Читателски коментари от д-р Мирослав Балчев

Здравейте, хора!

Денят е прекрасен — мир, здраве, топлота, ситост, ден без бомби и разрушения…..Народното ни събрание най-после има председател от 11-ия опит. да се избере. Денят е 8 — ми декември — празник на студентите и наш празник, заедно с тях. Деняг е първи от поредицата дни, в които България има световен шампион в бокса. Благодарим ти, Кубрате, благодарим на хората свързани с тебе и около тебе, на брат ти Тервел, на родителите ти, екип……..Честито на всички! Превъртам лентата назад, когато и ние бяхме студенти, първия осми декември, първите по-сериозни връзки, а за някои първи и последни. Времената бяха други, хората бяха други, ние бяхме други. Мъча се да си спомня коя книга от онова време е нашият „Да убиеш присмехулник“, кой автор от нашите е Харпар Лий /жена е, за сведение на някои хора, макар че към днешна дата това не е от голямо значение/ Това с коментарите, въпреки, че някои от тях са от типа „колко дявола могат да се съберат на върха на една игла“ или пък „че студената вода завира по-бързо от горещата“ много ми допадна.

Иначе книгата се чете спорно. И как няма да се чете, като това е една книга на капиталистическия реализъм, дори от зората на капиталистическия реализъм. Няма значение дали ще наречем книгата класическа или юношеска. В нея юношите могат да прочетат за свои си неща, възрастните пък — да преоткрият себе си, да коригират мерника по отношение на подрастващите и децата си и въобща по отношение на хората и събитията около себе си. Бих казал, без да звучи натрапчиво, книгата е забавна, но поучителна. За това какви поуки ще си направи всеки един от читателите зависи от него самия. Авторката е един катализатор-хроникьор, който е оставил дълбока следа в литературната нива. Кой ще върви по браздата или ще кълве около нея си е негова работа, но и той да е жив и здрав!

Няма възможност да се спра на всички моменти, които ме впечатлиха в книгата, но едно ми направи неотразимо впечатление — действието се развива пред компютърната ера, преди наличието на смартфони, преди компютърните игри. И в тези времена децата играят наистина, децата правят от сняг и кал снежно-кален човек. С действията и разсъжденията, с реакциите си показват, че стават истински хора.

Чао, хора! Бъдете живи и здрави! бъдете българи! Бъдете хора! Четете!

Благодаря и на платформата Читанка.

Впрочем това е място, където можеш да намериш много, където влизаш за едно, а откривъш дрего и после второ, трето…..

Влязох да потърся Доктор Живаго. Уви! Посрещна ме любезно съобщение, че книгата не е достъпна по молба на издателство Колибри, тъй като имали ново издание.

Влязох в сайта на Колибри да си поръчам книгата, да я купя.

Посрещна ме в сайта им следното:

Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер и ние ще се свържем с вас за приемане на поръчката.

Оставих телефонен номер, но реших да се обадя на посочения телефон.

Посрещна ме някоя, която с доста раздразнен тон ми каза, че на телефона поръчки не приемат и че няма време да си губи времето с мен. Тази със сигурност не е чела „Да убиеш присмехулник“ и др. Така, че очаквам с нетърпение отнякъде да попадна on-line или да си купя книгата. Няма да е от Колибри, видя се.

А ето и съобщението в Читанка:

Книгата и произведението са временно забранени за четене по молба на изд. Колибри, тъй като предстои ново издание. Ще бъде достъпна отново на 1 април 2026 г.

Няма мая за създаване на български хуманоиден робот — политик — депутат. Светът се тресе във военни конфликти, на прага на ядрена война, нашете седнали да си мерят пишките. И осем пъти не могат да решат кой е по-по-най. Не са хора, но не са и роботи. Това е трагедията. Пак ще е нужна външна сила да въдвори ред в кочинката.

