Арнет Лем
Годежът (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Кавгите са забранени в обществените зали на Бат.“

Боу Неш

„Правила на Бат“

Джулиана стоеше на вратата на гостната облечена в снежнобяла рокля от стъклена батиста с огромни макове, бродирани на полата, и широк червен колан на кръста. Синкавочерната й коса падаше върху рамото й като водопад от спираловидни къдрици. Тя изглеждаше по-скоро като шестнадесетгодишно момиче, отколкото като дългогодишна съпруга на „краля“ на Бат.

Джулиана вплете ръцете си една в друга.

— Боу ми каза, че може да ме посетиш. Радвам се, че го направи. Заповядай.

Марджъри усети, че напрежението й започва да намалява.

— Сигурна ли си, че не те обезпокоих?

— Да ме безпокоиш? Отегчена съм до смърт без Боу. Ела насам, дай ми чантата си.

Марджъри й подаде пощенската си чанта. Джулиана едва не я изпусна.

— Как успяваш да влачиш това тежко нещо?

— По навик, струва ми се.

— Тежи, сякаш е пълна с камъни. Да не би хората да изпращат тухли по пощата?

— Не. Това е просто тежката поща на благородниците от Камарата на лордовете.

— Поне не са клюките на госпожата на баронета Сърли. Представяш ли си ги написани на хартия?

— Не бих се осмелила.

Джулиана окачи чантата на една закачалка за дрехи, хвана Марджъри за ръката и я поведе към салона.

— Ще поръчам на госпожа Белд да донесе нещо адски вкусно, което със сигурност ще ни развали фигурите. Сигурно Боу ще ме изхвърли от леглото си.

Изчезнаха всякакви скрупули, които Марджъри беше имала относно обсъждането на деликатния въпрос за връзката й с Блейк. На чаша горещо какао със сладкиш от сливи, тя обясни дилемата, пред която беше поставена. Джулиана избра една кутийка за емфие от десетината кутийки с орнаменти, които стояха на разтегателната маса.

— Идвала ли ти е менструацията? — попита тя, като въртеше малката златна кутийка на дланта си.

— Не, но още е рано.

— Добре, но помни, ме ако те прелъсти отново и заченеш, тогава няма да имаш никакъв избор по този въпрос.

— Напълно съм способна да отгледам дете. Грижа се за Камбър от петгодишната му възраст.

— Знам това и нека бог да те благослови за великодушието ти, но кралят няма да те остави да родиш извънбрачно дете, Марджъри, особено от един Честърфийлд. Фамилията на Блейк е прекалено знатна.

Макар да знаеше, че Джулиана казва истината от любезност, Марджъри отговори:

— Прилошава ми до смърт от името Честърфийлд и от цялата тази надутост, свързана с него.

Джулиана подхвърляше кутийката за емфие във въздуха така, сякаш беше монета.

— Не мисля, че ти прилошава от него, скъпа — тя хвана завъртащата се кутийка. — Вярвам, че го обичаш и мисля, че и той те обича. Проблемът е в това, че на никой от вас двамата не му допада да го принуждават.

Безнадеждността на ситуацията развали доброто настроение на Марджъри.

— Той е един сладкодумен мошеник.

Тъмночервените устни на Джулиана се извиха в многозначителна усмивка.

— Мислиш ли, че един мошеник би дал на клетия Шелбърн петстотин лири и препоръчително писмо, което ще му послужи пред един бизнесмен в Бостън?

— Сигурна съм, че си е имал причини. Мъжете винаги имат.

Джулиана се засмя.

— Говориш като баба си.

— Наистина ли? — изненада се Марджъри.

— Да, и по-често, отколкото предполагаш.

Марджъри не искаше да се държи като Роуина. Искаше да се доверява и да получава в замяна същото. Искаше съпруг и няколко сладки, палави дечица.

— Благодаря ти, че ми каза — отвърна тя притеснено.

— Нямах намерение да те обиждам. Роуина е имала неприятни преживявания, Марджъри, но не е нужно твоят живот — семейният ти живот — да бъде образец за изпълняване на дълга, какъвто е бил нейният — тя се загледа в кутийката, сгушена в дланта й. — На теб може да ти хареса семейния живот с Блейк Честърфийлд. Той така умее да развълнува…

Наподобяващо развято знаме, нейното решение отново се появи в съзнанието й.

— Не и ако не ми каже истината.

— Пфу! — възкликна присмехулно Джулиана. — Колко ужасна може да бъде тайната му? Със сигурност не е предател или убиец.

Марджъри си беше задавала същия въпрос. Отговорът й винаги беше отрицателен. Блейк не беше способен да извърши никое от двете престъпления.

— Може би има извънбрачно дете от някоя жена.

Джулиана вдигна кутийката към светлината.

— Ако го има, ще го издържа, но защо не се е оженил за майката, ако не е била вече омъжена?

Марджъри усети пронизваща болка в гърдите.

