Арнет Лем
Годежът (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Аз съм тук, за да попреча на хората с високо обществено положение и състояние да извършат нещо, което може да ги компрометира.“

Боу Неш

„Правила на Бат“

В състояние на непоносимо тревожно очакване Марджъри облече една всекидневна рокля, среса косата си и си направи прическа. Сърцето й беше празно — празнотата беше настъпила след разбирането на тъжния факт, че Блейк Честърфийлд дори не се беше потрудил да й каже „довиждане“. Тя се хвана здраво за болката и я стисна като щит, защото след миг щеше да се изправи срещу баща си, който никога не я беше обичал или желал.

Чу отнякъде едва доловимото жално ехо от плача на едно самотно момиченце, което страдаше за баща си. По навик започна да утешава детето в съзнанието си, като превърна великана баща в човек със сияещо от любов лице и широко разтворени за прегръдка ръце.

Този нереален образ предизвика тъга. Какво ужасно престъпление беше извършила, за да заслужи такава измяна и тормоз? Най-напред баба й, след това Блейк и винаги, винаги баща й. Тя долепи бузата си до студеното огледало. Дъхът й замъгли стъклото. Надникна вътре в себе си, но не откри зла душа, заслужаваща коварство и пренебрежение.

„Животът ти е раздал слаби карти — й беше казал Боу преди години. — Ще ги изиграеш ли по възможно най-добрия начин или ще се оттеглиш от играта?“

Отказваха се страхливците, а Марджъри Ентуисъл не беше такава.

Тя ощипа бузите си и тръгна надолу по стълбите. На всеки завой се натъкваше на някой от пощальоните. Камбър я забави за десет минути с искането на инструкции за задачи, които можеше да изпълни със затворени очи. Таг настояваше да опише качествата и характерите на всеки от новите коне. Уик я спря и заговори за това, дали трябва, или не трябва да боядисват колата за бристолската поща ярко синя. Когато Албърт Ханикоум се втурна към нея и каза, че котката в конюшнята имала котенца, тя едва не избухна. Той я сграбчи за ръката.

— О, моля ви, елате, милейди, и погледнете. Това е най-смелото раждане все пак. Освен това вие винаги измисляте най-хубавите имена.

Тя изведнъж разбра какво целяха момчетата. Те се страхуваха за нея и по свои собствени, мили начини се опитваха да отдалечат предстоящия сблъсък. Като се усмихна на сирачето с ярка като морков коса, тя каза:

— Да, мисля, че трябва да ги кръстим веднага, но най-напред е необходимо да уведомя госта си, че ще закъснея.

— Позволете на мен, милейди — каза Таг зад гърба й.

Тя се обърна и видя наперения младеж. Като дете беше ходил облечен в дрипи и беше живял в бордеите на уличката „ЛИлипут“. Сега, въоръжен със смелост от уроците, които му беше дала, той рискуваше живота си всеки път, когато поемаше Големия път от Бат за Лондон.

— Благодаря ти, Таг.

Краткото ходене до конюшните възвърна увереността й и напомнила предишното щастие. Беше живяла добър живот, изпълнен с благодарна работа и хора, които я обичаха. Беше прекалено възрастна, за да се нуждае от баща. Можеше да мине и без намесваща се във всичко баба. Щеше ли да свикне без Блейк Честърфийлд?

Малко след това тя застана на прага на Хамбургската стая и видя баща си да крачи из нея. Роуина имаше навика да нарича Джордж Ентуисъл търговец с дребна душица и да се обръща към него с титла, впечатляваща колкото тапа от бутилка вино.

Като гледаше повдигнатите токове и златните токи на модните му обувки, високата сива перука и скъпия костюм от светлосиньо кадифе, Марджъри го прецени като суетен дребен мъж, който се стараеше да изглежда внушителен. Въпреки всичко беше изненадана, че изглеждаше толкова млад.

— Здравей, татко — каза тя, като погледна надолу към мъжа, който я беше създал.

— Боже милостиви! — възкликна той със замръзнало от изумление лице и приковани към лицето й очи.

Неподготвена за подобна реакция, тя се облегна на студения мрамор на камината. Острият ръб на полицата се заби в гърба й. Липсваше й сигурността и близостта, която картината на Хогарт предлагаше.