Продължавам да се удивявам колко малко коментари има за това велико произведение. Причината вероятно е, че малко се чете, малко се обсъжда, коментира….За мен най-ценно беше, че паниката е непродуктивна и не може да доведе до нещо добро. Това са разкази, които в голяма степен са валидни и за хората — кажеш на някого, на някой близък човек в яда си, че е добричка мръсна гад, кажеш му да се гръмне, да изчезне и той взел, че се гръмнал, взел, че изчезнал. Това произведение възбужда много мисли към днешна дата. Наличието на добри и лоши роботи, дори трите закона на роботиката са илюзорни, наивни в своя хуманизъм. Единственото, което е вярно е, че роботът може да изпълнява една дейност по-бързо е по-добре от човека — няма значение дали ще бяга, дали ще стреля с оръжие, дали ще кара автомобил. Роботът е толкова добър, колкото е добър програмистът му, човекът, който го обучава. Вижте рояците дронове, които взривяват, убиват и руски и украински войници. Не дроновете и не ракетите ще седнат на масата на преговорите за мир. Не е възможна такава еволюция. За еволюцията е необходимо време, а когато има хиперзвукови в пъти ракети време за еволюция няма. Гледам с надежда т.нар. български политици, търся улики, надявам се поне един от тях да е робот, да не яде, да не пие, да не краде, да мисли за благото на народа, на хората и стриктно да спазва първият закон на роботиката — с действие или бездействие да не застрашава живота и здравето на човек. Роботите могат да бъдат програмирани да бъдат хуманисти от хуманисти. Ако се възпитават от садисти те ще станат садисти.

Това не е ръководство за 18-годишни, но показва дълбочината на преживяванията им. В този смисъл в известна степен е ръководство за родители — да разберат, че няколко целувки често водят до „леката усмивка на най-сетне догонена нимфа“ и че в това няма нещо страшно. Нещо повече — те са необходими на човека, дори на подрастващите, както въздуха и хляба, както морето и слънцето.

Всеки може да извлече поуки от тази книга, а някои — дори да намерят себе си. „Мед ми капеше на сарцето“ докато я четях. Чете се за няколко часа, а ти държи топло за цял живот. Неслучайно е книга на 1955 година…..

За любовта и отношенията между хората тази книга е нещо като Менделеевата таблица за химията — дори и да не знаеш името на елемента, знаеш, че той съществува. Това е една странно хубава книга, която с магнетизма си не ти позволява дори да се изпикаеш — не можеш да се откъснеш от нея. Сесил с нещо напомня на Кейт от „На изток от рая“ на Стайнбек. Вероятно не съм чел достатъчно, но тази книга ме развълнува по начин както никоя друга досега. Това е книга, която не те кара да се мъчиш да разбереш какво е искал да каже авторът от което ти става още по-интересно да разбереш какво е искал да каже авторът, но дори и малкото, което разбираш е достатъчно да разбереш, че не всичко е загубено, когато всичко е загубено — въпрос на гледна точка. И друго — подбирайте си приятелите, особено тези които допускате до и в себе си, за да няма катаклизми. Но това е животът, нечий живот, който ние като воайори наблюдаваме, без да имаме възможност да си го позволим и без да имаме желание да го изживяваме по този или подобен начин когато можем да си го позволим. Тема за размисъл…..

Многопластово произведение, като всеки пласт има много измерения. Може би отдалечеността от времето на събитията на моменти го прави малко трудно „смилаемо“ за мен. Четох с увлечение за съдбите и мотивацията на хората от онези времена като опитвах да се поставя на тяхно място, във всяка една роля. Това повествование не може да те остави безразличен. То кара всеки един от нас да се замисли, да преценява мислите си, постъпките си. Не е лесно да си импулсивен, макар и честен, защото можеш да нараниш хората около себе си. Изгонването от рая има причини, но изгоненият не може да ги разбере, във всеки случай не и преди изгонването. Терзанията на изгонения и на изгонващия го се преплитат с китайското учение за ин — ян, с дилемата „да бъдеш или да не бъдеш“, с притчата за Каин и Авел. Образите в романа са резки, като издялани от твърд материал — по-скоро камък, а не дърво. Драматизмът в тях се загатва още в самото начало, когато е казано, че се раждат хора не само с телесни, но и с духовни дефекти и уродства. Не случайно е засегната и темата за отношенията деца — родители без това да е подчертавано демонстративно, кара те да се замислиш. Общо взето ми е мъчно за всеки един от образите в книгата. Няма явна поука от книгата, но усещането за научено остава. Това е книга, която не може да бъде възприета от първо четене — ще се наложи препрочитане след време. Не случайно книгата е била хит през 1953 година.

