Арнет Лем
Годежът (8)

ОСМА ГЛАВА

„Мошеници и шарлатани ще бъдат глобявани тридесет гвинеи от спечелените им по нечестен начин пари, а занапред ще бъдат наказвани за пороците си в Танбридж Уелс.“

Боу Неш

„Правила на Бат“

Застанал близо до масите за игра на карти в игралната зала в Уиълшър, с чаша шотландско уиски в ръка, Блейк наблюдаваше шумната тълпа. Група от млади играчи разиграваха заровете. Дрехите им изглеждаха добре, но личеше, че бяха виждали и по-добри дни. Един от тях носеше ужасно раздърпана перука, а друг беше обут в ожулени обувки и чорапи с дупки на петите. Те се смееха и се караха един на друг, но когато заровете попаднеха в приятелски ръце, закачките се прекратяваха. Надвесваха се над масата, свиваха юмруците си, сякаш се съсредоточаваха, за да пожелаят печалба на партньора си. Една ръка се отвори. Заровете се търкулнаха по кечето на масата. — Точка.

Някои от момчетата нададоха радостни възгласи, а загубилите недоволстваха.

Блейк си припомни юношеските години. На двадесетгодишна възраст се стремеше само към две неща: печалби на комар и леки жени. Но дори и тогава не се нуждаеше от печалби, за да оцелее, както тези младежи очевидно се нуждаеха, а от временна почивка от амбициозните майчета, които подбираха дъщерите си пред него, сякаш бяха едногодишни животни, водени към подиума за продажба на търг. В най-прословутите игрални домове на Лондон беше открил много жени, нетърпеливи да запълнят ергенското му легло и не по-малко комарджии, изгарящи от желание да изпробват уменията му.

Тези времена бяха щастливи за него, дори сутрините, когато се събуждаше с неприятно усещане в стомаха, с пулсираща глава и добре оформена жена в леглото си, чието име не можеше да си спомни веднага. Като се върна мислено назад в годините, той съжали, че не беше следвал модата и не беше дерзал по изровения път до Бат преди години, за да е станал вече добър познат на Боу Неш. С приятел като „краля“ на Бат, Блейк можеше вече да е женен за Марджъри Ентуисъл и да е освободен от робството на баща й. Мисълта, че Джордж Ентуисъл щеше да му бъде тъст, накара червата му да се обърнат, а изгледите да се ожени за Марджъри накараха сърцето му да се размекне. Той отпиваше на малки глътки от уискито, а то замъгляваше погледа му. Мислите му се насочиха към самия него. В началото всяко напомняне за годежа трупаше у него горчивина и чувство, че беше хванат в клопка. Сега идеята да се ожени за Марджъри караше душата му да се опиянява от чувството за справедливост и удовлетворение.

— Изглежда, че се забавлявате добре, милорд — каза Тобаяс Пондз.

Блейк изпита желание да удари с юмрук прекалено красивото лице на Пондз, да бие копелето до безсъзнание и да счупи ръцете, които бяха докосвали Марджъри. Но насилието нямаше да промени миналото й, а можеше да има обратен ефект за бъдещето й. Блейк отговори любезно:

— Тук се предлагат много развлечения.

— Винаги е така — печатарят се усмихна, като разкри нащърбения си зъб. — Въпреки това сигурен съм, че компанията щеше да ви хареса много повече, ако Марджъри не беше в Бристол.

— Тя ще се прибере утре — каза Блейк.

Тобаяс се втренчи в питието му.

— Тя не се зарадва прекалено много на съобщенията и на канцеларските материали. По-добре ще е да се откажете от тях.

Това беше умерено твърдение. Марджъри е била вбесена. Ако Блейк беше знаел за силата и продължителността на омразата между управителката на пощенската станция и печатаря, той нямаше да му даде поръчката.

— Вие не сте нейният любимец, Тобаяс.

Той се засмя.

— Нито пък може да бъде някой, който се стреми към поста й или ръката й. Аз бях първият й годеник, навярно знаете.

Безцеремонното изявление разпали гнева на Блейк.

— Аз ще бъда последният.

— Сигурен съм, че ще е така. А сега погледнете онзи там — Тобаяс посочи към тълпата около масата със заровете, където Блейк беше гледал преди малко. — Този в зелената жилетка. Името му е Шелбърн. Той дотърча до Бат — самоуверен виконт с документ за годеж в ръката. Марджъри отказа да се омъжи за него, но случайно научих, че му е дала пари, за да се изплати на Джордж Ентуисъл. Въпреки това баща й съсипа този нещастник.

