Арнет Лем
Годежът (6)

ШЕСТА ГЛАВА

„Благородник, който измами изискана дама, не стои по-високо от съществото, което едва намира нещо за ядене.“

Боу Неш

„Правила на Бат“

Усамотена в кабинета си на горния етаж, Марджъри разглеждаше проекта за пощенската кола — лъскаво превозно средство с високи колела, теглено от четири коня и предназначено за бързо разнасяне на пощата. Чертежът извика в съзнанието й образа на бързовъртящи се колела, бягащи коне и хълмистия пейзаж на Уилтшър, преминаващ бързо като в мъгла. Но засега летящият файтон беше безнадеждно прикован към правоъгълен лист хартия.

Другите управители на пощенски станции обявиха идеята й за глупава. Те казваха, че пощенски файтон, пътуващ между Лондон и Бат, щял да заседне в калта или щяло да му се счупи колело, преди да стигне Брентфорд — първата от единадесетте спирки. Имаха донякъде право, защото пътят беше някога прекалено изровен, за да може да се пътува бързо по него. Дори и на големи карети, теглени от най-бързи коне, им бяха нужни три дни, за да пристигнат в Бат.

Фелдмаршал Уейд беше променил това положение, когато нареди да павират шосето. Сега Марджъри можеше да си позволи файтона. Боу беше събрал парите за настилката на Големия път за Бат, а Марджъри беше убедила Уейд да ръководи работата. В най-скоро време файтонът щеше да напусне чертожната дъска и да се понесе по пътя към Бат. Щеше да е нужно малко повече време, за да стигне пощата до Бат с кола, отколкото с кон, но сигурността и печалбата, която това превозно средство предлагаше, щеше да компенсира закъснението.

Изпълнена с гордост, че пое инициативата, и с увереност, че идеята скоро щеше да се превърне в реалност, Марджъри проследи тънките линии на чертежа на пощенската кола. Представи си и четирима пътника в нея. Пътните им такси щяха да покриват разходите за храната и настаняването на допълнителните коне в конюшни. Таг, Уик и Албърт щяха да бъдат обучени за кочияши. Те бяха умни момчета, с чувство за отговорност, и щяха да се научат, но кой щеше да ги обучава?

Марджъри Ентуисъл щеше да бъде обявена за рационализатор заради нововъведението. Никой нямаше да критикува управлението на станцията. Дори и баба й. Представи си изненадания поглед на Блейк Честърфийлд, когато чуе за нейното постижение. Не трябваше да иска одобрението му, но го искаше, както беше желала целувките му в конюшнята. Едно вълнуващо чувство на очакване я беше изпълнило предишната нощ. Изпълни я и сега. Спомни си меките му устни, нежните думи и жестове. Сега сякаш отново усети ръцете му да я милват, да я подкрепят, когато се почувства безпомощна в прегръдките му. Той беше запалил страстта й и я беше подготвил за любовта си, беше целувал гърдите й и изрекъл примамващи обещания за деца. Подобно на Ромео, завладян от любовта си към Жулиета, Блейк я беше взел в обятията си и понесъл през двора. Беше я изправил очи в очи с оскърбената й баба и зяпналия от изненада свещеник.

Споменът стана горчив. Марджъри потрепера, като си помисли колко близо беше до отдаването, до опозоряването си, до пожертването на бъдещия си живот и планове.

Измамник! Блейк Честърфийлд навярно беше прелъстил повече жени от Чарлз II само защото последният крал от династията на Стюартите не се беше осмелил да се насочи за нови завоевания към колониите. Марджъри нямаше да стане жертва за един безсърдечен мошеник, който криеше някаква ужасна тайна и беше влязъл в безчестен съюз с баща й. Тя почти беше влязла в капана на Блейк Честърфийлд, но никога повече нямаше да се поддаде. Беше се опитал да я омагьоса дори и в шивашкото ателие. Изглеждаше толкова искрен, когато признаваше вината си за случая в конюшнята, но това не го беше възпряло да възобнови опитите си да се ожени за нея.

От практичност тя беше приела жеста му за пелерините, защото момчетата имаха нужда от топли дрехи, но разбираше същността на този жест: подкуп. „Трябва Да му се признае оригиналността“ — мислеше си тя, защото никой от останалите й ухажори не беше пробвал такава хитра тактика и не беше проявявал такава щедрост. Всички те бяха просто признавали любовта си към нея. Познаваше баналната декларация веднага щом я чуеше.

На вратата се почука.

— Влезте.

Влезе Мерлин, с приятна усмивка и бяла престилка над черния си костюм на иконом. В ръцете си държеше сребърен спиртник за приготвяне на ядене и почернял парцал.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, милейди, но Нейна милост желае да ви види в Хамбургската стая.

Първата реакция на Марджъри беше да откаже. Беше скалъпила обяснението за падането си на леда, водена от срама и нуждата да остане сама. Тъй като беше затрупана с работа, беше отказала да се храни с Роуина и да я придружава до банята. Не страхът беше накарал Марджъри да откаже, а новата необходимост от усамотяване. Но рано или късно тя трябваше да отговори на въпросите на баба си.

Мерлин се изкашля.

— Тя е в добро разположение на духа — при тези думи Марджъри се изчерви от смущение. — Ако това ви интересува, така е.

Тя се усмихна. Сигурно Мерлин знаеше, че се беше изложила с Блейк Четърфийлд. На Хартсанг скуеър клюките се носеха бързо като чумата. Но докъде ли беше стигнала тази? Сигурно чак до Уестминстър.

— Благодаря ти, Мерлин. Предай й, че ще бъда там веднага.

— Както желаете.

Тя понечи да излезе от стаята, но се спря от камбанния звън, който се носеше от църквата. Обърна се, тръгна към прозореца и погледна към улица. Камбаните на абатството продължаваха да бият.

— Двадесет и четири пъти — каза тя замислено. — Кой е нашият височайш гост, Мерлин?

Лицето й беше притиснато толкова плътно към прозореца, че стъклото се замъгли от дъха й.

— Не мога да разпозная още герба на вратата на каретата, но кочияшът се вижда. Носи черна шапка с дяволски червено перо. Трябва да е някой от херцозите Стюърт.

Сега Марджъри разбра. Принцът на Уелс беше казал, че най-хубавият кочияш в Англия е този, който носи най-ярките и натруфени шапки. Дали лорд Блейк не беше извикал баща си в Бат?

