Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Quarante-Cinq, (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, София, 1991

Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991

Редактор Иван Тотоманов

Художник Петър Добрев

Технически редактор Георги Кожухаров

Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова

ISBN 954–404–001–3

 

Александр Дюма. Сорок пять

„Художественная литература“, М., 1979

История

  1. — Добавяне

Глава 18

Кралят на Навара раздава милостиня

Шико беше така изумен, че даже не помисли да излезе от шкафа за книги, когато Анри остана сам. Кралят сам вдигна завесата и го тупна по рамото.

— Е, как излязох от положението според теб, метр Шико?

— Забележително, господарю. За крал, който не приема често посланици, вие прекрасно можете да го правите.

— Но такива посланици се явяват пред мен по вина на моя брат Анри.

— Как така, господарю?

— Приятелю, съвсем ясно е, че за някого е много изгодно да ме скара с жена ми.

— Признавам, господарю, че не съм така проницателен, както вие мислите.

— Разбира се, моят брат Анри само чака да се разведа с неговата сестра.

— Но, защо? Обяснете ми. Дявол го взел, не съм и мислил, че ще намеря толкова добър учител!

— Шико, ти знаеш ли, че забравиха да ми платят зестрата?

— Не знаех това, господарю, но подозирах.

— Че зестрата се състоеше от триста хиляди златни екю?

— Не лоша сума.

— И от няколко крепости в това число Каор?

— Отличен град, дявол го взел!

— Аз не поисках пари (колкото и да съм беден, аз се смятам за по-богат от краля на Франция), а крепостта Каор.

— Кълна се в Бога, вие сте постъпили правилно, господарю.

— Та затова… — каза кралят със своята тънка усмивка. — Сега разбра ли?

— Не, дявол да ме вземе.

— Затова се опитват да ме скарат с жена ми, но така, че да поискам развод. Няма жена, няма и зестра: триста хиляди екю, крепости и най-важното — Каор. Нелош начин да се наруши дадената дума, а моят брат Валоа е майстор при залагането на подобни капани.

— Вие, господарю, много бихте желали да получите тази крепост, нали? — попита Шико.

— Разбира се! Та какво е моето беарнско кралство? Нещастно малко княжество, което до такава степен е окастрено от скъперничеството на шурея и тъща ми, че свързаната с него кралска титла звучи като подигравка.

— Да, докато Каор…

— Каор би станал мой крепостен вал, опора на моите едноверци.

— Каор е непристъпен, господарю.

Анри сякаш сложи на лицето си бронята на простодушието.

— Непристъпен, непристъпен — заповтаря той, — но ако имах войска, каквато нямам!…

— Да говорим открито, господарю. Вие сам знаете, гасконците са откровени хора. За да се превземе Каор, където командва господин дьо Везен, трябва да бъдете Ханибал или Цезар, а ваше величество…

— Какво мое величество? — попита Анри с насмешлива усмивка.

— Ваше величество сам признахте, че не обичате да воювате.

Анри въздъхна. Погледът му, пълен с меланхолия, изведнъж пламна, но той затаи този неволен порив и поглади със загорялата си ръка своята тъмна брада.

— Вярно е — промълви той, — никога не съм вадил сабя и никога няма да го направя. Аз съм крал само на думи, човек с мирни наклонности. Обаче обичам да поговоря по военни въпроси: това ми е в кръвта. Един от предците ми — Луи Свети — е бил възпитан в благочестие, бил е кротък по природа, но при случай ловко е хвърлял копие и смело си е служел с меча. Ако не възразяваш, Шико, да поговорим за господин дьо Везен, той би могъл да се сравни и с Ханибал, и с Цезар.

— Простете ме, господарю — каза Шико, — ако съм ви обидил или обезпокоил. Аз споменах за господин дьо Везен, за да потуша пламъка, който поради младост или неопитност в държавните работи би могъл да пламне във вашето сърце. Разбира се, Каор се охранява толкова усилено, защото е ключ към целия Юг.

— Уви! — каза Анри и въздъхна още по-дълбоко. — Добре знам това.

— Да притежаваш Каор — продължи Шико, — значи да имаш пълни хамбари, изби и сандъци. Който владее Каор — всички са с него, който не го владее — всички са против него.