— Не мисля, че е способен да извърши прелюбодеяние, но съм убедена, че би прелъстил жена, която желае — тя се засмя. — Кой знае по-добре от мен?

— Хайде просто да се радваме, че не се е оженил за майката на това извънбрачно дете, ако с това е свързана тайната му — каза Джулиана.

Старото смущение отново завладя Марджъри.

— Не знам какво крие — каза тя.

— Чуй ме — каза Джулиана съвсем сериозно. — Мъжете си имат тайни, които пазят. Това е нормално, както и за жените.

— Искаш да кажеш, че се придържам към някакъв съмнителен принцип или нахлувам в негова лична зона?

— Не, ако принципността и честността са задължителни черти за мъжа, когото избереш за свой съпруг.

Копнежът отново изпълни Марджъри.

— Не желая марионетки на баща си, а предан съпруг.

— Не мислиш ли, че те обича?

Искаше й се да повярва, че Блейк държеше на нея, но не можеше.

— Не знам — отговори тя.

— Можеш да провериш.

— Как?

Джулиана смени златната кутийка за емфие с такава от слонова кост.

— Един от хората, които са му близки, пристигна вчера — шотландският херцог на име Джейми Маккензи.

— Ти вече си се запознала с него?

— Да, миналата нощ в залите на Симпсън. Тази вечер ще дойде в Уилтшър. Танцувай с него най-вече бърз шотландски танц — тя завъртя очите си. — Великолепен е на тези танци.

— Не знам стъпките.

— Научи ги. Така ще можеш да убиеш с един куршум два заека. Ако Негова милост Сифорт знае тайната на Блейк, може би ще можем да го накараме да я разкрие. Ще накараш също и Блейк да ревнува.

— Блейк да ревнува? — Марджъри се разсмя на тази шега. — Танцувала съм с други мъже и преди, но Блейк никога не го е било грижа.

— Аха! — Джулиана вдигна пръст. — Но не си танцувала с елегантен благородник от Камарата на лордовете, който бърза да намери своята херцогиня.

— Този план няма да успее — отговори Марджъри смутено. — Мъжете никога не разкриват тайните помежду си. А на Блейк може да не му стане приятно, че танцувам с херцог, но това ще бъде заради собственическото му чувство, а не от любов. Трябва да има разлика.

— Има огромна разлика. Мъж, обладан от собственическо чувство, се ядосва, когато друг мъж пожелае неговата жена, а ревнивият мъж се страхува да не му разбият сърцето — като се наклони напред, тя добави: — Изплаши го, Марджъри…

Тъй като беше прекарала много години в отбягване на мъжете, Марджъри не беше сигурна дали хитрината й ще има успех.

— Искаш да кажеш да флиртувам с този шотландец.

— С твоята външност — каза мрачно Джулиана — няма да има нужда да флиртуваш с този планински донжуан. Само се запознай с него и попитай за Блейк. Може би Маккензи знае нещо.

— Не мислиш ли, че Блейк ще се ядоса?

— Не, не мисля. Смятам, че ще бъде наранен и… много любвеобилен.

Парадоксът на ситуацията смути Марджъри.

— Но аз се опитвам да избегна тази „любвеобилност“.

— Когато пусне в действие този честърфийлдски чар — а аз мога да те уверя, че ще го направи — и ти почувстваш, че не можеш да му устоиш, можеш да вземеш мерки да не зачеваш — каза Джулиана с въздишка.

Дъхът на Марджъри секна.

— Има начин да се предотврати…? — тя не можа да намери думи от объркване.

— Разбира се, че има.

Тя се плесна по челото. Трябвало е да предвиди това. Джулиана не беше забременявала от Боу, много метреси не бяха раждали деца от покровителите си.

— Винаги ще ти бъда благодарна — каза тя успокоена.

— Добре, но трябва да обещаеш, че няма да споменаваш на никого, че съм ти казала, дори и на Боу.

Марджъри се почувства притеснена и насърчена в същото време. Задълженията на службата й, заплахата от принудителен брак, възраженията на баба й, безразличието на баща й — всичко това изсмукваше силите й. Сигурността, че няма да зачене щеше да й спечели малко време и да й позволи да се концентрира върху останалите си проблеми. Една греховна мисъл й мина през ума: можеше да се наслаждава на любенето с Блейк, без да поема риск.

— Обещавам — каза тя.

— Добре, а сега ще те науча на стъпките на бързия шотландски танц. Ще бъде истинско блаженство.

Но беше дяволски противно.

По-късно същата нощ Марджъри се отпусна по-дълбоко в топлите минерални води, но водната струя не можеше да измие упреците, насочени към самата нея. Когато Боу се върне и разбере за пълното й поражение, щеше да се вбеси.

Първата й грешка тази вечер беше, че танцува твърде често с шотландския херцог на Сифорт, а втората, че му позволи да я придружи на вечеря. Дори и най-забавните моменти от вечерта не успяваха да повдигнат настроението й.

