Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Quarante-Cinq, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, София, 1991
Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991
Редактор Иван Тотоманов
Художник Петър Добрев
Технически редактор Георги Кожухаров
Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова
ISBN 954–404–001–3
Александр Дюма. Сорок пять
„Художественная литература“, М., 1979
История
- — Добавяне
Глава 20
Двамата приятели
Дон Модест продължаваше да седи в същата блажено отпусната поза.
Шико прекоси цялата стая, за да стигне до дон Модест, който едва благоволи да кимне леко с глава.
Шико очевидно ни най-малко не остана изненадан от безразличието на абата.
— Здравейте, господин игумен — каза той.
— А, вие ли сте? — отзова се Горанфло. — Изглежда сте възкръснали?
— А за умрял ли ме смятахте, господин абат?
— Ами че толкова време не се вестявахте.
— Бях възпрепятствуван.
— А!
Шико знаеше, че Горанфло не е многословен, докато не го загреят две-три бутилки от старото бургундско. Тъй като беше още твърде рано и Горанфло вероятно още не бе хапнал, Шико придърпа дълбокото кресло до огнището и мълчаливо се разположи в него, като качи краката си върху каминната решетка и се облегна върху мекото облегало.
— Ще закусите ли с мен, господин Брике? — попита го дон Модест.
— Може би, сеньор абат.
— Прощавайте, господин Брике, ако не ви отделя толкова време, колкото бихте желали.
— Човек, който стои, подобно на вас, над мнозина, може да постъпва, както намери за добре, господин абат — усмихна се широко Шико, както само той умееше.
Дон Модест погледна Шико с присвити очи. Присмиваше ли му се Шико, или говореше сериозно, бе невъзможно да се разбере. Шико стана.
— Къде се разбързахте, господин Брике? — попита Горанфло.
— Каня се да си тръгвам.
— Но нали казахте, че ще закусите с мен?
— Не съм казвал такова нещо.
— Извинете ме, но аз ви поканих.
— А аз ви отвърнах: може би. „Може би“ не значи „да“.
— Сърдите ли се?
Шико се разсмя.
— Да се сърдя ли? — повтори въпроса той. — А за какво да се сърдя? За това, че сте безсрамник и простак ли? О, драги ми игумене, твърде отдавна ви познавам, за да се сърдя на дребните ви недостатъци.
Горанфло застина като поразен от гръм след тази нападка и остана зяпнал.
— Прощавайте, господин игумене.
— О, не си отивайте!
— Не мога да отлагам пътуването си.
— Заминавате ли за някъде?
— Дадено ми е поръчение.
— От кого?
— От краля.
На Горанфло главата му се запали.
— Поръчение — промълви той, — поръчение от краля… Вие значи отново сте се видели с него?
— Естествено.
— А той как ви посрещна?
— Възторжено. Той помни приятелите си, макар и да е крал.
— Поръчение от краля — шепнеше Горанфло, — а аз съм безсрамник, простак, грубиян…
— Прощавайте… — повтори Шико.
Горанфло дори се надигна от креслото си и задържа с широката си длан тръгващия Шико, който, да си признаем, доста покорно се подчини на насилието.
— Чуйте ме, признавам — не бях прав. Грижите ми…
— Виж ти!
— Бъдете снизходителен към човека, заангажиран с толкова трудни задължения! Ами че това абатство е цяла държава! Помислете, имам на подчинение двеста души; аз съм иконом, архитект, управител и плюс всичко останало имам и духовни задължения.
— Да, наистина, това е твърде тежко бреме за един толкова недостоен божи служител!
— Сега пък ме иронизирате — каза Горанфло. — Господин Брике, нима сте загубили християнското си милосърдие?
— А нима съм го притежавал?
— Като че ли проявявате и известна завист; внимавайте: завистта е голям грях.
— Аз ли да завиждам? А на кого, бъдете добър да ми кажете?
— Хъм, вие си мислите: „Игуменът дон Модест Горанфло непрекъснато върви нагоре, движи се по възходяща линия…“
— А аз се движа по низходяща, така ли? — насмешливо го запита Шико.
— Това е заради фалшивото ви положение, господин Брике.
— Господин игумен, помните ли една мисъл от Евангелието?
— Коя?
— „Ще смъкна гордите и ще въздигна смирените.“
— Голяма работа! — каза Горанфло.
— На ти сега! Този еретик се съмнява в божиите думи! — възкликна Шико и плесна с ръце.
— Защо да съм еретик?! — възрази Горанфло. — Еретици са хугенотите.
— Е, тогава, значи схизматик[1]!
— Какво искате да кажете, господин Брике? Наистина не ви разбирам.
— Нищо не искам да кажа. Тъй като заминавам, дойдох да се простя с вас. И така, прощавайте, сеньор дон Модест.
— Така ли ще ме оставите?
— Ще ви оставя, дявол да го вземе!
— Вие?
— Да, аз.
— Моят приятел?
— Порасне ли му на човек положението, забравя приятелите си.
— Шико!
— Вече не съм Шико, вие сам ме упрекнахте в това.
