Александър Дюма
Четиридесет и петимата (73)

Глава 8

Двамата братя

След четвърт час Анри се върна и съобщи, че на друг хълм, който нощната мъгла бе скривала преди от очите, видял голям отряд френски войски, разположили се в укрепен лагер.

Водата започна вече да напуска равнината като от езеро, което се пресушава с изпомпване. Вливайки се в морето, мътните потоци оставяха след себе си следа във вид на гъста тиня.

Веднага, щом вятърът разпръсна мъглата, Анри видя на хълма френското знаме да се вее гордо във въздуха.

Ониските кавалеристи не останаха назад: те издигнаха своето знаме и двете групи започнаха да стрелят с мускетите от радост.

Към единадесет часа сутринта слънцето огря унилата пустош, която цареше наоколо; равнината бе изсъхнала на отделни места и можеше да се различи прокараната по билото на височината тясна пътечка.

Тутакси Анри подкара своя кон натам и по чаткането на копитата определи, че под рехавия слой на тинята има павиран път; той се досети също, че пътят заобикаля и води до хълма, на който се бяха разположили французите.

Той предложи да отиде в лагера им; начинанието бе рисковано, затова не се намериха други желаещи и Анри тръгна сам по опасния път, като остави Реми и Диана под покровителството на лейтенанта.

Тъкмо напусна селото, когато от противоположния хълм също се спусна конник: но ако Анри желаеше да намери път от селището до лагера, то непознатият явно си беше наумил да премине, от лагера в селището.

Двамата представители, на разбитата френска войска продължиха храбро пътя си и скоро се убедиха, че задачата не е толкова тежка, колкото се опасяваха: под тинята бликаше вода. Сега конниците бяха разделени от някакви си двеста крачки.

— Франция! — извика конникът, спуснал се от хълма, и приповдигна баретата, на която се развяваше бяло перо.

— Как, това сте вие, ваша светлост? — радостно отговори дьо Бушаж.

— Анри, скъпи мой братко! — възкликна конникът с бялото перо.

Рискувайки да затънат в тинята, тъмнееща от двете страни на пътя, двамата конници препуснаха в галоп и скоро се прегърнаха под възторжените викове на зрителите.

Селището и хълмът опустяха в миг: ониските тежко въоръжени конници и кралските гвардейци, воините хугеноти и воините католици — всички се втурнаха към пътя, на който стъпиха първи двамата братя.

Скоро се чуха гръмки приветствия и на същия път, където смятаха да намерят смъртта, три хиляди французи благодариха на провидението и завикаха:

— Да живее Франция!

— Господа — възкликна един от офицерите хугеноти, — ние трябва да викаме: „Да живее адмиралът!“, защото не някой друг, а херцог дьо Жоайоз спаси живота ни тази нощ, а днес сутринта ни подари огромното щастие да се прегърнем с нашите съотечественици!

Одобрителен шум бе отговорът на тези думи. В очите на братята се показаха сълзи; те размениха полугласно няколко думи.

— Какво става с херцога? — попита Жоайоз.

— По всичко личи, че той е загинал — отговори Анри.

— Това е скръбен ден за Франция… — промълви адмиралът.

След това се обърна към своите хора и гръмко обяви:

— Да не губим време напразно, господа! По всяка вероятност, щом спадне ведата, ще бъдем нападнати; ще се окопаем тук, докато получим храни и достоверни сведения.

— Но, монсеньор — възрази някой, — кавалерията няма да може да действува: конете не са хранени от вчера.

— В нашия лагер има зоб — каза лейтенантът, — но какво да правим с хората?

— Щом има зърно — отговори адмиралът, — повече нищо не ми трябва: хората ще ядат същото, което и конете.

— Братко — прекъсна го Анри, — моля те, дай ми възможност само минута да поговоря с теб насаме.

— Ще се настаня в това селище — отговори Жоайоз. — Избери подходящо помещение и ме чакай.

Анри се върна при своите спътници.

— Сега вие сте сред войска — каза той на Реми. — Послушайте ме, скрийте се в това помещение, което ще намеря; не трябва никой да види вашата господарка.

Реми и Диана заеха помещението, което по молба на Анри му отстъпи лейтенантът на ониските кавалеристи, който с пристигането на Жоайоз беше станал всичко на всичко изпълнител на заповедите на адмирала.

Към два часа следобед херцог дьо Жоайоз със своите части влезе в селището под звуците на тръбите и литаврите и издаде строга заповед, за да предотврати всякакви безчинства.

След това се разпореди да се раздаде на хората ечемик, на конете овес, и на едните, и на другите — вода за пиене; няколко бъчвички с бира и вино, намерени в избите, бяха раздадени по негова заповед на ранените, а самият той, обхождайки постовете, пред очите на всички хапна парче хляб и изпи чаша вода. Навсякъде войниците посрещаха адмирала като спасител с възгласи на обич и благодарност.

— Нека само се появят фламандците тук — каза Жоайоз, щом остана насаме с брат си. — Ще ги направя на пух и прах и даже ще ги изям, нали съм гладен като вълк. А сега ми разкажи как се озова във Фландрия? Бях сигурен, че си в Париж.

— Братко, животът в Париж стана непоносим за мен, така че тръгнах при тебе във Фландрия.

— И всичко това е както преди от любов? — попита Жоайоз.