— А, сега вече мога да го видя — Мерлин се обърна към нея и като се усмихна извинително каза: — Това е каретата на Честърфийлдови. Брат ми е вътре.

Марджъри се отпусна с облекчение.

— Изглежда, че лорд Блейк възнамерява да остане по-дълго в Бат.

Мерлин кимна утвърдително с глава.

— Същото каза и този Евърсън.

— Изненадана съм. Къде видя Евърсън?

— Ами тук, само преди няколко минути, лейди Марджъри. Идваха с лорд Блейк.

— Лорд Блейк е бил тук? Защо? — попита тя, като трепна.

Той се намуси.

— Не бих могъл да знам. Според Лизи Негова милост се е отбил в пощенската стая и е попитал за „господаря“ Таг.

— Лизи спомена ли други подробности във връзка с посещението?

— Само, че срещата е била кратка. Каза също, че лорд Блейк е разговарял твърде тихо с „господаря“ Таг и тя не могла да чуе нищо — после добави развълнувано, — но аз бих могъл да повикам господин Таг, ако желаете.

Явно любопитството също глождеше Мерлин. Като началник на прислугата и готвачите, той беше посветен във всички домашни клюки в Хартсанг скуеър. Единствено пощальоните бяха извън неговата власт.

— Не, не го викай — каза Марджъри. — Ще поговоря с него, преди да тръгне за Лондон.

— Както желаете, милейди. Да тръгвам тогава.

Той се поклони и излезе от стаята. Марджъри сви на руло чертежа и го мушна в коженото му калъфче. Потърси новата си чанта, но тъй като не я намери, постави го в старата си кожена торбичка. Подреди бюрото си и върна камарата със счетоводни книги в библиотеката. На следващия ден трябваше да започне досадната проверка за сметките от пощенските разписки от последната година, за да може да подготви годишните такси, които трябваше да предложи на пощенския инспектор. Отново щеше да спечели отстъпка. Критиците й можеха да си намерят друга жертва. Проклет да бъде Тобаяс Пондз!

Освободена от грижата за конкурента си, Марджъри тръгна надолу по стълбите. Но когато видя баба си, подозренията й се изостриха като тръните на боровинков храст. Роуина лежеше изтегната на канапето и барабанеше нервно с пръсти. Беше загледана в камината, а топазите на огърлицата й, големи колкото палци, улавяха светлината на огъня и проблясваха като миниатюрни слънца. Беше облякла рокля от златисто кадифе над бяла атлазена фуста, обшита със златни нишки. Като си придаде весело изражение, Марджъри каза:

— Какво те кара да потъваш в дълбок размисъл, бабо? Роуина разпери ръце и потупа мястото до себе си.

— Марджъри, скъпа, ела и седни тук. От цяла вечност не сме пили заедно какао.

Тъй като беше подготвена за укор, на Марджъри й се искаше да откаже. Но по нищо не личеше баба й да таи някакви осъдителни мисли за държанието й с лорд Блейк. Защо беше така?

— Седни и отпусни клетия си, наранен крак.

Баба й беше повярвала на измислицата за подхлъзването на леда. Сети се, че трябваше да накуцва.

— Наистина съм добре. Не съм пострадала ни най-малко.

Роуина изви устните си в усмивка, наподобяваща тази на търпелива гувернантка.

— Така казваш ти, но аз накарах това момче Ханикоум да посипе тротоара с пясък като предпазна мярка.

Марджъри каза леко обидено:

— Накарала си Алберт? О, бабо, та той е прекалено зает за такава задача. Можеше да я изпълни Камбър или някое от по-младите момчета.

Лицето на баба й застина в нацупена гримаса.

— Опитах се само да помогна. Прекалено стара съм, за да различавам едно момче от друго. Едно време пощата се нуждаеше само от шепа работници, и то възрастни мъже при това.

— Бабо, това е…

— Съгласна съм с теб, скъпа — прекъсна я тя, — но това е без значение. Да бъдеш управител на пощенската станция в Бат, изисква усилена работа и пълно отдаване. Хората не разбират нищо от това, но аз разбирам. В края на краищата нали и аз самата я управлявах — тя започна да рови под полите си и откри новата чанта на Марджъри.

— Откъде взе това?

— Мерлин ми я донесе от кабинета ти, докато ти все още спеше — каза Роуина със самодоволна усмивка. — Ако нещастните ми стари крака можеха да се изкачат до там, щях да си я взема сама.

— Но тя е моя — обиди се за миг Марджъри.

— И е много практична също. Виж какво съм направила. Толкова се разтревожих за крака ти, че ти спестих обикалянето. Виждаш ли? — тя извади купчина писма. — Наех карета и събрах пощата от херцозите на Кливлънд, Кингстън, Ричмънд и няколко други. Всичко е тук — писмата на всички херцози в Ват.

Баба й знаеше, че Марджъри събираше пощата от всички в къщите на херцозите, а не само от самите благородници.

— Да ми се подиграваш ли се опитваш? — попита тя смутена.

— Аз? — Роуина притисна писмата към гърдите си. — Каква подигравка има в това, че се опитвам да помогна? Какво се е вселило в теб? Спазвах твоите правила. Ти беше тази, която реши да взема пощата лично от височайшите жители, ако, разбира се, те се окажат херцози или склонни да плащат допълнително такса за услугата.

Когато Марджъри започна да прави обиколките си, Роуина беше възразила остро.

— Момчетата се нуждаеха от ботуши и книги — каза Марджъри в своя защита. — За това използвах парите.

— Разбира се, че така беше, а ти винаги си била хитър предприемач и свали отговорността от плещите ми.

— Но ти никога не си купувала пелерини за пощальоните — каза Марджъри.

— Те си имаха собствени. Колко разумно от твоя страна да не се отбиваш у херцога на Кливлънд точно сега. Нямам нищо против да отида там вместо теб. Как върви финансовата ревизия?

Марджъри отбягваше да се отбива у херцога, защото Блейк беше отседнал там.

— Сумите премрежват погледа ми — отговори тя разсеяно.

— Ще имаме ли печалба през последната година?

— Разбира се. Очаквам почти десет хиляди лири.

— Боже, боже! — възкликна Роуина задъхано, като постави кореспонденцията и торбичката в скута на Марджъри. — Свършила си хубава работа, почти толкова хубава, колкото и аз вършех — после добави строго: — И си водила стриктно документацията, за разлика от управителите на пощенски станции в някои райони, които бих могла да назова. Лизи казва, че замисляш пощенска кола. Кога ще започне работата по изработването й?

