Арнет Лем
Годежът (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Всички кавги заради жени и проява на надменност са лични проблеми.“

Боу Неш

„Правила на Бат“

Марджъри изтръпна, когато чу гласа на Боу. Какво правеше „кралят“ на Бат тук?

Обзе я срам, който сякаш ожули откритата й кожа като грубо одеяло.

— Боже мили! — извика тя. — Той не трябваше да ме намира тук.

— А защо не? — Блейк се надвеси над нея, като я придържаше със силните си ръце. Потта проблясваше на челото му, а очите му горяха от решителност. — Няма от какво да се срамуваш. Ти си се отдала на мъж, който ще стане твой съпруг. Ще се справя с Боу Неш.

Сърцето й биеше като барабан. Приятната еуфория, която беше изпитала, отстъпи мястото си на усещането за студената реалност. Години наред умело беше избягвала компрометирането. Знаеше правилата за това, познаваше и рисковете. Беше рискувала и загубила отново, но този път беше заложила сърцето и душата си.

— Лейди Марджъри? — изрева Боу. — Вътре ли си?

— Махай се, Неш — извика Блейк в отговор. — Тя не се нуждае от твоята помощ.

— Не ти вярвам.

Като търсеше път за бягство, тя обходи с поглед стаята. От огъня бяха останали само тлеещи въглени, които едва осветяваха около камината. Останалата част от стаята беше в сенки, с изключение на зловещата ивица светлина, която се промъкваше под вратата. Боу стоеше в коридора. Тя трябваше да излезе оттук.

— Остави ме да стана.

— Любима — каза Блейк, доближил лице до нейното, — мястото ти е тук, при мен. Ти си моя сега.

— Твоя? Аз исках мъж, който да ме уважава заради самата мен. Това, което получих, е един отвратителен негодник, който ме заля с любовни думи и използва ласкателски номера, за да ме принуди да се оженя за него — каква безумна глупачка беше тя, беше се уловила на всяка негова хитрина!

— Аз те познавам, Марджъри Ентуисъл — каза той ласкаво, като галеше косата й върху възглавницата. — Кажи на сърцето си да не слуша разума ти. По-добре е да слушаш мен.

— Все едно да слушам баща си! — Блейк я беше компрометирал, но това не означаваше, че трябваше да се омъжи за него или че глупавата й постъпка щеше да се изпише на лицето й. Беше преживявала критични ситуации и преди. Щеше да направи същото и сега.

— Не съм твоя и нямам никакво намерение да те слушам. Махни се от мен!

— Бъди разумна, мила. Преди секунди беше. Станалото — станало.

— Разумна? — противно на всякаква разумна мисъл и нормално действие, тя вплете пръстите си в космите на гърдите му и сви ръцете си в юмруци. Когато той трепна, тя каза: — Единственият мъж, на който някога съм се доверявала в живота си, стои отвън пред тази врата. От деня, в който дойдох в Бат, Боу ми е като баща. Дори и когато не заслужавах уважението му, той ми го даваше. Срамувам се, че трябваше да ме намери тук. Не мога и няма повече да го разочаровам! — тя разтвори длани и го блъсна.

Блейк изруга цинично и скочи от леглото. Великолепен в своята голота, той тръгна тежко към съседната стая.

— Боу — извика тя, — моля ви, почакайте ме долу. Ще дойда след минута.

— Наскърбена ли си? — попита той, а гласът му трепереше от гняв.

Наскърбена? Тя беше съсипана, предадена от собствената си слабост на един сладкодумен мошеник.

— Не — излъга тя. — Напълно съм добре. Не се тревожете.

— Сигурна ли си? Ще изкъртя тази врата…

— Няма да е необходимо.

— Ще чакам в салона тогава — звуците от стъпките му заглъхнаха.

Тя видя нещо да се движи пред погледа й. Блейк застана на прага в тъмнозелен халат и с изражение, което граничеше с яростта.

— Никъде няма да ходиш тази вечер, Марджъри!

Заповедническият му тон я вбеси.

— Не съм твоя собственост, Блейк Честърфийлд! — като потрепера от болката между краката си, тя се надигна от леглото. По вътрешната част на бедрата й се стичаше кръв. Гордостта й се надигна при вида на видимото доказателство за глупостта й. Тя все още имаше достойнство. Единственото й спасение беше едно оттегляне с финес.

Дрехите й бяха разхвърляни по килима на пода. С треперещи ръце облече долната си риза с фустите и вдигна роклята си. В нетърпението си да я съблече Блейк беше изскубал повечето от кукичките и изкривил останалите. Замаяна от отчаяние, тя се вмъкна в измачканата си рокля и започна да се мъчи да я закопчае. Гърбът зееше, а пелерината не можеше да покрие повредите. Блейк се приближи към нея.