— Случило ли се е нещо?

Изненадата се превърна в хладна официалност.

— Разбира се, че не — добави безцеремонно той. — Просто не очаквах да приличаш толкова на… на рода на Роуина.

— Сигурно Майлоу ти е казал как изглеждам — по свой безцеремонен начин добави тя. — Благодарение на твоето вмешателство той ме е виждал доста често.

Подпухналите му очи се свиха.

— На бащата е работа да избира съпруг за дъщеря си. Мисълта за пренебрежението му през всичките тези години прободе сърцето й.

— Бил ли си ми някога баща? Дори не те познавам. Никога не сме прекарвали заедно рожден ден или Коледа. Никога не съм вечеряла с теб. Последния път, когато те видях, се интересуваше повече от пазарлъка с един бъчвар, отколкото да се срещнеш с дъщеря си.

Изведнъж той започна да изучава дантелата на маншетите си.

— Аз съм зает човек, а не някакво дворцово конте. „Слава богу, че съществуваше клюката“ — помисли си тя.

— Според думите на херцогинята на Ендърли си прелъстил някога любовницата на краля. Затова те е изхвърлил от Англия. Принудил си Блейк да помоли краля да ти позволи да се върнеш.

Погледът му срещна нейния, но бързо се отклони.

— Не харесваш Блейк Честърфийлд ли?

Сърцето я прободе, но заговори гордостта.

— Той е още една твоя пионка.

— Пионка или не, ти ще се омъжиш за него и толкоз, Марджъри.

От неговите уста името й звучеше като проклятие, което изричаше за пръв път.

— Не можеш да ме принудиш, дори и да подпиша петдесет годежни документа. Ти не си ми опекун. Загуби това свое право, когато наскърби краля и ме остави в манастира.

Той й хвърли още един поглед.

— Мислих си, че там ще живееш по-охолно.

Нараненото дете в нея заплака.

— Но аз бях бебе и имах нужда от баща си.

Той отново закрачи.

— По това време и аз самият бях почти дете. Моята Лу — гласът му секна и той се изкашля, — съпругата ми, беше току-що починала и не беше възможно да се грижа за теб.

— Виждам, че годините не са променили чувствата ти — каза тя с болка в гласа си.

Той се загледа в копринената панделка около шията й и тя съжали, че нямаше огърлица от диаманти с толкова силен блясък, че да го ослепят.

— Ти ще се омъжиш за Блейк Честърфийлд!

Стоманена решителност втвърди сърцето й.

— Няма да го направя!

— Какво ти става? Той е най-добрата партия в Англия.

Реши да му каже истината, но вместо това изрече лъжа.

— Няма да се омъжа за мъж, когото не обичам.

— Бракът по любов е глупаво нещо. Мога да свидетелствам за това. Няма да ти позволя да допуснеш подобна грешка. Ти подписа документа. Няма ли да устоиш на думата си?

Блейк щеше да преодолее затрудненията, а нейното сломено сърце щеше да се възстанови някой ден.

— Не!

— Трябва да имаш богат съпруг — заяви той, насочил сега вниманието към ръцете си. — И тогава няма да се налага да се принизяваш да разнасяш пощата на хората.

— Харесва ми да бъде управителка на пощенската станция в Бат и предполагам ще ти достави удоволствие да чуеш, че разнасям кореспонденцията само на херцози или по-големи благородници.

— Казвам ти, че ще станеш херцогинята на Ендърли.

Тя въздъхна.

— Не, татко, няма да стана. Блейк няма да се поддаде на твоето изнудване.

Погледът му се впи в нейния.

— Изнудване? За какво говориш?

— Ти искрено ли си мислиш, че съм достатъчно глупава, за да повярвам, че Блейк и останалите са се втурнали в Бат, изгарящи от нетърпение да се омъжат за мен?

По лицето му избиха петна.

— На тебе всичко ти е наред. Кой ти каза, че не е? Освен ако… е била Роуина. Ще удуша тази кучка.

— Ти променяш темата. Остави Блейк Честърфийлд на мира.

— Ако не означава нищо за теб, защо тогава го защитаваш?

Като събра храброст, тя отговори:

— Бих защитавала всеки от теб и проклетите ти игри. Ти си същият като баба.

