Александър Дюма
Четиридесет и петимата (68)

Глава 3

Пътниците

Докато се развиваха тези страшни събития, предвестници на още по-жестоко бедствие, двама пътници, яхнали отлични першерони, излязоха от градските врати на Брюксел по пътя за Мехелен в прохладната нощ.

Всеки срещнат, видял ги как спокойно яздят по осветения от луната път, би ги помислил за пикардийски амбулантни търговци, които тогава пътуваха от франция до Фландрия и обратно, търгувайки оживено и в двете страни.

Но ако вятърът донесеше до случайно срещнатия човек откъс от разговора, който пътниците водеха помежду си, това погрешно мнение би се променило коренно.

Най-странни бяха първите реплики, които двамата размениха, след като се отдалечиха на половин левга от Брюксел.

— Госпожо — каза по-набитият на по-стройния, — вие бяхте права, като решихте да тръгнем през нощта. Благодарение на това ще пристигнем в Антверпен след два дни, тъкмо тогава, когато принцът ще дойде на себе си от своето опиянение и след като е бил на седмото небе, ще благоволи да обърне поглед към земята.

Спътникът, който бе назован „госпожо“ и който въпреки мъжките дрехи не възрази срещу подобно обръщение, отговори с нежен и едновременно твърд глас:

— Приятелю мой, повярвай ми, ние трябва, колкото се може по-скоро, да превърнем нашите намерения в действителност, защото не съм от тези, които вярват в предопределението. Ако ние самите не започнем да действуваме, а предоставим това на Бога, не си струваше да изтърпим толкова мъки, за да дочакаме днешния ден.

В същия миг порив на северозападния вятър ги обгърна с леден дъх.

— Вие треперите, госпожо — каза по-възрастният пътник, — наметнете си плаща.

— Не, Реми, благодаря ти; знаеш, че не изпитвам вече нито физическа болка, нито душевни терзания.

Реми вдиша очи към небето и потъна в мрачно мълчание. От време на време той спираше коня и се обръщаше, тогава неговата спътничка, безмълвна като конна статуя, го изпреварваше малко.

След едно от тези кратки спирания тя попита:

— Никого ли не виждаш зад нас?

— Не, госпожо, никого.

— А конникът, който ни настигна през нощта във Валансьо и ни разглежда дълго и учудено?

— Не го виждам вече.

— Реми — каза дамата, като се приближи плътно до него, сякаш се опасяваше, че някой ще я чуе на този пустинен път, — Реми, а не ти ли се струва, че той прилича на…

— На кого, госпожо?

— Във всеки случай по ръст и телосложение — не видях лицето му — прилича на онзи нещастен младеж…

— Не, госпожо, не — възрази Реми, — той не ни последва: имам основателни доводи да смятам, че е взел отчаяно решение, отнасящо се само за него.

— Уви, Реми! Всеки от нас носи своя кръст. Дано Господ облекчи участта на този нещастен юноша!

На въздишката на своята господарка Реми отговори с подобна въздишка и те, продължиха мълчаливо пътя си. Около тях също цареше мълчание, нарушавано само от кънтенето на копитата по сухата, твърда настилка на пътя.

Така минаха два часа.

Когато пътниците влизаха във Вилворд, Реми чу тропота на галопиращ кон.

Той спря, гледа дълго в далечината, но зорките му очи напразно се опитваха да разкъсат нощния мрак.

— Госпожо — каза той на своята спътничка, — вече се зазорява; приемете съвета ми: да спрем тук — конете са уморени, а и ние се нуждаем от почивка.

— Реми — отговори дамата, — вие безуспешно се мъчите да се преструвате пред мен. Разтревожен сте от нещо.

— Да, от състоянието на вашето здраве, госпожо; повярвайте ми, такова уморително пътуване не е по силите на една жена. Аз самият едва…

— Постъпете, както намерите за добре — отговори Диана.

— Тогава, нека влезем в тази уличка, в края на която блещука фенер — сигурен знак, че там има странноприемница; побързайте, моля ви.

— И тъй, вие сте чули нещо?

— Да, като че ли конски тропот. Наистина струва ми се, че бъркам, но за всеки случай ще поостана малко, за да се убедя дали моите подозрения са обосновани, или не.

