Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Quarante-Cinq, (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, София, 1991

Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991

Редактор Иван Тотоманов

Художник Петър Добрев

Технически редактор Георги Кожухаров

Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова

ISBN 954–404–001–3

 

Александр Дюма. Сорок пять

„Художественная литература“, М., 1979

История

  1. — Добавяне

Глава 32

За това, как се извършва подготовката за битка

Лагерът на новопоявилия се херцог на Брабант се бе разпрострял по двата бряга на Шелда. Армията бе добре дисциплинирана, но в нейните редове цареше съвсем разбираемо вълнение.

То бе предизвикано от обстоятелството, че на страната на херцог д’Анжу се сражаваха много калвинисти, присъединили се към него не толкова от симпатия към особата му, а от желание да ядосат колкото се може по-силно испанците и още повече френските и английските католици. Следователно честолюбието, а не убедеността или предаността, бе подтикнало тези хора да воюват; чувствуваше се, че веднага след завършване на похода те ще напуснат пълководеца или ще му поставят свои условия.

Другата страна, т.е. неприятелят, се ръководеше от твърди, ясни принципи, от напълно определена цел, а честолюбието и злобата липсваха.

Антверпен не отхвърляше Франсоа, но сигурен в храбростта и бойния опит на своите жители си оставяше правото да изчака. Освен това антверпенците знаеха, че само да протегнат ръка и освен херцог дьо Гиз, наблюдаващ внимателно от Лотарингия хода на събитията, ще намерят в Люксембург Александър Фарнезе. Защо да не се възползуват от подкрепата на Испания против херцог д’Анжу така, както по-рано бяха призовали херцога на помощ срещу Испания? А вече, след като с помощта на Испания бъде даден отпор на херцог д’Анжу, може да се разчистят и сметките с Испания.

Републиканците се опираха на велика сила — железния здрав разум.

Но изведнъж те видяха, че в устието на Шелда се появява флот, и научиха, че този флот е доведен от най-главния адмирал на Франция в помощ на врага им.

Откакто херцог д’Анжу обсади Антверпен, той, естествено, се превърна във враг на неговите жители.

Научавайки за пристигането на Жоайоз, калвинистите на херцог д’Анжу направиха почти толкова кисели физиономии, колкото и самите фламандци. Калвинистите бяха твърде храбри, но и твърде ревниво пазеха своята воинска слава. Те бяха доста сговорчиви в паричните въпроси, но не можеха да търпят, когато други се опитваха да оберат лаврите им и на всичко отгоре с тези шпаги, които през Вартоломеевата нощ умъртвиха толкова много хугеноти.

Ето как същата вечер, когато пристигна флотът, започнаха безкрайни спорове, които продължиха с голям шум през следващите два дни.

Всеки ден антверпенците виждаха от крепостните стени по десет-дванадесет дуела между католици и хугеноти. Жертвите от тези дуели, които приемаше реката, бяха значително повече от хората, които французите биха загубили при схватка с неприятеля.

Във всички стълкновения Франсоа играеше ролята на помирител, което беше съпроводено от огромни трудности. По отношение на френските хугеноти той пое определени задължения. Да позволи да бъдат оскърбявани, означаваше да се лиши от моралната подкрепа на фламандските хугеноти, които биха могли да направят на французите важни услуги в Антверпен.

От друга страна — да дразни католиците, изпратени от краля, би означавало за херцог д’Анжу да допусне не само политически гаф, но и да опетни своето име.

Пристигането на това мощно подкрепление, на което не бе разчитал и самият херцог, предизвика объркване сред испанците и докара семейство Гиз до състояние на неописуема ярост. Необходимостта всички партии в лагера пред Антверпен да се съобразяват една с друга се отразяваше пагубно на дисциплината.

Жоайоз не беше спокоен сред всички тези хора, ръководени от толкова различни чувства. Той съзнаваше смътно, че времето на успехите е отминало. Във въздуха се носеше предчувствие за огромна несполука и младият адмирал, ленив като истински придворен и честолюбив като истински военачалник, горчиво съжаляваше, че е пристигнал от толкова далеч, за да сподели поражението.

