Александър Дюма
Четиридесет и петимата (74)

Глава 9

Походът

Извън себе си от радост дьо Бушаж побърза да отиде при Реми и Диана.

— Бъдете готови след четвърт час — каза той, — тръгваме. Ще намерите два оседлани коня на двора; трябва да се присъедините незабелязано към нашия отряд и да не разговаряте с никого.

След това Анри излезе на балкона, който опасваше дома, и извика:

— Тръбачи на ониските кавалеристи, свирете сбор!

Сигналът се разнесе звънливо из селото; лейтенантът доведе хората си и те тутакси се строиха пред къщата.

— Войници — обърна се към тях Анри, — адмирал дьо Жоайоз ме назначи за ваш командир; той ми възложи да направя разузнаване. Кой ще ме последва доброволно?

Всичките триста души направиха крачка напред като един.

— Благодаря ви — каза Анри, — не напразно вие бяхте доблестен пример за цялата армия; но мога да взема със себе си само сто души. Господине — обърна се той към лейтенанта, — моля ви, теглете жребий.

Докато лейтенантът вършеше възложената му задача, адмирал дьо Жоайоз даваше, последни указания на брат си.

— Слушай ме внимателно, Анри — говореше той. — Равнината бързо изсъхва; местните жители твърдят, че може да се премине между Контик и Рюпелмонд. Вашият път е между две реки — Рюпел и Шелда. Преди да стигнете до Рюпелмонд, ще намерите докараните от Антверпен лодки и ще преминете с тях през Шелда. Надявам се, че по пътя към Рюпелмонд ще намерите или продоволствени складове, или мелници.

Като изслуша брат си, Анри веднага стана; искаше да тръгне, колкото се може по-бързо.

— Почакай — спря го Жоайоз. — Ти забравяш главното: моите хора заловиха трима селяни, единия ти го давам като водач. Никаква милост: при първия опит за измяна — куршум или удар с кинжал.

С тези думи адмиралът прегърна брат си и изкомандува: „На конете!“

Анри определи двама души със заредени пистолети в ръка да конвоират водача. Реми и неговата спътничка се държаха на разстояние сред войниците. Дьо Бушаж не даде никакви нареждания за тях, смятайки, че присъствието на непознатите лица и без това е възбудило достатъчно любопитството на всички.

Сам той застана начело на отряда.

Вървяха бавно: твърдата почва често изчезваше под копитата на конете и целият отряд затъваше в тинята. От време на време в равнината се появяваха някакви призраци, бягащи, без да се оглеждат: това бяха или селяни, върнали се твърде бързо по родните си места, или французи, които не знаеха приятели ли са срещнали, или врагове.

Като изминаха две левги, смелите разузнавачи достигнаха река Рюпел, покрай брега й минаваше павиран път; но сега след трудностите дойдоха опасностите: два-три коня нараниха краката си в неплътно наредените камъни; други, подхлъзнали се на покритата с тиня настилка, паднаха в реката и загинаха заедно с ездачите. И като завършек по отряда няколко пъти стреляха от лодките, спрели на отсрещния бряг. В тези трудни условия Анри се изяви като достоен предводител и истински приятел на войниците; като действуваше внимателно и разумно, той водеше хората към спасение и рискуваше само собствения си живот.

Малко преди Рюпелмонд ониските кавалеристи се натъкнаха на няколко френски войници, приседнали около купчинка тлеещ торф. Нещастниците печаха къс конско месо: това беше единствената храна, с която бяха успели да се сдобият през последните две денонощия.

Като видяха конниците, участвуващите в това жалко пиршество се уплашиха и понечиха да избягат, но един от тях спря другарите си с думите:

— От какво да се боим? Ако това са врагове, ще ни убият и поне всичко ще се свърши наведнъж.

— Франция! Франция! — извика Анри, като чу тези думи. — Елате при нас по-бързо, несретници!

Измъчените французи дотичаха при съотечествениците си; веднага им раздадоха плащове, дадоха им да глътнат хвойнова ракия и им разрешиха да пътуват заедно със слугите, по двама на кон. Те с радост се присъединиха към отряда.

Накрая късно през нощта се добраха до Шелда. Всичко наоколо бе потънало в мрак; на самия бряг ониските кавалеристи завариха двама мъже, на развален фламандски език те уговаряха лодкаря да ги превози на другия бряг. Лодкарят отказваше и освен това ги заплашваше. Лейтенантът, който говореше фламандски, спря отряда, а самият той, като слезе от коня, се приближи безшумно до спорещите и чу следните думи, казани от лодкаря:

— Вие сте французи, следователно трябва да умрете тук; вие няма да попаднете на другия бряг.

Единият от мъжете допря кинжал до гърлото на лодкаря и вече без да се опитва да изкълчва речта си, каза на чист френски език:

— Да умреш ще ти се наложи на тебе, макар и да си фламандец, ако не ни превозиш веднага!

— Дръжте го, господине, дръжте го! — извика лейтенантът. — Ние ще ви помогнем.

Французинът от учудване отслаби хватката; като се възползува от това, лодкарят се изтръгна и отплава чевръсто.

Един от кавалеристите съобрази веднага, че лодката може да бъде много полезна и с изстрел от пистолет го уби на място.

Останалата без гребец лодка се преобърна и вълните я изхвърлиха обратно на брега. Французите, които спореха с лодкаря, седнаха първи в нея. Това явно желание за отделяне учуди и разтревожи лейтенанта и той попита:

— Позволете да ви запитам, господа, кои сте вие?

