Александър Дюма
Четиридесет и петимата (71)

Глава 6

Бягството

Без да губи време да успокоява Диана, Анри я изнесе от къщата и понечи да я постави пред себе си на своя кон, но тя с движение, което изразяваше открита неприязън, се изплъзна от ръцете му.

— Какво правите, госпожо — възкликна Анри, — и колко превратно тълкувате най-съкровените ми подбуди! Погледнете, погледнете ето там птиците — те отлитат стремглаво далече оттук!

Диана не отговори нищо; тя възседна своя кон и препусна в бърз алюр. Но след двудневна почти непрекъсната езда конете бяха изтощени. Анри се обръщаше постоянно и като виждаше, че Реми и Диана изостават от него, всеки път казваше:

— Погледнете, госпожо, колко моят кон изпреварва вашите, въпреки че го възпирам, колкото мога. В името на всичко свято дайте ми вашия кон, а вие вземете моя.

— Благодаря, господине — неотклонно отговаряше Диана с все същия спокоен глас, в който не можеше да се долови и най-малко вълнение.

— Госпожо — възкликна изведнъж Анри, погледнал с отчаяние назад, — водата ни настига! Чуйте! Чуйте!

Действително, в същия миг се раздаде ужасен трясък: бентът на близкото селище не издържа напора на водата; греди, дъски, пръст — всичко отстъпи пред неудържимия натиск и водата рукна в близката дъбова горичка. Виждаше се как се разтърсват короните на дърветата, чуваше се как печално скърцат клоните сякаш рой демони профучаваха в гъстия шумак.

Диана пришпори коня, а и той самият, усетил страшната опасност, правеше отчаяни усилия, за да избегне гибелта.

При това водата все повече прииждаше и беше ясно — след някакви си десет минути тя ще погълне пътниците.

Анри спираше постоянно, изчакваше Реми и Диана и викаше:

— За Бога, по-бързо! Водата е по петите ни, вече е съвсем близко! Ето я!

Действително, водата вече ги настигаше — пенлива, бушуваща; тя понесе като перце къщичката, където Реми беше намерил убежище за своята господарка, грабна като сламка лодката, привързана към върбата на брега на ручея, и величествена, могъща, като се свиваше и отпускаше подобно на неудържимо пълзяща напред исполинска змия, се движеше застрашително към конниците.

Анри ахна от ужас и се хвърли към водата, сякаш искаше да се срази с нея.

— Нима не виждате, че ви заплашва гибел! — закрещя отчаяно той. — Госпожо, докато още има време, седнете при мен на моя кон!

— Не, господине — отговори Диана.

— Една минута още — и ще бъде късно!… Огледайте се! Огледайте се!

Диана се огледа — водата беше на някакви си петдесет крачки от тях.

— Оставям се на произвола на съдбата! — промълви тя. — А вие, господине, спасявайте се! Бягайте оттук!

Конят на Реми падна на предните си крака напълно изтощен и всичките усилия на конника да го вдигне на крака, се оказаха напразни.

— Спасете моята господарка! Спасете я даже и против нейната воля! — извика Реми.

В същия миг, докато той се мъчеше да освободи краката си от стремената, потоци вода се изсипаха върху му с неимоверна сила.

Като видя това, неговата господарка нададе отчаян вопъл и скочи от коня си, решена да умре заедно с верния слуга.

Но Анри, разгадал намерението й, също скочи мигновено; прегърна снагата й с дясната си ръка, метна се на седлото със своя товар и като стрела препусна напред.

— Реми! Реми! — стенеше Диана, простряла ръце към мястото, където преди миг го бе видяла. — Реми!

Отговори й нечий вик. Реми беше изплувал на повърхността и с онази несломима, макар и безумна надежда, която напуска умиращия последна, се бореше с вълните, вкопчил се в едно дърво.

Реми вече не съжаляваше за своя живот — нали като умираше, той се надяваше, че тази, която беше за него всичко на този свят, ще бъде спасена.

