Александър Дюма
Четиридесет и петимата (88)

Глава 23

Съмненията

Анри излезе в преддверието и там видя мнозина познати офицери, които веднага му предложиха да го заведат в апартамента на адмирал Жоайоз — той беше в едно от крилата на замъка.

Два салона в стил Франсоа I и библиотека, която излизаше направо към градината.

Жоайоз, ленив, но доста образован мъж, бе наредил леглото му да бъде до библиотеката: така имаше подръка цялата литература, а през отворения прозорец можеше да се наслаждава на живата природа. Изисканите люде искат да вземат от живота всички възможни удоволствия, а лекият утринен вятър, птичите песни и ароматът на цветята изпълват с особена прелест триолетите на Клеман Маро и одите на Ронсар.

Анри реши да не променя нищо в обстановката — не толкова от уважение към братовото си поетично сибаритство, колкото от равнодушие.

Но независимо от настроенията си графът бе свикнал стриктно да изпълнява своя дълг спрямо краля и принцовете, затова най-подробно се осведоми за онази част от двореца, където живееше херцогът.

Щастливата случайност прати на Анри прекрасен чичероне в лицето на младия лейтенант, чиято неделикатност разкри пред херцога тайната на дьо Бушаж. Този млад офицер бе плътно до принца от момента на връщането му и можа до най-малките подробности да осведоми Анри за всичко.

Щом пристигнал в Шато Тиери, херцог д’Анжу се отдал на шумни развлечения. Настанил се в тържествените зали, уреждал приеми сутрин и вечер, а денем ходел на лов за елени или за свраки в парка. Щом получел — по незнайни пътища — известието за смъртта на Орили, той се усамотил в павильона, разположен в дъното на парка.

Херцогът бил там вече от два дена. Хората, които не го познавали достатъчно добре, смятали, че той тежко преживява смъртта на Орили. Тези, които добре го познавали, били сигурни, че се е отдал на някакви ужасни, срамни деяния, които някой ден ще излязат наяве. И двете предположения изглеждали вероятни, защото херцогът негодувал, когато поради някаква причина трябвало да присъства в замъка.

— Изглежда, празненствата няма да са толкова весели — каза Анри, — щом принцът е в такова настроение.

— Естествено — отговори лейтенантът.

Анри продължи, уж без да ще, да разпитва този приятел, сякаш откриваше в приказките му нещо много интересно.

— И казвате, никой не знаел откъде херцогът е получил вест за смъртта на Орили.

— Никой.

— Но какво се говори все пак?

— Говори се, че херцогът сам ловувал в гъсталаците край реката, а после се върнал при другите ловци, явно разстроен от нещо. Носел две кесии жълтици. „Представете си, господа — промълвил с почти разплакал глас, — Орили е мъртъв, изяли са го вълците.“ Никой не повярвал. „Уви, така е — казал херцогът, — сигурно конят му е препуснал, той е паднал в някакъв ров и се убил. На следващата сутрин двама пътници намерили тялото му, наполовина оглозгано от вълците. Ето две кесии жълтици — те били намерени у него и честно са върнати.“

— Всичко това е повече от странно — с половин уста промълви Анри.

— Още повече, че херцогът пусна в парка двама непознати — додаде лейтенантът, — вероятно са въпросните двама пътници. Оттогава се усамоти в павильона и го виждаме съвсем рядко.

— Никой ли не е общувал с тях?

— Срещнах в парка някакъв човек, който не ми изглеждаше да е от хората на негово височество — отговори лейтенантът. — Лицето му обаче не успях да видя, понеже веднага ми обърна гръб и си нахлупи качулката до очите.

— Качулка ли?

— Да, и не знам защо, но ми напомни онзи човек, който беше с вас, когато бяхме във Фландрия.

Анри погледна внимателно събеседника си.

— И какво мислите за всичко това? — попита той.

— Мисля — каза лейтенантът, — че херцогът явно не се е отказал от плановете си за Фландрия. Затова държи там съгледвачи. Човекът с вълненото наметало е един от тях, по пътя е научил за нещастния случай с музиканта и е донесъл това известие на херцога.