— Господине, ние сме морски офицери. А вие, както се вижда, сте ониските кавалеристи?

— Да, господине; не желаете ли да се присъедините към нашия отряд?

— На драго сърне, господа.

— В такъв случай качете се на талигата, ако сте много уморени, за да не вървите пешком.

— Разрешете да ви попитаме къде отивате? — попита вторият морски офицер, който бе мълчал дотогава.

— Заповядано ни е да стигнем до Рюпелмонд, господине.

— Бъдете внимателни — продължи същият офицер, — днес сутринта в тази посока мина испански отряд, очевидно излязъл от Антверпен.

— Почакайте — каза лейтенантът, — ще повикам нашия командир. — Той направи знак на Анри да дойде и му обясни за какво става дума.

— От колко души беше отрядът? — попита дьо Бушаж.

— Петдесет.

— Е, и какво? Това плаши ли ви?

— Не, графе, но мисля, че трябва да вземем лодката с нас; тя събира двадесет души и ако се наложи да се пресече реката, това може да стане на пет пъти, като конете се държат за юздите.

— Съгласен съм — каза Анри, — вземете лодката. А дали при вливането на Рюпел в Шелда има някакво жилище?

— Там има цяло селище — добави някой.

— Отиваме там: ъгълът, образуван от сливането на двете реки, трябва да е превъзходна позиция… Напред, войници! Разпоредете се двама да се качат в лодката и да я придвижат в посоката, в която ще тръгнем ние.

— Ако разрешите — каза единият от морските офицери, — в лодката ще се качим ние.

— Съгласен съм, господа — отговори Анри, — но не ни губете от поглед и се присъединете към нас, щом влезем в селището.

— Чудесно — каза все същият морски офицер и със силен замах на греблата отплава от брега.

„Странно — помисли Анри, когато отрядът потегли, — този глас ми е много познат.“

След час те бяха вече в селището, действително завзето от испанците, за които бе говорил морският офицер. Атакувани внезапно, испанците почти не се съпротивляваха. Дьо Бушаж заповяда пленниците да се обезоръжат и да се затворят в една от къщите; по негова заповед те бяха охранявани от десет души. След това Анри се разпореди хората да се нахранят на смени по двадесет души. Вечерята вече беше готова: това беше вечерята на пленените ненадейно испанци.

Преди да се нахрани сам, Анри направи проверка на постовете. Върна се след половин час. Въпреки че беше помолил офицерите да вечерят без него, те не се бяха докоснали до нищо, но някои бяха задрямали от умора.

При появата на графа заспалите се събудиха, а тези, които бодърствуваха, скочиха на крака. Анри огледа просторната стая.

Медните лампи, окачени на тавана, хвърляха слаба, мътна светлина.

Видът на масата, струпана с пшенични хлебчета, печени свински бутове и чашите с пенлива бира, би раздразнил апетита не само на хора, не яли и не пили цели денонощия.

На дьо Бушаж посочиха оставеното за него почетно място.

Той седна и предложи на всички да започнат да се хранят. По това, колко енергично затракаха веднага ножовете и вилиците по фаянсовите чинии, Анри можеше да направя заключение, че го бяха очаквали с известно нетърпение и че идването му е било желано за всички.

— Всъщност — попита той лейтенанта, — дойдоха ли нашите морски офицери?

— Да, господине.

— Къде са?

— Ето там, на края на масата.

Действително, офицерите не само седяха на далечния край на масата, но и бяха избрали най-тъмното място в цялата стая.

— Господа — каза им Анри, — там ви е неудобно и вие, струва ми се, нищо не ядете.

— Благодарности, графе — отговори единият от тях, — много сме уморени и много повече се нуждаем от почивка, отколкото от храна; вече казахме това на господа офицерите, но те настояха да седнем на масата, като твърдяха, че такава е вашата заповед.

Анри слушаше с най-голямо внимание, но беше ясно, че гласът го интересуваше повече, отколкото отговора.

— Вашият другар на същото мнение ли е? — попита той, когато морският офицер млъкна.

При тези думи дьо Бушаж погледна толкова изпитателно втория офицер, нахлупил ниско шапката си и мълчащ упорито, че всички военни, които бяха около масата, също започнаха да се вглеждат в него.

Принуден да отговори каквото и да е, офицерът едва разбираемо промърмори:

— Да, графе.

Като чу този глас, Анри трепна. След това стана и се запъти решително там, където седяха двамата офицери.

Той спря до тях и като се обърна към този, който беше говорил първи, каза:

— Господине, докажете ми, че вие не сте брат на господин Орили и не сте самият господин Орили.

— Орили! — възкликнаха присъствуващите в един глас.

— А най-покорно моля вашия спътник — продължи Анри — малко да повдигне шапката си, която закрива неговото лице, иначе ще ми се наложи да го назова монсеньор и ниско да му се поклоня…

В същото време Анри се поклони ниско пред непознатия.

Той изправи глава.

— Негово Превъзходителство херцог д’Анжу! — възкликнаха в един глас офицерите.

— Е, какво, господа — каза херцогът, — щом се съгласихте да разпознаете вашия победен, скитащ се владетел, аз няма да спра проявата на чувства, които дълбоко ме трогват. Вие не бъркате, господа, пред вас наистина е херцог д’Анжу.

— Да живее монсеньорът! — дружно извикаха офицерите.