Александър Дюма
Четиридесет и петимата (79)

Глава 14

Как крал Анри III не покани Крийон на закуска, а Шико се самопокани

На другия ден след описаните събития в Лаферската гора кралят на Франция взе вана в девет сутринта.

Камериерът първо го загърна с тънко вълнено одеяло, после го разтри с две хавлии, меки като свила, нататък дойде ред на фризьорите и гардеробиерите, след тях — на парфюмеристите и на придворните.

Когато най-накрая придворните си отидоха, кралят повика главния слуга и му съобщи, че днес има зверски апетит и затова закуската да бъде по-обилна от обичайния силен бульон. В този момент при негово величество се яви за нареждания полковникът на френската гвардия Крийон.

— Бъдете така мил, скъпи Крийон — обърна се към него кралят, — не ме карайте днес да изпълнявам ролята на коронована особа! Събудих се толкова бодър, толкова весел. Гладен съм, Крийон, ясно ли ти е, приятелю?

— Особено, след като и аз самият съм толкова гладен, ваше величество — отговори полковникът.

— Ти си гладен винаги — засмя се кралят.

— Не винаги — ваше величество благоволява да преувеличава. Само три пъти дневно, а вие, ваша светлост?

— Аз ли? Веднъж годишно, и то само когато съм получил добри новини.

— Значи днес сте получили добри новини, ваше величество?

— Никакви, Крийон. Но нали знаеш поговорката…

— Липсата на новини е най-добрата новина. Не изпитвам доверие към пословиците, а пък към тази особено. Нищо ли не ви съобщиха от Навара?

— Не. Това доказва, че там спят.

— А от Фландрия?

— Не. Това доказва, че там се бият.

— А от Париж?

— Не. Това доказва, че там плетат заговори. А сега си върви, скъпи мой Крийон, хайде!

— Кълна се в честта си — отново подхвана Крийон, щом като ваше величество сте толкова гладен, редно е и мен да поканите на закуска.

— Защо, човече?

— Защото се чуват слухове, че ваше величество се храните само с въздух, та представете си моето удоволствие да мога да кажа: това е долна клевета, кралят се храни със същия апетит, както всички.

— Не, Крийон, бих се изчервил от срам, ако пред очите на поданиците си похапвах с апетит като някой простосмъртен. Разбери, кралят винаги трябва да изглежда поетично и величествено. Сега ще ти дам пример. Помниш ли цар Александър?

— Кой Александър?

— Онзи, някогашният — Alexander Magnus. Ала ти надали знаеш латински. Та Александър Велики или Македонски обичал да се къпе пред войниците, защото бил красавец, добре сложен и само мускули, не случайно го сравнявали с Аполон.

— Би било голяма грешка, ваше величество, ако му подражавахте и се къпехте пред своите поданици. Прекалено сте слаб, господарю.

— Все пак си прекрасно момче, Крийон — рече Анри и тупна събеседника си по рамото, — харесваш ми с твоята безцеремонност, не си ласкател. Ти, стари приятелю, не си като моите придворни.

— То е тъкмо защото не ме каните на закуска — веднага му отвърна Крийон и добродушно се засмя.

Раздели се с краля по-скоро доволен, отколкото недоволен, защото потупването по рамото изцяло замени поканата за закуска.

Щом Крийон излезе, сервираха закуската на краля.

Кралският готвач беше надминал себе си. Супата от яребици с надробени трюфели и кестени най-вече прикова вниманието на краля, който бе започнал трапезата си с превъзходни стриди.

Тъкмо поднасяше към устата си четвъртата лъжица, когато зад гърба му се дочуха леки стъпки и добре познат глас сърдито нареди:

— Ей! Прибори!

— Шико! — обърна се кралят.

— Същият.

И верен на себе си, Шико се настани и започна да си взима от блюдото най-сочните стриди — лапаше ги, обилно полети с лимонов сок, без да каже нито дума.

— Тук ли си, Шико! Върнал си се! — повтаряше кралят.

Шико посочи препълнената си уста и като се възползува от изумлението на краля, придърпа супата от яребици.