Краката на Блейк се разлюляха като фиданки при силен вятър. Да знаеш, че Ентуисъл ще си отмъсти, беше едно, а да видиш опустошението, което беше причинил, беше съвсем друго нещо. Клетият Шелбърн. Блейк потърси някакъв безобиден отговор, нещо, което да парира опитите на Пондз да го изплаши. Като преглътна буцата, предизвикана от страха, той каза:

— Не е ли той от кенсингтонските Шелбърнови?

Пондз направи разочарована гримаса и измърмори:

— Той беше син и наследник на граф, но вече не е. Семейството го лиши от наследство, а кралят отне титлата му.

Проклети да са титлите! Ако лютата клетва на Блейк беше чута, древният и благороден дом на Честърфийлд щеше да понесе позора. Такива знаменити мъже и забележителни жени заслужаваха почтен наследник да носи името им, а не измамник да петни славата им. Защо не беше втори син? Самоувереността помогна на смелостта му да се върне.

— Наистина съжалявам за Шелбърн, но проблемите му са си негови. С вас имаме да обсъждаме по-добри неща, Тобаяс, например Марджъри. Казахте, че се стремите към нейния пост.

Той повдигна рамене и обърна ръката си с дланта нагоре.

— Не съм пазил амбициите си в тайна. Тя знае, че залагам против нея. И ще спечеля.

А Блейк можеше да използва стремежа на печатаря в своя полза. Но щеше ли да го направи? Вероятно.

— Тя ще бъде толкова добра като маркиза, колкото е като управителка на пощенската станция. Не сте ли съгласен с мен?

Пондз изглеждаше така, сякаш беше изял една купа натрошено стъкло.

— Тя ще ви разори. Както знаете, на нашата Марджъри й се носи славата.

Блейк отметна глава назад и се разсмя.

— Тогава сме един за друг.

Като се пръскаше от злоба, Пондз отвърна:

— Изненадан съм, че семейството ви се е съгласило с годежа.

— И аз съм изненадан, че сте наясно с предпочитанията на херцога и херцогинята на Ендърли. Мислих, че се движите в по-нисши кръгове.

Вълна от смущение заля страните на Пондз.

— Не си придавах важности, лорд Блейк, а само повторих нещо, което вдовицата на херцога на Локсбърг каза.

Значи така, мислеше си Блейк. Пондз беше запазил гордостта си. Каква ли слабост беше допуснал? Как ли се беше изплъзнал от капана на Ентуисъл? Марджъри беше казала, че баща й беше разорил някои от мъжете, а други беше накарал да фалират. Пондз не попадаше в нито една от тези категории.

— Не бива да повтаряте женските клюки, Тобаяс.

— Както и да е, разбрахме се — гласът му се сниши. — Аз познавам старата вещица по-добре от вас. И повярвайте ми, милорд, тя ще прекарва всяка минута в настройване на Марджъри против вас.

О, не, нямаше да стане така, защото Блейк имаше план. Той познаваше един човек, който щеше да ангажира Роуина и най-вероятно щеше да получи одобрението й за годежа.

— Ще се справя с Роуина.

Тобаяс се извърна към входа.

— Госпожа Пепджой пристигна. Колко й подхожда тази рокля.

Блейк видя любимата на Неш да оглежда тълпата. Тя носеше достатъчно тъмночервена тафта, за да снабди целия кораб „Доверие“ с марсел.

— Точно така — каза той, като се чудеше как успяваше да се движи в кринолините, широки колкото корабни лодки.

— Да засвидетелстваме ли уважението си?

— Идете вие — каза Пондз. — Аз желая да танцувам с дъщерята на Уолингфорд. Заминават си в събота.

Блейк се усмихна насила и се загледа в Пондз, който тръгна към балната зала. Дали беше ухажвал Марджъри? Докъде ли беше стигнал в опитите си да я прелъсти? Дали я беше целувал? Дали беше докосвал гърдите й?

Грозни, отмъстителни мисли нахлуха в съзнанието на Блейк. Тя му принадлежеше. Искаше я да бъде точно тук, точно сега и веднъж само да влезе през вратите на града, никога повече нямаше да й позволи да му се изплъзне. Като реши, че ще я следва, ако не се ангажира по друг начин с нея, Блейк отиде да потърси Джулиана Пепджой. Тя се беше преместила на масата със заровете и се беше задълбочила в разговор с мъжа на име Шелбърн.