Джулиана не беше сгрешила в преценката си за мъжете и чувствата им към жените, но това, което не беше предвидила, беше третият елемент: безразличието. Дори окото му не беше мигнало, че тя прекара вечерта с планинеца. Да можеше и тя да не се вълнува за това, че беше прекарал вечерта в ухажването на други жени.

Звук от стъпки отекна в каменните стени. Някой влизаше в банята, но парата пречеше на Марджъри да види вратата. Вероятно беше Пег, която идваше да й каже, че беше време да източи водата и почисти басейна за посетителите на следващия ден. Марджъри се отдръпна унило от стената и започна да гази през водата към стълбичката.

— Все още ли ми се сърдиш заради тази вечер?

Гласът на Блейк сякаш взриви меланхолията й. Марджъри спря толкова рязко, че почти загуби равновесие. Сега можеше да се прости и с малкото гордост, която беше спасила.

Потопи се до шията и присви очи. Единственият фенер на стената зад нея процеждаше съвсем слаба светлина. Не можеше да го види. Различаваше единствено една огромна, зловеща сянка.

— Имаш грешка. Не се ядосах ни най-малко.

Силен смях огласи залата.

— Беше вбесена като лишена от зестра булка пред прага на бащиния си дом.

Непринуденото сравнение разпали гнева й.

— Ти си нагъл като невеж благородник, който си въобразява, че може да чете мислите на една дама.

С ужасяваща яснота чу шума от свалянето на дрехите му. Не беше възможно да я желае, не и след държанието му тази вечер.

— Какво си мислиш, че правиш?

— При първата ни среща направих грешката да ти намекна, че си тъпа — каза той така, сякаш обсъждаше кое имение да навести. — Невеж благородник, така ли? Някои неща ги научавам много бързо — после добави тихо: — Знаеш съвсем точно какво правя.

Страхът накара коленете й да омекнат като желе. Не можеше да му се отдаде, не тук, не сега, не и с почти разголената си душа!

— Някой ще те види.

— Няма шанс.

— Пег е тук.

— Не, не е. Платих й една гвинея и я изпратих рано вкъщи.

Самонадеяността му я раздразни.

— Искам да бъда сама.

— Хайде, управителке на пощенската станция, признай си, че ревнуваше и аз ще ти простя това, че ме пренебрегваше през цялата вечер.

— Ни най-малко не ме интересува прошката ти. Всъщност смятам, че вечерта мина много добре — тя почти приглуши лъжливите си думи.

— Ако можеш да наречеш една кавга успех, може да се наложи отново да се върна към думите си, че си тъпа.

— Ти предизвика тази неприятност.

Чу го да плясва във водата, но не се оттегли. Когато се изправи пред нея, той щеше да се перчи като паун, но тя беше прекалено ядосана, за да му обръща внимание.

— Продължавай да говориш — каза той. — Не мога да разбера къде си.

Тя слепи устните си по-здраво от печата върху кралските разпоредби. Той щеше да я намери, но нямаше да го улеснява. Издърпа една фуркета от косата си и я хвърли срещу най-отдалечената стена. Когато го чу да се насочва към този край на басейна, потисна смеха си. Продължи да го изпраща в погрешни посоки и почти остана без фуркети. След миг мъглата изчезна и той се изправи пред нея. Златният му медальон улови светлината на фенера. Очите му също просветнаха, но от интереса, с който я оглеждаше. Загледа се в раменете й.

— Надявах се, че ще облечеш робата. Червеният цвят е най-подходящ за теб. Не, като помисля още веднъж — той погледна статуята на Аполон, — предпочитам те гола.

Нямаше да му благодари за красноречивия комплимент и да отговори на претенциите му дори и за пет пощенски файтона заедно с всички коне в Англия.

— Какво искаш?

— Искам — каза той меко — да разбера защо се сърдиш, след като направих всичко, което отговаряше на твоите желания.

Тя се държеше така, че заслужаваше този проблем да бъде засегнат.

— Не се сърдя, а се притеснявам заради теб.

Кожата му придоби зеленикав оттенък, сякаш се беше разболял от морска болест.

— Защо?

— Защото стана за смях тази вечер.

— Ясно — той се отпусна по гръб. — Тогава бъди така любезна, моля те, и ми кажи кое от моите прегрешения те смути. Това ли, че търпеливо наблюдавах как танцуваше всички менуети с Джейми Маккензи?

— Сега ти се държиш глупаво.

— А, така ли? Да не би случайно да си се притеснила от това, че танцувах с други жени? Или от това, че играх вист и загубих от Ралф Алън, или че придружих Джулиана Пепджой на вечерята?

Марджъри наистина се беше разтревожила, че цялата вечер той танцува с други жени. Всичките му партньорки бяха червенокоси. Навярно скърбеше за загубата на последната си любовница.

— След като знаеш прегрешенията си така добре, защо искаш мнението ми?

— Кажи ми с какво те разтревожих?

