Арнет Лем
Годежът (3)

ТРЕТА ГЛАВА

„Посетителите и гражданите на Бат няма да стават жертви на разбойници и джебчии, ако бандитите бъдат окачвани на бесилото на Уилтшър Хил.“

Боу Неш

„Правила на Бат.“

Страхът накара Марджъри да замръзне на място. Тя гледаше ужасена Мерлин, който сваляше кървавите си ръкавици. Като пое дъх, тя попита, треперейки:

— Таг ли е пострадал?

Мерлин направи гримаса и отговори през зъби.

— Да, милейди. Повиках доктор Оливър.

Празната чаша се изплъзна от ръката й и се търкулна на килимчето. Тя се втурна към вратата.

— Извинете ме, лорд Блейк, но трябва да вървя.

Той я спря, като я хвана за ръката.

— Бяла сте като платно. Кой е този Таг и какво се е случило?

Повелителният му тон я ядоса. Нямаше никакво намерение да му дава обяснение сега, когато Таг беше пострадал…

— Марджъри, какво се е случило?

Не дължеше никакво обяснение на този аристократ със синя кръв, независимо чий кръщелник беше той. Още повече, че сигурно щеше да се възползва от това срещу нея. Не го беше грижа нито за проблемите й с пощата, нито за нещастния Таг Симпсън.

Тя се изскубна от ръката му.

— Не се тревожете, лорд Блейк! — постара се тонът, с който изрече обръщението, да прозвучи обидно. — Трябва да побързам.

Зелените му очи се присвиха. Отвори уста, но Марджъри не остана да чуе язвителния му отговор. Докато тя стигна до вратата, Мерлин беше вече изчезнал по коридора към източното крило. Тя повдигна полите си и се затича. Зловещи предположения измъчваха като кошмари съзнанието й: Таг, пребит от разбойници! Таг, паднал от кон! Таг, потънал в кръв и умиращ от болка!

Ужасът заседна като буца в стомаха й, а сълзите замъглиха погледа й. В края на стълбището, водещо към спалните, се хвана здраво за колоната, подпираща перилата. Една ръка я стисна за лакътя и я тласна нагоре по стълбите.

— Ще счупите красивото си вратле, ако не вървите по-бавно.

Блейк Честърфийлд!

— Какво, по дяволите, правите още тук? — каза тя грубо.

— Продължавам да водя нашия разговор, управителке на пощенската станция в Бат.

Гневът й изригна като вулкан.

— Нямам никакво време да си разменям любезности с вас! — тя очевидно не можа да се сдържи и му хвърли унищожителен поглед. Но в този момент досадникът не я гледаше и тя се обърна.

Пощальоните бяха наредени покрай горния парапет. По младежките им лица беше изписан страх, тревога и гняв. Някои от тях току-що се бяха върнали след разнасянето на сутрешната поща и бяха облечени все още в униформите си в зелено и златисто. Други бяха в работни дрехи, за да изпълнят множеството досадни задължения, които пощенската станция им налагаше. Един стон на агония наруши тягостната тишина.

— Хайде! — каза лорд Блейк. Той тръгна нагоре по стълбите, като водеше Марджъри напред. — Направете ни път, момчета. Къде е той?

Едно момче с големи очи му показа посоката. Двамата се втурнаха през вратата между редици от неоправени легла. Счупено хвърчило висеше от страничния орнаментален стълбец на кревата. В стаята миришеше на боя за обувки и тлеещи въглени. Стенанията се усилиха. Марджъри прехапа устни. Милият Таг! На шестгодишна възраст е бил едно бито и гладно дете. На четиринадесет беше започнал да става самоуверен млад мъж с чувство на отговорност. Бяха се случвали злополуки и преди, защото пощальоните винаги са били подвластни на милостта на природните стихии и хората. Таг имаше въоръжена охрана, тъй като маршрутът Лондон-Бат изискваше това. Какво тогава се беше случило?

Като се освободи от Блейк, тя започна бавно да се приближава, проправяйки си път през купища от обувки, книги и пощенски рогове. Таг не спеше вече сгушен в ъгъла. Леглото му беше на видно място в стаята. Тъй като беше най-главен, спеше в единственото легло с пухен дюшек. Когато го видя, тя извика:

— Таг!

— По дяволите! — чу се ругатня наблизо. — Стойте настрана, момчета.

Уик Търнър, Алберт Ханикоум и десетина други младежи с помръкнали от смущение очи се отделиха от леглото. Мерлин се суетеше наоколо. Марджъри се хвана за мекия дюшек и се свлече на пода. Таг се обърна към нея. Меката светлина на зимното слънце огряваше обезобразеното му лице. Едното му око беше затворено от отока, а от другото се показваше кафяв процеп. Той се усмихна, но потрепера, когато от цепнатината на подпухналите му устни започна да се стича кървава струйка. Сърцето й сякаш отскочи в гърлото.

— О, Таг!

Мерлин дойде на себе си, протегна ръка с парче мек плат и попи кръвта от раната.

— Добре съм, Мерлин — пророни Таг.