— Позволи ми да ти помогна.

Тя вдигна ръката си.

— Не ме докосвай!

Той въздъхна, но продължи:

— Не е ли малко късно да ме отблъскваш, Марджъри?

— Идването ми тук с теб беше грешка, но случилото се не променя нещата — отговори тя.

— Грешка ли? — изсъска той с цялата си наранена мъжка гордост и честърфийлдска самоувереност. — Преди половин час не мислеше, че да се любиш с мен е грешка. Защо си промени мнението?

— Защото Боу ме свари тук с теб. Не трябваше да ти се отдавам. Това е неморално.

— „Обичай ме сега, Блейк“ — каза той, като я имитираше. — „Ела тук и свали чорапите ми, Блейк.“

Тя посрещна присмеха му с ярост.

— Върви по дяволите, Блейк Честърфийлд.

— „Изгарям от копнеж по теб, Блейк“ — продължи да я имитира той, като сграбчи китките й и ги задържа. — Ти получи това, което пожела, управителке на пощенската станция.

Обзе я сляпа ярост и се опита да се отскубне.

— Пусни ме!

— Можеш да ми зашлевиш плесница, така ли? — засмя се той без всякаква веселост в гласа си. — Не ме е страх.

Тя го ритна в пищяла. Той изпъшка и освободи ръцете й, като се хвана за наранения крак. Марджъри започна да усеща прилив на удовлетворение.

— Ти ме прелъсти, Блейк Честърфийлд, а аз може би съм била достатъчно глупава, за да ти се хвърля в обятията…

— В моето легло — изръмжа той, като подскачаше на един крак. — Ти се хвърли в леглото ми. Наслаждаваше се на всяка блажена минута. Ето доказателството! — той го посочи. — Моминската ти кръв е обагрила чаршафите ми.

Тя си представи живата картина с Блейк, който смучеше гърдите й, а после я подтикваше да разтвори краката си широко, за да може да й даде цялата си любов. Кожата й пламна при спомена за мощното му тяло, което се премести върху нейното, а коремът му докосваше нейния.

Блейк Честърфийлд я беше посветил в чувствеността, поглъщаща и разрушителна като влечението към хазарта. Тя се беше поддала на изкушението и ако не излезеше от тази стая веднага, щеше да бъде отново на гърба си. Той милваше раменете й.

— И двамата бяхме нетърпеливи, любима. Опитах се да не бързам, но бях чакал толкова дълго да се любя с теб.

Тя се отскубна и дръпна пелерината си.

— Празноглав, жалък донжуан! Сигурно говориш такива глупости на всичките си любовници.

Той закуца към нея.

— Марджъри — започна да я придумва, — бъди разумна. Това няма да приключи с една нощ.

Умореното й сърце жадуваше за нежността му, но разумът й изкрещя, че проявата на топлота беше друг негов трик.

— Не се опитвай да ме омайваш повече с лъжливите си приказки, Блейк Честърфийлд.

Той се усмихна тъжно и протегна ръцете си.

— Ти си напрегната и развълнувана, Марджъри. Ела тук и ми позволи да те успокоя.

Прегръдката му я примамваше, но не можеше да му се довери със сърцето си. Беше много близо до опасността да остане стара мома с упорството си да се омъжи за мъж, когото обича. Но нямаше да се предаде сега, не и заради мъж, който щеше да я поведе към олтара по най-неподобаващ начин.

— Не се опитвай да ме заблуждаваш, защото няма да успееш повече.

Ръцете му се отпуснаха до тялото.

— Говорил съм ти само истината.

Сега дойде нейният ред да го имитира.

— „Ти си красива, Марджъри. Твоята интелигентност би накарала повечето учени да се срамуват.“

— Ти наистина си красива — каза той, сякаш това беше несъмнена истина. — И си прекалено упорита за твое или наше добро.

Тъй като се страхуваше да го напусне, тя тръгна несигурно към вратата.

— Няма нищо „наше“.

Той се усмихна дяволито и посегна към панталоните си.

— Вратата е заключена, любима.

— Не съм ти никаква любима.

— Да, такава си. Ти ме обичаш.

Той си беше възвърнал мелодичния глас и го каза толкова спокойно.

— Това е друга оригинална измислица.

— Не е. Ти знаеш много добре какво чувстваш. Очевидно почитаният Блейк Честърфийлд си мислеше, че всички жени го обичат, но беше подценил Марджъри Ентуисъл.