Тръпки ме побиват винаги, когато четя този разказ. Ужасът на войната, риболовът, разстрелът, пърженето на риба, войниците, перфектният френски на прусака са толкова разтърсващо делнично описани. „Двамя приятели“ е разказ, който трайно се е отпечатал в главата ми. Жал ми е за двамата французи, жал ми е за уловената и пържена жива риба, жал ми е дори за войниците — прусаци, които са принудени да изпълняват чужда воля. От целия разказ лъха на обреченост. Спокойната картина на природата само подчертава това. Трябва да сме благодарни, че живеем в мирни времена, но събитията в Украйна, Палестина, Израел ни карат да ценим още повече мира. Но той не е даденост. За него трябва да правим усилия постоянно. Гледам Добрич окъпан в светлина и спокойствие, есенен Добрич. Мирът и спокойствието са безценно богатство — това са показатели за обществено здраве.

Този автобиографичен разказ е предаден с умението и рутината на художника. Няма нужда от червена боя да се предаде цветът на кръвта, няма нужда от боя да се предаде цветът на алените пера, от гребена на петела. Предадени с думи, повествованието, е по — силно от визуалното възприятие. Наистина шедьовър както като писател, така и като лекар, забележете — не просто млад, а току що завършил и разпределен да работи в селски здравен участък. Изненадващо и обидно е за толкова години да има само няколко коментара, илюзия е да вярвам, че много хора са го чели, а би трябвало. Това четиво би трябвало да се изучава в медицинските университети в България, в часовете по история на медицината, ако все още има такива. Колко от българските студенти, завършили току що имат подготовка при такава и други подобни ситуации да се справят, да спасят човек?! Тук са ми особено понятни и близки мислите на младия лекар, мисли които не го описват като герой, а като обикновен човек и това е самата реалност. Признавам, докато четях ми премаляваше, а когато на сцената се появи червеният петел вече плачех сподавено. Булгаков — Велик Човек с главно Ч. Жалко, че така млад е умрял, но пък това което е оставил след себе си, дори само този червен петел и неговата стопанка може да осветлява пътя на хиляди, стига да имат очи да го видят, сърце да го последват. Препоръчвам е силно казано, но все пак — прочетете и Виелица — написана на един по-късен етап и пак прави разрез на душата на лекаря, описва неговото ежедневие. Колко сме далече от всичко това, омотани от клинични пътеки и търговски дружества. Впрочем силно впечатление ми направи оборудването и литературата, сградния фонд в „изостанала“ Русия.

Най-важното за една книга, за един автор, е да накарат читателя си да мисли. Ето, че и аз попаднах под въздействието на Улица Консервна на Джон Стайнбек. Тази книга по време на социализма може да е била считана от определени кръгове за декадентска, а авторът им, чиито писания често влизат в конфликт с постулатите на социалистическия реализъм да бъде определен като упадъчен или дегенерат поради фотографското повествование на една чужда действителност и дори щрихи от живота на един лалугер. Не зная дали Улица Консервна се е преляла към За мишките и хората или обратно, но четейки и двете, усещането, че и най-добрите помисли на мишките и хората пораждат често само теглила и горести е особено осезаемо. Но в това „често“ има особен, дълбок смисъл. Чрез него се разкрива оптимизмът на автора. Без него, това би било проява на краен песимизъм и безпътица. И този оптимизъм струи от лъчите на сутрешното слънце, от повея на морския вятър…Въпреки мазните тигани, потрошените мебели, омърфулените книги въздействието на описанието на изгряващото слънце над вмирисаната на риба улица, осеяна с глави на херинга, пренаселена от котараци и над всичко това властва музиката на Равел и Дебюси.

За мен Джон Стайбек е един отчаян оптимист, един оптимистичен песимист в историите на който побеждава не доброто или лошото, а животът такъв, какъвто е.