Русата му коса беше сплъстена от кръв, мръсотия и изсъхнала трева, а една буца, голяма колкото гъше яйце, се издуваше на мястото на слепоочието му. Опита да се надигне.

— Ръцете ти — изписка Марджъри, без да може да реши дали бяха сини от студа или от контузия и започна да навива внимателно ръкава му. Таг се отдръпна.

— Ръцете ти са леденостудени — каза тя. — Уик, запали огъня.

— Ще се оправя — отрони отново Таг.

— Знам, че ще се оправиш — каза тя, като усети болката и смущението му. — Повикала съм лекар. Той ще дойде веднага, за да те излекува. Ще се погрижа да получиш мусака с картофено пюре за вечеря — любимото ти ястие.

Една сянка се надвеси над нея.

— Кой ти причини това? — гласът на Блейк отекна в тихата спалня.

Погледът през кафявия процеп се извърна към Блейк.

— Кой сте вие?

Като се надяваше той да излъже убедително, Марджъри каза:

— Отговори му, Таг.

— Пощенско конче — отговори той, като примижа, за да фокусира погледа си върху Блейк. — Паднах от гърба на звяра.

— Предполагам, че някоя фея е изтървала желъд и те е дарила с гъшето яйце.

Уик и останалите обкръжиха отново водача си, сякаш да го защитят. Марджъри затаи дъх. Критиците й я следяха зорко, за да открият някоя слабост в управлението на станцията. Случай като този можеше да бъде неимоверно раздут. Щяха да кажат, че не беше способна да я управлява и че беше прекалено млада. Щяха да кажат още, че е объркала работата, която се падаше по право на мъжете. Тобаяс Пондз щеше да задрънка пак за оттеглянето й. Таг сякаш прочете мислите й и прошепна:

— Това беше кончето, което ми дадоха в Рединг, милейди. Инатеше се като муле, когато го насочих към равнината.

— Ако можеше да лъжеш така добре, както кървиш — каза обвинително Блейк, — сега можеше да танцуваш джига, а не да лежиш в леглото със смазано лице.

— Достатъчно — обърна се към него Марджъри, но се изненада от загрижеността, изписана върху красивото му лице. Мустаците подчертаваха суровия вид на устните му. Как й се искаше той да си отиде! — Благодаря за загрижеността ви, но ще се справим сами.

Като последва примера й, Уик пристъпи напред. Той изпъчи гърди и каза:

— Вижте какво, господине…

— Не! — прекъсна го лорд Блейк. — Ти гледай.

Уик направи крачка назад, но не промени войнствената си стойка.

— На това момче му е нужно бренди или, както изглежда, поток от бренди — каза лорд Блейк, като се изправи и хвана ръцете си зад гърба. — Изтичайте долу и донесете.

Уик опули очи и зяпна. Младото му лице почервеня от гняв.

— Няма да приема заповеди от вас — изрече злобно той, — а и нямам ключ от барчето за алкохол.

— Мерлин — намеси се Марджъри, — дай на Уик ключа!

Икономът постъпи, както му казаха. Сърдитото мърморене се превърна в шепот на изненада.

Лорд Блейк се обърна бавно кръгом, като оглеждаше изпитателно всяко лице.

— Предпочитате да се въртите наоколо и да го гледате как страда? Що за мъже сте вие?

Брадички се издадоха напред, ръце се свиха в юмруци и в този момент Марджъри проумя защо Блейк Честърфийлд беше станал главнокомандуващ на Атлантическата флота. Той беше много по-висок от Уик.

— Ще се мотаеш ли наоколо, докато докторът му реже ръцете?

Уик гледаше, сякаш беше нагълтал оса.

— Не, господине — заекна той, като хвърли поглед към останалите. — Няма да позволя на никого да отреже ръцете на Таг.

— Как ще предотвратиш това, момко? — изражението на Блейк излъчваше авторитет.

— Моля ви — каза Марджъри с изчерпващо се търпение, — оценявам загрижеността ви, но ще се справим, докато дойде докторът.

— Марджъри — започна той с по-спокоен тон, — ръцете на това момче са измръзнали, а вероятно и краката му. Има нужда от топли, влажни дрехи — незабавно! — гласът му се сниши. — Ще се разплачете всеки момент, а момчетата не знаят какво да правят. Мерлин ще припадне, ако Таг започне да кърви отново.

Тя прехапа устни. С всеки изминат миг се убеждаваше, че той е прав, но мисълта да отстъпи властта си на този слуга на баща й я отвращаваше. Погледна иконома. Бледото му лице беше придобило зеленикав оттенък.

— Върви да чакаш доктора, Мерлин.

Суровото изражение на Блейк се смекчи в умоляваща привлекателност.

— Марджъри?

— Няма да мръдна от тук.

— Никой не ви е молил — Блейк се обърна към Таг: — Кой е втори по ранг тук?

Таг облиза устни, погледна Марджъри, а после каза рязко:

— Ханикоум.

Блейк вдигна учудено вежди.

— Ханикоум?

— Това е фамилията на момчето — заяви Таг. Блейк бързо огледа замръзналите в очакване лица.

— Ханикоум — изрева той, — излез напред!