— Да. Отвращаваш ме.

Той пое дълбоко въздух, а след това го издиша.

— Колко жалко, защото ще се омъжиш за отвратителния си любовник.

— Никога ли няма да разбереш? Не трябва да се омъжвам за теб.

— Така ли? — попита той спокойно. — Ами ако носиш следващия наследник на Честърфийлд?

Ръката й се спусна бързо към корема.

— Разбира се, че не е така — увереното пламъче в очите му я принуди да каже: — Ти просто се опитваш да ме изплашиш.

— Плаши ли те мисълта да имаш собствено бебе, което да обичаш? Мислех си, че искаш деца.

За една вечер тя можеше безразсъдно да е разбила детските си мечти за предан съпруг и скъпоценни деца. Може би не заслужаваше такова щастие.

— Наистина искам деца, но техният баща трябва да бъде любещ и почтен мъж — каза тя без всякаква дипломатичност.

Той се беше втренчил в пръстите на босите си крака.

— И ти си мислиш, че не съм нито едното от двете? Никога истината не е била толкова болезнена. О, защо не можеше да бъде принцът от нейните мечти, вместо негодникът от кошмарите й?

— Знаеш отговора на този въпрос.

— Мога да ти дам всичко, което пожелаеш.

Съжалението за всичко, което можеше да стане, заседна като буца в гърлото й.

— Не можеш да ми кажеш истината за това, защо те е изпратил баща ми тук.

Той вдигна очи. Разкри се смущаващата му уязвимост.

— Не, Марджъри. Съжалявам до дъното на отвратителното си сърце, но това е единственото нещо, което не можеш да получиш от мен.

Ако я беше ударил, щеше да прояви много по-голяма милост, отколкото сега с признанието си, което й причини болка.

— Аз мога да ти помогна, Блейк.

— По начина, по който си помогнала на Шелбърн ли?

— Не. Шелбърн загуби на карти. Той нямаше никаква тайна.

— Единственият начин, по който можеш да ми помогнеш, е да се омъжиш за мен.

— Това не е вярно. Баща ми изнудваше Тобаяс и един друг кандидат за женитба. Помогнах им да го надхитрят и да го принудят да отстъпи пред фактите. Моля те, Блейк. Имай ми доверие.

— Аз не съм като Тобаяс Пондз или останалите — изръмжа той.

Марджъри беше изтощена и отчаяна.

— Тогава отключи вратата и ме пусни да си отида — прошепна тя.

Той се отдръпна.

— Не мога да те пусна да си отидеш, сигурно знаеш това.

Тя огледа стаята.

— Има ли друг изход? Той се усмихна кисело.

— Ако говорим метафорично… да. Можеш да се омъжиш за мен.

— Спести си метафорите и предложенията за жена, която ще ги оцени.

Веждите му се повдигнаха, като придадоха особена привлекателност на лицето му.

— Сигурна ли си, че си готова да излезеш през тази врата?

Дали не си мислеше, че ще съжалява? Ако беше така, всемогъщият Блейк Честърфийлд щеше скоро да бъде разочарован. Все пак тя беше нащрек с него. Може би той щеше да приложи още някой трик.

— Абсолютно готова съм да изляза през тази врата и от твоя живот.

— Няма ли да помислиш още веднъж? Няма ли нещо за довършване?

„Търпение — каза си тя. — Ти сигурно си първата жена, която го е напускала.“ Тя би заложила новата пощенска кола, че той щеше да се опита да я оплете в мрежата си със словесни маневри, или да я прелъсти отново. Прониза я болка при мисълта за любенето си с него и за удоволствието, което й беше доставил.

— Напълно сме приключили с всичко, което стана в тази стая.

— Ти си се подготвила да излезеш през тази врата и никога да не се обърнеш назад, никога да не помислиш за това, което си оставила тук?

Тя щеше да се обръща назад. С разкъсващ сърцето й ужас разбра, че ще съживява в съзнанието си тази вечер до края на живота си. Единствената й надежда беше, че някой близък ден сърдечната мъка щеше да изчезне.

Като протегна ръката си, тя каза:

— Дай ми ключа, Блейк. Боу ме чака и аз искам да ме отведе вкъщи.

— Не трябва да правя това — той зарови ръка в косата си и направи гримаса, която беше пародия на мъка. — Ще съжалявам за това, знам, че така ще стане.

Марджъри не се заблуждаваше. Блейк Честърфийлд беше отчаян.

Той отиде до бюрото и започна да рови в едно чекмедже, след това се върна обратно и отключи вратата. Когато тя я отвори, той застана пред нея.