Той се засмя жлъчно.

— За такава обида бих извикал мъж на дуел. Тя е една стара вещица и не се занимава с никаква друга работа, освен да създава неприятности.

Сърцето на Марджъри се сви от болка.

— И да ме отгледа вместо теб.

— Марджъри, аз… — той направи крачка напред, а ръцете му се раздвижиха, сякаш готови да я прегърнат, но после се спря. — Тя нямаше никого, освен тъжни спомени. Убеди ме, че й дължа… обеща, че ще се грижи добре за теб.

Дали и баща й не беше манипулиран от Роуина? Може и така да беше, но това не му даваше право да използва собствената си дъщеря за отмъщение.

— Тя се грижеше за мен по свой начин. Сега мога сама да се грижа за себе си.

Той процеди през зъби:

— Ще направя това, което е най-добро за теб. Ти имаш нужда от съпруг, който да се грижи за теб и да те дари с деца. Ще имаш Блейк Честърфийлд за съпруг, или в противен случай целият свят ще го има на тепсия.

Предпазливостта й се възвърна изведнъж и тя отговори.

— Можеше да очаквам подобно нещо от теб.

— Говориш в стила на Роуина.

— Колко хубаво, от твоя страна, че го забелязваш.

Той извади една от последните прокламации на Боу.

— Просто ела в Уилшър и ще разбереш дали не говоря сериозно, че ще ти намеря най-добрия съпруг в Англия. Не е необходимо да живееш под един покрив с баба си.

Марджъри не искаше да оспорва това — баба й я беше наранила дълбоко, но проблемите й с Роуина и пощата приключваха.

— Малко е късничко за повторно обмисляне къде да живея, татко, но не се притеснявай — тя се хвана за една приятна истина. — Роуина и аз често се разхождахме из Хартсанг скуеър, без да се виждаме дни наред.

— Това, което чувам, ме успокоява — погледът му се вдигна към очите й и сякаш прободе лицето й. След това изражението му издаде болката, която таеше в душата си. — Висока си като майка си — отмести погледа си. — Приятен ден и помни: съдбата е начертала линията на Честърфийлд върху изящните ти малки ръце.

Тя го наблюдаваше как си отива и усети най-странното чувство — че много се смущаваше да я погледне. Навярно, помисли си тя, защото беше досадна незначителна подробност, която пречеше на интензивния му живот.

Заблуждавайки наранените си чувства, тя се замисли над официалния вариант от плана на Боу да заобиколи закона за забраната на хазартните игри. Не случайно го наричаха „краля“ на Бат помисли си тя, като препрочиташе подробностите, свързани с едно празненство, което беше устроил в Уилшър. В старанието си да спаси Англия от порока, Парламентът беше обявил за незаконни игрите на карти с числа. В старанието си да спаси Бат от разорение, Боу Неш измисли нова игра, наречена „Учен“, в която се използваха карти с букви и се провокираха играчите да измислят думи. Мозъкът й блокира, тялото й затрепера от страх. Блейк все още не разбираше буквите достатъчно добре, за да измисля думи, и баща й го знаеше.

 

 

В петък вечерта Блейк стоеше до масите за табла в игралната зала в Уилшър. Беше дошъл да срещне страха си. Ушите му бучаха от ужаса и не му позволяваха да чува разговора между Боу Неш и Джордж Ентуисъл, които стояха наблизо. Играта на карти се беше изправила заплашително пред него, подобно на назъбена подводна скала, очакваща кораб. Жлъчният сок сякаш кипеше в корема му и Блейк отпиваше от безвкусното бренди в чаша, която сякаш не той държеше. Идваше му да сложи край на това и да посрещне падението си. О, боже, искаше му се още Марджъри да бъде на негова страна.

Музиката на оркестъра се лееше през нещастието му и предлагаше отлагане на изпълнението на присъдата му, тъй като играта нямаше да започне, докато не свършеха менуетите.

Макар и да знаеше, че усилието щеше да бъде безплодно, той обхождаше с поглед тълпящите се хора, за да открие Марджъри. Тя никога нямаше да влезе повече в тази, или в която и да било, игрална зала. Завиждаше на практичността и силата на духа й. Била е жертва тук преди много години. Той щеше да стане жертва тази вечер, но тя нямаше да стане свидетел на падението му. Може би това беше най-доброто. Марджъри му беше дала ключа. От него зависеше да разгадае мистерията на напечатаната дума.