Алберт се изкашля и пристъпи напред. Той беше дългуресто, добродушно момче, което никога не мърмореше, дори когато другите го дразнеха заради червеникавата му, с цвят на морков, коса.

— Аз съм, господине. Алберт Ханикоум.

Блейк го огледа от главата до петите.

— Много добре, господин Ханикоум — той прегърна момчето и го поведе към вратата. — Имаме нужда от бренди, хавлиени кърпи и вряла вода. Трябва да…

Докато Блейк даваше внимателно инструкции, Марджъри насочи вниманието си към Таг.

— Дръж се — каза тя, като изпъна одеялото му, — ще спечелиш лимонено карамелено бонбонче от една лира.

— Този кавалер ми изглежда познат. Кой е той?

— Ще ти обясня по-късно — отговори тя. — Това е дълга история.

Една искрица от познатата смелост на Таг проблесна по съсипаното му лице.

— Не изглежда да е от постоянните кавалери. Нали не се умилква с цел да ви ухажва?

Марджъри се усмихна.

— Той не е точно… ухажор, а по-скоро експлозив.

Таг хвърли един изпитателен поглед на Блейк.

— Не е нужно да ме убеждавате в противното, милейди. Той е типичен ухажор, обзалагам се.

Марджъри започна да се смее въпреки сериозната ситуация.

— Точно такъв е — каза тихо. — А сега, какво се случи с Хорис Нютон? Той трябваше да те охранява.

Подпухналите му устни се извиха в презрителна усмивка.

— Едно девойче в „Лебеда с двете шии“ му предложи чай… ъ…

Тя усети прилив на обич.

— Разбирам, но можеше да го почакаш.

— Чаках го, наистина го чаках в продължение на два противни дни.

Тя не можеше да сгреши в преценката си. Един пощальон, облечен в отличителна униформа, беше лесна плячка за лондонските бандити. Таг не можеше да тръгне по Лед лейн и да потърси друга охрана, която да го придружи до Бат.

— Кой те нападна?

— Клод Дрюмон. Грабна пощата с всички писма. Хвана ме на километражния камък на Двадесет и две мили от Марлбъ… — той се стегна и погледна зад нея. Като извиси гласа си, продължи: — Не боли много, милейди, наистина не боли.

Блейк Честърфийлд се показа зад нея.

— Ето, Таг — каза той, като поднесе препълнена водна чаша с бренди към устните на момчето. — Пий. Марджъри, придържай му главата.

Тя обхвана врата му с ръка. Той беше толкова крехък. Сълзите опариха очите й.

— Винаги съм проявявал предпочитание към хубавите питиета — каза той с изкривена усмивка и глътна алкохола, сякаш пиеше вода.

Неизчерпаемият му хумор я развълнува силно.

— Изглежда, че е така — промърмори Блейк. Таг погледна виновно към Марджъри.

— Не че съм пристрастен към алкохола, разбира се.

Настроението й се повиши.

— Разбира се, че не си — повтори тя.

— Но не искам да ме глезите.

— Да те глезим? — Блейк поклати глава. — Сигурно ще врещиш като бебе, на което му никнат зъби, когато ледът от ръцете ти започне да се топи.

— Ха!

Но след един час Марджъри видя как предсказанието на Блейк се сбъдна. Ръцете на момчето бяха покрити с горещи компреси. Стичаха се сълзи и се примесваха с бренди. Стенанията му се редуваха с шепот, ругатните — с писъци. Докато докторът го нямаше, Блейк стоеше до Таг, като го ободряваше и разпитваше. Момчето бръщолевеше като любимия папагал на госпожа Сърли.

Когато най-накрая Таг заспа, Блейк придружи Марджъри до Хамбургската стая. Той крачеше из стаята, но очевидно мислите му бяха насочени другаде. Най-накрая заговори:

— Ще взема Ханикоум и още шестима и ще тръгнем след Клод Дрюмон.

Тя скочи от стола.

— Няма да правите нищо подобно! Шерифът на Уелс ще се заеме с него.

— А когато се върна — продължи той спокойно, — вие ще дойдете с мен в Уилтшър — в очите му просветнаха весели пламъчета. — Копнея да видя колко хубаво танцувате.

— Не е възможно. Трябва да се грижа за Таг.

— Мерлин може да наглежда момчето.

— Пощата от Бристол ще пристигне точно тогава.

— Оставете това на момчетата.

— Ще трябва да кажа на баба. Тя ме чака сега, сигурна съм.

Това не беше напълно вярно. Онова, което Марджъри трябваше да каже на Роуина, нямаше нищо общо със злополуката на Таг.

Блейк скръсти ръце на гърдите си, въздъхна и я погледна спокойно.

— Шест часа до Марлбъро, управителке на пощенската станция в Бат, сложете още час-два за откриване на бърлогата на този Дрюмон, шест за връщане… това е достатъчно време за даване обяснения на Роуина.

Тя усети как раздразнението отново се надига у нея. Но как можеше да му откаже? Днес той беше помогнал на Таг и беше овладял останалите. Беше предложил още да намери Дрюмон и да върне откраднатата поща. Тя нямаше по-добър план и затова каза троснато:

— Мразя да се чувствам задължена.