— Ще доведа Педикорд с каретата сутринта. Подготви Таг и останалите.

Той, изглежда, беше способен да се държи така, сякаш нищо не се беше случило. „Благородниците — помисли си тя — имат странни маниери.“ Но до сутринта на следващия ден тя щеше да овладее себе си и емоциите си. Пощальоните щяха да бъдат обучавани на другия ден, а тази вечер беше разбрала как трябва да се държи.

— Ако не си променила мнението си относно недовършената работа…

— Нищо не се е променило — каза тя, без да има смелост да го погледне. — Момчетата ще бъдат готови и ще чакат в конюшнята в десет часа.

Той се отмести от прага. Тя излезе в коридора, като стискаше пелерината си.

— Марджъри…

Тя се обърна.

— Да.

В очите му просветна радостно пламъче.

— Забравила си си обувките.

 

 

 

Брайън, кочияшът ирландец, помогна на Марджъри да се качи в каретата на Боу. Последния път, когато се беше возила в тази разкошна кола, Блейк Честърфийлд беше седял срещу нея и се беше заклел, че ще му стане жена. През нощта на неговото пристигане в Бат тя беше уверена, че ще може да се отърве от него. Дори му беше предложила помощта си, за да се освободи от капана на баща й. В замяна на това той я беше хванал в клопката си.

Боу се качи в каретата и седна срещу нея. Като изруга, той хвърли бобровата си шапка на седалката. Малките пламъчета на фенерите потрепнаха.

Сърцето й се сви.

— Боу, толкова се срамувам! — сълзите я задушиха и замъглиха погледа й. — Трябва да сте разочарован от мен.

Той се наклони напред и хвана ръцете й. Веселите му сини очи заблестяха от обич.

— Хайде, хайде, Марджъри, скъпа. Не искам да слушам нищо такова. Никой не се е гордял повече със собствената си плът и кръв, отколкото аз се гордея с теб. Знаеш много добре, че бих пропилял всичкия си шанс на карти за привилегията да се похваля, че аз съм те създал.

— О, Боу! — гласът й секна. — Не заслужавам такава преданост.

— По дяволите! — палците му се притиснаха в дланите й. — Ти наговори подобни приказки и когато беше на шестнадесет, спомняш ли си?

Тъмните дни от ранната й младост висяха като сенки в съзнанието й. Тя се беше давила в море от глезотии, докато Боу не я беше спасил. Но сега прегрешенията й от онова време бледнееха в сравнение с глупостта, която беше извършила с Блейк Честърфийлд.

— Ние сме уредили въпроса за това, какво заслужаваш и какво не, нали Марджъри?

Един въглен от предишната й смелост се разгоря.

— Да, но се ядосвам, като си помисля, че винаги причинявам неприятности.

— Не ти, а баща ти причинява неприятностите.

— Вие имате и други задължения.

— О, разбира се, че имам — каза той шеговито. — Такива като на госпожа Сърли към любимата й маймуна. Знаеш ли, че животното се отвързало в хлебарницата на Сали Лан? Станала ужасна бъркотия, хвърчали торти и сладкиши във всички посоки. Аз не приех отговорността да уреждам маймунските работи в Бат.

Комичната история я накара да се усмихне.

— Доколкото разбирам, сте разрешили дилемата с обичайния си дипломатичен такт.

— Едва ли, но не се тревожи. Ще разрешим проблема ти с лорд Блейк.

Скъпият оптимист Боу!

— Вие не ме разбирате. Той не ме е насилвал.

— Не. Прелъстил те е — каза той с потъмняло като градоносен облак лице. — Знам славата му, Марджъри. По дяволите, и най-незначителният градинар, който отглежда зелки, знае за вкуса на Блейк Честърфийлд към красивите жени. Трябваше да те предпазя.

Дори и един комплимент от „краля“ не можеше да я поласкае повече.

— Не е ваша вината.

— Да бях само с двадесет години по-млад, щях да повикам на дуел този дисциплиниран военен — заяви Боу. — Едно рязване на благородната му буза щеше да му даде урок да не си играе с дамите на Бат.

Тя се сети за уменията на Блейк при боравенето с шпагата. Дори и да беше млад, Боу Неш не би имал този шанс. Все пак готовността да й помогне поукрепи духа й.

— Знаех какво правя. Вината е моя.

Като я огледа изпитателно, Боу попита:

— Как се чувстваш?

„Изпразнена от съдържание. Незначителна.“

— Изморена съм.

— Обичаш ли го, Марджъри?