Благодаря на Читанка!

Не зная защо, но тази повест ме привлича за пореден път. Може би драматизмът на повествованието, сподавения драматизъм на хората с предначертано бъдеще на къртовски работещи роби с техните съкровени мечти за по-добър живот, а всъщност труд…Трагичната обреченост на Лени, а и на останалите герои. Вижда се, че вътре в тях има човешки помисли и стремежи, които се разбиват в канарите на действителността. На моменти самотата на героите е осезаема, осезаема е и тяхната крехка душевност. Напрежението плавно и мощно нараства и достига кулминацията в убийството на Лени. Дали убийство или спасение?! Милостта да убиеш ми напомня за онова скършено в канавката ударено от колата ми зайче с пухкаво кожухче, на което трябваше да спестя мъките. Не се почувствах късметлия, въпреки че бяхме гладни, бедни, замръзнали…Жан виденовата зима….

Не зная началото кой го е превеждал, но много по-добре звучи следният превод:

И най-добрите помисли

на мишките и хората

пораждат често само

теглила и горести.

РОБЪРТ БЪРНС

„На една мишка“

Четох с увлечение. Благодаря на авторката, на преводача. Заглавието е толкова популярно, че чак не ти се чете. Мислиш си, че това вече е известно. Но това е само в началото, после не разбираш кога си стигнал Край. Това е книга, която още докато четеш, знаеш, че ще прочетеш отново. Някак си „гълтайки“ на едри хапки повествованието нямаш много време да усетиш аромата, вкуса, капките, мъглата, пушека от комина, звън на сбруя, руменината на изгрева, момичешкото лице, вкуса на сълзите и писъка на отчаянието и самотата. Това е друг, за щастие известен само от книгите свят — свят, който показва какво богатство са добрите семейни отношения, приятелството, съседството, децата, грамотността и четенето на книги. Това е истински роман с извънредно широка палитра с много основни цветове и още повече багри, получавани във въображението на всеки един от нас. Това е роман за живота преди появата на електричеството, на автомобила, а твърде вероятно и на велосипеда, на телефона, на антибиотиците, имплантите и силикона. Усещаш влажния дъх на кравите и цвъртенето на струйките мляко в котлето. Едва ли екранизациите могат да допринесат нещо съществено към романа. 34 глави, написани за около 8 месеца това е нещо велико. Поклон! Жалко за ранната физическа смърт на авторката. Това е на първо четене….Благодаря и на Читанка. Страхотен проект — хиляди книги на една ръка разстояние, хиляди книги в джоба ти, по всяко време на годината и денонощието. Интернет възпитава. Интернет ни учи да управляваме, да владеем силата.

За такива, които се отегчават или дразнят от разсъжденията и мислите на героите е създадена телевизията. Гледайте турски и индийски сериали и ще ви бъде Супер! Само да не получите мозъчно затъпяване, като онази мечка, дето яла боклуци и получила запушване на червата. Толстой е направил словесна снимка на Русия по онова време. Харесваш — не харесваш — това е. Но само как е описано с думи — по-добре от снимка, много по-добре. А това, че Ана е олицетворение на необразована жена, която от нищоправене сама си обърква и финализира живота — няма спор. Пита се дали ако Ана Каренина беше чела „Ана Каренина“ щеше да постъпва и мисли по този начин.

Връщам се след няколко години към тази история не без вълнение. Попивам всеки ред и пак изразната красота, красотата на езика ме стъписват. Признавам, че първоначално от заглавието не се сетих за какво ставаше въпрос. После изпитах измамното усещане, че се сетих, когато прочетох първите няколко реда — за файтона, за пътниците в вего, за пътуването, но това е друга история. Четохме и обсъждахме с дъщеря ми до изнемога. Като резултат — отиде да чете Ана Каренина. Възникна въпросът какво щеше да направи Ана Каренина, ако беше чела „Ана Каренина“?