Любопитството и някаква непозната вътрешна необходимост накара Блейк да прекоси стаята и да се срещне с друга от жертвите на Джордж Ентуисъл. Като си проправяше път през навалицата, той се спря, за да размени любезности с госпожа Сърли, Ралф Елън и няколко други местни жители. След десет минути не беше изминал повече от двадесет стъпки и тогава разбра защо се движеше толкова бавно: защото се страхуваше. Колкото повече наближаваше масата за игра със зарове, толкова повече нарастваше тревогата му и докато стигна до Джулиана Пепджой, стомахът му се бунтуваше като море при ураган.

— Добър вечер, Джулиана — каза той, като не смееше да погледне Шелбърн в очите.

Разшумоля се атлаз, когато тя се обърна. Джулиана се усмихна, а раменете й хлътнаха.

— О, добър вечер, милорд — погледът й се стрелна към масата за игра със зарове, а после вдигна глава към Блейк.

— Колко хубаво, че ви виждам.

Като събра смелост, Блейк си позволи да погледне Шелбърн. И съжали, че го направи, защото в погледа му се четеше пълна безднадеждност. Блейк беше виждал подобно изражение по лицата на африканците, които бяха прекарали месеци в работа и гладуваме в лапите на испанския робовладелец. Пристъп на истински ужас го разтресе до дъното на душата му. Джулиана възкликна развълнувано:

— О, боже! — тя беше уловила иронията на ситуацията.

— Какво неловко положение!

Блейк преглътна и се насили да й се усмихне.

— Може ли да ви кажа, че сте очарователна?

Успокоението изглади бръчките на загриженост.

— Благодаря.

Той погледна съсредоточено Шелбърн, а после Джулиана. Тя побърза да каже:

— Простете лошите ми обноски. Лорд Блейк, позволете ми да ви представя виконт… — тя се запъна, а очите й се разшириха от смущение — да ви представя Томас Шелбърн.

Блейк не успя да разтвори стиснатия си юмрук и не подаде ръката си, но успя да кимне с глава.

— Това е удоволствие за мен, Шелбърн.

— Честърфийлд.

Магическата дума Честърфийлд! Вековната семейна гордост проблесна в него. Той можеше почти да усети Едуард, черния принц на Уелс, да стиска рамото му и да казва:

— Отстоявай себе си, момко.

За бога, той щеше да го направи!

Погледът му се спря върху разрошената коса и омазаните дрехи на Шелбърн. Той беше облечен в жилетка от брокат, която някога беше имала модерния лимонов цвят. Вратовръзката на нещастника беше изцапана и изглеждаше така, сякаш я бяха използвали за забърсване на масите. Джулиана се изкашля.

— Господин Неш все още не е пристигнал и аз се чудех дали не бих могла да ви предложа…

Като я разбра прекрасно, Блейк каза:

— Искате ли да танцуваме?

Шелбърн се обърна към масата. Косата му беше вързана с раздърпана панделка.

— О, не — каза тя с леко поклащане на главата си, без да разпръсне нито прашинка от пудрата върху високата си красива перука. Тя говореше зад ветрилото си. — Разбирате ли, лорд Блейк, има мошеник на тази маса и ако господин Неш беше тук, а аз съм сигурна, че скоро ще дойде, щеше да прекрати това.

Тази нелепост докосна особено весела струна у Блейк. Той тъкмо си мислеше за един от своите славни прадеди и що се отнасяше до мисиите им, разкриването на измамник сред комарджиите на Бат изглеждаше като детска игра в сравнение с таланта на Едуард в битката при Креси. Но това беше задача за Блейк.

Като се почувства особено поласкан, той каза:

— Ще бъде удоволствие за мен да действам вместо Неш. Шмекеруват ли мъжете?

— Да — каза тя присмехулно. — Сигурна съм в това. Този с ужасната перука и онзи с протритите обувки спечелиха пет точки от пет хвърляния. Те бяха толкова нагли, че спряха да залагат, когато дойде редът на горката жена. Никой друг не е спечелил повече от шилинг. Тя е започнала вече да залага бижутата си.

Момичето взе заровете. Когато го видя, Блейк се усмихна насърчително. Пред нея лежеше залогът, състоящ се от около петстотин лири в монети, перлена обеца, рубинена карфица за вратовръзка и златна кутия за емфие. Блейк разпозна младежите, които беше наблюдавал само преди няколко минути. Те стояха един до друг и обсъждаха обстановката в странноприемницата „Белият лебед“. Изглеждаха напълно безучастни към следващото хвърляне на заровете. Защо беше така? Когато отново дойдеше техният ред, успехът им щеше да е сигурен. Но кой от мъжете играеше нечестно?