Той мислеше и говореше искрено, че решението да се обсади Антверпен е голяма грешка на херцог д’Анжу. Принц Орански, който бе дал този коварен съвет, изчезна веднага, след като съветът бе последван, и никой не знаеше, къде се бе дянал. Неговите войски бяха гарнизонът на Антверпен, той бе обещал да подкрепи херцог д’Анжу, а в същото време не се чуваше нищо за някакви разпри между войниците на Вилхелм и жителите на града.

Като възразяваше срещу обсадата, Жоайоз наблягаше особено на това, че Антверпен по своето значение е почти столица. Да превземе голям град със съгласието на жителите би било без съмнение значителен успех, но да завладее с щурм втората столица на бъдещата си държава би означавало за херцог д’Анжу да загуби благоразположението на фламандците.

Жоайоз излагаше своето мнение в палатката на херцога през същата тази нощ, за която разказваме на читателя.

Докато пълководците се съвещаваха, херцогът седеше или по-точно лежеше в едно много удобно кресло, което при желание можеше да се превърне в диван, и слушаше съвсем не съветите на главния адмирал на Франция, а шепота на музиканта Орили, който обикновено му свиреше на лютня.

Със своето подло угодничество, със своето гнусно ласкателство, с готовността си да оказва най-позорни услуги Орили от отдавна бе спечелил разположението на херцога.

Като свиреше на лютня, изпълняваше умело всякакви поръчения, съобщаваше най-подробни сведения за придворните и техните интриги и накрая, като улавяше с учудваща ловкост в мрежите си всяка набелязана от херцога жертва, Орили натрупа огромно състояние, за което се бе погрижил в случай, че изпадне в немилост. Пред света той си оставаше същият беден музикант, който се трепеше за всяко екю и като славей пееше, за да не умре от глад.

Този човек имаше огромно влияние именно защото то бе скрито.

Като забеляза, че музикантът пречи да се чуят важните стратегически съображения и отвлича вниманието на херцога, Жоайоз рязко прекъсна речта си. Недоволството на новопристигналия не се изплъзна от вниманието на Франсоа, който в действителност не бе пропуснал нито дума от казаното от Жоайоз. Той тутакси попита:

— Какво ви е адмирале?

— Нищо, монсеньор. Аз чакам кога ще се освободи ваша светлост, за да ме изслуша.

— Та аз ви слушам, Жоайоз, слушам ви — засмя се херцогът. — Очевидно вие, парижаните, си въобразявате, че аз, като се сражавам във Фландрия, съвсем съм затъпял, щом толкова бързо решихте, че не мога да слушам двама души едновременно. А нали Цезар е диктувал по седем писма наведнъж!

— Монсеньор — отговори Жоайоз и хвърли на бедния музикант поглед, под който той сведе глава с престорено смирение както обикновено, — аз не съм певец и следователно, когато говоря, не се нуждая от акомпанимент.

— Добре, добре! Спрете, Орили!… И така — продължи Франсоа, — вие, Жоайоз, не одобрявате моето решение да завладея Антверпен с щурм?

— Не, монсеньор.

— Но този план бе одобрен от военния съвет!

— Затова и моите думи са така предпазливи, защото говоря след толкова опитни пълководци.

И Жоайоз според дворцовия обичай се поклони на всички страни.

Някои от командирите веднага изразиха съгласието си с адмирала, други премълчаха, но показаха своето одобрение със знаци.

— Граф дьо Сент-Енян — обърна се херцогът към един от най-смелите си военачалници, — вие нали не споделяте мнението на господин дьо Жоайоз?

— Напротив, ваше височество, споделям го.

— Така! А аз, като видях вашата гримаса, си помислих…

Всички се разсмяха. Жоайоз побледня; а Сент-Енян почервеня.

— Ако граф дьо Сент-Енян — каза Жоайоз — има навика да изразява мнението си по този начин, това означава, че не е достатъчно учтив събеседник. Това е всичко.

— Господин дьо Жоайоз — развълнува се дьо Сент-Енян, — негово височество без право ми натяква моето обезобразяване, което получих, докато му служех. При щурма на Като-Камбрези бях ранен с пика в главата и оттогава получавам нервни тикове. Те са причина за гримасите, за които негово височество се сърди… Но това, което казах сега, господин дьо Жоайоз, не е извинение, а обяснение — гордо завърши графът, обръщайки се с лице към адмирала.