— А! — усмихна се той и като повдигна брадичката си, прошепна близо до устните й. — Тогава сигурно ще ви хареса да бъдете ухажвана!

Една цепеница изпука в камината. Марджъри отвори уста да възрази. Блейк я придърпа към себе си и я целуна. Тя потрепери и се вцепени от гняв. Той поотпусна прегръдката си, но топлите му меки устни я принудиха да се включи в играта. Помисли си, че една целувка е твърде ниска цена, с която ще заплати за всичко, което беше направил. Освен това този дяволски мустак беше твърде примамлив, за да можеше да му се противопостави. А още повече това беше Блейк Честърфийлд. Всяка жена би пожелала да го целуне. Примирена след тези разсъждения, тя се повдигна на пръсти, притисна се до широките му рамене и отвърна на целувката му. Той призна нейното участие с изохкване дълбоко в гърдите си. Тялото й се размекна при този успокоителен звук. Мустаците му започнаха да я гъделичкат и точно когато си помисли, че няма да издържи повече, устните му премахнаха гъдела. Той не притискаше грубо устните си, нито я задушаваше, както бяха правили други мъже. От миризмата и вкуса на бренди главата й започна да се замайва, сякаш беше изпила цял галон. Силните и нежни ръце, които се бяха грижили за клетия Таг, сега се плъзгаха по гъвкавия й гръб и я прихващаха здраво. Меките му устни се насочиха към ухото й и прошепнаха:

— Няма да имам време да вечерям, преди да тръгна, управителке на пощенската станция, но ако мушнете езичето си в устата ми, вкусът му ще ме подкрепи.

Похотливите му думи я объркаха и в същото време я възбудиха. Трябваше да го отблъсне и да му нареди да си тръгне. Но самата тя беше гладна и сега, след като той изрече това, устните му придобиха някакъв божествен вкус. Ръцете му се плъзнаха от гърба към кръста й, а пръстите му се насочиха към гърдите й. Светли точици проблеснаха зад затворените й клепачи. Тя дишаше дълбоко, като вдишваше прекрасния аромат на лимоновия му сапун. Той не ухаеше като другите мъже, нито се държеше като тях.

Повече не можеше да разсъждава трезво, не и когато гърдите й се вълнуваха толкова силно, а устните му докосваха шията й. Главата й се отпусна на рамото му, а погледът й блуждаеше. Тя потрепера и пое дъх. Свети Джордж! Нищо чудно, че усещаше гърдите си по особен начин — той ги милваше!

— Прекрасни са — промълви Блейк.

Главата му се премести надолу. Света Богородице! Той щеше да я целуне там.

— О, не, недейте — каза тя, като го блъсна силно. Беше неподготвен и се търкулна на пода с разкрачени крака и широко отворени очи. Въздъхна силно и като поклати глава, каза:

— Ако умеете да танцувате толкова добре, колкото и да се целувате, очаква ни голяма веселба.

Той й се присмиваше. Ухажор!

— Това беше целувка на благодарност, нищо повече.

Честърфийлд се засмя самодоволно и прокара пръсти през разрошената си коса.

— В такъв случай ще ви докарам Клод Дрюмон наконтен с панделки и сърма.

— Станете и се дръжте прилично!

Той се намръщи.

— Не си играйте повече с мен!

— Не си играя, а съм ужасена. Не си позволявайте никога повече да ме целувате!

— Защо не? Хареса ми любовната игра с устните ви.

— Любовна игра? Ха! Вие изпитвахте похотлива страст към мен. Не бихте познали любовта, дори да ви събори на улицата.

Той си играеше с върха на мустаците, а очите му проблясваха дяволито.

— Такава, каквато изпитахте и вие ли?

Тя наистина изпита наслада от целувката му, но той никога нямаше да го узнае.

— Беше ви приятно да ме целувате. Признайте си и аз ще направя всичко, което пожелаете.

В нея бързо се надигна възмущение. Като овладя гласа си, каза спокойно:

— Мислех си, че отивате в Марлбъро.

Той се плесна по бедрото и скочи на крака.

— Точно така, моя руса управителке. Отивам да пронижа вашия дракон.

Дантелата на корсажа й започна да я дразни.

— Да, добре… благодаря ви много. Много мило от ваша страна, че го предложихте. Надявам се, че ще внимавате с вашия човек. Не бих желала станцията да бъде упрекната в нараняването на един лорд.

Дрънкаше глупости! А той се смееше като смахнат. Блейк тръсна глава настрани. Кичур къдрава коса, черна като смола и блестяща като сребро, падна на челото му.

— Безпокоите се за мен, така ли?

О, защо просто не си тръгнеше? Още малко от неговите прелъстителни намеци и тя щеше да се стопи в краката му.

— Разбира се, че се безпокоя — отговори тя, като погледна към камината. — Бих се тревожила и за териера на баба ми, ако излезеше в такова време, а още повече ако трябваше да се преследва такъв грубиян като Дрюмон.

— Хм. Много окуражително — устните му се докоснаха леко до бузата й. — Лъснете си обувките за танци, управителке, аз ще се върна.