Със съкрушено от отчаяние лице момичето хвърли и последната си обеца на камарата. Точно когато затвори ръката си, за да разтръска заровете, Блейк я хвана за китката.

— Един момент — каза той.

Тя остана с отворена уста. Пръстите й се огънаха и заровете се търкулнаха по роклята й. Но Блейк не се разтревожи за тези зарове, момчетата си имаха други, тези, които им бяха нужни.

— Вижте какво — каза младежът с протритите обувки, — трябва да си чакате реда. Сега девойчето е на ред — пеещият му глас с провинциален акцент го издаде, че е ирландец.

Всички останали на масата вдигнаха погледи към Блейк. Очите им се разшириха. Те застанаха мирно, като марионетки, чиито конци бяха дръпнати. Разговорите в залата утихнаха. На съседните маси започнаха да се надигат глави с перуки, като всяка търсеше по-добра видимост.

— Стига, О’Донъл — каза мъжът с опърпаната перука. — Той не е просто лорд. Той е Честърфийлд — не виждаш ли?

Ирландецът отстъпи назад и изведнъж интересът му се насочи към ожулените му обувки.

Мъжете бяха приятели, както Блейк беше предположил, или партньори в измамата. Той огледа бързо и останалите присъстващи на масата. Не можа да види онези двамата младежи. Но дали нямаха други приятели сред играчите?

Той щеше да хвърли обвинението върху всички тях. Като се обърна към масата им, каза:

— Господа, моля да си изпразните джобовете. Последваха пъшкания и ядно мърморене. Шелбърн направи такава гримаса, сякаш беше глътнал воняща трюмна вода.

— Изпразнете си джобовете — повтори Блейк. — Всички до един!

Шелбърн каза:

— Ъ… разбира се, милорд, но предпочитам да го направя насаме с вас.

Толкова ли зле беше възпитан Шелбърн, че сега мамеше хората на зарове? Той вече беше загубил повече, отколкото можеше да се спечели за цял живот; най-малкото, което заслужаваше, беше поне да бъде оправдан поради липса на доказателства за вината.

— Хубаво — каза Блейк, — но останалите да започват! — всички, с изключение на Шелбърн, започнаха да си обръщат наопаки джобовете. Кутии за емфие, визитни картички, всякакви видове часовници и карта с поп купа паднаха върху масата. Но фалшиви зарове нямаше. Когато един як шотландец измъкна презерватив от палтото си, избухна силен смях, който наруши напрегнатата тишина. Остана само Шелбърн. Блейк се обърна към Джулиана:

— Задръжте всички тук, докато се върна — той поведе Шелбърн към тоалетната.

С изражение на окаян мизерник, младият мъж каза:

— Както навярно знаете, не ми провървя много. Не можех да си поръчам вечеря, затова откраднах половин пиле от бюфета. То е в джоба на жилетката ми.

Шелбърн беше помолил да си изпразни джобовете само пред Блейк, защото искаше да си спести срама да го хванат с крадена храна в джоба. Блейк се опита да прикрие съжалението, което изпита, защото познаваше вкуса на срама. „Той е достоен за оплакване, а аз, благодарение на божията милост, съм Блейк Честърфийлд“ — помисли си той.

— Колко загубихте?

Шелбърн въздъхна.

— Десет лири миналата нощ в Симпсън и двадесет и пет до този момент тази вечер.

— Разбрах, че някой играе с фалшиви зарове. Има ли някой тук, който е играл и миналата вечер?

Шелбърн се ококори.

— Момичето. И си тръгна с четиристотин лири и онези обеци. Баща ми беше прав. Аз съм безнадежден глупак.

Блейк се натъжи, когато се сети за собствения си баща. За разлика от своите деди, настоящият херцог на Ендърли, изглежда, изобщо не се интересуваше да остави някаква следа след себе си в Англия. Той винаги говореше за незначителни неща, освен когато се надсмиваше на своята херцогиня. Много рано в живота си Блейк се беше заклел, че когато получи титлата, ще използва властта си за подобряване съдбата на своите сънародници. Напоследък обаче мислите му се бяха насочили към злочестните африканци и към това, което трябваше да направи, за да им помогне.

— Ако продължите да играете комар, Шелбърн, по-добре е най-напред да се научите да разпознавате мошениците, дори и най-привлекателните — каза Блейк със съчувствие.