— Кълна се в Бога — рече кралят на Навара, — аз така силно исках да притежавам Каор, че поставих това като sine qua non[1] условие за нашия брак с Маргьорит… Виж ти, проговорих на латински! Каор беше зестра на жена ми, те ми го обещаха.

— Господарю, да бъдеш длъжник — и да платиш… — отбеляза Шико.

— Нима според теб няма да ми се издължат?

— Боя се, че е така. И нека кажа откровено, това е правилно, господарю.

— Правилно ли? Защо, приятелю?

— Защото, като се оженихте за принцеса от френския дом, вие не можахте да постигнете да ви изплатят зестрата напълно.

— Нещастнико! — каза Анри с горчива усмивка. — Ти какво, май забрави за камбаната на Сен-Жермен-л’Оксероа?![2] Чини ми се, че всеки младоженец, когото се канят да заколят през първата брачна нощ, повече ще се грижи за спасяване на живота си, отколкото за зестрата.

— Да, но сега живеем в мир. Вие би трябвало да се възползувате от мира и да се заемете с работа. Като говоря така, имам предвид не само вашите интереси, но и интересите на краля, моя повелител: Ако във ваше лице Анри III имаше могъщ съюзник, той щеше да е най-силен от всички и двамата Анри щяха да накарат света да трепери.

— Аз съвсем не се стремя да карам някого да трепери — кротко каза Анри, — стига ми самият аз да не треперя… Е, какво пък, ще карам без Каор, щом като смяташ, че Анри никога няма да ми го даде.

— Сигурен съм в това, господарю, по три причини.

— Изложи ги, Шико.

— Готов съм. Първата е, че Каор е богат град и кралят на Франция предпочита да го задържи за себе си.

— Това не е много честно, Шико.

— Но затова пък е по кралски, господарю.

— Ще запомня думите ти, Шико, ако някога стана крал. А втората причина?

— Госпожа Екатерина би желала да види дъщеря си в Париж, а не в Нерак.

— Така ли мислиш? Обаче тя не изпитва особено пламенна любов към дъщеря си.

— Вие сте прав, но при вас госпожа Маргьорит е нещо като заложница.

— Ти си извънредно хитър политик, Шико. Дявол да ме вземе, ако това ми беше дошло наум. Да, да, принцесата от френския кралски дом може да се окаже заложничка. Е, и какво?

— Колкото по-малко пари, толкова по-малко удоволствия, господарю. Неракс е много приятен град с прелестен парк. Но без пари на госпожа Маргьорит ще й стане скучно в Нерак и тя ще започне да съжалява за Лувъра.

— Първата твоя причина по ми допада, Шико — каза кралят и тръсна глава.

— В такъв случай ще ви назова третата. Херцог д’Анжу се домогва до някакъв трон и мъти водата във Фландрия; господата дьо Гиз също искат да си изковат корона и разбунват Франция; негово величество кралят на Испания жадува за световна монархия и се опитва да разбуни целия свят. Между тях, вие, кралят на Навара осигурявате известно равновесие.

— Какво! Аз, който нямам никаква тежест?…

— Именно. Ако вие станете могъщ, тоест придобиете тежест, всичко ще се наруши, вие вече няма да служите за противотежест.

— Тази причина много ми харесва, Шико, ти я извеждаш рядко логично. Наистина си учен човек. А аз нищо не разбрах от това, Шико, аз през цялото време се надявах!

— Разрешете да ви дам съвет, господарю: престанете да се надявате.

Анри въздъхна.

— Точно така ще направя, Шико — каза той. — Впрочем, както виждаш, в Беарн може да се живее, а Каор не ми трябва чак толкова.

— Виждам, че вие сте крал философ; изпълнен с мъдрост… Но какъв е този шум?

— Шум? Къде?

— Като че ли на двора.

— Виж през прозореца, приятелю, виж.

Шико се приближи до прозореца.

— Господарю — каза той, — там долу стоят дузина дрипльовци.

— А, моите просяци чакат милостиня — отбеляза кралят на Навара и стана.

— Ваше величество има просяци?

— Разбира се, нима Бог не повелява да се помага на бедните? Макар и да не съм католик, Шико, аз съм християнин.

— Браво, господарю!

— Хайде да слезем долу, Шико. Заедно с теб ще раздадем милостиня, а после ще вечеряме.

— Следвам ви, господарю.

— Вземи кесията там, на малката масичка, до шапката ми, нали я виждаш?