Марджъри реши, че тревогата заради уязвимостта й пред Блейк Честърфийлд е била причината да се усъмни в искреността на баба си. Тя само се опитваше да й помогне. Затова нетърпеливо се включи във вълнуващата я тема за пощенската кола.

Точно когато Марджъри свърши разказа си, Таг влезе в стаята. Беше облечен в кожени панталони за езда и златисто-зелената ливрея. В ръцете си държеше един току-що излъскан пощенски рог и закърпена вълнена пелерина. Марджъри се натъжи, когато видя жълтеникавата следа от контузията около едното му око и тънката розова линия, разцепваща устната му. Надяваше се, че нямаше вътрешни контузии. Таг се нуждаеше от цялото доверие, което можеше да получи.

— Извинете, милейди, но можете ли да ми отделите минутка? — той извади от джоба си няколко плика.

— Какво е това? — попита го тя.

— Писмата на лорд Блейк.

— Ела, Таг — каза Роуина. — Навън е ужасно студено. Изпий чаша какао.

Той започна да премигва, като я гледаше така, сякаш му говореше на гръцки.

— Ела, Таг, настоявам! — заяви тя. — Току-що си станал от болничното легло.

Той се приближи колебливо.

— Много мило от ваша страна, Ваша милост, но трябва веднага да тръгвам за Лондон. За там трябва да заминат тези писма, но още не съм ги отбелязал в книгата, лейди Марджъри.

Защо баба й не беше взела писмата на лорд Блейк? Дали ги беше отказала? Това беше необичайно, защото тя обичаше да знае кой на кого пише. Блейк беше донесъл писмата си сам.

— Благодаря ти, Таг. Аз ще ги впиша в главната книга — предложи Марджъри.

— Ще ги опаковам заедно с останалите — каза Роуина, като грабна писмата от полата на Марджъри и протегна ръка към Таг.

— Дай ги на мен.

Той се подчини с неохота. С привидно безразличие Роуина разгледа най-горния плик, като се взираше във восъчния печат и в качеството на хартията.

— Има подреден почерк, типично военен, сигурна съм — тя премести плика отдолу на купчината.

— Не разглеждай онези — каза Марджъри ужасена.

Роуина махна с ръка.

— Това е просто едно писмо до майка му. Каква педантичност. Може би херцогинята ще посети Бат — после взе друго писмо. — А, това е интересно. Адресирано е до любовницата му, Керолайн Шарп. Госпожа Сърли ми разказа за нея.

Жестока болка прониза сърцето на Марджъри. Като вдигна поглед, Роуина продължи:

— Нали не мислиш, че я вика тук? Какво има, дете? Изглеждаш зле.

Потискайки болката, тя отговори:

— Аз съм добре, а ти спекулираш.

— Не те ли е грижа, че може да доведе онази жена тук?

— Разбира се, че не — излъга тя. — А ти нямаш право да четеш писмата му. Дай ги.

— Аз не ги чета — тя разгледа и останалите пликове, а след това ги подаде на Марджъри. — Подозирам, че е проститутка, ако косата й е толкова червена, колкото разправят. Казаха ми, че е дребничка, и при това склонна към припадъци. Също така не е работила и един ден в живота си, освен в интимна обстановка. Казват, че не е общителна. Той е писал също и на краля. Това не предвещава добро, скъпа моя. Според херцога на Кливлънд лорд Блейк е кръщелник на краля. Ако някой може да позволи баща ти да се върне в Англия, това е Джордж.

Марджъри хвърли поглед на най-горното писмо. Красивият надпис сякаш противоречеше на характера на мъжа. Очевидно беше запазил най-красивия си почерк за любовницата си.

— Не е ли интересно? — попита Роуина.

Марджъри възнамеряваше да укори Роуина, но не пред Таг.

— Не и за мен.

Тя му подаде писмата, като се изправи и го изпрати до вратата.

— Трябва да бъдеш много предпазлив.

— Да, милейди — каза той. Изглеждаше по-стар за своите четиринадесет години. А като сниши гласи си, каза: — Лорд Блейк ми предложи половин крона, за да предам едно от тези писма лично.

Сърцето й заби лудо.

— Това за госпожа Шарп ли?

— Да, това — отговори той и наведе глава.

— А ти съгласи ли се?

Езикът му се показа и проследи белега на устната му.

— Ако получа тези пари, бих могъл да посетя прекрасната сладкарка на Оксфорд Клоуз.

— И да купиш достатъчно карамелени лимонови бонбони и сладкиши за всички ли?

— Това е, което мислех да направя — отговори той, като клатеше енергично глава.

— Тогава имаш моето позволение. Само помни: недей позволява на пощенските чиновници в Лондон да ти дават тежки пакети, дори и да са адресирани до самия епископ на Уелс. Кажи им, че колетите ще трябва да почакат, докато дойде пощенската кола.

Като се изпъчи, Таг отговори:

— Нямат никакъв шанс да ме омаят с приказки, милейди. Те не биха посмели да поемат риска за нова бъркотия.

— Отлично тогава. Тръгвай! — тя му подаде няколко пени. — И си хапни нещо топло в Хангърфорд.

Наблюдаваше го как излиза уверено от стаята и тихо промълви молитва за неговата сигурност. Всеки път, когато го изпращаше, нещо малко в нея сякаш умираше, защото можеше никога повече да не го види.

— Не е учтиво да се говори шепнешком — порица я Роуина.

Марджъри се успокои и обърна.

— А да се оглеждат чуждите писма е невъзпитано. Как можа така да клюкарстваш пред Таг? Той се нуждае от добър пример, а не от урок по слухтене.

Очите на Роуина се напълниха със сълзи.

— Мислех си, че може да е от полза, ако се разбере какво е намислил лорд Блейк. Освен това аз съм само една стара, саката жена, която няма какво да прави. Обичам те и не мога да понеса мисълта, че искат да те измамят да се омъжиш за мъж, когото не желаеш.

Съчувствието към баба й намали възмущението на Мърджъри. Но все пак тя трябваше да отбележи още едно нещо.

— Трябва да ми обещаеш, че никога повече няма да си пъхаш носа в нечии писма.

— Трябва да знаем какво крои той, а не можех да взема писмата му, тъй като не е станал още херцог.