Като се засмя прекалено скромно, младият мъж рече:

— Защо някой не ми беше казал това, преди да седна да играя на карти с Джорд Ентуисъл? Той ме обра до последната лира. Ако Марджъри не беше ми се притекла на помощ, щях да гния в затвора за неизплатени дългове.

Блейк трепна.

— Ще сключа една сделка с вас, Шелбърн.

В очите му проблесна надежда, но след това изчезна.

— Но вие сте Честърфийлд, а аз съм… аз съм нищожество.

Блейк каза любезно:

— Вие сте все още човек.

— Но защо искате да ми помогнете?

— А защо не? Да кажем заради взаимната ни неприязън към Джордж Ентуисъл. Бихме могли да открием клуб.

— Не очаквайте от мен да се присъединя към вас, освен ако вноските са ниски.

— Ще ви дам петстотин лири и писмо, с което да се представите пред един корабостроител от Бостън, когото познавам. В замяна на това ще ми отговорите честно на всеки въпрос, който ви задам относно годежа ви с Марджъри Ентуисъл.

Шелбърн зяпна.

— Ужасният Том каза, че сега вие сте сгоден за нея, но аз си помислих, че това е слух или шега с мен. Загубихте ли от него на хазарт?

Блейк с радост би заменил двореца си в Уелс срещу освобождаването си от дълговете към Джордж Ентуисъл.

— Не. Интересува ме само да се оженя за дъщеря му.

— Тя е като неочаквана награда, милорд.

— Съгласен ли сте да имигрирате?

Шелбърн въздъхна шумно и се замисли. След минута се усмихна и изправи раменете си.

— В колониите мога да започна живота си отначало.

— Да, можете — каза уверено Блейк. — Но аз мисля, че американците ще ви харесат. Те не държат на титлите като нас.

— Бог да ви благослови, милорд, за това, че ми помогнахте и… за това, че спасихте гордостта ми.

— Няма защо да ми благодарите. А сега бих искал да получа няколко отговора.

След пет минути Блейк се върна на масата за игра, където Джулиана стоеше на пост. Момичето със заровете беше нахално, мислеше си Блейк, като погледна отпуснатите устни и фалшивата му самоувереност. Той протегна ръката си и каза:

— Извадете заровете от корсажа си. Тя разклати бедрата си.

— Можете да вземете всички неща, с които играя, милорд, но зарове нямам.

— Дайте само заровете — тя не се помръдна и Блейк я заплаши: — Аз ще ги взема.

— Не бихте посмели — изрече злобно тя, а изражението й беше сурово като на леките жени от улица „Лилипут“.

Блейк скръсти ръцете си.

— Ще видим.

Преброи до пет. Тя го накара да сведе поглед. После мушна ръката си в пазвата й. Неприятният сладникав аромат на жасмин достигна до обонянието му.

— Хей! Това не е начинът, по който трябва да се отнасяте към дама! — развика се тя, като се извиваше в ръката му. Като си пое въздух, стисна ръката му между гърдите си и деколтето на роклята. — О, милорд! — изписка тя. — Колко ви е приятна ръката!

Пръстите му се движеха по влажната плът и се затвориха около заровете. Шумът в залата утихна. Едно бастунче затропа силно по мраморния под. Блейк вдигна очи. Проститутката гледаше пода. Той замръзна на мястото си, защото на прага стоеше Боу Неш, натруфен в златист брокат, а до него се издигаше заплашително фигурата на Роуина с очи, заковани в ръката на Блейк. Той се отдръпна. Като притегли на ръка заровете, разбра, че са фалшиви. Това беше средство за измама.

Една ръка в ръкавица докосна рамото му. Видя тъмночервената пола на Джулиана Пепджой.

— Благодаря ви — каза тя. — Ще за свидетелстваме ли уважението си към новодошлите?

Блейк едва не се изсмя високо.

— Непременно.

— Но най-напред трябва да платите глоба от тридесет гвинеи.

— Защо? — попита Блейк.

— Друго правило на господин Неш.

Блейк грабна монетите от масата.

— Неш ли взема парите?

— Не, отиват за любимото му благотворително заведение, разбира се — каза тя възмутено. — Болницата за лечение с минерална вода.

Повечето от посетителите бяха напуснали масите си и отиваха да поздравят Неш и Роуина. Професионалните комарджии се втурнаха към „краля“ на Бат като чайки след рибарска лодка. Гражданите, решени да се доберат до вдовицата на херцога, приличаха на поклонници, бързащи към светилище.