Като претърсваше мозъка си за останка от увереност, той възкреси в съзнанието си отминалите дни, когато се беше трудил, докато пръстите му се схващаха и очите го заболяваха от усилието да открие смисъл в завъркулките, които нормалните хора виждаха като думи. Беше успял до известна степен. Внезапно настъпилата тишина го откъсна от болезнения спомен. Музиката беше затихнала. Усети ръка на рамото си. Като погледна надолу, той забеляза лицето на екзекутора си.

— Изненадваш ме, Блейк — каза Джордж Ентуисъл едва чуто. — Никога не съм мислил, че няма да успееш да спечелиш дъщеря ми. Носят се слухове, че не можеш да промениш съзнанието на една монахиня.

В Блейк се надигна смях, примесен с тъга. Кой можеше да съжалява повече от него за изгубването на Марджъри? Ентуисъл изглеждаше толкова отегчен от намесването в живота на дъщеря си. Той се зачуди защо беше така.

— Ти ли беше този, който е научил Марджъри да играе хазарт?

Ентуисъл повдигна брадичката си — жест, напомнящ за Марджъри.

— Никога не са ми позволявали да я науча на нещо — изръмжа той. — Роуина, или може би пренебрежението ми към нея, са обърнали Марджъри против мен. Благодарение на тази повяхнала вещица собствената ми дъщеря ме мрази.

— Защо упорстваш с този годеж, вместо да й дадеш любовта, за която жадува?

— Не можех да я погледна, без да се сетя за моята Луиза, затова извърших поредното най-добро нещо: изпратих й херцог.

— Бъдещ херцог — поправи го Блейк, — когото тя не желае.

— Вие се изплъзвате, милорд. Трябваше досега да се ожените за нея и да сте ме дарили с внук. Сега всички на Британските острови и във Франция ще узнаят позорната ви тайна.

Като разбра колко безуспешни щяха да бъдат опитите му да вразуми Джордж Ентуисъл, Блейк остави темата.

— Колко живота си провалил заради това, че не можеш да се изправиш очи в очи с дъщеря си?

— Не си мисли, че можеш да се измъкнеш от отговорност.

Херцогът на Ендърли беше правил подобни коментари пред Блейк. Осъзна нерадостния факт, че бащата на Марджъри беше същият егоист като баща му. Животът й е бил толкова самотен, колкото и неговият. Но приликата свършваше дотук, защото Марджъри беше оставила миналото зад гърба си. Но дали той щеше да успее?

— Ще видя скелетите на семейството оголени на това кече — заплаши го Джордж.

Половин час по-късно му се струваше, че обещанието щеше да бъде изпълнено. Като седеше на игралната маса с майка си, Тобаяс Пондз, Боу Неш, Роуина и Джордж Ентуисъл, Блейк разглеждаше седемте карти в ръката си. Разпозна обърнатата вила — гласната „Е“. Някои от останалите карти бяха познати: страничният отвор в каютите, който сега наричаше „О“, нокът на рейка, който беше „Т“, носът на лодка, който беше „А“. Буквите „А“ и „В“ го накараха да се усмихне, защото тези бяха най-добрите уроци, които някога беше научил. Буквите на другите карти му бяха непознати. Подобно на сляп човек, опипващ пътя си през чужда стая, Блейк започна да напряга мозъка си, за да намери думи. Групира картите възможно най-добре.

— Честърфийлд — каза Джордж Ентуисъл, който седеше непосредствено от дясната страна на Блейк, — твой ред е. Сигурен съм, че си измислил дума, която ще ни шашне.

Часовникът отмери девет удара. Блейк започна да се поти.

Марджъри стоеше на дансинга в Уилшър. Виковете и одобрителните възгласи в игралната зала пълзяха по кожата й като насекоми. Потрепера от погнуса. Погребаните дълбоко спомени излязоха на повърхността. Видя едно глупаво младо момиче, по-богато с бижута, отколкото със здрав разум, смеещо се, докато проиграваше наследството си в полза на един отчаян комарджия и неин пръв годеник, Тобаяс Пондз. Беше повярвала на приятелските му изявления и приемала сладникавите му комплименти за божа истина.

