Александър Дюма
Четиридесет и петимата (80)

Глава 15

Как след получените вести от юга Анри получи и вести от севера

Кралят изпадна в такъв бяс, че едва успя да изчете писмото.

Докато вникваше в латинския на Беарнеца, Шико стоеше пред голямото венецианско огледало и се любуваше на себе си с походното снаряжение. Наистина никога преди не бе изглеждал така висок, защото почти оплешивялата му вече глава бе увенчана с островръх шлем, подобен на чудноватите немски шлемове, които се изработваха в Трир и Майнц; сега се зае да облича върху износения си мундир късата пътна ризница, която преди закуската бе оставил на бюфета; плюс това се радваше на звъна на шпорите, които можеха единствено да разпорят търбуха на коня.

— Предателство! — възкликна Анри, след като прочете писмото. — Беарнеца имал готов план, без изобщо да съм подозирал.

— Сине мой — възрази Шико, — нали знаеш поговорката да се пазиш от тихата вода.

— Върви по дяволите с твоите поговорки.

Шико веднага се запъти към вратата, сякаш да изпълни нареждането.

— Не, остани.

Шико спря.

— Каор е превзет — продължи Анри прекъснатата си реплика.

— Да, и доста хитро.

— Значи Беарнеца има пълководци, инженери?

— Нищо няма — прекъсна го Шико, — прекалено е беден. Всичко прави сам.

— И… сам се сражава? — попита Анри малко високомерно.

— Какво да ти кажа… Не мога да твърдя, че в пристъп на въодушевление веднага се хвърля в схватка — в никакъв случай. Той е от хората, дето преди да се топнат, опитват водата. После се хвърля безстрашно в битката — в пушилката и гърмежите той е в своята стихия като саламандра!

Кралят скочи и с големи крачки се заразхожда из стаята.

— Какъв позор за мен! — възкликна той. — Хората ще ми се присмиват, ще съчиняват издевателски песнички. Тези нехранимайковци гасконците са големи присмехулници; просто ги виждам как се подхилкват и весело надуват пискливите си гайди. Слава Богу, че реших да пратя на Франсоа подкрепата, за която толкова ме беше молил. Антверпен ще ми замести Каор, Северът ще изкупи грешката, допусната на Юг.

— Амин! — поде Шико.

В същия момент вратата се отвори и придворният доложи:

— Граф дьо Бушаж.

— Казах ли ти, Шико! — възкликна Анри. — Ето че дойде и добрата вест!… Заповядайте, графе, заповядайте!

Придворният дръпна завесата и на вратата като в рамка се появи младият мъж, чието име току-що беше произнесено. Гледката можеше да се сравни само с портрет от Холбайн или Тициан.

Той пристъпи бавно към краля и в средата на салона коленичи.

— Все така си блед — каза му кралят, — все така мрачен. Моля те, приятелю, недей да ми съобщаваш добрите вести с толкова тъжен вид. По-скоро, Бушаж, казвай, жадувам да чуя твоя разказ. Идваш от Фландрия, нали?

— Да, ваше величество.

— Добре дошъл! Какви новини носиш от Антверпен?

— Принц Орански е владетелят на Антверпен, ваше величество.

— Не може да бъде! Нямаше ли брат ми да завземе Антверпен?

— Да, ваше величество, но сега се е насочил не натам, а към Шато Тиери.

— Напуснал е войската си?

— Войската вече не съществува, ваше величество.

— О! — изстена кралят; краката му се подкосиха и той се свлече на креслото. — А Жоайоз?

— По време на битката брат ми проявил чудеса на храброст, след това събра малкото останали живи и от тях формира охрана за херцог д’Анжу.

— Разгромени! — пошепна кралят. Изведнъж в очите му пламна странна искра. Той попита: — И така, брат ми завинаги е загубил Фландрия, така ли?

— Боя се, че да, ваше величество.

Челото на краля започна да се прояснява.

— Горкият Франсоа — каза той, — никак не му върви с короните. Не сполучи с наварската корона; опита се да посегне към английската; за малко да завладее фламандската — обзалагам се, Бушаж, той никога няма да стане крал! Горкият ми брат, толкова го желае… Колко французи са пленени?

— Към две хиляди.

— Колко са загиналите?

— Поне още толкова. Сред тях е и господин дьо Сент-Енян.

— Нима злочестият Сент-Енян е загинал?

— Удави се.

— Удавил се е? Как стана това? В Шелда ли сте се хвърляли?