— Сбогом, госпожо, сбогом! — викна той. — Аз отивам първи и ще предам на този, който ни чака и двамата, че вие живеете единствено заради…

Той не успя да се доизкаже — огромна вълна го настигна и погреба под себе си.

— Реми! Реми! — простена Диана. — Реми! Аз искам да умра с тебе!… Господине, искам да сляза! Кълна се в създателя, така искам!

Тя произнесе тези думи толкова решително, с такава неукротима властност, че младият мъж отпусна ръце, помогна й да слезе и каза:

— Съгласен съм, госпожо, ще умрем тук и тримата; благодаря ви, че ме дарявате с тази радост, на която не смеех да се надявам.

Докато той удържаше коня с големи усилия, друга огромна вълна го настигна, но самопожертвователната любов на Анри бе такава, че той успя, въпреки яростта на стихията, да удържи до себе си младата жена.

Той държеше здраво ръката й; вълна след вълна ги заливаше и няколко секунди те се носеха по бурните води сред безброй отломъци.

Самообладанието на младия мъж беше учудващо; с една ръка той придържаше Диана, а с помощта на стремената насочваше измъчения кон с невероятни усилия; но ако изтощеното животно се натъкнеше на плуващо дърво или на мъртвец, то би потънало неизбежно.

Изведнъж един от тези мъртъвци, изравнявайки се с тях, каза със слаб като полъха на вятъра глас:

— Сбогом, госпожо, сбогом!…

— Кълна се във всички светии — възкликна младежът, — това е Реми! Е, какво! И теб ще спася!

Без да мисли колко пагубен може да бъде всеки излишен товар, той притегли Реми с лявата ръка към себе си.

Но тогава конят, омаломощен до краен предел от тройното бреме, потъна във вълните до шията, след това до очите и след миг се скри под водата.

— Смъртта е неизбежна! — прошепна Анри. — Господи, приеми живота ми, той бе неопетнен. А вие, госпожо — продължи той високо, — приемете душата ми, тя изцяло ви принадлежи!

В тази минута той почувствува, че Реми се изплъзва от ръката му; убеден, че от този момент всяка борба е безполезна, младият мъж даже не се опита да го задържи.

Той вече се съсредоточаваше върху мисълта за смъртта, когато изведнъж до него се раздаде радостен възглас.

Анри се обърна и видя, че Реми се е добрал до някаква лодка.

Това беше същата лодка, която дьо Бушаж беше видял близо до къщичката под върбите; водата я беше отвлякла и сега Реми с два замаха се оказа до нея.

Двете весла бяха вързани за лодката, а на дъното й лежеше канджа.

Реми подаде канджата на младия мъж; той я хвана и като придържаше Диана с една ръка, както преди малко, я увлече след себе си; като повдигна лекия си товар, той го връчи на Реми, а след това, хващайки се за борда, сам скочи в лодката.

Първите проблясъци на зората осветиха необятната, залята от водата равнина и лодката, плаваща като жалка черупка сред този осеян с отломки океан.

Наляво от лодката, на около двеста крачки от нея, се виждаше нисък хълм; заобиколен от всички страни с вода, той наподобяваше островче. Анри хвана веслата и започна да гребе, насочвайки лодката към хълма, накъдето освен това ги носеше течението.

Реми боравеше с канджата; като стоеше на носа, той отблъскваше дъските и дърветата, в които лодката можеше да се разбие.

Благодарение на силата и ловкостта на двамата мъже лодката скоро бе докарана до хълма.

Реми скочи на брега и като хвана веригата, придърпа лодката към себе си.

Анри се приближи до Диана с намерението да я пренесе на брега, но тя го отстрани с жест и сама слезе на земята.

Анри въздъхна горестно; мимолетна мисъл го обзе да се хвърли отново във водната бездна и да умре пред очите на Диана: но докато виждаше тази жена, непреодолимо чувство го приковаваше към живота.

Той измъкна лодката на брега и бледен като смъртник седна близо до Реми и Диана; от дрехите му се стичаше вода, но той страдаше повече, отколкото ако кръвта му изтичаше.