— Не биваше да танцуваш на видно място с онази червенокоса кръчмарска проститутка.

Той се гмурна под водата, а после излезе на повърхността и разтърси глава.

— Ревнуваш ли?

— Разбира се, че не, но докато хората си мислят, че сме сгодени, постъпките ти ме засягат.

— Правилно — отговори той. — Точно толкова, колкото ме засягат и твоите. Не биваше да танцуваш през цялата вечер с херцога на Сифорт.

— Остави херцога на мира. Говорехме за кръчмарската проститутка.

Той обърна дланите си нагоре.

— Откъде да знам, че сервира в „Белият елен“? По-добре е да те попитам ти откъде знаеш?

— Личи й, и освен това получава писма. А ти не ме гледай с този свиреп поглед.

Той загреба вода в шепите си и хвърли насреща й.

— Престани — изпъшка тя.

— Не си отговорила на въпроса ми. Според правилата на Неш аристокрацията не трябва да се дели от простолюдието.

— Да не се дели ли? — процеди през зъби тя. — Та вие бяхте единствената танцуваща двойка. Предполагам, не си бил толкова омаян от чара й, че да не забележиш какво става наоколо. Никой друг не танцуваше тогава.

— Не ме е омаяла ни най-малко и не знаех, че танцът нарушава някое от правилата на Неш. Толкова са много за запомняне.

Тя сви ръцете си в юмруци.

— Тогава трябва да четеш всички, а не само тези, които са в твоя полза.

Той се извърна настрани, а челюстта му се стегна и стана твърда като камък. Очите му отново отразиха светлината на фенера.

— Малко хора спазваха правилата му. Ти самата беше един от нарушителите.

— Аз се ползвам със специални привилегии, но не танцувам с долепена буза и нос, а и никой друг не го прави.

Той повдигна вежди.

— Не правиш на въпрос това, че херцогът на Сифорт цяла вечер говореше в разстоянието между гърдите ти.

— Какво можеше да направи, като е по-нисък от мен? Проявих любезност към него, нищо повече.

— Защо тогава имам чувството, че нарочно го обсипа с внимание?

Той добре беше разбрал преструвките й, но въпреки това никога нямаше да знае истината със сигурност.

— Джейми Маккензи е един много забавен компаньон, а останалото си го въобразяваш.

— Не съм си въобразил, че танцуваше бързия шотландски танц с него, който, трябва да добавя, непрекъснато ми отказваше под предлог, че не си знаела стъпките му.

Къде беше научила танца, си беше нейна работа. Тя се загледа в невиждащите очи на Минерва.

— Той ми предложи да ме научи и аз се научих.

— Мисля, че трябва да му благодаря.

— Това би било необикновено великодушие от твоя страна, но не си прави труда, защото вече му благодарих.

— Като му позволи да те придружи на вечерята ли?

— Ти беше зает с Джулиана.

— Неш го нямаше и считах за редно да се погрижа да има придружител. Ако не си беше тръгнала нацупена, щях да придружа и двете ви.

— Не съм си тръгнала нацупена и това, че ме смяташ способна да играя в такава сантиментална мелодрама, ме засяга.

— Мелодрама ли? Вечерята беше истински фарс.

— Ти започна този долен фарс, като предизвика Маккензи да прониже ябълка с ножа си.

— Откъде можех да знам, че той ще се откаже от истинския плод и ще се насочи към декорациите на перуката на госпожа Сърли?

— Знаел си — негодуваше тя, — защото той е от шумните ти приятели.

— Е, предполагам, че е трябвало да ти кажа, че се познаваме.

Тя усети чувство на вина, но го потисна.

— Познавате се? Това е меко казано. Той си призна, че сте си поделяли жени.

— Джейми е постъпил нечестно.

— Както и ти — сряза го тя. — Ако съществуваха и най-малките скрупули в твоето деспотично сърце, щеше да му кажеш, че сме сгодени. Тогава нямаше да си губя времето да предизвиквам ревността ти.

Той трепна.

— Чувствам се поласкан, но все още съм в немилост, струва ми се.

— Наистина си в немилост. Чух достатъчно истории за твоите любовни лудории, за да те държа в унизително положение през следващите десет години, Блейк Честърфийлд. Особено ми се понрави историята, когато си се зарекъл, че няма да се ожениш преди четиридесетата си година, а когато решиш да се обремениш със съпруга, ще избереш петнадесетгодишно дете, за да можеш да го обучиш да ти бъде робиня в любовта — горчивината я накара да добави: — Сигурна съм, че си бил неутешим, когато баща ми ти е казал, че съм на двадесет и четири.

— Ясно — каза той и потърка брадата си.

Защо си беше помислила, че може да научи тайната му или да го предизвика да й разкрие чувствата си към нея? Тя никога не е била добра в преструвките. Всичко, в което беше имала успех, е да забие клин помежду им.

— Какво ти е ясно?

