Александър Дюма
Четиридесет и петимата (35)

Глава 3

Четирите вятъра

На своя нов кон Шико стигна до Фонтенбло, където пренощува, направи на следващия ден завой надясно и стигна до малкото селце Оржевал. Искаше му се да измине през този ден още няколко левги, но конят му започна да се препъва, затова се наложи да спре в една странноприемница.

През време на пътуването неговият проницателен поглед не видя нищо подозрително.

Хората, колите, заставите изглеждаха еднакво безобидни. И въпреки че всичко беше спокойно, Шико не се чувстваше в безопасност. Читателите знаят, че той наистина не трябваше да се доверява на външното спокойствие.

Преди да си легне да спи и да остави в конюшнята коня си, той пожела да разгледа внимателно къщата.

Показаха му великолепни стаи с по три и четири врати, което според него беше прекалено много, пък и тези врати не се заключваха достатъчно добре.

Съдържателят току-що беше ремонтирал един голям килер, който имаше само един изход към стълбите. Шико веднага хареса този килер и заповяда да поставят в него кревата му.

Той опита няколко пъти ключалките и резетата и доволен от това, че те са достатъчно здрави, вечеря, съблече се и остави дрехите си на стола.

Но за по-голяма сигурност, преди да легне да спи, Шико извади от джоба си кесията или по-точно торбата с парите и я сложи заедно с шпагата си под възглавницата.

След това той три пъти повтори наум писмото.

Масата можеше да послужи като втора отбранителна линия, но все пак той вдигна шкафа и го премести точно пред вратата.

И така, между него и евентуалното нападение стояха вратата, шкафът и масата.

Странноприемницата изглеждаше необитаема. Съдържателят имаше добродушно лице. През цялата вечер духаше такъв вятър, че съседните дървета високо скърцаха, но този звук можеше да се стори ласкав и приветлив на добре завилия се пътешественик в топлата постеля.

Като приключи подготовката си за отбрана, Шико с наслаждение се изтегна. Трябва да кажем, че постелята беше мека и удобна — за балдахин служеха широки зелени завеси, а дебелият пухен дюшек приятно топлеше уморения пътник.

Шико вечеря по рецептата на Хипократ, тоест много скромно, и изпи само една бутилка вино. По цялото му тяло се разля онова блажено усещане, което идва от пълния стомах, заменящ сърцето на много така наречени порядъчни хора.

Той реши да почете преди сън много интересната и съвсем нова книга, принадлежаща на перото на кмета на град Бордо Монтен^[1].

Съчинението беше напечатано в Бордо тъкмо през 1581 година и се състоеше от двете първи части на книгата, станала известна впоследствие под името „Опити“.

Шико много ценеше това съчинение и го беше взел със себе си при заминаването от Париж. Той се познаваше лично с Монтен и с удоволствие употребяваше „Опити“-те вместо молитвеник.

И все пак на осмата глава той заспа дълбоко.

Лампата продължаваше да свети, подпряната с шкафа и масата врата продължаваше да бъде затворена, шпагата и парите продължаваха да бъдат под възглавницата. Самият Архангел Михаил би спал като Шико, без да мисли за дявола, та дори ако той в образа на лъв заръмжи пред вратата му.

Вече казахме, че навън духаше силен вятър и свистенето му някак странно разклащаше въздуха. Впрочем, вятърът умее да имитира човешки глас или по-точно великолепно да го пародира — той ту хленчи като плачещо дете, ту ръмжи като разгневен мъж, който се кара с жена си.

Шико добре знаеше какво значи буря, дори му беше по-спокойно при този шум. Той се бореше успешно с проявите на лошото есенно време — със студа при помощта на юргана, с вятъра — като го заглушаваше с хъркане. И въпреки това през сън му се стори, че бурята се засилва.

Внезапен порив на вятъра разтърси вратата с непобедима сила, дръпна резетата, разтвори вратата, обърна и загаси лампата, и счупи масата.

Колкото и дълбоко да спеше Шико, винаги при събуждане запазваше присъствие на духа. И сега, като се събуди, той се промъкна зад кревата, бързо взе с лявата ръка торбичката с парите, а с дясната стисна дръжката на шпагата.

Шико се взря — непрогледна тъмнина. Тогава той наостри уши и му се стори, че в тъмнината буквално свирепстват четири вятъра, а на пода се търкалят столове, които се удрят един в друг и закачат другите мебели.

Сред целия този грохот на Шико му се стори, че четирите вятъра, които вилнееха из стаята, са от плът и кръв, че той има работа е Евър, Нот, Аквилон и Борей, с техните дебели бузи и особено с техните дебели крака.

Шико разбираше, че с олимпийските богове нищо не може да се направи и се примири, седнал в ъгъла зад кревата, като сина на Ойлей след един от неговите пристъпи на ярост, както пише Омир^[2].

Но след като най-ужасяващият грохот, който някога е разкъсвал човешкия слух, продължи няколко минути, Шико се възползва от затишието и завика с всичка сила:

— Помощ!

