Александър Дюма
Четиридесет и петимата (5)

Глава 5

Екзекуцията

Съветниците стояха мълчаливо в дъното на кралската ложа и чакаха кога негово величество ще заговори.

Кралят помълча и се обърна към тях.

— Е, какво ново, господа? — попита той. — Здравейте, господин Брисон.

— Господарю — отговори председателят с присъщото му достойнство, — идваме по желание на господин дьо Ту и ви молим да помилвате престъпника. Ако обещаете това, той ще направи някои разкрития.

— Нима вече не ги е направил, господин председателю? — възрази кралят.

— Да, господарю, частично, но нима те са достатъчни за ваше величество?

— Това е моя работа, господине.

— Означава ли това, че ваше величество знае за участието на Испания в това дело?

— На Испания? Да, господин председателю, както и на други страни.

— Би трябвало да се докаже официално.

— Затова, господин председателю — намеси се Екатерина, — кралят смята да отложи екзекуцията, ако виновният напише и подпише признанията, направени от него по време на изтезанията.

Брисон погледна към краля.

— Имам такова намерение — каза Анри, — няма да крия повече. Упълномощавам ви, господин Брисон, да съобщите това на осъдения.

— Имате ли и други заповеди, ваше величество?

— Не. Но признанията трябва да се повторят пред народа, в противен случай ще отменя помилването.

— Слушам, господарю. Трябва ли да назове имената на съучастниците си?

— Всички имена, без изключение.

— Дори ако показанията уличават тези хора в държавна измяна и въоръжен метеж?

— Дори и ако това са най-близките ми роднини.

— Всичко ще бъде направено според волята на ваше величество.

— Но без недоразумения, господин Брисон. Да занесат на осъдения перо и хартия. Да напише признанията си публично — така ще покаже, че разчита на нашето милосърдие. А след това ще видим.

— Но мога ли да обещая?…

— Разбира се!

И покланяйки се на краля, господин Брисон излезе след съветниците.

— Той ще проговори, господарю — каза Луиза Лотарингска, треперейки цялата. — Ще проговори и ваше величество ще го помилва. Вижте, на устните му е излязла пяна.

— Търси с поглед някого — каза Екатерина. — Но кого?

— Не е трудно да се досетим, дявол да го вземе! — възкликна Анри III. — Търси Пармския херцог, херцог дьо Гиз, търси негово католическо величество моя брат^[1]. Търси, търси! Нима си въобразяваш, че на Гревския площад е по-лесно да се направи засада, отколкото по пътя?

Салсед видя, че стрелците тръгнаха за конете, видя как в кралската ложа влязоха председателят и съветниците и след това си отидоха; той разбра, че кралят, е заповядал да се извърши екзекуцията.

Тогава на устните му се появи кървавата пяна, забелязана от младата кралица. Обзет от предсмъртно нетърпение, той ги беше изпохапал до кръв.

— Няма никого! — прошепна той. — Никого от тези, които обещаха да ми помогнат… Подлеци! Подлеци! Подлеци!

Лейтенант Таншон се приближи до ешафода и се обърна към палача:

— Пригответе се.

И даде знак на помощниците си да доведат конете, Когато конете бяха на ъгъла на улица Ванери, един познат ни красив младеж скочи от камъка, на който стоеше, блъснат от петнадесет-шестнадесетгодишен юноша, явно увлечен от ужасното зрелище.

Това бяха тайнственият паж и виконт Ернотон дьо Карменж.

— По-бързо, по-бързо — пошепна пажът на ухото на спътника си, — вървете напред, не бива да губим време!

— Но там ще ни смачкат — отговори Ернотон, — вие сте обезумял.

— Искам да виждам, колкото се може по-добре! — каза властно пажът.

Ернотон се подчини.

— По-близо до конете — каза пажът, — не се отделяйте от тях, иначе няма да стигнем.

— Но те ще почнат да ритат!

— Хванете последния за опашката — така конете никога не ритат.

Въпреки волята си Ернотон се подчини на странното влияние на момчето. Той хвана коня за опашката, а пажът на свой ред се вкопчи в колана му.

И сред вълнуващата се като море тълпа, оставяйки по пътя ту парче от наметало, ту някой къс от дреха, ту къдрава якичка от риза, те се оказаха заедно с конете на три крачки от ешафода с отчаяния Салсед.

— Стигнахме ли? — пошепна юношата едва поемайки си дъх.