— Точно обратното: Шелда се хвърли върху нас. — И графът обстойно разказа на краля за битката и наводнението.

След като го изслуша докрай, кралят отиде в съседната молитвена зала, падна на колене и се помоли. Когато след минута се върна, изглеждаше съвсем спокоен.

— Да се надяваме, че съм приел вашите новини, както подобава на крал. Вземете и вие пример от мен, графе, и щом, слава Богу, вашият брат, както и моят, се е спасил, бъдете малко по-ведър. Каква награда искаш за заслугите си, дьо Бушаж? Кажи?

— Ваше величество — отговори младежът и поклати отрицателно глава, — нямам никакви заслуги.

— Не е така — нали брат ти има заслуги?

— Заслугите му са огромни, ваше величество!

— Затова, дьо Бушаж, твърдо съм решил да разпростра благодеянията си върху двама ви и като постъпвам така, просто взимам пример от Господа, който явно ви покровителствува. Освен това следвам примера на големите държавници от миналото, които винаги са постъпвали изключително умно, а те всеки път са награждавали онзи, който им носи лошите новини.

— Не е точно така — намеси се Шико, — знам случаи, когато приносителите на лошите вести са били обезглавявани.

— Възможно е — величествено отговори Анри, — обаче на Варон^[1] Сенатът изказва благодарност.

— Говориш за републиканците. Валоа, Валоа, злочестините те изпълват със смирение.

— Та чакам да кажеш, дьо Бушаж, какво е твоето желание.

— Щом ваше величество толкова любезно говори с мен, ще се осмеля да се възползувам от вашата добрина; уморих се да живея, господарю, обаче не смея да сложа край на живота си, защото Бог го забранява.

Шико вдигна глава и с интерес погледна красивия, храбър и богат кралски приближен, в чийто глас тътнеше безкрайно отчаяние.

— Ваше величество — продължи графът с непреклонна твърдост, — искам изцяло да се посветя на Оногова, който е господар на всички щастливци, но същевременно е и утешител на нещастните, и затова ви моля, помогнете ми час по-скоро да стана монах.

Неуморният присмехулник Шико наостри слух. Дори той остана поразен от тази възвишена скръб.

Кралят също почувствува, че сърцето му се къса.

— Всичко разбирам, момчето ми — каза той, — искаш да се затвориш в манастир, плашат те отредените ти изпитания.

— Не ме плашат отредените ми изпитания, ваше величество. Обаче искам преградата, която трябва завинаги да ме отдели от светския живот и която според църковните канони трябва да се създава постепенно, да се яви пред мен веднага сякаш изпод земята.

— Горкият — промълви кралят, — струва ми се, той ще стане истински праведник, нали, Шико?

Шико не отговори. Дьо Бушаж продължи:

— Както разбирате, ваше величество, най-жестоката съпротива ще бъде от страна на близките ми; брат ми, кардиналът, толкова милосърден и наред с това тъй свързан с всичко светско, ще ми създава всячески пречки под предлог, че Рим налага определени периоди за различните степени на послушничеството. А тъкмо в това, ваше величество, вие сте всемогъщ. Обещахте да изпълните желанието ми — моля ви, осигурете ми от Рим разрешение да бъда освободен от послушничеството.

Кралят се опомни от размислите си и с усмивка протегна ръка на дьо Бушаж:

— Ще изпълня молбата ти, синко. Искаш да служиш на Бога — похвално. Той е по-добър господар от мен.

— Няма що, прекрасен комплимент за Всевишния! — изсъска Шико.

— Ощастливихте ме, ваше величество! — възкликна дьо Бушаж и целуна ръка на краля с такава радост, сякаш онзи го беше направил пер или маршал на Франция.

— Имаш честната ми дума на крал и благородник — отговори Анри.

На устните на дьо Бушаж се появи възторжена усмивка и той се оттегли с почтителен поклон.

— Какъв щастливец! — възкликна Анри.

— Хубава работа — учуди се Шико. — Нямаш причини да му завиждаш, той е по-жалък от теб самия.

— Защо не искаш да разбереш, Шико, той ще стане монах и ще се посвети на Бога.

— Че кой, по дяволите, ти пречи да направиш същото? Познавам един кардинал, той ще те обсипе с всички привилегии, които пожелаеш. Кардинал дьо Гиз.

— Шико!

— Ако те тревожи самата церемония — изборът на тонзурата е доста деликатен момент — то най-прелестните ръчици в света, въоръжени с ножица от чисто злато, кълна се в честта си, ще ти дарят тази символична украса.