Блейк се изсмя.

— Кое е толкова смешно? — попита Джулиана.

— Мислих си само, че ако тази стая беше кораб, щеше да бъде опасно наклонена към десния борд — отговори той, като се наведе надясно.

Тя погледна тълпата от хора, която се скупчваше в дясната част на залата и също се засмя.

— Колко сте остроумен. Мислите ли, че ще потънем?

— Само онези, които не могат да се задържат над повърхността при церемониалностите.

Погледът й стана по-мек.

— Харесвате ми, Блейк Честърфийлд.

— Радвам се, защото се нуждая от приятел — той стисна ръката й и я поведе към мястото, където свършваше навалицата.

След малко Джон Уд застана между тях и херцогинята. Архитектът се поклони над ръката на Роуина и каза:

— Вашето присъствие е като предвестник на пролетта, Ваша милост.

Тя се усмихна, като разкри бели и правилно подредени зъби като тези на Марджъри. Едно причудливо колие от перли подчертаваше нежната кожа и привличаше вниманието към изящната й дълга шия. Носеше роклята от черно кадифе на Марджъри и богато бродирана бяла фуста. Марджъри беше наследила ръста си от страна на майка си, защото Джордж Ентуисъл беше малко над средния ръст. Тя беше облагодетелствана от баба си в много отношения. И двете бяха внушителни и елегантни, с очи в еднакво очарователен нюанс на синьо и фини носове, достойни да провокират уменията на художника. Характерите им обаче се различаваха толкова, колкото акулата от другите видове риби.

Той си спомни какво беше казал Джордж Ентуисъл за Роуина. Беше я нарекъл „хитра и безмилостна стара жена“, която най-напред би загубила ръцете си, преди да пусне Марджъри. Според Шелбърн Роуина беше нарекла Джордж „стар съсипан женкар“, който би пожертвал дъщеря си, както бе направил с майка й, която бе починала при раждането й, за да му осигури наследник на всяка цена. Всички мнения съвпадат, мислеше си Блейк. Джордж и Роуина бяха една подхождаща си двойка от безогледни изхабени хора, които не биха пощадили чувствата на една уязвима млада жена с преливащо от любов сърце, за което никой не бе достоен. Той имаше намерение да задоволи всичките й нужди.

Винаги беше в неизгодно положение, когато срещнеше Роуина. Но втората им среща беше най-жива в съзнанието му. Беше нахълтал в стаята с пощата с Марджъри на ръце и изпълнено със страст сърце. Тази вечер беше по-различно, защото можеше да концентрира вниманието си върху Роуина, когато я нямаше Марджъри с изключително приятното й „безумие“. Нетърпелив да направи това, Блейк остави Джулиана на грижите на Неш и хвана ръката на вдовицата на херцога.

— Добър вечер, Ваша милост — каза той. — Колко хубаво, че ви виждам оздравяла.

Тя кимна надменно и се намуси.

— И аз се радвам да ви видя, лорд Блейк. Виждам, че сте се възползвали от гостоприемството на Бат — като погледна ръката му, добави: — Онзи аромат още се носи около вас. На жасмин, нали?

Тази злобна дърта брантия! Опитваше се да превърне в любовна авантюра усилията му да приведе закона в действие.

— Това е цената, която човек трябва да плати заради поддържането на правилата на Бат.

— Правдоподобна история — тя се обърна към Неш и измърмори: — Джордж Ентуисъл явно ни изпраща най-приказливите посетители, нали?

Джулиана остана с отворена уста. Боу изпусна бялата си шапка, а Блейк — ръката на Роуина. Като се наклони към нея, каза:

— Внимавайте, Ваша милост! Този посетител може да ви изненада.

— Съмнявам се в това — отговори тя, като размаха бастунчето си.

Ако си беше наумила да плаши Блейк Честърфийлд, трябваше да си помисли още един път.

— Може би ще желаете да продължим разговора на чаша пунш?

Ледено предизвикателство проблесна в очите й. Те бяха като тези на Марджъри, но по-твърди и студени.

— Не мога и да си помисля да ви отклонявам от вашите приятели със заровете. Изглеждахте толкова очарован от компанията им.

Джулиана не се въздържа и каза:

— Онова неморално същество мамеше останалите. Отказа да даде фалшивите си зарове и затова лорд Блейк трябваше сам да ги вземе.

Боу погледна Блейк.