Незрялото още момиче жадуваше да се скрие от самотата на миналото си и да потърси бащата, когото никога не бе познавало. Тогава играта на криеница беше болезнена, особено когато на мошеници като Тобаяс Пондз беше позволено да играят.

Марджъри тръгна решително към вратата и надникна вътре. Погледът й беше привлечен от Блейк Честърфийлд. Той седеше с гръб, облечен в костюм от тъмносиньо кадифе, а широките му рамене и смолисточерна коса се открояваха в морето от хора, пременени в крещящи цветове и високи напудрени перуки.

Тя огледа останалите хора на окичената с гирлянди маса. „Кралят“ на Бат носеше най-хубавия си костюм от бял брокат. До него седеше баба й, издокарана в рокля от тафта с ивици като на дъгата и перука, украсена с подхождащи на роклята й панделки. Диаманти и сапфири красяха шията и китките й. От лявата й страна седеше херцогинята на Ендърли с маска на спокойствие върху изящните си черти. До нея Тобаяс се беше втренчил упорито в картите си, а лицето му все още носеше белезите от битката му с Блейк.

Кръгът се затваряше с баща й, който беше облечен в жълт атлаз и носеше смешна перука, съобразена с ниския му ръст. Той се наклони към Блейк. Прободе я сърцето, защото, въпреки че не го чуваше какво казва, знаеше, че дразни Блейк.

Когато часовникът отмери десет, тя не можеше да търпи повече несправедливостта. Вдигна крак и за пръв път, откакто загуби състоянието си и самоуважението си заради Тобаяс, прекрачи прага и влезе в миналото си.

 

 

 

За да спечели време, Блейк глътна брендито и си поръча друго. Страхът прерязваше червата му като студена стомана. Часът на разплатата беше настъпил. Усети ръка на рамото си и готов да се хване за всяко отклонение, вдигна поглед. Видя Марджъри, с колеблива усмивка в ъгълчетата на устните си.

— Лорд Блейк — каза тя, — настоявам да ми позволите да играя заради вас този път.

Тя сигурно беше най-чудесната жена на божията земя. Той се изправи с треперещи крака. Боу скочи на крака и се поклони; а Тобаяс го последва. Челото на Джордж се набръчка подозрително.

— Какво означава това? — заекна той.

— Надявам се — отговори Марджъри, — че това се нарича джентълменски маниер, тате.

— О, стани, Ентуисъл — заповяда Боу, — и си сложи една усмивка, защото си в Бат.

— Какво си направил, Джордж — заяде се Роуина, — отишъл си и си затворил добрите си обноски в бутилка с вино ли?

Попаднал сякаш във водовъртеж от благодарност, Блейк чувстваше, че може да се превърти. Една тънка ръка, лишена от бижута, която някога се беше надявал да получи, докосна рамото му и го върна на мястото му. Обгърна го с нежното ухание на лавандула и го обзе луда любов. Марджъри го отмести встрани и прошепна:

— Двама души на тази маса са жестоки и безсърдечни, но те са мое бреме, а не твое. Достатъчно страда в ръцете на моите роднини.

„Също и ти“ — искаше му се да каже, но копнежът и гордостта стиснаха гърлото му.

— Може ли да взема картите? — попита тя.

Ръката му се помръдна, за да изпълни желанието й, но съвестта му го възпря.

— Аз не се страхувам, лейди Марджъри — каза той. — Баща ви и аз сме сключили личен облог.

Тобаяс отстъпи назад.

— Можете да заемете моето място, милейди.

Боу се нахвърли върху печатаря.

— Махни се от това място и никога повече да не ти стъпва кракът в тази или в която и да било обществена зала в Бат!

Марджъри не откъсваше очите си от Блейк.

— Настоявам.

С една дума тя беше спасила него и семейството му от мрака на позора.

Не трябваше да се заробва с мъж като него. От самото начало беше искала само свободата си и му беше върнала неговата.