— Трябвало е да вземеш писмата му от уважение към херцога на Кливлънд.

— Не е лесно да се обезкуражи лорд Блейк като останалите — каза Роуина. — Представи си, наследникът на Честърфийлд е тук, за да се омъжи за теб.

— Не ме интересува, дори да беше принц.

— Може да стане.

— Както ти казах, в нашата работа проявата на любопитство унищожава доверието, бабо. Не мога да си позволя никакви грешки точно когато се каня да предложа нови цени.

Роуина подсмръкна и избърса очите си с носна кърпичка.

— Също толкова лошо е от страна на баща ти да те използва като някаква собственост, която трябва да бъде разменена заради негов каприз. Боже, ти трябва да се чувстваш ужасно измамена! Мразя този коварен дявол!

Марджъри не беше сигурна какви точно бяха чувствата й към мъж, който никога не е бил нещо повече от име върху плик за писмо или подпис върху документ за годеж. Тя щеше да избяга от този капан, както беше избягала и от останалите, както винаги, без намесата на Роуина.

— Обещай ми, че никога повече няма да си вреш носа в чужди писма.

— Заклевам се в гроба на херцога, че никога няма да те смущавам или да ти бъда бреме.

— Никога не си била бреме, бабо.

 

 

По късно този ден, чувствайки се ужасно заради безсърдечното отношение на Роуина към лорд Блейк, Марджъри потропа на вратата на къщата на херцога на Кливлънд. Независимо какво беше довело Блейк в Бат, трябваше да му бъде засвидетелствано същото уважение както на всеки благородник.

Икономът отвори вратата.

— Добър ден, лейди Марджъри. Няма ли да влезете?

— Здравей, Сенфорд.

Той я въведе във фоайето. Миризмата на восък се смесваше приятно с уханието на парникови рози. Златист плат украсяваше стените.

— Съжалявам, но Негова милост току-що тръгна за провинцията, милейди.

— Наистина е така, но аз бих желала да видя лорд Блейк.

— О, елате с мен тогава. Негова милост каза, че сте винаги добре дошла.

Докато вървеше след иконома по украсения с портрети коридор, Марджъри не можеше да задуши чувството за вина. Баба й се беше държала чудовищно с лорд Блейк, като се беше придържала към правилото да взема кореспонденцията само на херцози или по-висшестоящи. Но защо? Та тя изгаряше от любопитство да прочете писмата му.

Марджъри беше оформила извинението в съзнанието си. Беше помислила също и за предложение.

— Негова милост тренира с Евърсън — каза слугата. — Ще съобщя за вас.

— Какво тренират?

— Фехтовка, милейди. И съвсем професионално, ако мога да се изразя така.

Марджъри винаги беше оценявала високо гледката на добре владяна шпага, но откакто Боу Неш беше забранил оръжията, интересът на местните хора към този спорт беше изчезнал.

— Може ли да погледам, без да съобщавате за мен?

— Разбира се.

Той я поведе нагоре по едни стъпала. Тя чу дрънченето от удрянето на стомана в стомана. Въведе я в галерия над балната зала. В залата долу масите и столовете бяха наредени до една от стените, а красивите килимчета бяха навити на руло и подпрени на другата стена.

Като се надяваше мъжете да не я забележат, Марджъри застана неподвижна като статуя, но кръвта й бушуваше от вълнението, предизвикано от дуелирането долу.

Лорд Блейк носеше набрана риза от снежнобяла коприна с ръкави, издули се като платна. Панталоните му бяха от черна кожа и бяха толкова впити по него, че трябваше да присвие очи, за да види откъде започваха ботушите му. Смолисточерната му коса беше разпиляна върху раменете. Той измърмори нещо и с едно движение, подхождащо на танцьор, скочи върху масата. Шпагата на Евърсън прониза празното пространство.

— Бяхте по-добър на прескочикобила — каза задъханият Евърсън, с ръкави навити до лактите.

Блейк насочи тънката шпага към носа си, а след това разпери широко ръце в превзет поздрав.

— А ти беше по-добър в четенето на класика.

Като се засмя, Евърсън направи крачка назад и застана отново в своята позиция.

— Бях лишен от вашата конкуренция там, но фехтовката е по-различно нещо. Пазете се, проклет мошеник, или ще отсека къдриците ви, за да заприличате на ирокези. Тогава ще видим колко си пада по вас вашата управителка на пощенската станция.

Като размаха енергично ръка, лорд Блейк парира ударите, след което започна да атакува.

— Ще падне като нищо. Имам големи планове относно нея.

— Няма да е лесно да я вкарате в леглото си като Каролайн Шарп — каза Евърсън през стиснатите си зъби, а после измърмори: — Ще трябва да я откъснете от работата й най-напред.

Блейк скочи върху един стол.

— Марджъри е дама. Ще я вкарам в брачно легло.

После скочи от стола и се приземи леко като котка.

— Перчи се сега, глупак! — той завъртя китката си, описвайки кръгчета във въздуха с острието на шпагата си. А като връхлетя върху противника си, каза: — Ще отсека топките ти и ще те направя евнух.

— Мисля, че няма да стане — Евърсън отстъпи назад. Блейк се спусна към него.

— Толкова ли бързо отстъпваш, старче?

Като пристъпи към него, Евърсън отдръпна шпагата си, а след това започна да напада отново. Задрънча метал в метал. Марджъри затаи дъх, докато те пръхтяха от усилията. Понякога острият зловещ звук на стоманата беше заглушаван от ругатни и мърморене. Тя стисна ръцете си. Пръстите й се свиха около каишката на чантата. Наблюдаваше с разтуптяно сърце и възхищение как превъзходството преминаваше ту на страната на единия, ту на страната на другия мъж. Изведнъж се почувства въодушевена и изтощена. Звън. Звън. Звън. Неумолим в своята атака, Блейк беше притиснал противника си в един ъгъл. Евърсън приклекна ниско, мушна се под ръката на Блейк и с обръщане на сто и осемдесет градуса се измъкна. Блейк се обърна. Евърсън подскочи на краката си и вдигна ръка за удар.

— Внимавайте! — извика развълнувано Марджъри. Блейк вдигна глава нагоре. Очите му откриха Марджъри, а после отговори на удара на противника си. Завъртя се надясно, но Евърсън се спусна към него. Острието на шпагата му разсече бялата коприна като въздух и разряза ръката му. Блейк потрепера. Марджъри гледаше ужасена как кръвта бликаше и се стичаше по ръката му.