— Не, господине — каза Жоайоз и му подаде ръка. — Това е упрек от ваша страна, и то напълно справедлив.

— За какво би могъл да ви упрекне Сент-Енян, господин дьо Жоайоз? Та нали той въобще не ви познава?

— За това, че макар и за минута можах да си въобразя, че господин дьо Сент-Енян е толкова слабо привързан към ваше височество, та ви е дал съвет да превземете Антверпен с щурм.

— Но трябва най-после — възкликна херцогът — да се определи моето положение в тази страна! Аз съм херцог на Брабант и граф на Фландрия по име и следователно именно аз трябва да заповядвам тук! Мълчаливия, който се крие неизвестно къде, ми обещаваше кралска власт. Къде е тя? В Антверпен? А Мълчаливия къде е? Вероятно също в Антверпен. Значи трябва да се превземе Антверпен, тогава ще знаем какво да правим по-нататък.

— Ах, монсеньор, кой ви даде съвета да щурмувате Антверпен? Принц Орански, който се скри в същата минута, когато трябваше да се тръгне на поход; принц Орански, който, като предостави на ваше височество възможността да се назове херцог на Брабант, запази за себе си управлението на херцогството. Монсеньор, до този момент вие, следвайки съветите на принц Орански, само настроихте фламандците срещу себе си. Щом претърпите поражение — всички тези, които сега не смеят да ви погледнат в очите, ще ви подгонят като страхливи псета.

— Как! Вие смятате, че могат да ме победят тези търговци на вълна, тези пивовари?

— Тези търговци на вълна и пивовари причиниха много неприятности на крал Филип Валоа, на император Карл V и на крал Филип II — трима владетели от династии, достатъчно славни, та сравнението с тях да бъде достатъчно ласкателно за вас, ваше височество.

— Ще рече, вие се страхувате от поражение?

— Да, монсеньор.

— Нека да бъде така, но аз не ще отстъпя!

— Ваше височество ще постъпи така, както реши — каза Жоайоз с поклон, — и ние от своя страна ще постъпим така, както вие заповядате.

— Това не е отговор, херцоже.

— И все пак това е единственият отговор, който мога да дам на ваше височество.

— Е, тогава докажете ми, че греша. Ще се радвам много, ако ме разубедите.

— Монсеньор, погледнете армията на принц Орански — тя беше ваша, нали така? И какво? Сега, вместо да бъде редом с вашите войски пред Антверпен, тя е в Антверпен. Вижте Мълчаливия, както вие сам го наричате: той беше наш приятел и ваш съветник, а сега вие сам сте убеден, че той се превърна във ваш неприятел. Погледнете фламандците — когато бяхте във Фландрия, те при вашето приближаване вдигаха знамена по къщите и лодките си; сега, щом ви забележат, затварят градските порти и насочват срещу вас дулата на оръдията. Все едно, че сте херцог Алба. Така че аз заявявам пред вас — фламандците и холандците, Антверпен и принц Орански само чакат случай да се обединят срещу вас и ще го направят в същата минута, в която вие дадете заповед на началника на вашата артилерия да открие огън.

— Е, какво — отговори херцог д’Анжу, — следователно ние с един удар ще победим Антверпен и Орански, фламандците и холандците.

— Не, монсеньор, защото вие имате точно толкова хора, колкото са нужни, за да щурмувате Антверпен при условие, че ще имаме работа само с неговите жители, докато в действителност вие ще бъдете нападнат от Мълчаливия без никакво предупреждение.

— И така, вие упорито държите на своето мнение?

— Кое по-точно?

— Че ще бъдем разбити.

— Неминуемо!

— Е, какво! Това лесно може да се избегне поне лично, от вас. Господин дьо Жоайоз — продължи хапливо херцогът, — моят брат ви е изпратил тук, за да ме подкрепите. Няма да ви търсят отговорност, ако ви освободя и заявя, че не се нуждая от помощ.

— Вие, ваше височество, можете да ме освободите — каза Жоайоз, — но да се съглася на такова нещо в навечерието на боя, би било позор за мен.