По време на отсъствието му тя се колебаеше в мнението си за него като махалото на часовника на фар. Той беше добър актьор от пиесата на баща й. Беше мошеник, който се опитваше да я прелъсти. Беше донжуан. Но и джентълмен, втурнал се след този, който открадна пощата. Беше измамник, заплашил я, че ще я компрометира. Но същевременно беше в ръцете на баща й. Какво ужасно нещо е извършил? Доколко беше опетнил фамилното име?

Репутацията не я засягаше много. Ако намереше мъжа, за когото да пожелае да се омъжи, миналото му щеше да си бъде негова работа. Както и нейното. Но тя нямаше никакво намерение да се омъжи за Блейк Честърфийлд. Това беше много съмнителна работа.

Искаше да има подходящ съпруг с благ нрав. Сети се за тъмнокосия негодник с гъделичкащия мустак. Имаше нужда от стабилен, тих човек. Сети се за безразсъдния, деспотичен Блейк Честърфийлд. Той не беше подходящ за нея. Беше поредната пионка на баща й.

Но любопитството й беше провокирано. Каква беше тази неприятна тайна, която баща й беше разкрил за Блейк? Часове по-късно, когато седеше до леглото на Таг, тя все още се чудеше. Ако Блейк Честърфийлд откриеше Клод Дрюмон и откраднатата поща от Лондон, тя щеше да му бъде благодарна. Една вечер с танци в Уилтшър беше достатъчна цена. Никакви целувки повече!

След като реши, че е уредила въпроса, като сведе Блейк Честърфийлд до един безобиден кавалер и временен познат, Марджъри се отправи към стаите на баба си. Всеки път, когато си припомнеше онази отвратителна сцена в Кралската баня, гневът й пламваше отново. Как можа баба й да постъпи толкова лекомислено? Нейните резки думи все още звучаха у Марджъри. Какво беше извършила, за да заслужи такова отношение от жената, към която бе изпитвала само обич!

Херцогинята на Локсбърг седеше пред бюрото си от времето на кралица Анна с купчина отворени писма пред себе си и с териера в краката си. В полуофициалната си рокля в кралско синьо и с идеалната прическа на напудрената си перука, тя приличаше на истинска херцогиня. Въпреки че рядко излизаше, за да посети някого, всяка сутрин се обличаше така, сякаш щеше да се среща с краля. Махна с ръка на Марджъри да влезе и каза:

— Здравей, скъпа моя! Тъкмо мислех да те потърся. Чувствам се ужасно. Сядай! — тя потупа с бастунчето си с връх от слонова кост по кадифената възглавничка на стола до нея.

Като възприе резервирано поведение, Марджъри каза:

— Не, благодаря. Не съм дошла на посещение.

Баба й сякаш не я чу.

— Херцогинята на Марлбъро напуска Бат утре — сгъна един пергаментов лист, постави печата на Локсбърг, носещ пера на чапла, и каза: — Накарай Таг да й занесе това.

Добрите намерения на Марджъри се изпариха. Баба й знаеше много добре какво беше сполетяло Таг. Благодарение на Лизи клюките в къщата се разпространяваха толкова бързо, колкото водата в Кралската баня. Марджъри я попита смутено:

— Защо се държиш толкова безчувствено? Не е типично за теб.

Роуина размаха херцогския печат.

— Трябваше да дойдеш при мен за помощ срещу Дрюмон, вместо при Блейк Честърфийлд. Някога ми се доверяваше.

Чувствата на баба й бяха наранени, но това не извиняваше грубостта й.

— Да, аз наистина разчитах на теб — каза Марджъри спокойно, — но когато бях дете.

— О, извинявай, забравих, че си надживяла нуждата от помощта на една стара жена. Каква полза от сакат човек!

Марджъри въздъхна.

— Извинявай, аз наистина имам нужда от теб, но защо се държа така ужасно в банята?

Гербът на Локсбърг удари шумно бюрото.

— За какво говориш?

— Ти ме постави в неудобно положение пред всички, които познавам — от устата й бързо се изплъзнаха думите, които бе обмисляла: — Достатъчно съм голяма, за да бъда стара мома. Наистина мога да се справя с Честърфийлд, както се справих с тези преди него.

— Разбира се, че можеш — изражението на баба й омекна. — Аз съм една шумна старица, която те обича повече, отколкото Боу обича поредица печеливши карти — очите й се напълниха със сълзи.

Чувството за вина заглуши думите, с които Марджъри искаше да се защити. Тя се надигна объркана и тръгна към тоалетната масичка. Рубиненочервеното шише го нямаше. Потърси го, но видя, че парчетата от червеното стъкло премигваха на светлината от огъня в камината. Коленичи и ги събра.

— Защо го мразиш толкова?

Баба й подсмърчаше в дантелена кърпичка.

— Не забравяй, че той е пионка в ръцете на баща ти.

— Същите бяха и останалите.

— Как смее той да бъде толкова дързък? Онези истории за забавляване с леки жени и за развличане с младежи трябва да са верни. За какъв се смята той, като те сравнява с онази прословута шотландка, която дядо му държеше в дома си? Алексис Стюърт! — тя потрепера. — Отвратително!