— Милорд!

Блейк изпусна оръжието си и стисна с ръка раната си. Кръвта струеше между пръстите му. На Марджъри й прилоша. Тъй като не беше сигурна дали ще може да се задържи на краката си, тя се хвана за перилата.

— Това е само една драскотина, Евърсън. Ти се би по-зле от мен!

Лорд Блейк го отпъди с ръка, а очите му не се откъсваха от нея. Като се усмихна, каза:

— Бледа сте като платно. Нали няма да припаднете?

Евърсън й хвърли злобен поглед. Думите не искаха да излязат. Ръцете й се бяха вкопчили в дървения парапет. Тя едва успя да поклати глава.

— Добре — каза лорд Блейк. — Ще падате дълго — той тръгна към нея.

Дъхът на Марджъри се учести, но след това ядът й отново я завладя.

— Как можете да бъдете толкова несериозен? Та вие сте ранен.

— Разбира се, че е ранен — каза злобно Евърсън, — почти не беше убит заради вас!

— Толкова съжалявам. Не биваше да ви разсейвам. Исках само да погледам — тя се обърна, за да си тръгне.

— Почакайте! — извика Блейк.

Марджъри се спря. Обърна се към него, изпълнена с угризения.

— Толкова съжалявам.

Той тръгна към нея през празната бална зала, а кръвта се стичаше по ръката му и капеше върху мраморния под.

— Евърсън, върви да донесеш хавлиена кърпа — каза той. — И се върни утре сутринта.

Евърсън изчезна под балкона, като мърмореше. Една врата се отвори и затвори. Блейк погледна нагоре към нея, а потта струеше по лицето му. Надигна се и се хвана за перилата. С пъргавостта на домашната маймуна на госпожа Сърли, той се прехвърли през парапета и сеозова при нея.

— Вие сте луд!

Но той се разсмя като разглезен аристократ и каза:

— А вие сте красива. Харесвам тази рокля. Трябва винаги да носите червено.

В съзнанието й нахлуха ядни отговори, но Марджъри не можеше да спре да мисли за раната му.

— Ще ви изтече кръвта.

Очите му се разшириха.

— И да ви оставя стара мома? Нямате никакъв шанс! Тя се загледа в кървящата му рана.

— Дайте ми ризата си — заповяда тя.

— Ризата ми, сърцето ми, живота ми. Те са ваши, Марджъри! — той раздра ризата си и я подаде на Марджъри.

Дъхът й секна при вида на голите му гърди, украсени със златен компас. Къдрави черни косми се разстилаха към раменете му и се разреждаха надолу, преди да изчезнат под скандално тесни панталони.

— Какво ви тревожи, управителке на пощенската станция?

Тя започна да диша по-учестено от събуждащия му неприлични асоциации тон. За да отвлече вниманието си, се загледа в следите от стара контузия върху рамото му — белегът беше гладък и говореше за майсторски зашита рана. Дело на Евърсън, досети се тя.

— Не това, което си мислите. Вие ме излъгахте. Казахте, че Евърсън закърпва кожата като платно. Шевовете му са идеални.

— Никога не съм казвал, че са лоши шевовете му, а че причинява ужасна болка. Погледнете ме!

— Заета съм — но въпреки това го погледна. Като видя безсрамната покана в очите му, тя сведе своите и направи превръзка от ризата му. Точно по средата между лакътя и рамото разрезът се извиваше към силно изпъкналите му мускули, които не можеха да бъдат обхванати дори и от двете й ръце.

— Дръжте се спокойно.

— По-скоро бих държал вас.

Тя уви ризата около ръката му и притисна нежно раната.

— Нито ме интересува, нито ще ви дам тази възможност. Освен това може да изцапате роклята ми.

— Интересува ви. Погледът ви го доказва.

— Не ме бъркайте с другите си жени!

— Вие сте моята единствена жена…

Тя го стрелна с поглед.

— Махнете тази глупава усмивка от лицето си, лорд Блейк. Не се нуждаете нито от помощта ми, нито от моя шев. А освен това не ви оглеждах от интерес към вас, а гледах бузата ви. Виждам, че Евърсън е свалил конците. Той би могъл да ви зашие отново.

— Не можете да бъдете толкова безсърдечна.

— Има още много неща, които ще трябва да научите за сърцето ми, Блейк Честърфийлд.

В очите му затрепка някакво чувство, което тя не можа да определи.

— Това е окуражително и аз бих се наслаждавал на всяка минута.

— Вие сте ласкател.

— Ще ме превържете ли, управителке на пощенската станция? — попита тихо той.

Със съзнанието, че не бива, а с увереността, че ще го направи, Марджъри каза:

— Да, ако си облечете чиста риза и направите нещо за мен.

Той облиза устните си.

— Мога да направя много неща за вас. Само ми кажете какво желаете и няма да е нужно да предлагате нещо в замяна на моето ухажване.

Не беше единственият, който можеше да залага словесни капани.

— Можете ли да ми позволите да наема вашия кочияш — този, който принцът на Уелс цени толкова високо?

— Какво? — смущението и липсата на мустаците му придадоха младежки вид.

— Поръчала съм пощенска кола и затова желая вашият кочияш да обучава Таг и другите по-големи момчета да карат впряг от коне. Съботните следобеди са удобни, защото са единствените, когато те са в Бат по едно и също време.

Сякаш задушен от изумление, той каза:

— Вие искате най-ужасните неща, Марджъри Ентуисъл.

Заля я вълна от удоволствие, когато чу името си от неговите уста, макар че комплиментът беше двусмислен.

— Е? Споразумяхме ли се? Като се усмихна, той отговори:

— Всичко, което притежавам, е ваше, включително и кочияшът ми.

— Благодаря, но услугите на кочияша са достатъчни, заедно с една риза.

— Заповядайте — каза той. — Ще ви заведа на долния етаж.

По-късно, като седеше на едно столче в кабинета и превързваше ръката му с бинт, Марджъри се поздравяваше за добрата сделка. Кочияшът — Рубен Педикорд — беше на нейно разположение заедно с красивата карета на Блейк.

— Разкажете ми за новата пощенска кола — каза той, като наблюдаваше работата й.

Тя се изправи и грабна чантата си.

— Ще ви я покажа — извади чертежа и му го подаде. Той започна да го разглежда.