— Един много интересен твой аспект към нашите отношения.

Изпита желание да изчезне под водата и да избяга вкъщи. Ако продължаваше да вижда какво става вътре в нея, щеше да каже или да направи нещо, за което да съжалява.

— Нямам никаква представа за какво говориш.

— Значи си се опитвала да ме накараш да ревнувам.

Гордостта й нямаше да позволи да се огъне.

— Значи — изимитира го тя — на тебе ти беше все едно.

— Не е вярно.

— Ти отиде да играеш вист.

— Катастрофалните вечери ми действат по този начин — каза той и протегна ръка към нея.

Тя се дръпна и плисна вода в лицето му.

— Колко ужасно! Имаш съчувствието ми.

— Не ми е нужно твоето съчувствие — той я придърпа към гърдите си и я прегърна пламенно. — Беше ми неприятно да те гледам в ръцете на Джейми. Всеки път, когато ти говореше, ми идваше да му размажа физиономията. Искаше ми се да те измъкна и да те запазя за себе си.

Това изявление я изпълни с надежда.

— Защо? — попита тя и затаи дъх.

Той целуна шията й, страните й и затворените й очи.

— Когато ми каза, че желаеш доверието ми, ти повярвах, но когато те видях тази вечер — устните му се задържаха много близо до нейните — всичко, което можех да си помисля, беше: „Тя ми принадлежи.“

Разочарованието разби очакванията й. Той нито я обичаше, нито й вярваше. Желаеше я и това беше всичко. Но тя искаше повече.

— Имай ми доверие, Блейк. Кажи ми какво знае баща ми! Не мога да ти принадлежа, докато не го направиш.

— Поискай всяко друго нещо от мен — замоли я той, — но не и това. Не го прави повече никога, защото това няма значение.

Тръпки я побиха, като си помисли, че този самоуверен мъж притежаваше някакъв порок, който беше толкова противен, че стигаше до там да я умолява да не го разпитва.

Потрепера и при мисълта колко много го обичаше.

Той притисна устните си в нейните с целувка, която сякаш изстена от безнадеждност. Тя го посрещна със същата пламенност. Примамваше я с устните си и я съблазняваше с еротични думи.

С познатото си умение и лекота той раздуха пламъка на страстта и изпълни въображението й с обещания за наслади, които бяха споделяли и можеха да споделят отново. Беше започнала този флирт с намерението само да му помогне да избяга от оковите на принудителния брак, но с течение на времето самата тя беше попаднала в плен.

— Имам нужда от теб — прошепна той пламенно. — О, боже, колко се нуждая от теб! Кажи, че и ти имаш нужда от мен, любов моя!

Настойчивата молба накара главата й да се завърти, а тялото й закопня да усети кожата му до нейната.

— Наистина се нуждая от теб, Блейк, наистина!

Когато пръстите му разтвориха робата й и хванаха и повдигнаха гърдите й, разумът й се изплъзна неусетно, подобно на мъглата от басейна.

Милувките му я потопиха във водовъртеж от желание. Тя се носеше по повърхността на топлата вода, която се плискаше около нея. Блейк я държеше здраво и я приканваше към своята страстна игра. Необходимостта пропя в душата й, а той сякаш припяваше в пълна хармония.

— Докосвай ме, докосвай ме. Искам да ме докосваш.

В мига, в който ръката й го обгърна, той изстена и мушна езика си в устата й. Тя усети познатия ритъм — спасителното въже, което щеше да я изтегли от бурното море на желанието и да я пренесе върху топлите брегове на удовлетворението.

Ръцете му се плъзнаха по шията и обхванаха лицето й.

— Как става така, Марджъри Ентуисъл — прошепна той, — че с едно докосване на ръката си ме караш да се чувствам едновременно и крал и обикновен човек?

Отмаляла от замайването, тя се загледа в полуотворените му очи.

— Аз мисля, Блейк Честърфийлд, че ти си поет по душа, независимо дали си крал или обикновен човек.

— Ако можех, бих написал за теб сто стихотворения — той изпусна една силна въздишка и дръпна ръката й. — Аз съм един гладен мъж, който не би помислил за друг стих, дори и животът му да зависеше от него. Вдигни краката си и ги обвий около кръста ми.

Хиляди причини, поради които не трябваше да го прави, отекнаха в съзнанието й, но тялото й не искаше да слуша.

Едната му ръка се плъзна по гърба й, а другата обви шията й. Когато краката й се отделиха от твърдото дъно, позната твърдина докосна интимните й части. Изгаряща от нетърпение да запълни празнотата си, тя го притисна с крака и ръце с търсещи пръсти, които се вплетоха в мократа му коса и развързаха панделката.

Парата ги обви като интимна беседка. Навярно бяха единствените двама, останали живи на този свят. Не съществуваше никаква провалена вечер зад тях и никакво фатално бъдеще пред тях. Имаше само едно прекрасно настояще. Тя очакваше в този момент да се вмъкне в нея, но вместо да го направи, той промълви:

— Спусни си и ти косата. Искам да я видя как плава около нас.