Искам нещо да кажа, нещо да напиша и не зная какво…Най-общо казано изпитвам чувство на удивление, на възхита, на преклонение и благодарност към прочетеното/написаното и Лев Николаевич Толстой. Четенето на Анна Каренина е онази „четка за зъби“ от която съзнанието на всеки от нас има нужда ежедневно, ежечасно….Това е епохално творение, което разбърква мислите ни за да ги подреди в нелесния път към вярата и стремежа към Доброто. Кои са местата, които ще посещавам редовно — срещата на Анна с децата и, терзанията и спрямо Вронски, които я обземат до пълна лудост и водят логично до трагичния и край. Някои от картините са като блясък, като снимка. Примерно светкавицата, която поваля дъба, или като острието на ножа, с който ….. вади потъналата в мед пчела. А не сме ли всички ние давещи де в мед, в охолство и безгрижие пчели, които имат нужда някой да им подаде върха на вярата и стремежа към Доброто за да почистим тялото, крачетата и крилцата си за да полетим на воля, да бъдем обект и да творим Добро. Левин ми е фаворит. Сигурно е автопортрет на Толстой. Но всички образи са толкова релефни, толкова истински в стремежите и заблудите си, във вярванията си, понякога опрощаващи, понякога обвиняващи, лекомислени или строги. Последните часоме на брат Николай….Последните мигове от живота на Анна, отразени от блестящите спици на колелетата на парния влак, пара, свирки на перона. Ех, Анна, Анна и ти Вронски — колко ли като вас има межзу нас?! А ние самите? А славянския въпрос, полската работа, 3–4 часа сън на ден в продължение на 3–4 месеца всяка година. Мислите на Саша за майка му….Спирам да пиша, иначе трябва да преразкажа цялата книга, а това е невъзможно. Това е гениално епохално творение, което по моите критерии е подходящо и силно препоръчително за умствена хигиена. Да се приема преди, по време и след храна!

Това е един от онези „тръпчиви“ разкази на Мопасан — разказ, от който те побиват тръпки!

Всяка война, дори най-студената, най-ограничената е един кошмар

Истинско удоворствие изпитваш, стигайки до края на тази история — история, явно с щастлив край. Драматизъм не и липсва, но той е прикрит, завоалиран от делничното с майсторски нахвърляните словесни щрихи от Мопасан. Колко жалко, че толкова млад е умрял. Но пък животът му е имал смисъл. Кога е успял за този кратък живот да напише толкова много, че да ти е трудно да го прочетеш?! Действа много мотивиращо. Това е поучителен разказ за 20–30 годишен човек с опита на 60-годишен. А за дапима такъв „опит“ младият човекптрябва много да е чел. Творчеството на Мопасан е една от отправните точки.

Има храни, които след като опиташ, искаш да приемаш отново и отново. Има разкази, които с темата си, с изразните си средства трогват, разтърсват и искаш да прочиташ отново и отново. Това е един такъв разказ. Един разказ за живота, за несподелената любов, за душевния ребус и безизходицата, за целебните контакти с природата, за дълбоките и непознати води на океана и на човешката душа. Не мога да съдя за съвършенството на превода, тъй като не познавам оригинала. Но това е един разказ, едно произведение, което може да те накара да потърсиш оригинала, да потърсиш пътища и познания да опознаеш оригинала. Признавам, просълзих се. Не, това не е мелодрама. Това е животът, изрисуван с думи от автора и преводача. Благодарен съм им! Благодарен съм и на платформата Chitanka! Наистина най-добрият приятел на човека е Книгата — прочетената, четената книга. Мис Хариет на Мопасан е една от тях.

Има разкази, които когато четеш изтръпваш, тръпки пробягват по кожата ти и това е един от тях. Това е то ли френският Йовков, то ли френският Емилиян Станев, във всеки случай аз съм сигурен, че те са там, някъде във вечността заедно в онова пространство на гениалността, където студът, ледът, снегът сгряват сърцето. А щом сърцето е топло, щом пулсира ускорено след прочит от очите се отронва сълза, бистра и пречистваща, окриляща….

На Рики Тики Тави препоръчвам горещо да прочете Нещата на Мартин Карбовски. Със сигурност ще й хареса. И да слуша повече чалга!