Александър Дюма
Четиридесет и петимата (51)

Глава 19

С кого наистина прекара нощта кралят на Навара

Вечерта премина много весело. Анри отхвърли всички досади, всички тревоги и в такова разположение на духа беше най-приятен сътрапезник.

Колкото до Шико, то той се помъчи да скрие смътното безпокойство, което го обхвана при появата на испанския посланик и се засили още при раздаването на злато на бедняците. Анри пожела да вечеря насаме с Шико. В двора на крал Анри III той винаги изпитваше слабост към Шико, съвсем обикновената слабост на един умен човек към друг умен човек. От своя страна Шико отдавна се отнасяше със симпатия към краля на Навара.

Кралят пиеше, без да се напива и умееше да увлича компанията. Господин Шико чувствуваше главата си здрава, а Анри дьо Навар твърдеше, че бил свикнал да пие местните вина като мляко.

Трапезата беше подправена с любезности, които двамата непрекъснато си разменяха.

— Как ви завиждам — каза Шико на краля, — колко приятен двор и какъв весел живот имате! Колко добродушни лица виждам в този славен дом и как благоденствува прекрасната Гаскония!

Анри се облегна на креслото и засмян поглади брадата си.

— Да, да, наистина? Някои казват обаче, че аз царувам главно над поданиците от женски пол.

— Да, кралю, и това ме учудва.

— Защо, приятелю?

— Защото във вас е загнезден неспокойният дух, присъщ на великите монарси.

— Ти грешиш, Шико — каза Анри. — Мързелът в мен е повече от безпокойството, доказателство за това е целият ми живот.

— Благодаря за честта, господарю — отговори Шико, като пресуши чашата до дъно, тъй като кралят го следеше с остър поглед, който четеше и най-скритите му мисли.

— Аз искам да получа Каор, така е — проговори кралят, — но само защото е тук, наблизо. Честолюбив съм, докато седя в креслото. Щом като стана, вече не се стремя към нищо.

— Кълна се, господарю — отговори Шико, — вашият стремеж да получите това, което ви е подръка, много напомня за Цезар Борджия^[1]: той образува кралството си, като превзема град след град и твърди, че Италия прилича на ангинар, който се яде лист по лист.

— Този Цезар Борджия мак не е бил толкова лош политик — каза Анри.

— Да, но опасен съсед и лош брат.

— Наистина не сравнявате ли мен, хугенота, със сина на папата? По-внимателно, господин посланик.

— Господарю, аз не бих ви сравнявал с никого.

— Защо?

— Защото според мен всеки, който ви сравнява с някого, ще сгреши. Вие, господарю, сте честолюбив.

— Странно нещо — отбеляза Анри, — ето един човек, който с всички сили се старае да ме накара да се стремя към нещо!

— Пази Боже, господарю! Тъкмо обратното — аз с цялото си сърце желая ваше величество към нищо да не се стремите.

— Чуйте, Шико — каза кралят, — вие няма за какво да бързате за Париж, нали?

— Няма за какво, господарю.

— Хайде тогава да прекараме няколко дни заедно.

— Щом ваше величество ми оказва подобна чест, с най голямо желание ще прекарам при вас една седмица.

— Една седмица? Отлично, приятелю: след една седмица вие ще ме познавате като роден брат. Да пием, Шико.

— Повече не ми се пие — каза Шико и се отказа от опита си да напие краля, както беше замислил първоначално.

— В такъв случай аз ще ви напусна — каза Анри. — Няма защо повече да седим на масата без работа. Да пийнем, а?

— Защо?

— За да спим дълбоко. Тукашното вино те кара така сладко да спиш. Обичате ли лова, Шико?

— Не много, а вие?

— Аз просто го обожавам от времето, когато живеех в двора на Шарл IX.

— Защо ме попитахте обичам ли лова, ваше величество?

— Защото утре съм на лов и имам намерение да взема и вас.

— Господарю, за мен това е голяма чест, но…

— Е, приятелю, бъдете спокоен: този лов ще бъде радост за очите и за сърцето на всеки военен. Аз съм добър ловец и искам, дявол да го вземе, да ме видите в най-благоприятна светлина. Нали казахте, че искате да ме опознаете по-добре?

— Признавам, господарю, това е най-голямото ми желание.

— Добре. Значи се разбрахме? А, ето и пажа; попречиха ни.

— Нещо важно ли, кралю?

— За каква работа може да става дума, щом съм на трапезата? Вие, скъпи Шико, просто ме учудвате: май все ви се струва, че сте във френския двор. Шико, приятелю, знайте едно: в Нерак след вечеря си лягат да спят.

— А този паж?…

— Нима пажът докладва само за работа?

— Разбрах ви и отивам да си лягам.

Шико стана, кралят го последва и хвана госта за ръка. Бързината, с която го изпратиха, се стори на Шико подозрителна и той реши да напусне кабинета, колкото е възможно по-късно.

— Охо! — каза той, като се клатушкаше. — Странно нещо, господарю!

Кралят се усмихна.

— Какво стана, приятелю?

— Боже, върти ми се главата. Докато бях седнал, всичко беше отлично, но щом станах… брр!

— Шико, приятелю — каза Анри, мъчейки се да разбере наистина ли Шико е пиян, или се преструва, — според мен най-доброто, което можеш да направиш, е да отидеш да спиш.