Обхваната здраво в прегръдката му, тя посегна към единствената останала фуркета.

— Отпусни се назад — каза той. — Позволи ми да целувам гърдите ти.

Никога ли нямаше да осъществи сливането им?

— Но не искаше ли… — тя загуби дъха си, когато устните му се сключиха върху гърдата й.

Фенерът пращеше и съскаше, древният поток се плискаше в каменните стъпала. Водата капеше с приказна мелодия, чийто рефрен се подемаше от сърцето й.

— Ако настояваш, управителке на пощенската станция — той се отмести, разтвори краката й със силните си бедра, после направи едно движение нагоре с таза си и я смъкна надолу с ръцете си…

Усещането за пълнота я заля като поток. Тя се отпусна в ръцете му и едно леко стенание се отрони от устните й.

— Как е възможно — попита тя — нещо толкова нормално като усещане да бъде толкова грешно?

Той й отговори:

— Това не е грешно, любима. Боже, ти си най-праведното нещо, което ми се е случвало някога: Хайде да си направим едно красиво бебче — едно хубаво момиченце като теб.

Насладата се превърна в стрес. Тампонът, който щеше да предотврати зачеването, беше скрит в гардероба й вкъщи. Джулиана й беше казала и за друг метод, но Марджъри не мислеше, че може да го иска от него.

— Почакай — нуждаеше се от малко време да помисли.

— Защо? Какво има? — попита я той.

Тя можеше да избере лесния изход, можеше да го приеме такъв, какъвто беше и да си осигури възможно най-доброто бъдеще. Можеше да се сбогува с гордостта си сега, но какво щеше да стане през следващата година, ами през по-следващата? Щеше да започне да се възмущава от неговата потайност и бракът им да се превърне в истински ад. Не. Не. Не. Тя искаше доверието му и с божията помощ го беше заслужила. Заслужаваше честен мъж.

— Болка ли ти причинявам?

Не, ако можеше да предотврати зачеването.

— Не, но не трябва да правим това.

— Не ставай стеснителна точно сега, любима.

Той запуши устата й с устните си и ръката, която обвиваше врата му, се плъзна между тях. Преди да успее да се възпротиви, той намери центъра на желанието й. Той подвеждаше нежната й плът с изкусни кръгообразни движения, а с дълбоки и силни тласъци я доведе до прага на екстаза. Размениха си изгаряща целувка, която пропъди разсъдъка им, сля дъха и въздишките им и ги накара да изпитат взаимно блаженство.

Той я придумваше със страстни думи, като й напомняше какво да очаква. Малко преди пламенността й да достигне до връхната си точка, тя ахна и се вкопчи в него.

— Затаи дъха си — каза той, след като я дръпна под водата и я прегърна там. Висяща в топлото светилище на древния поток, сгушена в прегръдките на любимия си, Марджъри усети, че сладката еуфория изцежда силите й.

Точно когато си помисли, че дробовете й ще се пръснат, той се издигна нагоре, като образува вълна, която се разби в стените на басейна. Откъсна устните си от нейните и звуците на плискащата се вода и затрудненото дишане се разнесоха из каменната зала. Тя лежеше отпусната в стоманените му прегръдки с долепено до силните му гърди лице, а слабините й пулсираха от усещането на мъжествеността му, която все още я изпълваше. Влажният въздух възвърна разума й и го фокусира върху една мисъл: дете.

— Блейк — замоли го тя, — почакай!

Той се напрегна, а сухожилията на врата му се обтегнаха като тетивата на лък.

— О, Марджъри, мога да сваля луната от небето, но не мога да ти устоя — поетичните му думи отклониха вниманието й. Той пое въздух, след това изпъшка и се разтресе. — Ти си великолепна…

Като стискаше в шепите си косата му, тя каза:

— Моля те, Блейк, не трябва да ме даряваш с дете.

Очите му трепнаха и се отвориха. Тя очакваше усмивка на удовлетворение, а получи презрителен поглед.

— Какво нещастие! — каза той ядосано. — Но не е възможно да разваля това, което току-що направих.

 

 

 

През следващата седмица тя връщаше бележките, които Евърсън донасяше. Когато Блейк настояваше да я види, винаги се погрижваше няколко от пощальоните да бъдат наоколо. Изпращаше Камбър да разнася пощата сутрин. Дори започна да излиза на пазар с госпожа Сърли, за да се изолира от Блейк. Направи си финансова ревизия и довърши работата си по предложените такси. Тъй като се страхуваше, че любимият й ще възобнови нощните си посещения, заключи прозорците и вратите. Но също толкова се страхуваше, че той повече никога нямаше да дойде и се обръщаше, мяташе и плачеше върху възглавницата си.