— Взеха ли ги?

— Разбира се, ето ги! — той подаде глобата заедно със заровете.

— Моите благодарности — каза „кралят“ на Бат с намръщеното си дъгообразно лице. — Долна паплач — измърмори той. — Мислят си, че могат да идват в Бат и да ни скубят като гълъби.

— Едва ли, сър — каза Блейк, — докато вие управлявате този град.

Неш се изпъчи, но Блейк съзнаваше, че това не беше, защото се гордееше със себе си или с репутацията си. Всъщност той беше един комарджия, макар че играеше честно.

— Мисля, че ще трябва да огледам по-внимателно тази сган от гуляйджии и да изпратя шмекерите да практикуват занаята си в Танбридж Уелс — заяви Неш.

„Кралят“ на Бат протегна ръката си към своята „кралица“ и те се скриха в тълпата.

— Тобаяс Пондз е тук и танцува с една баронска дъщеря — каза Роуина. — Той е също от приятелите на Джордж Ентуисъл, както знаете. Мислих си, че ще ми донесете чаша пунш, лорд Блейк.

Тя имаше странния навик да изстрелва по някоя хаплива забележка, след която да прибавя невинна реплика. Но той също можеше да играе нейната игра.

— Пондз се изказа много ласкаво за вас, Ваша милост. Марджъри спомена ли ви, че й дадох коня си, за да пътува до Бристол?

Устните на Роуина се извиха и тя се нацупи.

— Разбира се, че ми е казала. Тя ми казва всичко. Опитах се да я убедя да не впряга проклетото животно в тази кола, но тя не искаше и да чуе. От години не се е занимавала с такъв буен звяр.

Браво на Марджъри! Беше отстояла позициите си пред Роуина.

— Марджъри може да управлява въпросния звяр — каза той натъртено.

Роуина потропа с бастунчето си.

— Ами звярът желае ли да бъде управляван?

Той се усмихна с донжуанската си усмивка и протегна ръката си.

— С най-голямо удоволствие ще й предоставя юздите.

Роуина постави ръката си на рамото му.

— Тя няма да се омъжи за вас.

— Аха! — той тръгна бавно към купата с пунш. — Сега вече отиваме към същността на въпроса.

— Тя няма да подпише този документ, дори и заради високопоставения наследник на Честърфийлд.

Отново тази магическа дума. Блейк поздрави минаващия Лафингам и отвърна с чувство на Роуина:

— Човек би си помислил, че не желаете Марджъри да се радва на разкоша и привилегиите, които името ми може да й осигури.

Бастунчето трепна в ръката й…

— Името ви няма да струва и колкото закърпен чорап, когато Джоржд Ентуисъл ви прегази.

Ако не престанеше с тези язвителни реплики, той щеше да се бори с нокти и зъби до пълното си поражение. Възползвайки се от информацията, която беше измъкнал от Шелбърн, каза:

— Какво означава това? Вие защитавате Джордж? Мислех, че го ненавиждате.

— Разбира се, че го ненавиждам. Той е мерзавец, но беше достатъчно хитър да научи истината за вас. Чудя се каква е тя.

Блейк стегна коленете си, за да попречи на краката си да се раздвижат неспокойно. Ако Роуина знаеше… Той отпъди от съзнанието си немислимото. Шелбърн му беше като извор на информация.

— Знаете ли какво си мисля, Роуина? Мисля, че ви допада да играете игри с Джордж Ентуисъл, а това, което според мен не разбирате, е, че вредите на Марджъри.

— Вие сте нахален и нахакан младеж — тя се разтрепера от възмущение, но измайстори една усмивка за тълпата. — Това е най-абсурдното нещо, което някога бях чувала. Тя е силна и хубава жена и много по-добра, отколкото заслужавате.

Сто чифта очи ги наблюдаваха, затова Блейк разумно запази тона си равен.

— Трябвало е да бъде силна, като се има предвид изпитанията, на които сте я подлагали с Джордж.

Пръстите й се вкопчиха в ръкава му.

— Марджъри и аз надживяхме игрите на Джордж. Какво знаете вие за този мерзавец?

— Наречете го мнение на обективен наблюдател.

— Наричайте го с каквито глупости искате. Марджъри ще се омъжи по любов, а не по повелята на баща си.

Блейк изигра един от козовете, които Шелбърн му беше дал.

— Както сте постъпили и вие?

Тя пребледня. Стигнаха до масата с напитките. Един къдрав издокаран сервитьор наливаше пунша. Блейк пое от него чашите и подаде едната на Роуина.

