Александър Дюма
Четиридесет и петимата (38)

Глава 6

Ернотон дьо Карменж

Ернотон остана на полесражението, без да знае какво да прави с двамата врагове, които останаха на грижите му.

Като прецени, че не могат да избягат, а Сянката (защото под това име, както читателят си спомня, той познаваше Шико) едва ли ще се върне, за да ги довърши, младежът започна да търси някакъв начин за превозването си и скоро го намери.

На върха на хълма се показа каруца, която вероятно се беше разминала с Шико, и нейният силует се очерта на вечерния фон на небето, червен от пламъците на залязващото слънце.

Два вола теглеха каруцата, караше ги един селянин.

Ернотон спря каруцаря, на когото, както личеше по всичко, страшно му се искаше да зареже каруцата и да се скрие в храстите, и му разказа, че е имало сражение между хугеноти и католици, че петима са загинали в това сражение, но двама още са живи.

Макар и да го беше страх да не носи отговорност за доброто дело, което искаха от него, селянинът беше уплашен повече от войнствения вид на Ернотон. Затова той помогна на младия човек да пренесе в каруцата първо господин дьо Майен, а след това войника, който лежеше със затворени очи.

Оставаха петте трупа.

— Господине — понита селянинът, — тези петимата католици ли са или хугеноти?

Ернотон, който бе видял как се кръсти селянинът, му отговори:

— Хугеноти.

— В такъв случай — каза каруцарят, — няма нищо лошо да претърся тези безбожници.

— Няма нищо лошо — отговори Ернотон, който предпочиташе нужният му селянин да се възползва от имуществото на убитите, а не първият случаен минувач.

След завършването на тази операция бръчките по челото на селянина изчезнаха и той започна да подкарва воловете, за да стигнат по-бързо до дома му.

В конюшнята на този добър католик, върху удобна сламена постилка, господин дьо Майен дойде в съзнание. Той отвори очи и се огледа наоколо с напълно разбираемо учудване.

Веднага, щом господин дьо Майен отвори очи, Ернотон освободи селянина.

— Кой сте вие? — попита Майен.

— Не ме ли познахте, господине?

— Познах ви — намръщи се херцогът, — вие сте този, който дойде на помощ на моя враг.

— Да — отговори Ернотон, — но аз съм също и този, който попречи на вашия враг да ви убие.

— Сигурно е така, щом още съм жив — каза Майен. — Разбира се, ако той не ме е сметнал за мъртъв. Но защо, господине, вие сте помогнали на този човек да убие моите хора, а след това сте му попречили да ме убие?

— Странно, господине, че един благородник, а вие очевидно сте благородник — не разбира моето поведение. Случайността ме доведе на пътя, по който пътувахте. Аз видях, че няколко души нападат един, и го защитих. Но като видях, че този храбрец може да злоупотреби с победата си, му попречих да ви довърши.

— Познавате ли ме? — погледна го изпитателно Майен.

— Не е необходимо да ви познавам, господине, вие сте ранен и това е достатъчно.

— Бъдете искрен, господине — настояваше Майен, — познавате ли ме?

— Странно, господине, че не искате да ме разберете. Аз не смятам за благородно да убиваш паднал враг, както не смятам за благородно и да нападаш с осем души един.

— Но за всичко може да има причини.

Ернотон се поклони, но не отговори.

— Този човек е мой смъртен враг.

— Вярвам ви, защото той каза същото и за вас.

— А ако оздравея?

— Това не ме засяга, господине, тогава ще постъпите, както сметнете за необходимо.

— Смятате ли, че съм тежко ранен?

— Прегледах раната ви, господине. Тя е сериозна, но не е смъртоносна. Струва ми се, че острието само се е плъзнало по ребрата и не е проникнало в гърдите. Поемете дълбоко въздух и предполагам, че няма да почувствате болка.

— Това е вярно — с мъка въздъхна Майен. — А хората, които бяха с мен?

— Мъртви са с изключение на един.

— На пътя ли ги оставихте? — попита Майен.

— Да.

— Претърсихте ли ги?

— Да, селянинът, когото вероятно сте видели, като сте отворили очи.

— Какво намери той?

— Малко пари.

— А книжа?

— Не зная.

— А! — каза Майен с явно задоволство.

— Можете да попитате за това този, който остана жив.

— Къде е той?

— В сайванта, на две крачки оттук.

— Доведете го при мен и ако сте честен човек, закълнете се, че няма да му задавате никакви въпроси.

— Не съм любопитен, господине, и освен това зная за тази история всичко, което е важно за мен.

Херцогът продължаваше с безпокойство да гледа младежа.

— Господине — каза Ернотон, — бих се радвал, ако дадете вашето поръчение на някой друг.

— Не съм прав, господине, признавам това — каза Майен, — но бъдете така любезен и ми направете услугата, за която ви моля.

След пет минути войникът влезе в конюшнята.

Като видя херцог дьо Майен, той извика, но херцогът успя да намери сили да притисне пръст до устните си. Войникът веднага замълча.

— Господине — каза Майен на Ернотон, — ще ви бъда вечно благодарен. Сигурно някога ще се срещнем при по-благоприятни обстоятелства. Мога ли да попитам с кого имам честта да разговарям?

— Аз съм виконт Ернотон дьо Карменж, господине.