Те слязоха долу. Вече мръкваше; кралят имаше замислен и загрижен вид.

На двора кралят се приближи до групата бедняци, които му посочи Шико.

Те наистина бяха дванадесетина души. По външност се отличаваха един от друг, по осанка и дрехи — също. Неопитният човек би ги взел за цигани, чужденци, но истинският наблюдател веднага би познал преоблечени благородници.

Анри взе кесията от ръцете на Шико и даде знак.

Бедняците, види се, добре го разбраха.

Те поред се приближаваха до краля, като го поздравяваха смирено. Но по гледащите го умни и смели лица, кралят можеше да прочете:

„Под парцалите туптят горещи сърца.“

Анри бръкна в кесията и взе една монета.

— Но това е злато, господарю! — отбеляза Шико.

— Знам, приятелю.

— Излиза, че вие сте богаташ.

— Нима не виждаш, приятелю — с усмивка възрази Анри, — че една монета е предназначена за двама? Аз съм беден, Шико, и съм принуден да разрязвам всеки пистол на две.

— Вярно — каза Шико с все по-растяща почуда, — това са монети половинки, но аз не бих си губил времето да режа всяка монета на две. Щях да давам цяла и да им казвам: „За двама!“

— Та те биха се сбили, скъпи мой, и макар да искаш да направиш добро, ще ги въведеш в изкушение.

Анри извади от кесията половин златна монета и като спря пред първия просяк, го погледна спокойно и ласкаво.

— Ажан — произнесе той и се поклони.

— Колко? — попита кралят.

— Петстотин.

— Каор.

Той му подаде монетата и извади от кесията друга. Беднякът се поклони още по-ниско и се отдръпна.

След него се приближи друг.

— Ош — произнесе той.

— Колко?

— Триста и петдесет.

— Каор.

Той му даде втората монета и извади още една.

И така, просяците се приближаваха, покланяха се и назоваваха някой град и цифра. Общата сметка възлезе на осем хиляди.

На всеки от тях Анри неизменно отговаряше: „Каор.“ Раздаването свърши. В кесията не останаха монети; просяците се разотидоха.

Шико докосна краля за ръкава:

— Разрешете ми да полюбопитствувам, господарю.

— Е, какво пък, любопитството е законно нещо.

— Кажете, какво ви казваха бедняците и какво им отговаряхте?

Анри се усмихна.

— Знаете ли, тук всичко е тайна — продължи Шико.

— Не, не, гръм да ме удари! Всичко е много просто. Хората, които видя, обикалят страната и събират подаяния. Всички са от различни места.

— И какво, господарю?

— Те ми съобщават името на родния си град и аз им раздавам милостиня по равно, като помагам на просяците във всичките градове на своята държава.

— Но защо отговаряхте на всички — „Каор“?

— Какво говориш? — викна Анри с отлично разиграна почуда. — Отговарял съм им „Каор“?

— Сигурен съм в това.

— Виждаш ли, след като говорихме с теб за Каор, само тази дума ми се върти в главата.

— А цифрата, която всеки от тях съобщаваше? Ако съберем всичките, се получава осем хиляди.

— Колкото до цифрите, аз също нищо не разбрах. Ето какво ми хрумна: просяците образуват различни съюзи и може би всеки от тях съобщаваше броя на членовете на съюза, към който се числи. Това е твърде вероятно.

— Стига де, господарю!

— Да вървим на вечеря приятелю! Според мен нищо не прояснява така ума, както яденето и пиенето. Ще обмислим всичко на масата и ти ще се убедиш, че макар моите пистоли да са разрязани наполовина, бутилките ми са пълни.

Кралят без всякакви церемонии хвана под ръка Шико и се качи заедно с него в кабинета, където беше сервирана вечерята.

Като мина покрай покоите на кралицата, погледна прозорците и видя, че не светеха.

— Паже — попита той, — нейно величество кралицата не е ли тук?

— Нейно величество — отговори пажът, — отиде да навести мадмоазел дьо Монморанси, която казват е тежко болна.

— Бедната Фосез! — каза Анри. — Какво добро сърце има кралицата!… Да идем да вечеряме, Шико, да идем.

Бележки

[1] Непременно (лат.). — Б.пр.

[2] Биенето на камбаните на черквата Сен-Жермен-л’Оксероа е условен знак за началото на избиването на хугенотите по време на Вартоломеевата нощ. — Б.пр.