— И двата ми брака бяха нагласени — тя въртеше шнурчето на ветрилото си в старите, но гъвкави пръсти. — Нито единия от съпрузите си дори не бях погледнала до деня на сватбата.

Беше наранена дълбоко. Ами ако не знаеше как да се отнася по-добре към внучката си, отколкото се бяха отнасяли към нея? Блейк се опита да измъкне някаква информация, като попита:

— Съжалявате ли за браковете си?

Тя повдигна високо брадичката си. Причудливите перли проблеснаха на светлината на свещите.

— Преживяла съм ги и благодарение на моята помощ Марджъри няма да бъде купувана и продавана като телица на пазара.

Той спекулираше за пръв път с болката на тази горда жена, която беше страдала в ръцете на мъжете. Но какво право й даваха преживяванията да си играе с живота на Марджъри? Колко странно, че точно той, който винаги беше гледал на брака като на някаква сделка, можеше да погледне на него като на емоционален съюз.

Въпреки че беше съгласен с Роуина, той не можеше да й го каже. Щеше да го приеме като слабост, от която да се възползва. Затова реши да отговори на силата със сила.

Роуина отпиваше от питието си, обърнала лице към тълпата.

— Крал Джордж одобрява съюза ни — изрече той спокойно.

Погледът й срещна неговия.

— Той е отговорил на писмото ви? Не го видях да минава през… — тя спря по-бързо от фрегата на пясъчен нанос, а той не можа да се сдържи да не се усмихне.

— Четенето на чужди писма е по-лошо от кражба…

Тя се нацупи като сърдито разглезено дете.

— Ще кажа на Марджъри, че ме наричате крадец.

— Можете също да й кажете, че съм ви предложил имение по ваш избор, след като се оженим с нея.

— А аз ще кажа, че се опитвате да ме подкупвате.

— Честърфийлдови не прибягват до подкупи — каза той гордо.

— Освен ако нямат някоя тайна, която трябва да бъде запазена, или за да поддържат репутацията си на донжуани — тя пресуши чашата си и му я подаде. — Приятна вечер. Не бих си позволила да ви лишавам от удоволствията ви.

О, тя щеше да се опита, помисли си той, като я наблюдаваше как се отдалечава, накуцвайки. Толкова беше изкривена психиката й, че би наранила дори и човека, който я обичаше най-много. Сърцето го болеше заради управителката на пощенската станция на Бат и заради годините на страдание, които беше преживяла.

Разговорите наоколо се превърнаха в далечно жужене. Изведнъж усети празнота и самота, макар че беше сред тълпата от забавляващи се хора. Остави чашата на Роуина. Ако Марджъри не беше в Бристол тази вечер, щеше да бъде тук и да се присмива на мрачното му настроение, а може би щеше да го извади от него. Кога, зачуди се Блейк, беше спрял да я желае по задължение, а беше започнал да се нуждае от нея заради самия себе си? Тежката мисъл се въртеше в ума му, както се превъртаха, когато скачаха във водата от клатеща се платформа. Любовта му към Марджъри не се проявяваше вече като експлозия от страст, а го беше обвила така, както спокойното време се разстилаше над океана. В началото той я мразеше, както мразеше и себе си. Мразеше и обстоятелствата, които ги бяха свързали. След това я беше опознал и започнал да уважава уязвимостта, която тя толкова ревностно пазеше. Накрая го беше привлякла толкова невъзвратимо, че никакво изнудване и компрометиращи тайни нямаха повече значение. Сега той я желаеше силно и се нуждаеше от нея. Обичаше я толкова много, че копнежът го караше да губи равновесието си.

„Обичам я.“

Беше като зашеметен и потърси най-близкия свободен стол. Отпусна се до една маса за игра на табла. По челото му изби пот. Изпи питието си на един дъх. Гърдите му преливаха от нежни чувства, които се опита да опровергае.

Нямаше никакъв опит в любовта. Дългът и посвещаването на някого бяха похватите на майка му. Топлотата и обичта бяха романтичните призиви на кавалера, а не средствата на един похабен човек, който бързаше да се прикрие под маската на брак по необходимост.

Той обичаше Марджъри Ентуисъл. Като разбра това и призна пред себе си истината, той сякаш започна преговори с все още борещия се в него дух. Той я обичаше и тя щеше да се върне вкъщи утре сутринта. На следващия ден щеше да го придружи до баните, а вечерта щеше вече да му принадлежи.