Александър Дюма
Четиридесет и петимата (84)

Глава 19

Съпругът и любовникът

Дълбоко вълнение обзе Шико, щом видя тихата улица на Августинците и скъпия на сърцето му дом с островръх покрив, стар балкон и олуци, украсени с муцуни на фантастични зверове.

Ключа от къщата си Шико криеше във вдлъбнатината при камъка под балкона. В онези времена всякакъв ключ независимо дали от ракла, или от шкаф по тегло и големина не се отличаваше от най-масивните ключове за вратите на днешните ни къщи; съответно ключовете от вратите бяха като днешните ключове на градовете.

Трябва да признаем, че докато търсеше опипом ключа, Шико изпита известна тревога. Обаче щом докосна студеното желязо, усети безподобна блажена радост.

Всичко беше наред и вътре в къщата, хилядата екю в дъбовото скривалище стояха непипнати.

Шико не беше стиснат — напротив: случваше се да пилее пари и да жертвува житейски благини в името на някоя идея, — с други думи постъпваше като всеки достоен човек. Но златото, този неизменен извор на наслада, отново вдигаше стойността си в очите му.

— По дяволите! — пошепна Шико, докато съзерцаваше своето съкровище. — Имам прекрасен съсед, който не само е запазил парите ми, но и не ги е докоснал. Длъжен съм да се отблагодаря на този достоен човек.

С тези думи затвори скривалището, отиде при прозореца и погледна отсрещната къща.

Тя му се стори все така унила, мрачна, защото такъв вид придобива в съзнанието ни всяка сграда, щом знаем, че е обиталище на тъгата.

„Още не е време за сън — помисли си Шико, — при това хората отсреща надали много спят.“

И с любезен израз на лицето той почука на отсрещната врата.

При повторното почукване вратата се отвори и в тъмното се показа човек.

— Благодаря и добър вечер — каза Шико и подаде ръка. — Току-що се върнах и се отбих да ви благодаря, приятелю.

— За какво говорите? — попита съседът и в гласа му се чу разочарование.

— Ох, сгрешил съм — рече Шико. — Когато заминавах, тук живееха други хора, но все пак, за Бога, аз ви познавам.

— И аз ви познавам — каза младият мъж.

— Вие сте господин виконт Ернотон дьо Карменж?

— А вие сте Сянката?

— Абсолютно вярно.

— Какво ще обичате, господине? — попита младият мъж с явно раздразнение.

— Бих искал да видя собственика на къщата.

— Аз съм.

— А предишният собственик?

— Преместил се е, както виждате.

— Къде?

— Не знам. Но за какво ви е този човек, господине?

Шико тъкмо да разкаже за какво му е, но навреме си спомни съвета, според който е по-добре човек да си затваря устата.

— Исках да го посетя, както е редно между съседи, нищо повече.

— Любезни господине — промълви Ернотон учтиво, но в същото време започна леко да притваря вратата, — много съжалявам, че не мога да ви дам по-точни сведения.

— Благодаря ви, господине ще ги потърся другаде.

— Но се радвам на възможността да подновя познанството си с вас. Довиждане.

— Още миг, господин дьо Карменж!

— Много съжалявам — възрази Ернотон, — но всеки момент очаквам да се почука на тази врата…

— Ясно, господине, всичко разбрах — каза Шико, — извинете за безпокойството, тръгвам си.

— Сбогом, драги господин Сянка.

— Сбогом, предостойни господин Ернотон.

Щом Шико направи стъпка назад, вратата моментално с трясък се затвори.

Той се ослуша дали мнителният младеж го чака да си тръгне, но чу, че Ернотон вече се качва по стълбите. Тогава Шико спокойно се прибра вкъщи с твърдото решение да не изпуска от очи новия съсед.

До този момент непрестанно угрижен от неясния смисъл на изречението от писмото на дьо Гиз, което гласеше: „Напълно одобрявам плана ви за Четиридесет и петимата…“ — сега той временно престана да мисли по този въпрос, погълнат от новите неразбории.

Шико реши, че появата на Ернотон в ролята на пълноправен господар на тайнствената къща, чиито обитатели внезапно бяха изчезнали, е повече от странна.

А и нали тъкмо за тях можеше да се отнася изречението от писмото на херцог дьо Гиз до херцог д’Анжу.

Такава случайност заслужаваше внимание, а Шико поначало вярваше в странните случайности.