Марджъри усети съчувствие към Блейк Честърфийлд. Тя познаваше жестокостта на клюките. Дори и да имаше прегрешения, това не влизаше в работата на всеки.

— Сигурно знаеш, че той не е тук по своя собствена воля.

— Трябвало е да използва предимствата си. Баща му би могъл да купи и продаде сто такива като Джордж Ентуисъл. Чудя се какви доказателства има против момчето — тя въздъхна. Териерът скочи в скута й. Херцогинята разсеяно го погали по ушите.

— Лорд Блейк сигурно е много горд. Това момче обаче няма нищо да спечели в случая. Няма големи шансове при теб. Аз ще… ти ще се справиш с него, разбира се.

Момче? Каква обидна дума за такъв внушителен мъж.

Марджъри се засегна отново и не се замисли дали думите й щяха да прозвучат остро.

— Отнасяш се с мен като с дете!

— Знам повече от теб за мъжете и за техния начин на живот — тя отново потупа възглавничката до себе си. — Ти си твърде заета с пощата, а освен това този крадец Клод Дрюмон е на свобода. Трябваше да изпратиш шерифа на Уелс по петите му.

Тази информация изненада Марджъри.

— Откъде разбра за Дрюмон?

Ръцете на баба й започнаха отново да галят главата на кучето.

— Знам какво става в тази къща.

Марджъри изведнъж осъзна всичко.

— Тогава Лизи ти е казала също, че Блейк е заминал след Дрюмон.

— Блейк ли? Колко прекрасно! Госпожа Сърли каза, че не го заслужаваш.

Не го заслужаваше? Безсърдечните думи я нараниха.

— Мислех си, че не обръщаш внимание на госпожа Сърли — каза Марджъри, като се опита да бъде равнодушна. — Блейк ми предложи услугите си и аз приех.

— Скоро ще ти предложи и други услуги и ако не бъдеш бдителна, млада госпожице, ще откриеш, че си прекалено очарована, за да му откажеш. Такива са мошениците. Мислех, че си научила урока си от предишните ухажори — при сърдития й тон кучето скочи на пода и се настани в краката й.

Дали Блейк се опитваше да я подкупи? Марджъри се засмя. Най-вероятно е така. Но, за бога, той притежаваше дарбата да излиза от объркани ситуации. Тя все още си го представяше как се смее проснат на пода като момче, хванато да бърка в буркана с конфитюр.

— Ти го харесваш?

Това не беше въпрос, а обвинение.

— Забавен е.

Баба й изсумтя.

— Знам всичко за забавните мъже. Дядо ти, бог да успокои развратната му душа, до края се опитваше да бръкне в корсажа ми. Колкото повече хора имаше в стаята, толкова по-бърза беше ръката му.

Марджъри се изчерви от прямотата на Роуина. За да прикрие смущението си, тя се наведе и погали териера по главата. Когато се успокои, погледна към Роуина.

— Не се ядосвай, бабо, аз просто се забавлявам с Блейк Честърфийлд. Веднага щом ми каже защо татко го изнудва, ще изпратя Негова милост да си ходи заедно с Майлоу и с годежния документ.

Украсената с пръстени ръка се вкопчи около ръката на Марджъри. Жестът извика в съзнанието й хиляди мили спомени. Например денят, в който Марджъри получи първото пощенско пълномощие на свое име. Следобедът, през който я бяха представили на краля. Онази отвратителна нощ преди много години, когато се беше изложила в игралната зала на Уилшър.

— Само внимавай да не паднеш в капана на Джордж. Прекалено много те обичам, дете мое, за да мога да гледам как продължава да те унижава — тя повдигна очи към измазания с хоросан таван. — Бог знае кога ще разбере, че си напълно способна да си избереш съпруг.

— Не се тревожи, ще се пазя от Блейк.

— Сигурна съм в това, а и имаме да вършим по-важни неща — тя взе плика. — Ще го изпратиш ли на Нейна милост, преди да замине?

Усетила някакво особено неудовлетворение, Марджъри каза:

— Разбира се, но ще ти струва четири пени.

— Но това е цял обир — засмя се баба й. — За толкова пари може да стигне до Лондон — тя бръкна в една бродирана кесийка и каза:

— Ще ти дам само две пени.

Марджъри сви рамене, взе парите и се погрижи писмото да бъде изпратено.

Вечерта лежеше будна и се чудеше какво не беше наред. Беше се изправила срещу баба си, напълно подготвена да узнае причините за тази унизителна сцена в банята. Беше очаквала баба й да ги обясни и да се извини. Но Роуина не направи нито едното, нито другото. По някаква причина Марджъри беше престанала да бъде неуязвима и да успокоява баба си. Тъй като беше объркана и не можеше да спи, облече се и прекара останалата част от нощта, като сортираше пощата, почистваше стаята, в която стоеше, и се чудеше как се справя Блейк Честърфийлд. До следващия следобед, когато той се върна, тя се беше превърнала в сноп обтегнати нерви от безпокойство дали беше убил Дрюмон, или беше станало обратното.