Тримата се избавиха от пряката опасност — наводнението: колкото и високо да се покачеше, водата нямаше да успее да залее върха на хълма.

Сега можеха без страх да наблюдават страшната стихия; Анри не откъсваше поглед от бушуващите покрай него вълни, които отнасяха трупове на френски войници, тяхното оръжие и коне.

Реми чувствуваше силна болка в рамото: някакво дърво го бе ударило в мига, в който конят под него потъна в бездната.

Диана бе невредима и страдаше само от студа: Анри бе отклонил от нея всички бедствия, които беше в състояние да отклони.

Младата жена първа се изправи на крака и съобщи на своите спътници, че на запад през мъглата блещукат огньове.

Без съмнение те горяха на някаква височина.

Реми мина по билото на хълма в посока към огньовете и като се върна, съобщи, че по негово предположение на хиляда крачки от тях започва нещо като насип, който води право към тези огньове. Но в условията, в които се бяха оказали, не можеше да се твърди нищо с положителност.

Стремителното течение на водите, които се изливаха по наклона на равнината, принуди пътниците да направят голям кръг вляво: сега те съвсем не можеха да определят къде се намират.

Наистина денят настъпи, но небето бе облачно, наоколо се разстилаше мъгла; при ясно време те биха видели камбанарията на Мехелен, защото от него ги отделяха някакви си две левги.

— Е, как е, графе — попита Реми, — какво мислите за тези огньове?

— Вие смятате, че те обещават радушен прием, а аз виждам в тях опасност.

— Защо?

— Реми — промълви дьо Бушаж, понижил глас, — погледнете труповете, плуващи наоколо — това са само французи; те свидетелствуват за ужасна катастрофа: фламандците са разрушили бентовете, за да унищожат или френската армия, ако тя е разбита, или плодовете на нейното тържество, ако тя е победила. Какви основания имаме, за да смятаме, че огньовете са запалени от приятели, а не от врагове?

— Обаче — възрази Реми — ние не можем да останем тук: гладът и студът ще убият моята господарка.

— Вие сте прав — отговори Анри, — останете с нея, а аз ще се добера до насипа и ще се върна да ви кажа какво съм намерил там.

— Не, господине — отговори Диана, — вие няма да отидете сам срещу опасността; всички ние се спасихме заедно, заедно и ще умрем… Подайте ми ръка, Реми.

Във всяка дума на тази странна жена звучеше властност, да се противодействува на която беше немислимо. Анри се поклони мълчаливо и тръгна първи.

Тримата пътници се качиха в лодката и заплаваха отново сред отломките и труповете. След четвърт час пристигнаха до насипа.

Привързаха лодката към ствола на едно дърво и като вървяха по насипа около час, стигнаха до фламандско село, в центъра на което под закрилата на френското знаме около ярко горящ огън се бяха разположили двеста-триста войници. Часовоят, който стоеше на сто крачки от бивака, извика:

— Кой идва?

— Франция — отговори дьо Бушаж. — Сега, госпожо, вие сте спасена — добави той, обръщайки се към Диана, — това е знамето на Ониския аристократичен корпус, където имам приятели.

Като чуха възгласа на часовоя и отговора на графа, няколко офицери скочиха да посрещнат новопристигналите. Скитниците, появили се в лагера, бяха приети двойно по-радушно: първо, защото бяха оцелели сред неописуеми бедствия; второ, защото се оказаха съотечественици.

Анри назова своето име и своя брат и разказа как той и неговите спътници се бяха спасили по чудодеен начин от смъртта, която бе изглеждала неизбежна.

Реми и неговата господарка седнаха мълчаливо настрана; Анри се приближи до тях и им предложи да се разположат по-близо до огъня.

— Госпожо — каза той, — тук ще се отнасят към вас с уважение като във вашия собствен дом: аз си позволих да кажа, че вие сте моя роднина; благоволете да ми простите.

