Александър Дюма
Четиридесет и петимата (17)

Глава 17

Серенадата

От Лувъра до пресечката Бюси не беше далеч. Шико се спусна по хълма и седна в очакващата го лодчица, в която той бе и за кормчия, и за гребец. „Колко странно… — мислеше си той, докато гребеше и гледаше прозореца на кралската спалня, който, въпреки късния час, още светеше. — Колко странно, толкова години изминаха, а Анри не се е изменил: по лицето му и в сърцето са се появили няколко нови бръчки — и толкова… Все този ум — неустойчив и благороден, своенравен и поетичен; все същата себелюбива душа, която вечно претендира за повече, отколкото може да й се даде. И въпреки всичко — нещастен, страдащ крал, най-тъжният човек в своето кралство. Наистина никой по-добре от мен не е вникнал в това странно смесване на развратеност и разкаяние, на безбожие и суеверие, както и никой по-добре от мен не е изследвал Лувъра с неговите коридори, по които са минали толкова много кралски любимци по пътя към гроба, изгнанието или забравата, и никой, освен мен, не умее да играе с тази корона без всякаква опасност за себе си.“

Шико въздъхна по-скоро философски, отколкото тъжно, и натисна по-силно веслата.

„Между другото, кралят дори не спомена за пари за из път — помисли той, — такова доверие ми прави чест, защото доказва, че ме смята за приятел както и преди.“

И Шико се засмя с обичайната си тиха усмивка. След това за последен път натисна веслата и лодката се вряза в пясъчния бряг.

Той върза лодката по един особен начин, което в ония патриархални (в сравнение с нашите) времена й осигуряваше непокътнатост, и тръгна към дома си, разположен на два мускетни изстрела разстояние от реката.

Когато зави към улицата на Августинците, той чу крайно изненадан звуци от инструменти и гласове на певци.

„Сватба ли има, или какво? — помисли той. — Дявол да го вземе! Разполагам с някакви си пет часа за сън, а сега цяла нощ няма да мога да мигна!“

Когато скъси още повече разстоянието, той видя отблясъците на пламъци в прозорците на къщите по неговата улица: горяха факлите в ръцете на пажове и лакей, докато двадесет и четирима музиканти под дирижирането на екзалтирано жестикулиращ италианец свиреха яростно на виоли, псалтериуми, цитри, триструнни цигулки, тръби и барабани.

Цялата тази армия от нарушители на тишината се бе разположила пред дома, в който Шико не без изненада позна собственото си жилище.

Около минута той гледа в недоумение строилите се музиканти и слуша целия този грохот.

След това, като се плесна по бедрата, Шико извика:

— Тук явно е станала някаква грешка! Не може да бъде, целият този шум да е вдигнат заради мен.

Когато се приближи още повече и се смеси с любопитните зяпачи, той се огледа внимателно и се убеди, че никой от музикантите и факлоносците няма предвид къщите отсреща или съседните на неговата.

„Да не би пък в мен да се е влюбила някоя принцеса?“ — запита се Шико.

Предположението му обаче, колкото и да го ласкаеше, изглежда, не му се стори убедително.

Той погледна и отсрещната къща. В прозорците на третия етаж, които нямаха капаци, се отразяваха от време на време отблясъците на пламъците, но оттам не надничаше нито едно човешко лице.

— Ама и здраво хъркат там, дявол да ги вземе! — промърмори Шико. — От такава вакханалия ще се надигне дори и мъртвец!

Впрочем, оркестърът продължаваше да свири своите „симфонии“, сякаш ги изпълняваше пред крале и императори.

— Извинете ме, приятелю — обърна се най-сетне Шико към един от факлоносците, — бихте ли ме осведомили за кого е предназначена тази музика?

— Ей за оня там буржоа — отвърна слугата и посочи дома на Робер Брике.

„За мен — помисли отново Шико, — наистина за мен.“

Той се провря през тълпата, за да прочете разгадката по герба, изобразен върху ръкавите и гърдите на пажовете. Всички те обаче бяха облечени с някакви сиви халати.

— Чии сте вие, драги мой? — попита Шико един свирач на тамбура.

— На буржоата, който живее тук — отвърна той и посочи с пръчицата си жилището на Робер Брике.

„Охо — каза си Шико, — те свирят не само за мен, но дори ми принадлежат. Работата става все по-дебела.“

Шико изобрази върху лицето си най-сложната си гримаса и взе да разбутва пажовете, лакеите и музикантите, за да се добере до вратата на дома си, което му се удаде не без усилия. Добре различаван при ярката светлина на факлите, той извади от джоба ключ, отвори вратата, влезе, затвори след себе си и заключи.