Лицето й беше загрижено и намръщено заради него. Блейк беше сигурен в това. Той беше влязъл в конюшнята, а после в къщата през стаята за сортиране на кореспонденцията. Марджъри не подозираше за присъствието му и той използва възможността да я наблюдава.

Облечена в скромна рокля от жълта коприна, седеше в едно кожено кресло със счетоводна книга на коленете си и с молив в ръка. Лъчите на залязващото слънце се процеждаха през ветрилообразните прозорци на Хамбургската стая и я къпеха в розова светлина. „Как — чудеше се той — можеше тази интелигентна жена да бъде родна дъщеря на Джордж Ентуисъл?“ Негодникът не заслужаваше честта да бъде баща на такава прекрасна жена. Тя имаше неговия избухлив нрав и остър език, но приликата свършваше дотук.

След като беше яздил шест часа в снежната буря, той имаше намерение да получи лично от управителката на пощенската станция в Бат благодарности, които да го задоволят. Като докосна с пръст кървящия разрез на бузата си, попита:

— Как е нашият пациент?

Тя се сепна. Главната счетоводна книга се затвори и падна на пода. Като скочи на крака, Марджъри каза:

— Таг е по-добре, но какво се е случило с вас? — и пристъпи към него.

От милата загриженост челото й се набразди. Той си помисли, че трябва да се чувства виновен за това, че я лъжеше, но съчувствието й му беше толкова приятно. Не можеше да изпусне тази възможност.

— Този Дрюмон има ужасен десен удар.

— О, трябвало е да го избегнете.

— Не бях достатъчно бърз.

— Предполагам, че сте го предали на господин Неш. По-малко от двадесет и четири часа преди тя да се разтопи в ръцете на Блейк. Какво, по дяволите, се беше случило? Дрюмон можеше като нищо да остави у Блейк дупка колкото монета от шестдесет фунта, без да я е грижа.

— Не, пуснах го.

— Какво сте направили? Изпратих ви там, за да…

— Извинете, но ние възстановихме по-голямата част от пощата — той извади смачкано писмо с разчупен печат, носещо емблемата на Локсбърг. — Достатъчно изплаших Дрюмон.

Марджъри се втренчи в плика, на който нямаше никакъв адрес.

— Отсега нататък — заяви Блейк, нетърпелив да привлече отново вниманието й, — Дрюмон ще практикува занаята си на Грейт Норт роуд, вместо на Хаунслоу Хийт.

Тя сви писмото на топка и го хвърли в огнището.

— О, това вече е нещо!

Кръгът, който образуваха устните й, беше достатъчен, за да накара един монах да обмисли повторно решението си.

— Значи одобрявате това?

— Да. Постъпили сте най-правилно.

„Търпение — казваше си Блейк. — Ти я накара да усети желание, а сега е объркана. Изчакай малко и тя ще скочи в ръцете си като опитомена корабна котка.“

— Ъ… да, това беше идея на Таг — под влияние на брендито и на топящия се лед от измръзналите места. Той каза, че Пондз ще използва инцидента с Клод Дрюмон против вас.

Тя се усмихна нежно.

— Той знае какво иска. Пондз би направил всичко, за да ме злепостави. Той желае да получи моя пост и затова обича да създава неприятности.

Блейк се зачуди защо мисълта за проблемите с пощата я правеха толкова неутешима. Бракът й с Блейк Честърфийлд беше толкова близо!

— Няма да се стигне дотам, управителке на пощенската станция, но дори да се стигне, аз ще ви защитя.

Тя нервно погледна ръцете си. Меката светлина превръщаше косата й в златна корона. Той отново се сети за корабната котка. Изведнъж се зарадва, че косата й не беше червена. Марджъри вдигна очи и плъзна поглед по лицето му.

— Трябва някой да се погрижи за тази рана.

Това, че не предложи сама да му окаже помощ, говореше много за чувствата й. Ако намесващата се във всичко Роуина се беше опитала да замрази сърцето на Марджъри, той щеше да заточи старата вещица в колониите. Само веднъж да успее да получи подписа на Марджъри и да я вкара в леглото си. Не беше задължително това да стане в този ред.

— Това е само одраскване — каза той, като се надяваше, че тя ще спори.

Тя го погледна изпод извитите си мигли.

— Не боли ли?

Той вдигна рамене, като се наслаждаваше на нейното приближаване и отстъпване.

— Не толкова, колкото ще боли, ако ме закърпи…

— Евърсън?

Ако се надигнеше на прекрасните си крачета и тръгнеше към него, помисли си той, щеше да я компрометира веднага.

— Моят слуга. Той шие кожа така, сякаш е платно.

— О, тогава ще ви остане белег.

— Едва ли.

— Да, и при това много лош, сигурна съм. Бих могла да повикам доктора веднага.

Щеше да я накара сама да го зашие, дори ако трябваше да стои тук цяла нощ и да си говори с нея.

— Може би ще мога да ви позашия малко — тюркоазените й очи все още избягваха неговите. — Тогава няма да носите следите на Дрюмон или Евърсън.