— Аз ли? Кога именно?
— Когато споменахте за моето фалшиво положение.
— „Упрекнал“! Как се изразявате обаче днес! — И игуменът обори голямата си глава, поради което трите му брадички се сляха в една.
Шико го наблюдаваше под око: Горанфло дори леко бе побледнял.
— Прощавайте и не се сърдете за казаната ви в очите истина.
И той тръгна към изхода.
— Говорете каквото искате, господин Шико, но не ме гледайте с такъв поглед!… И във всеки случай, не бива да тръгвате, без да сте закусили, дявол го взел! Това е вредно!
Шико реши незабавно да завоюва всички позиции.
— Не, не желая! — каза той. — Тук много лошо хранят.
Всички други нападки Горанфло бе издържал мъжествено, ала тези думи го довършиха.
— При мен ли хранят лошо? — каза той напълно смаян.
— За моя вкус, във всеки случай… — отвърна Шико.
— Лоша ли беше храната, когато закусихте тук последния път?
— Да — решително заключи Шико.
— Но какво не ви хареса, кажете, за Бога!
— Свинските котлети бяха най-гнусно прегорели.
— О!
— Пълнените свински уши не хрускаха на зъбите.
— О!
— Петелът с ориз нямаше никакъв вкус.
— Боже праведни!
— Чорбата от раци бе прекалено тлъста!
— Шико! Шико! — простена дон Модест с глас, с какъвто умиращият Цезар се е обърнал към своя убиец: „Бруте! Бруте!…“
— А и самият вие не намирате време за мен.
— Аз да нямам време?
— Казахте ми, че сте зает. Така ли беше? Липсва само да бъдете и лъжец.
— Работата може да се отложи. При мен трябва да дойде една молителка.
— Ами че, приемете я.
— Не, няма да я приема, макар, изглежда, да е много важна дама. Ще приемам само вас, скъпи господин Шико. Тази знатна особа иска да се изповяда при мен и ми е изпратила сто бутилки сицилианско вино. Така че, ако пожелаете, ще й откажа, ще наредя да й предадат да си потърси друг духовник.
— И вие ще можете да постъпите така?
— Само и само, за да закуся с вас, господин Шико, и да загладя вината си пред вас.
— Тази вина произтича от вашата чудовищна надменност, дон Модест.
— Ще се смиря духом, приятелю мой.
— От вашето безгрижие и вашия мързел.
— Шико, Шико, още от утре ще започна да бичувам своята плът и да командвам упражненията на монасите.
— Какви упражнения? — опули очи Шико.
— Бойни.
— Ще обучавате монасите на военно изкуство?
— Да.
— А на кого е хрумнала тази идея?
— Струва ми се, че на мен самия — каза Горанфло.
— На вас? Не може да бъде!
— Но е факт и вече дадох разпорежданията си на брат Бороме.
— Кой е този брат Бороме?
— Ковчежникът.
— При теб се е появил вече ковчежник, когото не познавам, нищожество такова?
— Той попадна тук след последното ви посещение.
— А откъде се взе?
— Препоръча ми го монсеньор кардинал дьо Гиз.
— Лично?
— С писмо, скъпи ми господин Шико, с писмо.
— Да не би да е монахът, който прилича на каня и доложи за моето идване?
— Същият.
— Охо! — каза Шико. — Какви ли качества притежава този ковчежник, за да получи толкова гореща препоръка от кардинал дьо Гиз?
— Той може да смята като самия Питагор.
— Та с него ли ще обучавате монасите на военно изкуство?
— Да, скъпи ми приятелю.
— А с каква цел?
— За да ги въоръжим.
— Долу горделивостта, неразкаял се грешнико! Горделивостта е смъртен грях: тази мисъл не е родена във вашата глава.
— В моята или в неговата, вече наистина не помня. Не, не, определено в моята; струва ми се, че произнесох една твърде подходяща латинска сентенция.
Шико се приближи по-близо до игумена.
— Латинска сентенция ли?… Няма ли да ми я припомните, скъпи абате? — подкани го Шико.
— „Militat spiritu…“
— „Militat spiritu, militat gladio.“
— Именно, именно! — възторжено се провикна дон Модест.
— Е — каза Шико, — невъзможно е някой да се извини по-чистосърдечно от вас, дон Модест. Прощавам ви.
— О! — умилено произнесе Горанфло.
— Както и преди, вие си оставате мой истински приятел.
Горанфло изтри една сълза от очите си.
— Нека да закусим; този път ще бъда снизходителен към вашите ястия — утеши го Шико.
— Чуйте! — възкликна Горанфло извън себе си от радост. — Ще наредя на брата готвач да ви нахрани царски, иначе ще бъде затворен в карцера.
— Отлично, отлично — каза Шико, — тук вие сте стопанинът, скъпи ми игумене.
— И ще пресушим няколко бутилчици, получени от моята нова духовна дъщеря.
— Ще ви помогна с някой добър съвет.
— Оставете ме да ви прегърна, Шико.
— Ще ме задушите… По-добре да побъбрим.