След това изнесе на балкона стол с кожена тапицерия, настани се удобно на него и си даде вид, че не забелязва смеха, посрещнал неговата поява.

— Господа, не сте ли сбъркали адреса, наистина ли вашите трели, каденци и рулади са предназначени за мен? — попита той.

— Вие ли сте метр Робер Брике? — обърна се към него диригентът на оркестъра.

— Аз, със собствената си персона.

— В такъв случай ние сме на ваше разположение, господине — отвърна италианецът и вдигна палката си, което доведе до нов ураган от звуци.

„Съвсем нищо не разбирам“ — помисли Шико, докато разглеждаше изпитателно тълпата и съседните къщи. Техните обитатели стояха на прозорците, на прага или се бяха изсипали на улицата.

Прозорците и вратите на „Мечът на гордия рицар“ бяха заети от метр Фурнишон, неговата жена и домочадията на Четиридесет и петимата.

И само къщата отсреща бе в мрак и безмълвие като гроб.

Шико все още търсеше решението на тази тайнствена загадка, когато изведнъж му се стори, че под навеса на къщата си вижда човек, загърнат с тъмен плащ, с черна шапка с червено перо, с дълга шпага отстрани; този човек не допускаше, че някой го забелязва и не откъсваше поглед от дома насреща.

От време на време диригентът напускаше поста си, отиваше до този човек и тихичко разговаряше с него.

Шико веднага се досети, че тук трябва да търси разгадката на събитието и че под тази черна шапка е скрито лицето на знатен човек.

Внезапно на ъгъла на улицата се появи конник, съпровождан от двама конни слуги, които се заеха енергично да разпръсват с камшични удари любопитните, наобиколили оркестъра.

— Господин дьо Жоайоз! — прошепна Шико, разпознал в конника главния адмирал на Франция, който по заповед на краля бе принуден да нахлузи ботуши с шпори.

Любопитните се разбягаха, оркестърът замлъкна. Конникът се приближи до благородника, който се криеше под навеса.

— Какво ново, Анри? — попита той.

— Нищо ново, братко, нищо.

— Тя не се ли появи?

— Нито тя, нито който и да било от този дом.

— А беше замислено доста хитро — каза уязвеният Жоайоз. — Тя можеше, без ни най-малко да се компрометира, да постъпи като всички тези хора и да послуша музиката, предназначена за съседа й.

Анри поклати глава.

— Веднага се вижда, че не я познаваш, братко.

— Познавам я, отлично я познавам. Тоест изобщо познавам жените и тъй като тя влиза в тяхното число, няма защо да се отчайваме. Необходимо е само този буржоа да слуша всяка вечер серенада.

— Тогава тя ще се премести да живее на друго място!

— Защо, ако ти през цялото време оставаш в сянка? А дали буржоата е казал нещо по повод на оказаната му любезност?

— Той се обърна с въпроси към оркестъра. Ето на, чуваш ли, братко, той отново започна да говори.

И наистина, решил на всяка цена да разбере всичко, Брике отново се обърна към диригента:

— Ей вие там горе, млъкнете! — викна му раздразнен Анри. — Правят ви, дявол да го вземе, серенада — какво има повече да говорите, седете си спокойно.

— Все пак бих искал да знам за кого е предназначена тази серенада? — отвърна Шико с израз на най-голямо любопитство.

— За вашата дъщеря, глупако.

— Извинете, господине, но нямам дъщеря.

— Значи за жена ви.

— Е, слава Богу, не съм и женен.

— Тогава лично за вас, и ако вие не се приберете вътре…

И Жоайоз подкара коня си право към балкона на Шико, за да премине от думи към дела.

— Остави на мира бедния човек, братко — спря го дьо Бушаж. — Напълно естествено е всичко това да му се стори странно.

— Какво има да се чуди толкова, да го вземат мътните! Остава само да стане свада, че да привлечем вниманието на някого от отсрещния дом. Хайде тогава да напердашим буржоата, да подпалим жилището му, така или иначе да действаме!

— Много те моля, братко — произнесе Анри, — не трябва да привличаме вниманието на тази жена. Ние сме победени и трябва да се покорим.

Брике не изтърва нито една дума от този разговор, който озари като ярка светлина смътните му още догадки. Добре запознат с нрава на този, който му се беше ядосал, той мислено се подготви за отбрана.

Но Жоайоз се отказа от намерението си. Той освободи пажовете, слугите, музикантите и маестрото.

След това дръпна брат си настрани и му каза:

— Просто съм в отчаяние. Всички са против нас.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямам време, за да ти помогна.

— Виждам, облечен си като за път, отначало не забелязах.