Като се пребори с порива да я привлече в обятията си и да поеме курс на север, той постъпи, както го беше помолила, и когато картите се плъзнаха от неговата ръка в нейната, се почувства по-лек и свободен. Не можеше да направи нищо повече, освен да й се отплати със същото — щеше да я освободи от брака със съпруг, който може би никога нямаше да може да прочете собствения си брачен договор.

— Какво има? — попита го тя. — Защо изглеждащ толкова замислен?

„Защото те обичам — помисли си той — и ще ми липсваш всеки ден до края на живота ми.“

— Мислих си за една дума, която се опитвах да съставя с тези карти.

— Особено обичам думи с „Л“ — каза тя.

С вещината на мошеник в играта на карти, тя ги разгъна и разгледа. Усмивка озари лицето й и го заля с топлина.

— Вие сте свършили цялата трудна работа, лорд Блейк — каза тя, — и сте оставили леката част на мен.

Тя се обърна към баща си:

— Лорд Блейк много умело се справя с написани думи, нали знаеш?

Джордж се намръщи, а бдителният му поглед се стрелна от Марджъри към Блейк.

— Наистина — чу Блейк майка си да заявява. — Наследил е научните си способности от рода Чолмондли. Моят Блейк можеше да пише стихове като дете.

Тя лъжеше с умението на политик и сърцето му се изпълни с признателност към нея.

На Блейк му се искаше да целуне краката на Марджъри. Искаше му се да я отнесе в двореца си в Уелс, да вдигне подвижния мост, да барикадира вратите и да не излезе, докато не му посивеят косите и не пораснат внуците му. С преливащо от любов сърце, той целуна ръката й и се сля с тълпата. Отнесе заедно със себе си стотина скъпи спомени за незабравимата жена, известна като „управителката на пощенската станция в Бат“.

— Нуждая се от нещо за пиене — каза той.

Марджъри го гледаше как се отдалечава с гордата си стойка, която го открояваше от тълпата любопитни наблюдатели.

„Слава богу — помисли си тя, — ще играя вместо Блейк и той ще избегне унижението пред всички тези хора. Дори и татко да извика на висок глас истината, никой няма да му повярва сега.“

— Е, дете — каза Роуина, — ще играеш ли, или ще принудиш тези мъже да стоят през цялата нощ?

— Млъквай! — каза Джордж.

— Марджъри? — Боу премести стола й.

Тя седна, но имаше странното чувство, че част от нея беше грабната. Обърна се и видя Блейк да стои близо до навалицата от хора. Щеше да има достатъчно време по-късно, за да си разреши проблемите с него. Той й намигна и вдигна чашата си в нейна чест. Като реши, че безпокойството й произлизаше от предстоящата игра, тя му изпрати въздушна целувка и насочи вниманието си към седящите на масата.

През следващия един час тя наблюдаваше как баща й и баба й си разменят язвителни обиди и жестоки подигравки. Като ги видя колко бяха погълнати от стремежа да се наранят един друг, тя направи няколко поразителни открития. Роуина и Джордж се мразеха заради жена, която беше мъртва от двадесет и четири години. Прекарваха толкова много време в хвърлянето на обвинения, че не им остана да пожалят за жената, наречена Луиза.

„Горката мама“ — помисли си тя.

За своя още по-голяма изненада Марджъри разбра безсилието на баща си по време на нейното раждане. Той е бил на осемнадесет години, когато е погребал съпругата си — на същата възраст, на която Марджъри беше получила първата си пощенска поръчка и взела двадесетте и пет сирака. Той никога не се беше женил повторно, защото никоя жена не можеше да замести неговата Луиза. Не можеше да бъде нещо по-различно от това, което беше.

„Горкият татко“ — помисли си тя.

Като се престориха на фалирали, фамилията Логсбърг оставиха вдовицата на техния херцог без пукната пара. От този ден нататък тя беше разчитала на Джордж за прехраната си. Не можеше да бъде нещо по-различно от озлобената старица, която беше.

„Горката баба“ — помисли си тя.

Последното откритие накара Марджъри да се усмихне: „кралят“ на Бат не знаеше правописа на думите.

„Горкият Боу“ — помисли си тя.

След това тя се вгледа продължително в собствения си живот. Награди и щастливо бъдеще посрещнаха погледа й. Щеше да спечели любовта на Блейк Честърфийлд.