Майен очакваше по-подробни обяснения, но младежът на свой ред се оказа твърде сдържан.

— За Божанси ли пътувахте, господине? — продължаваше Майен.

— Да.

— Аз ви попречих и вие сигурно няма да продължите пътуването си днес?

— Напротив, господине, надявам се веднага да тръгна.

— За Божанси?

Ернотон изгледа Майен като човек, който твърде много се дразни от такава настойчивост.

— За Париж — отговори той.

— Извинете — възрази Майен, — но как така? Вие пътувате за Божанси и без всякакви сериозни причини се отказвате от пътешествието?

— Всичко е много просто, господине — отговори Ернотон, — аз отивах на среща. Нашето приключение ме забави и аз закъснях. Не ми остава друго, освен да се върна.

Напразно Майен се мъчеше да прочете нещо по безстрастното лице на Ернотон.

— Защо не останете няколко дни с мен, господине? — каза той накрая. — Ще изпратя в Париж войника, за да доведе лекар. Нали разбирате, не мога да остана тук с непознати селяни.

— А защо, господине — възрази Ернотон, — да не остане с вас войникът? Лекар ще ви изпратя аз.

Майен се колебаеше.

— Знаете ли името на моя противник? — попита той.

— Не, господине.

— Как! Вие сте му спасили живота, а той не ви е казал името си?

— Вашия живот също спасих, господине, а нима се опитах да разбера вашето име? Затова пък вие и двамата знаете моето. Нека по-добре спасеният да знае името на своя спасител.

— Виждам, господине — каза Майен, — че вие сте толкова дискретен, колкото и доблестен.

— А аз, господине, чувствам във вашите думи упрек и много съжалявам за това. Нали ако съм дискретен по отношение на вас, то и с останалите не съм много приказлив.

— Прав сте. Ръката ви, господин дьо Карменж.

Ернотон протегна ръка, но по вида му не можеше да се разбере дали знае, че подава ръка на херцог.

— Вие не одобрихте моето поведение — продължи Майен. — Не бих могъл да се оправдая, без да ви разкрия важна тайна, затова по-добре да се въздържа от признания.

— Ваша воля е да говорите или да мълчите, господине.

— Благодаря ви, господине. Знайте, че съм благородник от добро семейство и бих могъл да ви доставя всичко, което пожелая.

— Да не говорим за това, господине — отговори Ернотон. — Благодарение на господаря, комуто служа, аз не се нуждая от нищо.

— Вашият господар? — с безпокойство попита Майен. — Какъв господар, кажете, моля ви.

— О, стига признания, вие сам казахте това, господине — отговори Ернотон.

— Прав сте… Как ми трябва моят лекар!

— Както вече имах честта да ви съобщя, връщам се в Париж. Дайте ми неговия адрес.

Майен направи знак на войника и те тихо заговориха. Ернотон, верен на обичайната си скромност, се отдръпна настрани. Накрая, след едноминутно съвещание, херцогът отново се обърна към Ернотон.

— Господин дьо Карменж, дайте ми дума, че писмото ми ще бъде доставено по предназначение.

— Давам ви думата си, господине.

— Вярвам ви, вие сте благороден човек.

Ернотон се поклони.

— Ще ви доверя част от своята тайна — каза Майен. — Аз принадлежа към охраната на херцогиня дьо Монпансьо.

— Нима херцогиня Монпансьо има охрана? — простодушно попита Ернотон. — Не знаех това.

— В нашите смутни времена, господине — продължи Майен, — всички се стремят да си осигурят безопасността, а семейство Гиз е едно от най-знатните семейства…

— Не искам обяснения, господине.

— И така, продължавам — трябваше да стигна в Амбоаз, но по пътя срещнах своя враг… Останалото ви е известно.

— Да — потвърди Ернотон.

— Поради получената от мен рана не изпълних поръчението и трябва да съобщя за това на херцогинята. Не бихте ли се съгласили да предадете лично в ръцете й писмо, което ще имам честта да напиша?

— Ако тук има хартия и мастило — отговори Ернотон и стана, за да поиска нужните предмети.

— Няма нужда — каза Майен, — моят войник сигурно има всичко, което е необходимо.

И наистина войникът извади от джоба си две сгънати плочки за писане. Майен се обърна към стената, натисна някаква пружина и плочките се отвориха. Той написа няколко реда и отново сгъна плочките.

Сега те можеха да бъдат разтворени, без да се счупят, само от човек, който знае секрета на отваряне.

— Господине — каза младият човек, — след три дни това послание ще бъде предадено на херцогиня дьо Монпансьо.

Херцогът стисна ръката на своя доброжелател и останал без сили, облян в пот, се отпусна върху сламата.

— Господине — обърна се към Ернотон войникът с тон, който не съответстваше на неговите дрехи, — вие ме вързахте като теле, но искате това или не, аз разглеждам тези връзки като връзки на дружбата и ще ви докажа това, когато му дойде времето.

И той протегна на Ернотон ръката си, белотата на която младият мъж вече бе успял да забележи.

— Чудесно — усмихна се Ернотон, — значи имам двама приятели повече.

— Не се смейте, господине — каза войникът, — приятелите никога не могат да бъдат прекалено много.

— Правилно, приятелю! — отговори Ернотон.

И замина.