Той се опита да си спомни дали беше ухажвал някога стеснителна жена. Или жена с ум. Здравият разум му поде, казваше да я накара да забрави за целувката. Мъжките пориви изискваха да й даде втори урок, но други мисли се намесваха. Той се беше надявал, че ще ухажва Марджъри Ентуисъл. Красотата и чувствеността й щяха да задоволят низките му потребности. Но не беше предвидил трепета от прегръдката или удоволствието от опознаването на тази жена.

— Тъй като вие ми предлагате, по-скоро бих носил следите, оставени от вас — той почти задуши смирените думи.

— О, много добре!

Тя се втурна към вратата и извика една слугиня. Блейк високо оцени стратегията си. Все още се поздравяваше за хитрата си тактика, когато тя се върна с кутия принадлежности за шиене.

— Седнете тук, на светло — посочи му тя един стол близо до голям разклонен свещник.

— Това можем да го свършим и прави — споменът за онази любовна игра го възпламени.

На лицето й разцъфна руменина.

— Не съм достатъчно висока — очите й широко се отвориха, а извивката на устните й се превърна в усмивка. — Никога не съм си помисляла, че мога да кажа подобно нещо на някого.

— Ръстът ви е идеален за мен — каза той тихо, но отпъди романтичните си мисли за по-късно. Ако не проявеше голяма съобразителност сега, Марджъри Ентуисъл щеше да избяга отново. Като се настани удобно на едно кресло със странични облегалки за главата, той каза:

— Говорете си каквото искате, управителке, само не ме зашивайте с розов конец.

Тя се засмя и започна да рови в кутията с конците.

— Какво ще кажете за зелен, за да подхожда на очите ви? — тя вдигна един конец. Цветът му напомни за гората край река Джеймс.

Като се постара да изглежда безгрижен, отговори:

— Зеленият цвят включен ли е от господин Неш в правилника за облеклото?

— Бъдете сигурен, че ако не е, целият Бат ще научи за това.

— Как?

— Той ще разлепи афиши навсякъде.

— Представете си — каза Блейк — един мъж да прибави ново правило към тези на Неш!

— Една жена вече направи това.

— Вие ли бяхте тази жена?

Устата й се затвори бързо, като черупката на мида, но той се досети за отговора.

— Кажете ми какво направихте.

Трябваше й цяла вечност, за да вдене иглата. Когато се обърна към него отново, беше единствено управителката на пощенската станция в Бат и нямаше нищо общо със свенлива котка.

— Това беше много отдавна и не беше никак приятна история, за да я повторя някога пред някой посетител.

— Аз не съм посетител, Марджъри. Тънките й пръсти докоснаха бузата му.

— Стойте мирен или ще останем тук цяла нощ — очите й срещнаха неговите. — Ще бъде болезнено.

Той не помръдна, докато тя работеше с иглата, но мислите му се въртяха като водовъртеж. Близостта й имаше благотворно въздействие върху сетивата и отклоняваше съзнанието от болката, която му причиняваше. Шията й ухаеше на лавандула, а дъхът й на мента! Тя не се гримираше по модата, а беше нанесла върху страните си само лека пудра, под която надничаше тук-там по някоя луничка. Той жадуваше да прокара пръст по елегантната извивка на носа й и да проследи нежните линии на устните й. Розовото връхче на езика й се показа, когато завърза първия възел на конеца. О, какво можеше да направи той с този език!

Тя премита объркана.

— Удоволствие ли ви доставя това?

Ако й отговореше правилно на този въпрос, щеше да побегне като вихър. Като се изкашля, за да разкара буцата в гърлото си, той успя да отговори:

— Мисля си какъв късметлия съм, че вие, а не Евърсън държите иглата.

— О!

Той долови разочарование във възклицанието и видя как по челото й се появиха малки бръчици. Котката беше излязла от скривалището си и той имаше намерение да й даде малко от примамката.

— Справяте се чудесно.

— Как разбрахте? Може да ви пришивам ухото към бузата.

Той се изсмя.

— Не мърдайте — очите й проблеснаха весело. — Ако помръднете отново, ще ви зашия нескопосано и ще приличате на закърпена пелерина.

Погледът му попадна на гърдите й.

— За флотата това не е беда.

Тя пое дълбоко въздух.

— Флотата е случила с вас. Смятам, че сте чудесен офицер. Сигурно изгаряте от нетърпение да се върнете към командуването си.

Той изгаряше от по-голямо нетърпение — да я постави на брачното ложе.

— Не особено.

— Държахте се прекрасно с момчетата. Благодаря ви още веднъж.

Издутите му от гордост гърди срещнаха отпора на копчетата му. Той усети изведнъж как желанието се стрелва към слабините му, но благоразумно скръсти ръце в скута си.

— Не е нужно да ми благодарите, нали ще ходим да танцуваме. Спомняте ли си?

Тя взе ножиците и с финален жест клъцна конеца.

— Ще ви чакам в Уилтшър, но не трябва да се опитвате да ме целувате повече. Вие сте един временен посетител в моя живот, нали помните?

„Остави това“ — отвърна й Блейк мислено. Той възнамеряваше да я целува от главата до петите, на всяко място между тях.

— Не бих си и помислил за такова нещо, управителке на пощенската станция в Бат.