— Да — отговори виконтът, — слава Богу, пристигнахме. Останах без сили.

— Нищо не виждам.

— Минете напред.

— Не, още е рано… Какво става там?

— Подготвят въжетата.

— А осъденият?

— Оглежда се на всички страни като ястреб.

Конете бяха край ешафода и помощниците на палача връзваха ръцете и краката на Салсед към хамутите им. Когато грубите въжета се врязаха в глезените му, Салсед изстена.

С последен, неподлежащ на описание поглед, той обгърна огромния площад така, че всичките сто хиляди души се оказаха в полезрението му.

— Господине — учтиво му каза Таншон, — не бихте ли казали нещо на народа, преди да започнем? — а на ухото му прошепна: — Чистосърдечно признайте всичко… и ще спасите живота си.

Салсед го погледна в очите. Този поглед проникна в душата на Таншон и като че ли намери там истината.

Салсед не се лъжеше — той разбра, че лейтенантът е искрен и ще изпълни обещанието си.

— Виждате, че всички ви изоставиха — продължи Таншон. Единствената ви надежда е в това, което ви предлагам.

— Добре! — дрезгаво каза Салсед. — Успокойте тълпата. Ще говоря.

— Кралят иска писмено признание, подписано от вас.

— Тогава ми развържете ръцете и ми дайте перо. Ще пиша.

— Признание?

— Да, признание.

Зарадван, Таншон даде знак. Веднага един стрелец подаде на лейтенанта мастилница, перо и хартия, които той постави на дъските на ешафода.

Отпуснаха с три фута връвта, крепко стягаща дясната ръка на Салсед, и го нагласиха така, че да може да пише.

Салсед, най-после седнал, пое няколко пъти дълбоко въздух, разтърка ръката си, изтри устните си и отметна влажните си от пот коси.

— Хайде, хайде — каза Таншон, — седнете по-удобно и опишете подробно всичко!

— Не се безпокойте — отговори Салсед; протягайки ръка, за да вземе перото, — ще видят онези, които ме изоставиха.

С тези думи той огледа за последен път площада. Явно за пажа настъпи моментът да се покаже — той хвана за ръката Ернотон и каза:

— Господине, за Бога, повдигнете ме, не виждам нищо.

— Ей Богу, младежо, прекалявате.

— Само тази последна услуга, господине.

— Наистина прекалявате…

— Трябва да видя осъдения, разбирате ли? Трябва да го видя.

И тъй като Ернотон се бавеше, пажът се примоли:

— Смилете се, господарю, имайте милост, моля ви!

Юношата вече не беше капризният тиранин, той молеше тъй жално, че беше невъзможно човек да устои. Ернотон го взе на ръце и го повдигна, удивен от лекотата на крехкото младежко тяло.

Сега главата на пажа се издигаше над главите на останалите зрители.

Точно в този момент Салсед взе перото и огледа площада.

Той видя юношата и застина в изумление.

Пажът сложи два пръста на устните си. Неизразима радост озари лицето на осъдения. Тай видя знака, който така нетърпеливо чакаше, знака, който му известяваше, че ще му помогнат.

Известно време Салсед гледаше площада, после хвана листа хартия, който му подаваше обезпокоеният от неговите колебания Таншон, и започна трескаво да пише.

— Пише, пише! — понесе се в тълпата.

— Пише! — промълви кралят. — Кълна се в Бога, ще го помилвам.

Внезапно Салсед спря и още веднъж погледна юношата.

Той повтори знака си. Салсед продължи.

Скоро той пак вдигна очи.

Този път пажът не само направи същия знак, но и кимна с глава.

— Свършихте ли? — попита Таншон, без да откъсва поглед от хартията.

— Да — отвърна машинално Салсед.

— Тогава подпишете.

Салсед постави подписа си, без да гледа — очите му бяха устремени към юношата.

Таншон протегна ръка към листа.

— Да се даде на краля! — каза Салсед.

И колебаейки се, той даде хартията като победен войник, връчващ на врага последното си оръжие.

— Ако наистина сте признали всичко, господин дьо Салсед — каза лейтенантът, — вие сте спасен.

Осъденият се усмихна — нито иронично, нито тревожно, като че ли нетърпеливо питайки нещо тайнствения си събеседник.

Изморилият се Ернотон реши да пусне юношата, разтвори ръце и момъкът стъпи на земята.

Изгубвайки от погледа си младия човек, Салсед обезумяло запита:

— Но кога, кога?