— Вие ли нарисувахте това?

— Не, майсторът на карети.

Той посочи горната част.

— Това какво е?

— Резервно колело. Беше моя идея и го скицирах, но не рисувам много добре.

— Много умно и впечатляващо.

На Марджъри й се прииска да изрази гордостта си, но не го направи от учтивост.

— Благодаря. Това е наистина много умна идея, защото не мога да си позволя да купувам резервни колела на всеки хан между Бат и Лондон. Не мога да си позволя и закъснения.

Той разгъна хартията на коляното си.

— Не сте ли помисляли да поставите резервното колело между кабината и багажника, вместо отгоре на кабината?

Тя се намръщи, като се опита да си представи модела.

— Струва ми се, че не ви разбирам.

— Седнете тук — той я премести и посочи опората на стола си, но тъй като тя се закова на мястото си, каза:

— Имате думата ми на моряк, че няма да ви ухапя.

— Никога не съм вярвала на честната дума на моряк.

Той повдигна вежди.

— А на честната ми дума на джентълмен?

Въпросът му я разсмя.

— Ранен съм.

— Наистина е така — тя се отпусна на стола му.

Блейк се усмихна ласкаво и Марджъри беше шокирана от трапчинката на бузата му.

— Какво смешно има?

— Нищо — отговори тя.

Той докосна голата си горна устна.

— Липсва ли ви мустакът ми?

— Колкото ми липсват разбойниците на Хаунслоу хийт. Разкрийте ми вашата идея за това колело.

Той посочи чертежа.

— Ако колелото бъде поставено тук, закрепено право между купето на колата и багажника, ще заема по-малко място и няма да подскача — после нарисува едно колело, което изглеждаше така, сякаш беше готово да се търкулне от листа.

— Да, разбирам — тя посочи покрива. — Освен това няма да одрасква боята. Къде сте се научили да рисувате?

— Не си спомням да съм се учил. Имам чувството, че винаги съм можел.

— Значи сте голям талант.

Той хвана ръката й в своята и я стисна леко. Нежният спонтанен жест накара Марджъри да пламне отвътре. Спомни си усещането от допира на ръцете му по тялото си. Тогава той беше настойчив, а сега изглеждаше любещ, почти като съпруг. Като я погледна, каза:

— Ние сме добра комбинация, управителке на пощенската станция. Останете да вечеряме заедно тази вечер.

— Не, благодаря ви.

— Готвачът е приготвил агнешки врат — започна да я придумва той, като навиваше ръкава на ризата си. — Има още супа от скат и десетки други деликатеси, които са толкова вкусни, че трябва да бъдат забранени. Кажете „да“ и докато си хапваме от волската буза, ще ви разкажа за времето, когато Педикорд спечели едно състезание и докара дъщеря на виконт за най-големия си син.

Тя трябваше да отклони поканата, защото нямаше право да вечеря с Блейк Честърфийлд. Но желанието й да отпразнува файтона беше непреодолимо. Беше ликувала през целия ден и така й се искаше това празнично чувство да продължи още малко.

— Не обичам волски бузи.

— Няма проблем — каза той великодушно. — Считайте ги за зачеркнати от менюто. За десерт има бадемов крем.

Устата й се напълниха със слюнка, но не заради десерта.

— Кажете, че ще останете.

Можеше да сподели радостта си с него, нали? Това не означаваше, че го насърчаваше, но не беше съвсем сигурна.

— Марджъри?

— Баба ще ме чака да се прибера вкъщи.

— За нея ще е най-добре да свиква без вас. Ще й съобщим, че ще закъснеете.

Без да обръща внимание на намека, тя подхвана темата за обидата, която баба й му беше нанесла същата сутрин.

— Съжалявам за начина, по който се е държала с вас заради писмата ви тази сутрин. Това е, защото ми е предана.

— Това беше доста неловка ситуация.

„Меко казано“, помисли си Марджъри.

— Независимо какви са отношенията помежду ни, тя няма никакво право да откаже да вземе писмата ви. Знае, че вземам дори любовните писма на Сенфорд.

— Положението беше съвсем различно.

Разбира се, че беше. Лорд Блейк беше написал въпросното любовно писмо. Внезапна тъга понижи доброто й настроение и тя се зачуди защо трябваше да се тревожи, че беше писал на любовницата си. Това само подсилваше факта, че той я ухажваше, защото баща й го шантажираше.

— Е, да, вашата кореспонденция си е ваша работа. Казах на баба това. Уверявам ви, лорд Блейк, че ако тя прави обиколките в бъдеще, ще взема и вашите писма.

— Не, няма да го прави и вие няма да промените решението ми.

Марджъри попита озадачено:

— Какво искате да кажете?

— Нейна милост настояваше да й дам писмата си. А аз отказах по очевидни причини.

— Но баба каза… — Марджъри разбра, че той говореше истината. Подът сякаш се разлюля под краката й. Единственият човек, на когото имаше доверие, я беше излъгал. Баба й не се беше придържала към правилото да взема писмата само на херцози и по-висшестоящи, а се беше опитала да вземе писмата му. Съзнанието за унизителното положение, в което беше изпаднала, я беше накарало да излъже.

— Обзалагам се, че сте чули друга версия — каза той тихо.

— Нищо чудно — отговори тя отбранително. — Вие наранихте чувствата й.

Той отвори уста, за да каже нещо, но се отказа. Минута по-късно каза:

— Няма да позволяваме наранените чувства на Роуина да развалят вечерта ни или да се намесват в сделката ни, нали?

Като се бореше все още с лъжата на Роуина, Марджъри каза:

— Сделка ли?

— Аз ще ви позволя да наемете Рубен Педикорт, а вие ще вземате пощата ми, макар че все още не съм херцог и ще вечеряте с мен тази вечер.

— Не съм се съгласявала с вечерята.

— Не се тревожете повече за баба си — каза той сърдечно. — Ще й изпратя бележка.

Като гледаше очите му, зелени като дъбови листа на лятна сянка, тя се чудеше как ще може да му устои. Отново се усети уязвима.

— Не можете да й напишете бележка — рече тя лаконично.

Той трепна, а очите му се свиха от неочакван гняв. Започна да я разглежда толкова изпитателно, че тя се зачуди какво нередно беше казала.

— Защо се разсърдихте? — попита объркана.

Той отдръпна ръката си и отмести поглед настрани, но не преди Марджъри да забележи как огънят изгасва в очите му.