— Значи — прелестни ръчици?

— Надявам се, не би си позволил да охулиш ръчичките на херцогиня дьо Монпансьо. Колко си строг, кралю! Колко си придирчив към прекрасните дами, твои поданички!

Кралят се намръщи и прекара по челото ръката си не по-малко бяла от онази, за която ставаше дума, само че разтреперана.

— Но да оставим всичко това — продължи Шико — и да се върнем към темата, която засяга лично мен.

Кралят направи жест, който можеше да изразява и безразличие, и съгласие.

Шико се олюля на стола и предпазливо се огледа.

— Кажи ми, синко — тихо започна той, — дали Жоайоз заминаха за Фландрия просто така?

— Преди всичко какво означава за теб „просто така“?

— Ами това, че двамата братя, от които единият мисли само за удоволствия, а другият е потънал в скръб, едва ли биха могли да напуснат Париж без много шум.

— И какво?

— Оттук следва, че първият им приятел трябва да е в течение относно тяхното заминаване.

— Разбира се, че съм в течение.

— В такъв случай, Анри, да си чувал… — Шико спря.

— Какво?

— Че те, да речем, са натупали някаква много важна персона?

— Не съм чувал нищо подобно.

— Че са нахълтали в чужда къща и са отмъкнали някаква жена?

— Нищо не знам.

— С една дума, нямат ли някоя такава проява, че слухът да стигне и до теб?

— Повярвай, не.

Толкова по-добре — рече Шико и въздъхна с облекчение.

— Знаеш ли, ти ставаш лош.

— Пребиваването в гроба смекчи нрава ми, велики кралю, а от общуването с теб ставам груб.

— Ставате непоносим, Шико, и съм склонен да ви припиша честолюбиви намерения.

— Как така: честолюбиви намерения? На мене? Анри, сине мой; преди беше само глуповат, а сега изглеждаш направо безумен — все пак крачка напред.

— Аз пък ви казвам, господин Шико, че вие целите да отстраните от мен най-верните ми слуги, като им приписвате замисли, каквито те нямат, и престъпления, за които и през ум не им минава. Искате изцяло да ме обсебите.

— Да те обсебя? Аз! — възкликна Шико. — Защо? Опазил ме Бог, да си докарам на главата такава беля! Bone Deus! Да не говорим, че е прекалено трудно човек да те изхрани! Не, не, за нищо на света!

— Хм-хм! — измърмори кралят.

— Я ми обясни откъде ги раждаш тези налудничави мисли?

— Отначало доста студено се отнесохте към моите похвални думи за нашия стар приятел дон Модест, на когото сте много задължен…

— Много съм задължен на дон Модест ли? Интересно, ужасно интересно! Друго?

— Нататък се опитахте да очерните братята Жоайоз, най-преданите ми приятели.

— Не споря.

— И накрая си показахте ноктите срещу фамилия дьо Гиз.

— Нима и тях дори си обикнал? Изглежда, днес имаш благоприятен ден и всички ти харесват.

— Не, тях не ги обичам. Но в настоящия момент те кротуват и не ни създават никакви неприятности. Те със свирепите си погледи и дългите си шпаги са ми сторили много по-малко злини, отколкото мнозина други; приличат ми… да ти кажа ли на какво?

— Кажи, направи ми това удоволствие — нали знаеш, сравненията ти са невероятно сполучливи.

— Те ми приличат на онези щуки, дето се пускат в езерото да преследват едрите риби и така да не ги оставят много да затлъстеят, обаче зъбите на щуките не са достатъчно остри, та да прегризят люспите на едрите риби.

— Ах, Анри, сине мой, колко си находчив!

— А твоят Беарнец мяучи като котка и хапе като тигър.

— Не може да бъде! — възкликна Шико. — Валоа хвали фамилия дьо Гиз. Продължавай, сине мой, продължавай, на прав път си. Незабавно се разведи и се ожени за госпожа дьо Монпансьо. Нали навремето беше лудо влюбена в теб.

Анри се поизпъчи.

— Така е — отговори той, — само че бях зает на друго място — оттам и всичките й заплахи.

С тези думи Анри оправи обърнатата по италианска мода яка на куртката си.

На вратата се подаде Намбю и рече:

— Човек на дьо Гиз, изпратен до ваше величество.

— Да влезе, добре дошъл.

И в залата веднага влезе капитан от кавалерийски полк в походна униформа и поздрави краля.