— Не, от отчаяние. Кълна ти се, Ан, вече не съм влюбен; моята страст от днес стана непоносима скръб.

— Братко — възкликна Жоайоз, — позволи ми да ти кажа, че жената, която ти си обикнал, е лоша жена!

— Защо?

— Ето защо, Анри: ако от излишък на добродетелност човек не се съобразява със страданията на другите — това вече не е добродетелност, а фанатизъм, свидетелствуващ за липса на християнско милосърдие.

— Братко, братко! — възкликна Анри. — Не клевети добродетелността! Та ти си толкова добър, така великодушен!

— Да си великодушен към коравосърдечните хора — значи да се превръщаш в глупак.

— Братко — кротко се усмихна Анри, — цяло щастие е, че не си влюбен. Но моля ви, господин генерал, да спрем да говорим за моята безумна любов и да обсъдим военните работи.

— Съгласен съм, та с разговорите за своята безумна любов, ти, току-виж, и мен ще подлудиш.

— Виждаш, ние нямаме продоволствие.

— Знам и вече открих начин да се сдобием с него.

— Как?

— Не мога да тръгна оттук, докато не получа вести за другите части от армията; тази позиция е много изгодна и съм готов да я защитавам срещу петкратно превъзхождащи ни сили; но ще изпратя отряд смелчаци на разузнаване: първо, те ще съберат нужните сведения, и, второ, ще намерят храна — тази Фландрия в действителност е прекрасна страна.

— Не е чак толкова прекрасна, братко мой.

— О! Аз говоря за страната такава, каквато я е създал Господ, а не хората — те винаги развалят неговите творения. Разбери, Анри, какво безразсъдство извърши херцог д’Анжу, каква важна кампания провали, колко бързо високомерието и привързаността погубиха нещастния Франсоа! Лека му пръст, няма да говорим повече за него, но нали той можеше наистина да спечели и неувяхваща слава, и едно от най-прекрасните кралства на Европа, а вместо това той наля вода… в чия мелница? На Вилхелм Лукавия. А, впрочем, знаеш ли, Анри, антверпенците се сражаваха храбро!

— И ти също, братко!

— Да, този ден ми спореше, а освен това се случи събитие, което ме предизвика силно.

— Какво?

— Сражавах се на бойното поле с шпага, позната ми много добре.

— Шпага на французин?

— Да, на французин.

— И той се биеше на страната на фламандците?

— Той беше начело, Анри. Тази тайна трябва да се разкрие — тя без съмнение има връзка с екзекуцията на Салсед на Гревския площад.

— Скъпи ми повелителю, ти, за моя неизразима радост, се върна цял и невредим, необходимо е най-после и аз да свърша нещо!

— Какво именно?

— Моля те, назначи ме за командир на разузнавачите.

— Не, Анри, не. Ако действително непременно желаеш да умреш, ще ти намеря по-доблестна смърт.

— Братко, умолявам те, съгласи се с молбата ми, ще бъда внимателен, обещавам ти.

— Добре, всичко разбрах.

— Какво разбра?

— Ти си решил да провериш дали няма да се смили жестокото й сърце от шума, който ще се вдигне около някой блестящ подвиг. Признай, именно с това се обяснява необикновеното ти упорство.

— Признавам, ако това желаеш, братко.

— Е, какво, прав си. Жени, които остават непреклонни, сблъскали се с голямата любов, често се прелъстяват от скромната слава.

— Означава ли това, че ми възлагаш командването, братко?

— Ще се наложи, щом ти желаеш това.

— Още днес ли трябва да тръгна?

— Непременно, Анри; ти сам разбираш, ние не можем да чакаме повече.

— Колко души ще отделиш под мое разпореждане?

— Най-много — сто: не мога да отслабя своята позиция. Но ми дай честна дума, че ще встъпиш в бой само ако силите на противника бъдат равни на твоите или те превъзхождат незначително.

— Кълна се!

— Отлично! От коя част ще вземеш хора?

— Позволи ми да взема ескадрона на ониските кавалеристи — сред тях имам много приятели. Кога да тръгна?

— Незабавно. Разпореди се да се раздадат на хората дажби за един ден, на конете — за два дни. Запомни, искам да получа сведения, колкото е възможно по-бързо и от сигурни източници.

— Тръгвам, братко! Няма ли да имаш някакви поверителни поръчения?

— Не разгласявай за гибелта на херцога; нека мислят, че е при мен в лагера. Преувеличавай количеството на моята войска; ако въпреки очакването, намерите тялото на херцога, окажете му полагаемите му се почести: макар и да бе лош човек и посредствен пълководец, той все пак принадлежеше на царското семейство; разпореди се тялото да бъде положено в дъбов ковчег и ще изпратим тленните му останки в Сен-Дени за погребение в гробницата на френските крале.

Анри понечи да целуне ръката на по-големия си брат, но той нежно го прегърна.

— Още веднъж ми обещай, Анри — каза адмиралът, — че това разузнаване не е хитрост, към която прибягваш, за да паднеш доблестно в бой.

— Братко, имах такава мисъл, когато тръгвах при тебе във Фландрия; но сега, кълна ти се, се отказах от нея.

Младите мъже се прегърнаха отново и се разделиха, но още неведнъж се обръщаха, за да си разменят поздрави и усмивки.