Най-после стихиите се успокоиха, сякаш Нептун лично произнесе знаменитото: „Quos ego!“^[3]. Евър, Нот, Борей и Аквилон явно отстъпиха и се появи съдържателят с фенер в ръка.

Стаята имаше твърде плачевен вид и напомняше полесражение. Зад огромния шкаф, съборен върху счупената маса, висеше откъснатата от пантите врата, столовете се търкаляха с краката нагоре, фаянсовите съдове бяха счупени върху плочките на пода.

— О, но тук при вас е същински ад! — възкликна Шико, като позна съдържателя при светлината на фенера.

— Какво се е случило, господине? — възкликна съдържателят, видял настъпилите разрушения. И той издигна към небето ръцете си, а следователно и фенера.

— Колко демони живеят у вас, мили приятелю? — изръмжа Шико.

— О, Исусе! Какво лошо време! — отговори съдържателят със същия патетичен жест.

— Какво става тук, резетата ли не държат? — продължи Шико. — Или къщата ви е построена от картон? По-добре да се махна оттук!

И Шико излезе от своя ъгъл зад кревата с шпага в ръка.

— А дрехите ми? — възкликна той. — Къде са ми дрехите? Те бяха тук, на този стол!

— Скъпи господине — простодушно каза съдържателят, — ако вашите дрехи са били тук, те трябва да са тук и сега.

— Как така, „ако са били“? Да не искате да кажете, че съм пристигнал в този вид?

И Шико напразно се опита да се загърне с тънката си риза.

— Боже мой! — отговори съдържателят, който трудно можеше да възрази нещо на подобен аргумент. — Разбира се, вие бяхте облечен!

— Добре, че признавате поне това.

— Но вятърът е разхвърлял всичко.

— И все пак, приятелю мой — отговори Шико, — вслушайте се в гласа на разума. Ако вятърът връхлети някъде, а явно е, че той е връхлетял вътре, щом е причинил такъв разгром…

— Несъмнено.

— Та значи, ако вятърът беше нахлул вътре, то би донесъл тук чужди дрехи, а не би отнесъл моите неизвестно къде.

— Май че е така. И все пак виждаме доказателства за противното.

— Друже — попита Шико и внимателно огледа пода, — а откъде дойде при мен този вятър?

— От север, господине, от север.

— Е, значи той е вървял в калта. Виждате ли следите по пода?

И Шико показа пресните следи от кални ботуши.

Съдържателят пребледня.

— Та ето какво, скъпи мой — каза Шико, — разрешете ми да ви дам един съвет — внимателно следете ветровете, които нахлуват в странноприемниците, проникват в стаите, откъсват вратите от пантите и отлитат обратно, като отмъкват със себе си дрехите на пътешествениците.

Съдържателят отстъпи към изхода за коридора. После, като почувства, че отстъплението му е осигурено, попита:

— Как смеете да ме наричате крадец?

В тона, с който бяха изречени тези думи, се чувстваше заплаха.

— Наричам ви крадец, защото вие трябва да отговаряте за откраднатите ми вещи.

И като майстор фехтовач, който проверява противника си, Шико направи заплашителен жест.

— Хей! Хей! — извика съдържателят. — При мен!

В отговор на този зов на стълбите се появиха четирима души, въоръжени със сопи.

— О, ето ги и тях — Евър, Нот и Аквилон и Борей — каза Шико. — Дявол да го вземе. Е, щом ми се предоставя възможност, трябва да освободя земята от северния вятър, трябва да направя тази услуга на човечеството и ще настъпи вечна пролет.

И Шико така бързо пристъпи напред с вдигната шпага към първия от нападателите, че ако той не бе отскочил назад с лекотата на истински син на Еол^[4] би бил прободен.

За беда той се подхлъзна и със страшен шум се изтъркаля по стълбите.

Това беше сигнал за останалите четирима, които изчезнаха зад стълбищната площадка с бързината на призраци, изчезващи зад театрална сцена.

Единият от тези юначаги обаче успя да прошепне нещо на съдържателя.

— Добре, добре — измърмори той и се обърна към Шико. — Ще се намерят вашите дрехи.

— Чудесно! Не бих искал да ходя гол, това е съвсем естествено.

Донесоха му дрехите, но те съвсем явно бяха скъсани на много места.

— Охо! — каза Шико. — Дяволски ветрове, ей Богу! Но всичко е върнато честно. Как можах да ви заподозра? Та вие имате такова честно лице!

Съдържателят на странноприемницата любезно се усмихна и попита:

— Сега вече ще легнете да спите, нали?

— Не, благодаря, наспах се вече.

— Но какво ще правите?

— Дайте ми, моля ви, фенера и аз отново ще се заема с четене — също така любезно отговори Шико.

Съдържателят му подаде фенера и излезе Шико отново подпря вратата с шкафа и легна в леглото.

Нощта премина спокойно. Вятърът утихна, сякаш шпагата на Шико беше пробила меховете, в които е бил скрит.

Призори пратеникът на краля поиска коня си, плати сметката си и замина, като си мърмореше под носа:

— Да видим какво ще стане довечера.