— Да, господарю. Лека нощ.

— Лека нощ, Шико, до утре.

— Да, господарю. Много сте прав, най-добре е да легна да спя.

И Шико легна на пода.

Като видя, че гостът му изобщо не ще да си тръгва, Анри бързо погледна към вратата. Колкото и бегъл да беше този поглед, Шико го проследи.

— Ти си толкова пиян, бедни ми Шико, че взе пътеките в кабината за завивки.

— Шико е военен. На Шико му е все едно.

— Боже Господи — викна Анри, — как веднага ти премаля, приятелю! Махай се, дявол да те вземе, не разбра ли, че тя ме чака!

— Тя? — попита Шико. — Коя е тя?

— Е, дявол да го вземе, една жена, която е дошла при мен и ме чака зад вратата.

— Жена? Но защо не ми каза веднага, мой мили Анри!… Ах, извинете — забеляза грешката си Шико, — аз мислех… мислех, че говоря с френския крал. Той съвсем ме разглези, добрякът Анри… Но защо веднага не ми казахте, господарю? Тръгвам.

— Чудесно. Ти си истински рицар, Шико.

Шико стана и като се поклащаше, се насочи към вратата.

— Довиждане, приятелю, наспи се добре.

Шико отвори вратата.

— В галерията ще видиш пажа, той ще те заведе в покоите ти. Тръгвай.

— Благодаря ви, господарю.

И Шико излезе, като направи толкова дълбок поклон, какъвто е в състояние да направи един пиян човек.

Щом като вратата зад него се затвори, всички следи от напиването изчезнаха. Той направи три крачки, после се върна и залепи око на широката ключалка.

Анри отвори другата врата, но вместо жена влезе мъж.

Веднага, щом като този човек свали шапката си, Шико позна благородните и строги черти на Дюплеси-Морне, суровия и бдителен съветник на краля на Навара.

— Дявол го взел! — изсумтя Шико. — Този човек попречи на краля повече от мен.

Но при появата на Дюплеси-Морне лицето на Анри засия от радост. Той стисна ръката му, пренебрежително отблъсна масата и накара Морне да седне до него.

Кралят с нетърпение чакаше първите думи на своя съветник. Но той първо се приближи до вратата и я залости, проявявайки предпазливост, която накара Шико сериозно да се замисли.

После Анри насочи пламтящ поглед към картите, плановете и писмата, които му даваше министърът и взе да пише и отбелязва нещо на географските карти.

— Ето как прекарва нощите си Анри дьо Навар! — прошепна Шико. — Боже, ако всичките са такива, Анри Валоа рискува да прекара немалко лоши минути.

В този момент той чу зад гърба си крачки. Беше пажът, който го чакаше по заповед на краля.

Страхувайки се да не го заварят, че гледа през ключалката, Шико се изправи в цял ръст.

— Моля, следвайте ме — каза му д’Обияк.

И съпроводи Шико до третия етаж, където за госта беше приготвена спалня.

За Шико повече не оставаха съмнения. Той разгада половината от ребуса, наречен крал на Навара. Затова вместо да легне да спи, той седна мрачно замислен на кревата.

Луната, спускаща се към островърхия покрив, като от сребърен съсъд изливаше синкавата си светлина върху полетата и реката.

„Да — мислеше Шико, — Анри е истински крал, Анри е заговорник. Този дворец, парк, град — всичко това е огнище на заговора. Анри е лукав, умът му граничи с гениалността. Той поддържа отношения с Испания, страна с коварни замисли. Кой знае — може би зад благородния отговор, даден на посланика, се крият противоположни намерения, може би той му е намигнал или му е дал някакъв друг знак, който аз не можех да забележа от своето укритие… Тези бедняци бяха ни повече, ни по-малко преоблечени благородници. Умело разполовените монети са веществената, видимата парола. Анри се прави на влюбен безумец, а нощем заговорничи с Морне. Аз видях това, което трябваше да видя. Кралица Маргьорит има поклонници и това е известно на краля. Той знае кои са и ги търпи. Не е военен и са му необходими пълководци, но тъй като парите му не са много, принуден е за много неща да си затваря очите. Анри Валоа ми каза, че не може да спи. Кълна се — добре прави, че не спи. За щастие, този коварен Беарнец е добър благородник, с дадена му свише способност да интригантствува, но е лишен от сила и напористост. Казват, че Анри се бои от мускетните изстрели, а когато още юноша го взели на война, той не можел да остане повече от четвърт час на седлото… За щастие — повтори за себе си Шико, — защото човек, изкусен в интригите и наред с това силен и смел, може в наше време да стане световен повелител. А съществува още и херцог дьо Гиз, притежаваш двете качества: и дара да интригантствува, и силна ръка. Лошото за него е, че мъжеството и умът му са известни на всички, а от Беарнеца никой не се опасява. Само аз успях да го разгадая.“

И Шико потри ръце.

„Е, какво пък? — продължи той. — Сега, когато Анри е разгадан, нямам какво повече да правя тук. Докато кралят работи или спи, аз тихо и незабелязано ще се махна от града. Малко са, чини ми се, посланиците, които могат да се похвалят, че за един ден са изпълнили мисията си. Аз направих това. Значи — трябва да изчезвам от Нерак и след като вече съм извън него, трябва да препускам с всички сили към Париж.“