Продължителни възгласи на одобрение се разнесоха в отговор. Херцогът разбра, че е отишъл твърде далеч.

— Любезни ми адмирале — каза той, като стана от своето ложе и прегърна младия мъж, — вие не искате да ме разберете. Грешката вече е сторена — трябва ли да я задълбочаваме? Сега ние стоим лице срещу лице с въоръжени хора, оспорващи ни това, което сами ни бяха предложили. Нима желаете да им отстъпя? Тогава те утре град след град ще отнемат всичко, което завоювах. Не, мечът е изваден — трябва да се действува с него, иначе те ще ни сразят.

— Щом ваше височество разсъждава така — отговори Жоайоз, — аз няма да кажа повече нито дума. Аз съм тук, за да ви се подчинявам, монсеньор, и повярвайте ми, ще тръгна с радост след вас, където и да ме поведете — към гибел или към победа. Обаче… но не, монсеньор…

— Какво има?

— Мога да кажа това само на вас, монсеньор.

Всички присъствуващи станаха и се оттеглиха навътре в просторната палатка на херцога.

— Говорете — каза той.

— Монсеньор, херцог дьо Гиз се опита да организира вашето убийство. Салсед не призна това на ешафода, но го потвърди на уреда за измъчване. Така че Лотарингеца, който играеше много важна роля в тази работа, ще бъде безкрайно радостен, ако благодарение на неговите интриги ни разбият при Антверпен и ако — кой знае? — в тази битка, без никакви разходи за Лотарингия, загине един потомък от френската кралска династия, за чиято смърт Гиз бе обещал на Салсед такова щедро възнаграждение. Прочетете историята на Фландрия, монсеньор, и ще разберете, че за фламандците е традиция да подхранват своята земя с кръвта на най-прославените владетели на Франция и най-благородните й рицари.

Херцогът поклати глава.

— Добре, Жоайоз — каза той, — ако се наложи, аз ще доставя на проклетия Лотарингец радостта да ме види мъртъв, но не и насладата да ме види да бягам. Аз жадувам за слава, Жоайоз, нали съм последният в своята династия и трябва да спечеля още много сражения.

След това херцогът, обръщайки се към сановниците, които по желание на адмирала се бяха оттеглили в дъното на палатката, промълви:

— Господа, щурмът не се отменя. Дъждът престана, тази нощ — на бой!

Жоайоз се поклони и каза:

— Благоволете, монсеньор, да изложите подробно вашите заповеди. Ние ги чакаме.

— Вие, господин дьо Жоайоз, разполагате с осем кораба, без да се смята адмиралската галера, нали така?

— Да, монсеньор.

— Вие ще пробиете отбранителната линия — да се направи това няма да бъде трудно, в пристанището си антверпенците имат само търговски кораби. След това вашите кораби ще спуснат двойна котва срещу крайбрежната улица. Ако бъде оказана съпротива, ще откриете убийствен огън по града и в същото време ще опитате да направите десант с вашите хиляда и петстотин моряци. Аз ще разделя сухопътната армия на две части: едната ще командва граф дьо Сент-Енян, а другата — аз. При първия оръдеен изстрел двете колони внезапно ще започнат щурм. Конницата ще остане в резерв, за да прикрие в случай на неуспех отстъплението на отхвърлената колона. Без съмнение една от тези три атаки ще сполучи. Отрядът, който превземе първи крепостната стена, ще изстреля ракета, за да сплоти около себе си останалите отряди.

Всички присъствуващи се поклониха на принца, изразявайки своето съгласие.

— А сега, господа — каза херцогът, — стига думи! Трябва незабавно да се събудят войниците и като се спазва редът, да се качат на корабите. Никаква светлина, никакъв изстрел не трябва да разкрият нашите намерения! Тръгвайте, господа, и успех! Щастието, което ни съпътствуваше до този момент, не ще се побои да премине заедно с нас Шелда!

Пълководците напуснаха палатката на херцога и дадоха необходимите заповеди.

Скоро целият този разтревожен хорски мравуняк зашумя глухо, но човек можеше да си помисли, че вятърът лудува в безкрайните тръстикови полета и високата трева.

Адмиралът се върна на своя кораб.