Тъй като беше обезсърчена, тя изпълняваше с неохота пощенските си задължения през деня, а нощите й бяха по-самотни от тези в детството й. Беше се върнала там, откъдето бе тръгнала, и не можеше да се похвали с много. О, беше преуспяла в служебните дела, но в сърдечните се беше провалила. Всичко, което притежаваше, беше удовлетворението, което й даваше мисълта, че е подобрила живота на няколко осиротели момчета. Но тя желаеше повече. Марджъри се потопи в работата си, търсейки сили в източника на енергия, който винаги я съживяваше.

Тобаяс достави разписанията на пощенските станции, а тя изготви още два листа в тях заедно с таксите за новата пощенска кола — единия от Лондон, а другия за Бат. След като сплете косата си, тя я изви на осморка и я закрепи с дървени фуркети. Сложи си роклята, която й носеше късмет, облече корсажа си, цепнатата горна пола от кадифе с цвят на тюркоаз и фустата от бледожълт атлаз, бродиран с гроздове и грамофончета. Когато завърза обикновената жълта панделка около шията си, тя усети пронизваща болка от съжалението заради бижутата, които някога беше притежавала.

— По-добре благоразумие, отколкото празна показност — каза тя поучително на отражението си в огледалото.

Тя влезе направо в печатницата на Тобаяс Пондз, усетила сигурност в одеждите си на управителка на пощенската станция. Мина през фоайето. Една медна камбана оповести пристигането й. Канапетата насреща и креслата със странични облегалки бяха празни. От нея се отрони въздишка на облекчение, а погледът й пробягна по дъската за табла, която беше поставена на висока поставка. Споменът за плячката на Тобаяс предизвика както винаги гадене в стомаха й.

Миг по-късно една хубава прислужница я поздрави и покани с ментови бонбони от сребърна купа. Марджъри отказа бонбона и пожела да се срещне с Тобаяс. Когато остана отново сама, тя се намръщи и се замисли за Тобаяс, за манията му да се придържа към етикецията и за ролята й в издигането му. Никой друг търговец в Бат не си правеше толкова труд заради приличието, но и никой друг търговец в Бат не беше спечелил толкова пари на табла.

Страничната врата се отвори и усмихнатият Тобаяс въведе една дребна брюнетка в стаята. Жената вдигна ръка към шията си, за да привлече вниманието към бижутата си.

— Здравей, Марджъри — каза той. — Предполагам, че познаваш госпожа Уъдръф.

Марджъри се забавляваше от наглостта му да й представи любовницата си, но изведнъж се ужаси от факта, че тя носеше колието от рубини. Атлазената панделка около шията я стегна като примка. „Значи така — помисли си тя, — Пондз иска да злорадства.“ Това беше само една от скъпоценностите, които беше спечелил от нея. Успокои се с мисълта, че той никога нямаше да получи едно нещо, което желаеше силно: службата й и уважението, което тя даваше.

Тя се усмихна и кимна с глава.

— Може ли да кажа, госпожо Уъдръф, че това е една страхотна огърлица.

— Тобаяс казва, че някога е била ваша — тя замига и погледна своя покровител.

— Винаги съм смятала, че е прелестна — каза Марджъри.

Красивите черти на Тобаяс се изкривиха в кисела гримаса.

— Тръгвай си, скъпа — каза той и избута жената през вратата.

Марджъри извади разписанията от чантата си и му ги подаде.

— Трябват ми възможно най-скоро.

Той подръпна предната част от жилетката си, а после взе листовете.

— Нямаш ли време за сладки приказки и чаша чай? — попита той, без да ги погледне.

Тя погледна ръката му с изряден маникюр и се зачуди за пореден път как един печатар успяваше да поддържа ноктите си толкова чисти.

— Не, благодаря — тя се загледа съсредоточено в разписанията. — Нямам време.

Маската му на учтивост изчезна. Усмихна се злобно, като разкри счупения преди години зъб.

— Не се надявай на отбив от цените. Когато ти доставих първата пратка с разписанията, те предупредих отново, че има грешки във времето.

Сега дойде нейният ред да злорадства.

— Ти мислиш, че съм преработила тези разписания?

— Познаваме се прекалено добре и от прекалено дълго време, за да играем такива детински игри — отговори той през смях. — Човек може да разбере една грешка, допусната, да речем, в резултат от последния набег на баща ти в твоя живот. Този не го отбягваш така упорито както предишните.

— Кога ще разбереш, че не можеш да ме уплашиш, Тобаяс? — отговори тя, като си придаде мило изражение. — Струва ми се, че намекваш за временното пребиваване на лорд Блейк в Бат.

— Временно пребиваване? С какви интересни думи наричаш неговото натрапено присъствие тук.

— Живей за това, за да ти направя живота интересен, Тобаяс.

Той докосна панделката около шията й.

— Ти, разбира се, си привикнала към по-обикновени ухажори, нали?

Тя се отдръпна назад.

— Изключително обикновени, щом реши да споменеш това.