— Почакай, това ястие е само за мен! — възкликна Анри.

Шико братски подели храната за себе си и господаря си.

След това си наля вино, от супата мина на рибното суфле, пастета от риба, на пълнените раци и най-накрая за успокоение на съвестта си пийна от кралския бульон. Дълбоко въздъхна и каза:

— Вече не съм толкова гладен!

— Да се надяваме, Шико, по дяволите!

— И така, здравей, любими кралю! Как си? Днес ми се виждаш доволен.

— Наистина, тази сутрин се чувствувам превъзходно.

— Толкова по-добре, кралю, толкова по-добре… Но — хиляди дяволи! Не е възможно това да е краят на закуската — сигурно имаш и сладкиши.

— Ето ти вишнево сладко, направено от монмартърските монахини.

— Прекалено е сладко.

— Ядки, пълнени със стафиди.

— Не, не са извадени семчиците!

— Все си недоволен, мърморко.

— Честна дума, всичко се влошава, дори и кулинарното изкуство, а в двореца се живее все по-зле и по-зле.

— Да не би в наварския дворец да е по-добре? — засмя се Анри.

— Хе! Може и така да е.

— Тогава там явно са настъпили големи промени.

— Което си е вярно, вярно е, синко.

— Разкажи ми все пак за пътешествието си — това ще ме позабавлява.

— С най-голямо удоволствие, затова съм дошъл. Откъде ще заповядаш да започна?

— От самото начало. Как стигна?

— Беше чудесна разходка.

— И никакви неприятности?

— С мене ли? Пътешествието беше приказно.

— Никакви опасни срещи?

— Как си го представяш! Кой би посмял да погледне накриво посланик на ваше всехристиянско величество? Ти, сине мой, имаш лошо мнение за поданиците си.

— Зададох ти този въпрос — обясни кралят, поласкан, че в държавата му цари пълно спокойствие, — тъй като, без да имаш официална мисия, можеше да те сполети опасност.

— Повтарям ти, Анри, твоята държава е най-очарователната на света: пътешествениците ти се радват на безплатна храна и безвъзмезден подслон само от любов към ближния и пътят им е обсипан с цветя.

— Да, да, моята полиция се справя чудесно.

— Великолепно, това поне може да й се признае.

— А пътят безопасен ли е?

— Също както онзи, дето води за рая: срещаш само херувимчета, които с песни славят краля.

— Явно се връщаме към Вергилий, Шико.

— Към коя от творбите му?

— „Буколики“.

— Защо, сине мой, си така благосклонен тъкмо към орачите?

— Защото в градовете, уви, е съвсем друго.

— Имаш право, Анри, градовете са средища на разврата.

— Ето виж: изминал си благополучно петстотин левги…

— Казвам ти, всичко вървеше по мед и масло…

— А аз тръгнах само до Венсен и още преди да бях изминал дори една левга, изведнъж…

— Какво изведнъж?

— Насмалко да ме убият на пътя.

— Така ли? Къде стана това?

— При Бел-Еба.

— Близо до манастира на нашия приятел Горанфло?

— Да, там.

— И как се държа тогава нашият приятел?

— Както винаги безупречно, Шико: благослови ме от балкона си.

— А монасите му?

— Викаха с цяло гърло: „Да живее кралят!“

— Нищо повече ли не си забелязал?

— Какво друго можех да забележа?

— Имаха ли оръжие под расата?

— Бяха въоръжени до зъби. В това виждам предпазна мярка на достойния игумен; този човек знаеше всичко, но все пак не дойде на другия ден като д’Епернон да провери джобовете ми с думите: „В името на краля, ваше величество!“

— Така е, не би го направил, а пък и тия негови грамадни лопати няма да се поберат в джобовете ти.

— Не си позволявай да се присмиваш на дон Модест; той е един от най-великите хора, които прославят моята власт, и да знаеш, че при пръв благоприятен случай ще го направя епископ.

— Прекрасна идея!