— Не съм ядосан — каза той. — Гладен съм.

Объркана от променливите му настроения, тя закопня за възможността да разкрие загадката около този мъж. Навярно го болеше ръката. Искаше й се да говори за това, за него, за живота му. Искаше й се да го попита дали се чувства по-различно без мустаците си. Искаше й се да разбере защо беше привлечена от него.

Но със сърцето си вече узнаваше всичко. Беше самотна. Днес беше постигнала една цел в ролята си на управителка на пощенската станция. Беше желала да отпразнува поръчването на пощенската кола, но да помисли, че можеше да направи това с Блейк Честърфийлд, беше грешка от нейна страна.

— Аз просто не мога да разбера Роуина — каза той тихо.

— Не можете да очаквате толерантност от нея само защото съм съгласна да вечерям с вас, ако изобщо се съглася.

— Не очаквам нищо от нея, освен вмешателство. Напишете й бележката, а аз ще се погрижа да й бъде предадена.

Той изглеждаше завладян от тъга. Или беше самотен като нея. Тази мисъл я разнежи.

— Достатъчно говорихме за баба. Казах ви, че можем да бъдем приятели. Не виждате ли, че се опитвам да направя точно това?

— Тогава вечеряйте с мен.

Не биваше. Трябваше да си отиде вкъщи и да работи върху сметките.

— Марджъри — каза той, като взе ръката й отново, — ще станем повече от приятели. Ще бъдем мъж и жена.

— Не. Няма да се омъжа по заповед на баща ми.

— А ще се омъжите ли по моя заповед?

— Не.

— А какво ви повелява сърцето?

— То е безразлично.

Веждите му се повдигнаха и тя разбра, че се канеше да я предизвика.

— Знам какво ще кажете, Блейк Честърфийлд, но това няма да стане.

Той се усмихна и очарователната трапчинка отново се появи.

— Какво исках да ви кажа?

Марджъри овладя силното биене на сърцето си.

— Че ще ме изнасилите тук, веднага, ако откажа да се омъжа за вас.

— Грешка. Канех се само да ви попитам дали предпочитате графитен молив или перо.

— Молив — отговори му весело. — И си облечете горната дреха.

— Разбира се. Обещавам ви, че няма да ви изнасиля преди десерта.

След като тя написа бележката, а той нареди да я предадат, Блейк я поведе към трапезарията, чието пространство бе запълнено от безкрайно дълга маса от полирано дърво. Единственият свещник осветяваше два комплекта прибори и чаши в двата й края. Марджъри си спомни последния път, когато беше в тази стая като гостенка на херцога на Кливлънд. Сякаш още чуваше задъхания смях на баба си, която укоряваше всички мъже за това, че я бяха изтощили от танци. Седмица по-късно злополуката беше прекратила завинаги танците й.

— За какво си мислите? — попита лорд Блейк, като дръпна назад стола й. — Изглеждате толкова замислена.

— Мислех си за това, колко много обичаше да танцува баба и как се забавляваше преди.

Той направи знак на Сенфорд да се оттегли. Когато икономът излезе, Блейк взе чинията си и сребърните си прибори и се премести на другия край на масата до нея. Седна и наля вино.

— Какво й се е случило?

— Преди пет години ловджийският й кон се спря изведнъж и я хвърли на една каменна плоча. Счупи си крака и таза.

— Дивеч ли гонеше?

— Не. Това се случи в Прайър парк, където Ралф Елън беше устроил пикник и лов. По онова време още го правеха.

— Мъчно ми е за нея. Тази сутрин обаче изглеждаше съвсем добре и почти не куцаше.

Предишният силен гняв на Марджъри заради случката с баба й се стопи и се превърна в съжаление.

— Топлата вода от изворите й помага, ако ходи там всеки ден. Понякога куца повече от друг път, а през зимата е най-зле.

— Кливлънд се кълне, че някога е била „кралицата“ на Бат.

Спомените се завъртяха в съзнанието на Марджъри.

— Беше наистина. В Хартсанг скуеър се играеха пиеси, устройваха се маскаради и вечери, които траеха до късно — образите се забавяха, избледняваха и се превръщаха в мрачни картини. — Смеехме се на всяко нещо, играехме комар и се обзалагахме и за най-дребните неща.

Веждите му се повдигнаха въпросително.

— Вие? Боу ми каза, че някога сте играли хазарт.

— Повече не го правя — каза тя, изпълнена с угризения.

— Заради недъга на баба ви ли? Защо трябва това да променя отношението ви към комара?

Той отчасти се досети. Нека да си мисли каквото си ще, защото тя нямаше никакво намерение да разкрива мислите си по този въпрос. Те бяха прекалено лични, прекалено болезнени. Беше му казала част от истината и това бе достатъчно.

— Нямам пари, за да играя — тя вдигна чашата си. — За какво ще вдигнем тост и за кого? Може би за баща ми, който замисли тази среща?

Той й каза с дълбок, настойчив глас:

— Не. Вашият интелигентен ум се затваря като капан при споменаването на името му — а като се усмихна, продължи: — Нека да вдигнем тост за новата пощенска кола! — той докосна чашата си до нейната. — И за умната жена, която я замисли.

Мрачните й мисли бяха сякаш задушени от някаква пелена от наслада.

— На мен само ми хрумна идеята.

— Помислете добре. Вие не се страхувате от прогреса, нали? — попита той над ръба на чашата си.

— Разбира се, че не. Щяхме още да живеем в пещери, ако някой не беше измислил оръдията на труда, думите и всичко останало.

— Точно така.

Когато беше сервирана рибената супа и икономът отново излезе, Марджъри попита:

— Липсва ли ви морето?

Лорд Блейк въздъхна леко със замечтан поглед.

— Някои неща ми липсват много, без други бих могъл да изживея три живота.

Тя остави лъжицата.

— Какво ви липсва?

Той разбърка разсеяно супата си.

— Липсва ми небето, толкова лазурно и синьо от край до край на хоризонта, че изпълва душата с ведрина. А нощите много често са толкова ясни и съзвездията — толкова ярки, че можеш да протегнеш ръка и да хванеш Голямата мечка и да отпиеш от нея.

Печалната нотка в гласа му я изненада.

— Звучи чудесно.

— В много случаи е наистина така.

— А какво ще кажете за останалите? — попита тя заинтригувана. — Кои са нещата от морето, които не ви липсват?