— Жалко за рубините ти — той започна да прелиства разписанията. — Но те наистина подхождат на госпожа Уъдръф, не… — Тобаяс спря, ръцете му стискаха листовете, а погледът му започна да се движи бързо по редовете.

— Има ли нещо нередно, Тобаяс?

Той вдигна гневния си поглед към нея.

— Пощенска карета ли? Кога стана това?

— Беше планирано с години. Чети нататък и ще разбереш кога започва обслужването с нея.

— Затова времето, посочено в разписанията, беше по-дълго.

— Уникално умозаключение — каза хладно тя. Очите му се ококориха.

— До какви трикове си прибягнала, за да се сдобиеш с парите?

— Може би съм продала семейните скъпоценности.

— Ха! — възкликна той и посочи към таблата. — Та ти нямаш нито едно бижу, откакто прояви глупостта да седнеш на тази дъска срещу мен преди години.

Насмешката все още я убождаше. На Марджъри — безразсъдното момиче, което беше танцувало в залите на Бат и играло хазарт с хедонистично настървение — й идваше да сведе глава от срам. Но управителката на пощенската станция външно запази достойнството си.

— Ти беше великолепен победител в игрите, Тобаяс, но не можеше да губиш с достойнство в любовта. Тогава сърцето ти не беше засегнато.

Устните му потрепераха от гняв, който не можеше да потисне.

— Никога не съм искал да се оженя за стара мома като теб.

— Знам. Просто искаше да избегнеш наказанието за фалшифициране на разрешително за каперство.

— При избора между затвора и теб, избрах по-малкото наказание.

— Но аз бях тази, която те отърва и от двете, дори и след като ме изигра да загубя всичките си бижута и се опита да ме изнасилиш в изолираната трапезария на странноприемницата „Мечката“.

Той вдигна ръка към устата си и закри счупения зъб.

— Ти стигна прекалено далеч при защитаването на добродетелта си.

— Може да си взел скъпоценностите ми, но аз запазих гордостта си, добродетелта си и службата си, а ти загуби, Тобаяс, и то не само в едно отношение.

Той започна да сгъва листа с треперещи движения.

— Идеята за тази пощенска кола е чиста глупост. Тя ще затъне в пустите полета.

— Благодаря ти, че ми каза. Сега няма да имам грижата да ти запазвам място, нали?

Той протегна ръка и отвори вратата. В стаята нахлу шумът от улицата.

— Ще заема мястото зад бюрото ти.

— Задръж дъха си, надуто, ревящо магаре.

— Не мога, любима, защото ти ме караш да го губя от вълнение.

Пулсът й се ускори, а сърцето й се обърна. Блейк Честърфийлд премина прага и застана между тях. Той сякаш изпълваше стаята и съзнанието й. В този момент Марджъри осъзна истинското значение на глупостта да обича Блейк Честърфийлд.

Той я погледна, а след това премести погледа си върху Тобаяс.

— Какво става тук? — попита той с тон на истински арогантен Честърфийлд.

Тобаяс се отдръпна и потърси сигурност в скъпоценната си табла.

— Това беше просто един приятелски делови разговор, милорд. Тя е упорита жена, както сигурно сте разбрали.

Блейк я прониза с поглед.

— Разбрал съм, че е съвсем по вкуса ми.

— Значи сме на един хал, приятелю, така че не е необходимо да ме заблуждавате. В крайна сметка преди години аз загубих облога, свързан с Марджъри.

Марджъри се подразни от това, че я обсъждаха, сякаш я нямаше, и каза:

— Точно така, Тобаяс, и по същия начин ще загубиш облога, че ще станеш управител на пощенската станция в Бат. А вие, лорд Блейк — обърна се тя към него, — загубихте другия облог. Приятен ден, господа.

Когато изфуча през вратата, тя видя изражението на Блейк, което издаваше изумлението и уязвимостта му.

Същия следобед тя отиде при животновъда в Монктън Фарли и купи осем от най-хубавите му файтонджийски коне. Получи като подарък една червеникаво-кафява кобила с лъскав косъм, която Марджъри нарече Алма. Нуждаеше се така силно от близка душа.

За да избяга от спомените за Бат, тя придружи Уик с пощенската кола до Бристол. Върнаха се в събота по обяд и откриха каретата на Честърфийлд в двора. Педикорд, Таг и Алберт стояха наблизо, задълбочени в разговор.

Когато надникна в каретата и откри, че е празна, Марджъри усети мигновена болка, но влезе в пощенската стая с високо вдигната глава. Там налетя на вбесената госпожа Сърли. С почервеняло като цвекло лице, жената размаха лист хартия и изкрещя:

— Настоявам за вашата оставка. Вижте! Да изпращате такава мръсотия по пощата, е злоупотреба с доверието.

Марджъри взе подадения й пергамент. Разгъна го и видя, без да вярва на очите си, една рисунка, на която беше изобразена заедно с момчетата да подскачат голи в Кралската баня. Уникалният стил на художника беше непогрешим.