— Тази нощ заминавам за Антверпен по заповед на краля.

— Боже мой!

— Тръгни с мен, моля те!

— Заповядваш ли ми, братко? — попита го Анри и пребледня.

— Не, само те моля, дьо Бушаж.

— Благодаря ти, братко.

Жоайоз присви рамене.

— Присвивай колкото си искаш рамене, Жоайоз, но разбери: ако ми отнемат възможността да прекарвам нощта на тази улица, ако не гледам повече този прозорец…

— Какво тогава?

— Бих умрял.

— Безумец!

— Разбери ме, братко: там е сърцето ми — каза Анри и посочи дома, — там е животът ми. Как можеш да искаш от мен да живея, когато изтръгваш сърцето ми от гърдите!

Херцогът взе да хапе тънкия си мустак. Бе скръстил ръце на гърдите с гняв, примесен с жалост. След като помисли малко, каза:

— А ако баща ни те помоли да приемеш Мирон — той не е просто лекар, той е мислител…

— Ще кажа на баща си, че не съм болен, че съм наред с главата, че Мирон не ще ме излекува от любовта.

— Остава да приема твоята гледна точка. Но защо всъщност съм взел да се тревожа? Тази дама е всичко на всичко жена, ти си настойчив. Когато се върна, вече ще си тананикаш много по-радостен и весел, откогато и да било!

— Да, да, мили братко — отвърна младежът и му стисна ръката. — Ще се излекувам, бъди щастлив и весел. Благодаря ти за дружбата, благодаря! Тя е най-ценното нещо, което имам.

Въпреки привидното си лекомислие, Жоайоз бе дълбоко трогнат.

— Да тръгваме — каза той.

Факлите угаснаха, музикантите нагърбиха инструментите си, пажовете поеха по пътя.

— Върви, върви, тръгвам след теб — каза дьо Бушаж: не можеше така лесно да се раздели с тази улица.

— Разбирам — каза Жоайоз, — последно сбогом на прозореца. В такъв случай прости се и с мен, Анри!

Той се наведе от седлото, за да целуне брат си, а Анри го прегърна през врата.

— Не — възрази той, — ще те изпратя до градските порти.

Ан отиде при музикантите и слугите, които бяха спрели на стотина крачки от тях.

— Повече нямаме нужда от вас — каза им той. — Очаквайте нови нареждания.

Гълчавата на музикантите и смехът на пажовете заглъхнаха в далечината. Заглъхнаха и последните жални звуци, изтръгвани от лютните и виолите от ръце, неволно докосващи струните им.

Анри хвърли последен поглед към дома и бавно, непрекъснато обръщайки се назад, последва брат си, който яздеше отпред, придружен от двама слуги.

Като видя, че двамата млади хора и музикантите си отидоха, Робер Брике реши, че ако тази сцена има развръзка, тя скоро трябва да настъпи.

Ето защо той шумно напусна балкона и затвори прозореца.

На улицата оставаха още неколцина любопитни. Но след десетина минути се разотидоха и те.

През това време Робер Брике успя да се качи на покрива на своето жилище, обграден по фламандски образец със зъбчата ограда и като се скри зад един от тези зъбци, впери поглед в прозореца на отсрещния дом.

Щом се прекрати шумът, щом затихнаха инструментите, гласовете и стъпките и всичко си тръгна по-старому, един от горните прозорци на този странен дом се отвори и нечия глава предпазливо надникна навън.

— Няма никого — прошепна мъжки глас — опасността мина. Предполагам, че е била някаква мистификация по адрес на нашия съсед. Можете да излезете от скривалището си, госпожо, и да се върнете в стаята си.

Този, който каза това, затвори прозореца, изчука искра от кремъка, запали лампата и я предаде на жената.

Шико напрегна с всички сили зрението си. Но зърнал бледото, благородно лице на жената, когато тя взе лампата, и уловил ласкавите, тъжни погледи, които си размениха слугата и госпожата, той побледня и ледени тръпки пропълзяха по кожата му.

Младата жена — беше на не повече от двадесет и четири години — се спусна по стълбите, съпроводена от слугата.

— Граф дьо Бушаж, смел и красив младежо, влюбен безумецо, предай своя девиз на брат си! — прошепна Шико и прокара длан по челото си, сякаш за да отпъди някакво страшно видение. — Ти никога повече не ще произнесеш думата „hilariter“, макар да обеща да бъдеш радостен и весел, да пееш песни.

Шико се прибра вкъщи с помрачено чело и седна в тъмния ъгъл на спалнята, поддал се на скръбта, която идваше от съседния дом; можеше да се помисли, че си е спомнил нещо ужасно, че е потънал в някаква кървава бездна.