„Аз съм щастливка“ — помисли си тя.

Когато играта свърши, Боу Неш събра купа от печалбата и заяви, че е спечелил достатъчно, за да завърши болницата с минерална вода. Марджъри се изправи и огледа тълпата, но Блейк го нямаше.

— Замина — каза прислужникът му. Замаяна от собственото си щастие, тя каза:

— Какво искаш да кажеш с това „замина“? Трябва да му покажа това — и тя размаха официалния документ. — Спечелих пълномощията на управител на пощенската станция.

— Моите поздравления. Надявам се, че това ще ви донесе много радост, милейди.

Озадачена от сарказма му, тя каза:

— Какво има?

Той стоеше, положил ръцете си върху блокчето с попивателна хартия, което беше покрито със скици, които бяха дело на Блейк.

— Защо сте изненадана? — Евърсън извади годежния документ. — Вие сте лицемерка. Подписахте това, а не пожелахте да се омъжите за него. Никога не сте го обичали истински.

Тя смачка плика.

— Това не е вярно. Обичам го и искам да се омъжа за него.

— Не можете да бъдете управителка на пощенската станция в Бат и в същото време — негова съпруга.

Евърсън очевидно не познаваше много добре Марджъри Ентуисъл.

— Разбира се, че мога. След година-две Таг ще бъде готов да заеме поста ми и Блейк знае това. Той харесва Бат. А сега, къде е той?

Евърсън я изучаваше през свитите си очи.

— А какво ще кажеш за баща си и баба си?

На бутилка от най-хубавото вино на баща й щяха да стигнат до споразумение. Никога нямаше да станат приятели като Марджъри и Блейк, но нямаше да се нараняват повече.

— Татко се връща във Франция, а баба заминава за Лондон с херцогинята на Ендърли. Моля ви, Евърсън, кажете ми къде е Блейк.

Прислужникът се усмихна и грабна годежния документ.

— Ще направя нещо по-добро от това. Ще ви заведа при него.

Около обед тя стоеше на кея на Бристол и се взираше във военния кораб „Доверие“. На такелажа потрепваше дълго тясно знаме, носещо герба и инициалите на Честърфийлд. Съмнения и надежди водеха решителна битка в нея. С трепереща ръка надраска една бележка и я подаде на Евърсън. Зачака с надежда да види как Блейк се появява на бордовата ограда, но прислужникът се върна сам.

Сърцето й се обърна. Била е глупачка да очаква Блейк да я желае сега. Като се бореше със сълзите, тя започна да се примирява със самотния живот, който някога й се беше струвал толкова пълноценен.

Евърсън й подаде късче хартия. Сърцето й заби лудо, докато разгъваше бележката. Тя прочете съобщението, написано старателно с печатни букви от познатата загрубяла ръка на Блейк: „На бъдещата херцогиня на Ендърли: позволение да се качи на борда.“

Мигове по-късно управителката на пощенската станция на Бат се качи на кораба. Почетна стража от моряци в елегантни униформи беше строена на палубата. Пред редиците беше застанал Блейк, сияен в своята униформа. Тя направи една крачка и се почувства така, сякаш не стъпваше по земята. Както беше заковала погледа си върху Блейк, тя сякаш плаваше към него. Когато се приближи на една крачка, усети тръпчивия и приканващ лимонов аромат.

— Обичам те — изрече тя, като се усмихна.

Той я привлече в прегръдка, тръсна назад глава и изрева:

— В името на всички светии и Честърфийлдови, които са живели преди мен, обичам те!

Екипажът нададе одобрителни възгласи. Щастието разцъфна в нея. Свали шапката му и я сложи на рамото си.

— Докажи го!

Той се засмя уверено, а очите му проблясваха от истинско щастие.

— За мен е удоволствие, управителке на пощенската станция.

След това той впи устните си в нейните с целувка на обещание и дълбока любов. Екипажът изсвири и започна да аплодира. Страстта се извиваше и извисяваше, докато затихна всеки глас и остана само този, който извираше от туптящите им в съзвучие сърца.

Най-накрая той се дръпна назад с надигащи се гърди и тлеещ пламък в очите. Тя го погледна замаяна от вълнение и любов.

— Задръж тази мисъл, любима, докато се върнем в Бат.