Диана пришпори коня си и го насочи в дългата криволичеща уличка. Реми я остави да мине, след това скочи на земята и пусна поводите на коня си, който, разбира се, веднага последва коня на Диана.

Самият Реми се скри зад крайпътния стълб и зачака.

Диана почука на вратата на странноприемницата, зад която по отдавнашен фламандски обичай дремеше слугиня с широки рамене и силни ръце.

Слугинята тутакси отвори входната врата и радушно посрещна пътешественика или по-точно пътешественичката. След това отвори на конете широката сводеста порта и те се втурнаха през нея, усетили конюшнята.

— Аз чакам своя спътник — каза Диана, — ще поседя край огъня; няма да си лягам, докато той не дойде.

В това време Реми причакваше конника, за чието присъствие бе предупреден от конския тропот по пътя.

Реми видя как той стигна до уличката и като зърна фенера, забави ход; очевидно се колебаеше — да продължи ли пътя си, или да се насочи към странноприемницата.

Реми стисна ножа. „Да, това е той — си каза верният слуга. — Той е тук, в този край, и отново ни преследва. Какво иска?“

Конникът скръсти ръце на гърдите си; конят дишаше тежко и протягаше шия.

Конникът стоеше безмълвен; лесно бе човек да се досети, че се пита дали да се върне, напред ли да препусне, или пък да почука в странноприемницата.

— Те са продължили — промълви пътникът. — Е, какво, тогава на път!

И като дръпна юздата, той продължи своя път.

„Утре — мислено реши Реми — ще тръгнем по друг път.“

Той се присъедини към Диана, която го чакаше с нетърпение.

— Е, какво — шепнешком попита тя, — преследва ли ни някой?

— Никой, аз греша. Освен нас на пътя няма никого, можете да спите съвсем спокойно.

— О! Не ми се спи, Реми, вие знаете това.

— Тогава поне вечеряйте, госпожо, от вчера не сте яли.

— На драго сърце, Реми.

Отново събудиха нещастната слугиня; тя се отнесе към това така добродушно, както и първия път; като разбра какво се иска от нея, тя извади от бюфета пушен бут, печен заек и сладко. След това донесе кана с пенлива бира. Реми седна на масата до своята господарка, взе хляб и започна да яде, отпивайки бира.

— А месото? — попита слугинята. — Защо не си взимате от месото, господине?

— Благодаря, дете мое, не искам.

Слугинята плесна с ръце, изразявайки по този начин учудването си от необичайната умереност на непознатия.

Като разбра, че този жест на слугинята изразиха известно разочарование, Реми хвърли на масата сребърна монета.

— О, Господи — възкликна слугинята, — не ми е нужно толкова, за двамата дължите шест дение.

— Оставете за себе си монетата, мила — каза пътешественичката. — Ние двамата, брат ми и аз, ядем малко, но съвсем не бихме желали от това да пострада вашият доход.

— Кажете, дете мое — попита Реми, — има ли друг път оттук за Мехелен?

— Има, господине, но много лош; затова пък… главният път е много хубав.

— Знам, дете мое, знам. Но трябва да пътувам по другия.

— Е, какво… исках само да ви предупредя, защото вашият спътник е жена и този път за нея ще бъде двойно по-тежък, особено сега.

— Защо, дете мое?

— Защото тази нощ сума народ от колиби и селища отива към околностите на Брюксел.

— Кой се преселва?

— Всички, които живеят в колиби, селца, градчета, където няма нито бентове, нито укрепления.

— Много е странно — промълви Реми.

— Ние също ще заминем на зазоряване — продължи слугинята, — всички от нашия град ще заминат. Вчера в единадесет часа през нощта по каналите и междуселските пътища подкараха целия добитък към Брюксел; ето защо на този път, за който ви казах, сега сигурно не можеш да се разминеш от коне, талиги и хора.

— Защо не вървят по главния път?

— Не знам: такава е заповедта.

Реми и неговата спътничка се спогледаха.

— Но ние можем да пътуваме по другия път, нали? Все пак отиваме в Мехелен!

— Мисля, че, да, само ако не предпочетете да тръгнем както всички за Брюксел.

Реми погледна своята спътничка.

— Не, не, да тръгваме веднага за Мехелен! — скочи Диана.

Конете не бяха разседлани още; Реми помогна на спътничката си да стъпи в стремето, след това сам яхна коня — и утрото ги завари вече на брега на Диле.