Никой не му отговори.

— Хайде побързайте! — извика той. — Кралят всеки момент ще прочете написаното.

Никой не помръдна.

Кралят разгърна припряно признанието на Салсед.

— О, проклятие! — изрева Салсед. — Нима се подиграха с мен? Но нали я познах, това беше тя, тя!

Кралят прочете първите редове и се разгневи. После пребледня и възкликна:

— О, негодник! Злодей!

— Какво има, сине? — попита Екатерина.

— Той се отказва от признанията си, майко. Твърди, че никога нищо не е признавал.

— А по-нататък?

— Заявява, че дьо Гиз не са виновни и нямат никакво отношение към заговора.

— Е, какво пък — промърмори Екатерина, — ами ако това е истина?

— Той лъже! — извика кралят. — Лъже най-безсрамно.

— Как да разберем това, сине мой? Може дьо Гиз да са оклеветени. Може съдиите да са сбъркали от престараване…

— Какво говорите, госпожо! — извика Анри несдържано. — Аз чух всичко.

— Кога?

— Когато престъпникът беше подложен на изтезания. Бях зад завесата и не изпуснах нито една негова дума — всяка от тях се забиваше като гвоздей в мозъка ми.

— Тогава нека проговори отново чрез мъчения.

Но в гнева си Анри вдигна ръка.

Лейтенант Таншон повтори жеста.

Ръцете и краката на осъдения бяха вързани отново. Четирима души скочиха на конете, изплющяха камшици и четирите коня се устремиха в различни посоки.

Чу се ужасяващо хрущене и раздиращ душата вопъл. Видя се как ръцете и краката на нещастния Салсед посиняха, издължиха се и се наляха с кръв. В лицето му нямаше вече нищо човешко — той приличаше на демон.

— Предателство, предателство! — закрещя той. — Искам да говоря, всичко ще кажа! О, проклета хер…

Гласът му, надвикал конското цвилене и шума на тълпата, внезапно секна.

— Спрете, спрете! — извика Екатерина.

Беше късно. Главата на Салсед, надигната от болка и ярост, внезапно падна на ешафода.

— Оставете го да говори! — крещеше кралицата майка. — Спрете, спрете!

Изцъклените очи на Салсед гледаха в една точка. Съобразителният Таншон устреми поглед в същата посока. Но Салсед не можеше да говори. Той беше мъртъв. Таншон тихо заповяда нещо на стрелците и те веднага се хвърлиха натам, накъдето сочеше изобличаващият поглед на Салсед.

— Разкрита съм — прошепна младият паж на ухото на Ернотон, — смилете се, помогнете ми, спасете ме, господине. Те идват насам!

— Какво искате пак?

— Да бягаме. Нима не виждате? Те ме търсят.

— Но кой сте вие?

— Жена… Спасете ме, защитете ме!

Ернотон пребледня. Но великодушието му надви учудването и страха.

Той пропусна непознатата пред себе си и разбутвайки енергично тълпата с дръжката на шпагата си, разчисти пътя до ъгъла на улица Мутон и натика девойката в някаква врата.

Ернотон дори не успя да я попита как се казва и къде ще се видят отново. Но тя, сякаш разчела мислите му, му хвърли многообещаващ поглед, преди да изчезне.

Ернотон се върна на площада и огледа ешафода и кралската ложа.

Салсед, неподвижен и мъртвешки блед, лежеше на дъските.

Екатерина, пребледняла и трепереща, стоеше в ложата.

— Сине — промълви тя и изтри влажното си чело, — сине, би трябвало да смените главния палач — той е привърженик на Лигата.

— Защо мислите така, майко? — полита Анри.

— Салсед умря още след първото разтягане.

— Той излезе твърде слаб.

— Не е вярно! — възрази Екатерина с презрителна усмивка — синът й беше доста недосетлив. — Удуши го някой, скрил се под ешафода, точно в момента, когато искаше да обвини хората, обрекли го на смърт. Заповядайте някой лекар да прегледа трупа — сигурна съм, че ще се намерят следи от връвта.

— Права сте, майко — каза Анри и очите му пламнаха, — явно на дьо Гиз служат по-добре, отколкото на мен.

— Тихо, сине! — прошепна Екатерина. — Не вдигайте шум, само ще ни се смеят — пак ни измамиха!

— Жоайоз направи добре, че си отиде. Човек не може да разчита на нищо, дори на изтезанията… Да се махаме оттук, госпожо.