Ако Анри бе забелязал погледа, който си размениха Реми и Диана, би сметнал, че е възнаграден за своето мъжество и деликатност.

Ониските кавалеристи, оказали гостоприемство на нашите скитници, отстъпваха в пълен ред, когато след поражението започна масово бягство и командирите оставиха армията на произвола на съдбата.

Подобно на всички участници в тази ужасяваща драма те виждаха как наводнението става все по-страшно и разярените вълни ги заплашват с гибел, но, за щастие, по волята на съдбата попаднаха в селището, където ги заварихме, — място, разположено благоприятно, за да се устои и срещу неприятеля, и срещу стихията.

Мъжете, сигурни в безопасността си, бяха изпратили жените, децата и старците в града и бяха останали вкъщи. Ето защо, когато ониските воини влязоха в селището, те срещнаха съпротива; но смъртта със злобен вой ги преследваше по петите — те се сражаваха с отчаяно мъжество, загубиха десет души, превзеха селото и прогониха фламандците.

Час след тази победа към селището започна да приижда вода от всички страни; само насипът, по който по-късно дойдоха Анри и неговите спътници, остана незалят.

Това беше разказът, който Анри чу от разположилите се в селото французи.

— А останалата войска? — попита той.

— Погледнете — отговори лейтенантът, — покрай вас плуват непрекъснато трупове; това е отговорът на вашия въпрос.

— А… моят брат? — тези няколко думи дьо Бушаж произнесе плахо, с глух глас.

— Уви, графе, ние не можем да ви съобщим нищо достоверно; той се сражаваше като лъв. Известно е само едно — по време на боя остана жив, но не знаем дали е оцелял след наводнението.

Анри наведе ниско глава и се отдаде на скръбни размисли, но скоро се овладя и попита:

— А херцогът?

Като се наведе към Анри, лейтенантът му каза полугласно:

— Херцогът избяга един от първите. Той яздеше бял кон с черна звезда на челото. Та, преди малко този кон премина покрай нас сред отломките: кракът на конника се беше оплел в стремето и стърчеше от водата.

— Велики Боже! — извика дьо Бушаж.

— Велики Боже! — прошепна Реми.

— А по-нататък? — попита графът.

— Сега ще ви кажа; един от моите войници се осмели да се гмурне в самия водовъртеж; ето там, на ръба на насипа, храбрецът хвана юздата и повдигна мъртвия кон. Тогава видяхме бял ботуш със златна шпора, каквито винаги носеше херцогът. Но в същия миг водата придойде, като че ли възмутена, че искат да отнемат плячката й. Войникът пусна юздата и всичко изчезна мигновено. Даже не можем да се утешим, че сме погребали нашия принц по християнски обичай.

— Значи той е умрял! Умрял! Няма го вече наследника на френския престол! Какво нещастие…

През това време Реми се обърна към спътничката си и каза развълнувано:

— Той е умрял, госпожо, виждате, че…

— Хвала на Господа, избавил ме от необходимостта да извърша престъпление! — отговори тя и вдигна ръце и очи към небето в знак на благодарност.

— Да, но Господ ни лишава от отмъщението — възрази Реми.

— Отмъщението принадлежи на човека само тогава, когато Бог забравя да накаже виновния.

Анри гледаше с дълбока тревога тези странни хора, които спаси от гибел; той виждаше, че те са много развълнувани и напразно се мъчеше да разбере какво желаят и какво ги тревожи.

От размисъла го извади гласът на лейтенанта, който го пепита:

— А вие, графе, какво смятате да предприемете?

Анри трепна.

— Аз ще чакам, докато покрай мен не проплува тялото на брат ми — отговори той с отчаян глас, — тогава също ще се помъча да го извадя от водата, за да го погреба по християнския обряд и, повярвайте ми, ще умра заедно с него.

Реми чу тези скръбни думи и погледна Анри с ласкав упрек.

Що се отнася до Диана, от мига, в който лейтенантът съобщи за смъртта на херцог д’Анжу, тя оглуша за всичко наоколо: тя се молеше.