— Възможно е — замислено рече Анри. — Но какво правеше този човек, когато го видяхте?

— Вървеше по алеята (тя се вижда от вашия прозорец) към парника.

Анри мълчеше. Сърцето му силно биеше. Тези на пръв поглед дребни подробности за него бяха безкрайно важни.

Стъмни се. Младежите, без да палят, си приказваха в стаята на Жоайоз.

Графът, уморен от пътуването, се бе опънал върху леглото на брат си и гледаше тъмносиньото небе, където звездите блещукаха като брилянтен прах.

Младият лейтенант седеше на перваза на прозореца и се наслаждаваше на тишината, на благоуханната вечерна прохлада.

Пълна тишина се спусна над парка и града. Вратите на къщите се затвориха, тук-там вече пламваха светлинки, някъде далеч кучетата лаеха по слугите, които заключваха за през нощта конюшните.

Изведнъж лейтенантът скочи, наведе се през прозореца, после с тих, разтреперан глас повика графа.

— Какво има? — попита Анри, събуден от сладката дрямка.

— Онзи човек!

— Кой?

— С вълненото наметало, шпионинът.

— О! — възкликна Анри и с един скок се озова до прозореца.

— Видяхте ли — продължи лейтенантът, — движи се до оградата. Сега пак ще го видим… Гледайте натам, дето е осветено от луната, ето го!

— Да!

— Явно се е запътил при своя приятел в оранжерията. Чувате ли?

— Какво?

— Ключ се превърта в бравата.

— Чудно нещо — каза дьо Бушаж, — няма нищо странно във всичко това и все пак…

— Все пак тръпки те побиват, нали?

— Така е — съгласи се графът. — А това пък какво е?

Дочу се звън като камбанни удари.

— Сигнал за вечеря за свитата на херцога. Елате да вечеряме, графе.

— Не, благодаря, негово височество разпореди да ми донесат вечерята тук. Обаче вие вървете, не си губете времето с мен.

— Благодаря, графе, лека нощ.

Щом лейтенантът се сбогува и излезе, Анри се стрелна към парка.

— Това е Реми! Реми! — шепнеше той. — Бих го познал и в пъкления мрак.

Младежът усети, че краката му се подкосяват, и притисна длани към пламналото си чело.

„Боже мой — помисли си той, — да не е само халюцинация? Да не ми е писано и насън, и наяве, денонощно да виждам тези два образа, които помрачиха целия ми живот? Но всъщност — продължи, защото усещаше потребност от самоуспокоение — каква работа има Реми в замъка на херцог д’Анжу? За какво ще е тук? Пък и как ще изостави Диана, с която никога не се разделя? Не, не е той!“

Но в следващия миг вътрешната му убеденост, дълбока и инстинктивна, надделя над съмненията.

— Той е! Той! — отчаян пошепна Анри и се облегна на стената, за да не падне.

Но още преди да бе изразил в думи тази властна и непреодолима мисъл, отново чу как ключ се превърта в ключалка.

Неизразима тръпка прониза тялото на Анри. Той отново се заслуша.

Толкова тихо беше наоколо, че чуваше ударите на сърцето си.

Минаха няколко минути — никой не се появи. Внезапно чу как заскърца пясъкът от нечии стъпки. На черния фон на буковата горичка изникнаха някакви още по-черни сенки.

— Той се връща — пошепна Анри. — Но сам ли е?

Сенките се насочиха към мястото, където луната бе посребрила една полянка между дърветата. Този път Анри съвсем ясно видя двете сенки — значи нямаше грешка.

Те се движеха много бързо. Първата фигура беше с вълнено наметало и графът отново реши, че вижда Реми.

Втората фигура, също загърната с мъжки плащ, не можеше да се познае.

И все пак Анри интуитивно отгатна това, което не бе успял да види.

Той неволно извика и щом тайнствените две сенки изчезнаха зад буковете, побърза подир тях, като притичваше от дърво до дърво.

— О, Господи — шепнеше той, — дали не греша? Възможно ли е?