе, като собственоръчно затвори всички врати на празната и мрачна приемна.

— Госпожо — започна Жоайоз, без никакви заобикалки, — вие ли сте дамата от улицата на Августинците, онази тайнствена непозната, в която брат ми граф дьо Бушаж е влюбен с безумна пагубна страст?

Вместо отговор монахинята сведе глава.

Подчертаното й нежелание да разговаря се стори оскърбително на Жоайоз, но той и без това беше предубеден против събеседничката си.

— Сигурно сте смятали, госпожо, че е позволено да се пробуди нещастна любов в душата на младеж от нашия род, а след това да му се каже: „Още по-зле за вас, щом имате сърце — аз нямам и не ми трябва.“

— Не съм му отговорила по този начин, господине, не сте добре осведомен — рече младата жена тъй благородно и трогателно, че Жоайоз временно смири гнева си.

— Думите нямат значение, важен е фактът: отблъснали сте брат ми, госпожо, наказали сте го така, че да изпадне в отчаяние.

— Без да искам, господине, тъй като винаги съм се мъчила да държа на разстояние господин дьо Бушаж.

— Това са хитрини на кокетството, госпожо, и тъкмо в техните последици е вината ви.

— Никой няма право да ме обвинява, господине. Не нося никаква вина. Изпълнен сте с гняв срещу мен и повече няма да ви отговарям.

— Охо! — възкликна Жоайоз, който постепенно се разпалваше. — Съсипахте брат ми, а сега се надявате да се оправдаете с тези пози. Но аз не се шегувам, кълна ви се! Ще трябва да прибегнете към много силни доказателства, за да ме убедите.

Монахинята стана.

— Ако сте дошли да унижавате една жена — каза тя все така студено, — унижете ме. Но ако искате да променя решението си, излишно си губите времето. По-добре си вървете.

— Вие не сте човешко същество — възкликна вбесен Жоайоз. — Вие сте демон!

— Достатъчно, отивам си!

И младата жена тръгна към вратата.

Жоайоз я спря.

— Почакайте! Твърде дълго ви търсих, та толкова лесно да ви пусна. И щом можах да ви намеря, искам да видя лицето ви, да изпитам пламъка на погледа ви, който влудява мъжете. Да си премерим силите, дяволско изчадие!

Жоайоз се прекръсти и разкри лицето на жената. Но тя без порицание вдигна ясен поглед към онзи, който толкова жестоко я беше наскърбил, и каза:

— О, господин херцог, това, което правите, е недостойно за аристократ.

Жоайоз сякаш усети удар право в сърцето. Безкрайното смирение на тази жена смекчи гнева му, красотата й смути душата му.

— Да — пошепна той след дългото мълчание, — наистина сте прекрасна и неизбежно Анри е трябвало да се влюби във вас. Но Бог ви е дарил с красота, само за да радвате единствения, който ще бъде с вас цял живот.

— Не сте ли говорили с брат си, господине? Или може би той не е намерил за необходимо да ви се довери? Иначе щяхте да знаете, че вече съм обичала през живота си и повече няма да обичам, че вече съм живяла и сега съм готова да умра.

Жоайоз не можеше да откъсне очи от Диана. Огненият й поглед прониза душата му дълбоко като вулканичен пламък, който само с приближаването си топи бронза на статуите.

— О, да — повтори той по-тихо и все така вгледан в Диана. — Анри неизбежно е трябвало да се влюби във вас. О, госпожо, на колене ви моля, имайте жал, обикнете брат ми!

Диана стоеше мълчалива и студена.

— Не позволявайте заради вас да страда цялото ни семейство — защото един ще стане жертва на отчаянието си, а другите — на мъката.

Диана не отговори и все така тъжно гледаше човека, който бе коленичил пред нея.

— Имайте милост към брат ми, госпожо, и към самия мен! — възкликна Жоайоз и сякаш посегна да разкъса гърдите си. — Аз цял пламтя! Погледът ви ме изпепелява. Сбогом, госпожо, сбогом!

Той се изправи и като безумен се втурна при слугите, които го очакваха на ъгъла на улица Анфер.