Той отмести купата настрани.

— Наистина ли ви интересува?

Беше ненадминат, когато трябваше да запази самообладание.

— Веднъж ви нарекох разглезен благородник. Ето ви една възможност да ми докажете, че не съм била права.

Стори й се, че я поглежда със собственически поглед.

— Тези неща не са приятни — предупреди я той. Независимата й природа се разбунтува.

— Можете да плашите само подчинените си с този властен поглед, но не и мен.

Той се разсмя.

— Животът не винаги е красив — каза тя. — Кажете ми какво не ви харесва в морето.

Той започна да реди с показалец сребърните прибори до чинията си, докато остриетата на вилиците се изравниха.

— Неприятно ми е да си спомня как веднъж набиха с камшик един мъж, защото беше заспал на поста си и изложил на опасност екипажа. Не ми липсват и отломките от един безобиден търговски кораб, заловен и потопен от пирати. Но от всичко най-малко е избледняла сцената с англичаните, подбрали африканци към плаващите смъртоносни капани, за да ги транспортират в испанските колонии на Америка като роби — той проследи с пръст фините извивки на вилицата за салата. — Клетите души!

Марджъри беше потресена от отчаянието, което той не се и опитваше да прикрие, и от жестоката картина, която беше обрисувал.

— Спрете ги! — каза тя. — Вие имате власт над английските кораби!

Той поклати главата си.

— О, но нашите сънародници са само капка в морето. Испанците усилено упражняват този занаят и въпреки това португалците са далеч пред тях — като затвори очите си, той продължи: — Дано да гният в ада заради греховете си пред африканците!

Пламнала от желание да поправи тази несправедливост, тя грабна ръката му.

— Трябва да направите нещо! Поне спрете англичаните!

Той взе ръката й в своята и тя се изненада, когато усети дланта си влажна.

— Не мога, поне не от палубата на „Доверие“ или на някой друг кораб от моята флота.

— Тогава от къде? — попита тя.

— Само Парламентът може да сложи край на такова равнодушие към човешката съдба.

— Вие имате право да участвате в Камарата на лордовете, ако решите да се възползвате от него.

— Да, но не съм сигурен, че мога да променя нещата.

— Разбира се, че можете! Пишете писма и петиции!

— Не съм особено красноречив в писмена форма, а поробването на африканците е занаят, Марджъри. Англичаните няма лесно да се разделят с печалбите си само защото някакъв богат благородник заявява, че това, което вършат, не е справедливо.

Отношението му я порази. Тя издърпа ръката си.

— Не говорете така, Блейк Честърфийлд! — каза тя разпалено. — Само един страхливец отказва да се бори за това, в което вярва. А аз не смятам, че вие сте страхливец.

— А какъв съм?

Нямаше да му позволи да я мами с думи.

— Вие сте един хитрец, който се опитва да ме прелъсти.

Той й се усмихна тъжно и посегна към чашата си с вино.

— Едва ли. Губя вече умението си.

Не, той не губеше нищо, но тя щеше да запази заключението за себе си.

— Кои качества са важни за вас, Марджъри?

Тя не можеше да си спомни някой да й беше задавал подобен въпрос, но не беше трудно да намери отговор.

— Честност. Независимост. Вярност.

Като докосна леко чашата си до нейната, той каза:

— Като ваш съпруг ви обещавам да не накърнявам прекалено много независимостта ви.

Не можеше да я улови в клопка с хитрината си.

— Значи ще трябва да се примиря само с едно от трите качества? Ами честността и верността? Тях не можете да ми ги дадете.

— Разбира се, че мога.

— Тогава ми кажете самата истина — каза тя бързо. — Защо баща ми ви изнудва?

Столчето на чашата му се отчупи в ръката му с леко изпукване. Тази половина издрънча на масата и се разклати като развален пумпал.

— Чуйте тази истина, Марджъри Ентуисъл! Желая ви, а баща ви да върви по дяволите!

Тя се почувства така, сякаш беше едновременно и пешката, и печалбата в игра на шах. Усетила отново болка, отговори:

— Значи пак се върнахме на темата за прелъстяването, така ли? А сега аз ще ви кажа самата истина, Блейк Честърфийлд. Не можете да ме прелъстите, защото нямам намерение да оставам насаме с вас.

Той махна с ръка към стаята.

— Сега сме сами.

— Ха! Не сте достатъчно безразсъден, за да навлечете неприятности и на двама ни, като ме компрометирате в гостната на Кливлънд.

— Бих могъл да го направя във вашата.

Решимостта в погледа му я изплаши, но тя не отстъпи.

— Не ме заплашвайте.

Той се облегна назад на стола си, а продължително задържалото се обещание в очите му контрастираше с нехайната му поза.

— Това не беше заплаха, а обещание.

— Ще видим.

Те успяха да поддържат учтив разговор през време на цялата вечеря, състояща се от дванадесет блюда, но за съжаление, предишната непринуденост на Марджъри беше изчезнала. Той разказа историята на своя кочияш — как беше успял да спечели богата благородничка за съпруга на сина си. Тя на свой ред разказа една история за Мерлин и Майлоу.

Докато сервират бадемовия крем, Боу Неш пристигна. Като държеше бялата си шапка в ръка, „кралят“ на Бат каза:

— Нейна милост каза, че лейди Марджъри е останала да вечеря тук и ме помоли да я изпратя до дома й.

Блейк се прозина.

— Да, тази вечер беше прекалено дълга.

Като се престори на изморена, за да прикрие разочарованието си, Марджъри се отказа от десерта и си тръгна с Боу. Един час по-късно потъна в неспокоен сън.

Като се събуди на следващата сутрин, откри сребърен поднос на нощното си шкафче. Вдигна капака и видя порция от бадемовия крем с малинов сок. По-късно през деня, когато правеше обиколките си, върна чистата купа на лорд Блейк.

— Как внесохте това в стаята ми? — попита го тя.

— Сам го донесох.

— Никой не ви е видял.

Като се усмихна кавалерски и я целуна по носа, той каза:

— Бях много предпазлив.

— Забранявам ви да правите повече това!

Той я изгледа така, сякаш искаше да каже, че можеше да нахлуе и завладее Франция, ако му харесаше идеята. На следващата сутрин тя откри една скица, подписани с инициалите БАЧ, красиво изписани и оградени с шеврон — емблемата на Честърфийлд.