— Забележи, Шико — продължи кралят с дълбокомислен вид, — когато кадърните люде произлизат от народа, понякога могат да постигнат съвършенство. Защото в нашата аристократична кръв има и добри, и лоши качества. А когато природата създава забележителен представител от простия народ, тя употребява за целта най-висококачествен материал, затова твоят Горанфло е съвършен.

— Намираш ли?

— Да. Той е умен, скромен, хитър, смел; може да стане министър, пълководец, папа.

— Хе! Достатъчно, ваше величество — прекъсна го Шико. — Ако ви чуеше този достоен човек, щеше да се пръсне от гордост — дон Модест е доста горделив.

— Да не ревнуваш, Шико?

— Справедлив съм и нищо повече… Значи, скъпи кралю, без малко да те убият?

— Да.

— И кой се опита да извърши покушението?

— Лигата, по дяволите.

— Тоест тя се разраства?

— Ох, Шико! Когато една политическа общност прекалено рано се разраства, тя не може да оцелее и прилича на дете, което от малко е надебеляло.

— Значи ти си доволен, сине мой?

— Да; и твоето завръщане е голяма радост за мен. Носиш ми добри вести, нали?

— И още как!

— И ме караш да се измъчвам, душевадецо!

— Откъде да започна, кралю?

— Разкажи ми най-накрая за пристигането си в Навара.

— С най-голямо удоволствие!

— С какво се занимаваше Анри, когато ти отиде?

— С похожденията си.

— Той лъже Марго?

— Толкова усърдно, колкото може.

— Тя сърди ли се?

— Изпада в ярост.

Анри с ликуващ вид потри ръце.

— И какво е измислила тя? — засмя се той. — Да вдигне Испания срещу Навара; Артоа и Фландрия — против Испания? Да не иска да изправи братчето си Анри срещу коварното си мъжле?

— Може би.

— Но ако е така, значи те се мразят?

— Мисля, че дълбоко в душата си никак не се обожават.

— А привидно?

— Най-близки хора.

— Обаче един прекрасен ден някое ново негово увлечение ще ги скара завинаги!

— Новото увлечение вече е налице.

— Глупости!

— Искаш ли да ти кажа от какво ме е страх?

— Кажи.

— Много ме е страх, че може това ново увлечение вместо съвсем да ги скара — тъкмо да ги помири.

— Хайде, разказвай нататък, Шико.

— Ти написа на свирепия Беарнец писмо.

— И какво ще кажеш за моето писмо?

— Че си постъпил нетактично, като се обръщаш към него с такова послание, но иначе беше написано много хитро.

— Писмото трябваше да ги скара.

— И щеше да ги скара, ако Анри и Марго бяха обикновена съпружеска двойка.

— Какво искаш да кажеш?

— Че Беарнеца никак не е глупав — той разбра с каква цел искаш да ги скараш.

— По дяволите! Колкото до целта…

— И така. Представи си, проклетият Беарнец си въобразил, че имаш едничка цел: да не дадеш на сестра си зестрата, която й дължиш!

— Глупости!

— Може, обаче дяволският Беарнец тъкмо това си е набил в главата.

— Нататък, Шико, нататък — подкани го кралят и лицето му помръкна.

— Щом стигна до тази идея, той изведнъж стана точно какъвто си ти сега — тъжен и меланхоличен… И се отдаде изцяло на новото увлечение, за което ти споменах.

— Как се казва хубавицата?

— Мадмоазел Каор.

— Мадмоазел Каор ли?

— Да. Хубава страстна особа, кълна се в Господа. С единия крак е стъпила на реката Лот, с другия — на планината. Неин настоятел е или по-скоро е бил господин дьо Везен, най-храбрият дворянин измежду твоите приятели.

— Гръм и мълнии! — яростно изкрещя Анри. — Беарнеца е превзел моя град.

— Точно това е! Разбираш ли, синко, ти не се съгласи да дадеш града на Беарнеца, макар че обеща да го направиш. И той се принуди да го вземе насила. Между другото, ето писмото, което помоли лично да ти предам.

Беше същото писмо, което Анри дьо Навар бе писал на краля след завземането на Каор.