Дори понякога в приятелски приказки развиваше някои остроумни теории на тази тема.

Ето една от тях.

Случайността е резервният фонд на Бога. Творецът прибягва до него само в най-важни моменти — особено сега, когато хората станаха така проницателни, че като наблюдават природата и изучават нейните закони, вече могат да предсказват бъдещето.

Наред с това Бог обича да обърква плановете на онези, които са твърде горделиви: някога е наказал хората с потоп, а в бъдеще ще ги накаже със световен пожар.

И така, Бог, казваме ние, по-точно казва Шико, обича да обърква плановете на горделивците с непонятни за тях явления, чиято намеса те не могат да предвидят.

Тази теория, подкрепена с убедителни аргументи, може да се развие в цял бляскав философски трактат. Но читателят, който подобно на Шико желае час по-скоро да разбере какво прави в тайнствената къща Карменж, ще ни е по-благодарен, ако прекъснем нишката на тези разсъждения.

И така, Шико си помисли, че появата на Ернотон в къщата, където живееше Реми, е много странна.

Първо, защото тези двамата не се познаваха помежду си, следователно са имали нужда от посредник.

Второ, къщата вероятно е била продадена на Ернотон, а той не можеше да има толкова пари.

„Вярно — каза си Шико и по-удобно се настани до олука, постоянния му наблюдателен пост, — младежът настоява, че очаквал някого и този някой несъмнено е жена. Тоест някой е харесал Ернотон, някой си е уредил среща с него и е наредил да му купят къщата. Ернотон — продължи да размишлява Шико — живее в двореца; явно тук е замесена придворна дама. Горкият! Ще го погълне тази бездна!“

В този миг откъм „Гордият рицар“ се появи носилка и гасконецът си забрави мисълта.

Носилката спря пред тайнствената къща. От нея слезе дама с воал и веднага хлътна в открехналата се врата.

— Нещастник — пошепна Шико. — Не съм сгрешил, наистина е чакал жена.

Мина близо час. Не се наемаме да гадаем какво си е мислил през това време Шико. Но изведнъж му се стори, че чува конски тропот.

И наистина след малко се показа конник, загърнат в плащ. Той спря насред улицата и се озърна.

Тогава забеляза носилката и слугите до нея.

Конникът се доближи до тях. Беше въоръжен.

Слугите не му позволиха да стигне до къщата, обаче той тихо им каза няколко думи и те почтително отстъпиха.

Неизвестният отиде до вратата и силно почука.

„По дяволите — си каза Шико. — Добре, че останах на наблюдателницата си… Предчувствието не ме излъга — тук нещо ще става. Ето го съпруга… Горкият Ернотон.“

Впрочем, онези май не смееха да отворят на непознатия.

— Отворете! — викна той.

— Отворете! Отворете! — повтаряха и слугите.

„Съпругът, разбира се — продължи разсъжденията си, Шико. — Заплашил е слугите и те са минали на негова страна. Горкият Ернотон! Ще му видят сметката! Трябва да се намеся: нали и той навремето ми помогна.“

Шико беше решителен и великодушен, освен това и много любопитен. Той грабна дългата си шпага и бързо се спусна надолу. Промуши се под балкона, скри се зад колоната и зачака.

Вратата се отвори след някаква думичка, пошепната от непознатия. Самият той обаче остана на прага.

След минута на вратата се появи дамата от носилката.

Тя се опря на ръката на конника, той я настани в носилката, затвори вратата и се метна на седлото.

„Съвсем ясно, че този е съпругът — помисли си Шико. — Но доста е мекушав, не му дойде наум да потършува из къщата и да прониже в стомаха моя приятел Карменж.“

Носилката потегли, конникът бавно се движеше до нея.

„Ей, Богу — каза си Шико, — трябва да проследя тези хора, да разбера кои са и накъде отиват.“

И ги последва, като проявяваше чудеса на предпазливост. За негово голямо учудване носилката спря пред „Гордият рицар“.

В същия миг вратата се отвори, сякаш някой беше чакал тези гости. Дамата, чието лице беше все тъй скрито от воала, слезе от носилката и се изкачи до малката кула с осветено прозорче.

След нея влезе съпругът.

Госпожа Фурнишон с факла осветяваше пътя им. „Ама че работа — каза си Шико и скръсти ръце на гърдите си. — Нищо не разбирам!“