Преди половин час щеше да извика високо „да“, да подпише документа за годежа и да последва Блейк Честърфийлд дори до края на света. Сега разбираше разликата между страстта и любовта.

— Също както половината жени в Англия бях завладяна от идеята да бъда ухажвана от Блейк Честърфийлд. Но да го обичам? — тя се загледа в ръцете си. — Не! — излъга Марджъри.

Боу стисна ръцете й за последен път и се отпусна на мястото си.

— Какво ще кажеш за едно потопяване в банята „Крос“? — каза той замислено.

— Сега ли?

— Да, сега. Джулиана се кълне, че водите там вечерно време са божи лек за женската душа. Ще бъдем там сами. Можеш да се успокоиш, преди да видиш баба си.

Изгледите да се срещне очи в очи с Роуина изцедиха и малкото сили, които й бяха останали.

— Но банята е затворена.

— Нищо не е затворено за мен в този град на минерални извори — каза „кралят“ на Бат.

— Но робата ми е вкъщи.

— Не се притеснявай. Има гардероб с роби за посетителите. Можеш да вземеш една от тях.

Спокойствие, тишина и басейн с топла вода — звучеше чудесно!

— Добре, хайде да отидем в банята.

Боу даде инструкции на своя кочияш, който плесна с камшика. Шестте сиви коня във впряга теглеха като един каретата през улиците на Бат. Лампите преминаваха отстрани бързо като жълти комети. Тя въздъхна с облекчение при вида на пустите улици. Глухото чаткане на железните подкови върху каменната настилка отекваше в ушите й.

— Благодаря ви, Боу, за това, че дойдохте да ме вземете. Но как разбрахте? — тя не можа да намери думи да назове греха си.

Той се загледа през прозореца.

— Брайън, моят кочияш, е влюбен в една прислужница на Кингстън. Стоял е пред прага на Кингстън, когато сте пристигнали…

Тя се ободри от друсането на каретата и от мисълта за унищожената си гордост. Как ли е изглеждала със замъгления си поглед, отпусната като безгръбначна глупачка в ръцете на Блейк? Потрепера, като си помисли колко лесно се беше озовала в леглото му. Но дори и сега, когато се изправи пред последиците от неблагоразумието си, тя си спомни за удоволствието, което й беше доставил. Похотта, помисли си тя, е движещата сила на Блейк Честърфийлд, но и един жалък сувенир за разбитото й сърце. Като се страхуваше да попита, и все пак подтиквана да разбере, тя каза:

— Видял ли ни е някой друг?

— Не. При това увеселение у Клейвърови и бала в Уилтшър, всички важни личности са били заети. Освен това, ако историята се разчуе, никой не би повярвал. Те ще си спомнят слуховете за теб и Тобаяс Пондз в онази странноприемница.

— Но Тобаяс се опита да ми се натрапи.

— Недоразумение — каза той. — Все пак то ще послужи за целта, като се наложи.

— Слава на бога за дребните услуги — каза тя. Каретата се залюля, преди да спре. Ирландецът отвори вратата и спусна стъпенката. Марджъри слезе и тръгна към сводестия вход. Познатата миризма на съдържащата желязо вода на минералните извори не й се стори толкова неприятна тази вечер.

— Върви напред, Марджъри — каза Боу, а след това тихо заговори нещо на Брайън.

Тя мина през сводестия вход и влезе в осветен от фенери коридор. Ехото от капещата вода и тракането на обувките им отекна в тесния коридор. Каменни лица на древни богове украсяваха стените: красивата луна им се усмихваше за добре дошли, свирепият образ на Горгон сякаш ревящ на трепкащата светлина.

Хиляди градски дами и почитани рицари, провинциални земевладелци и известни красавици бяха минали по този път, но не през тъмнината на нощта. Само една елитна група беше удостоена с такава привилегия.

Традицията завладя Марджъри и докато влезе в дамската съблекалня, отново усети пълнота. Две каменни пейки, един празен мангал и поставка за дрехи представляваха интериорът на уютната стая. Поздрави я усмихната и позната отнякъде слугиня, която държеше кофа и четка.

— Здравейте, лейди Марджъри — жената направи реверанс. — Дошли сте с господин Неш за едно късно потопяване, нали?

— Познавам ли ви?

Инструментите за почистване издрънчаха, когато жената ги остави на пода. Като избърса ръцете си в престилката, тя каза:

— Наричат ме Пег, милейди. Леля съм на Камбърленд Стоукс.

— Разбира се, Пег. Камбър ми е говорил за теб. Как си?

Тя се усмихна, като изду червените си като ябълки бузи.

— Ставаме известни като хората от по-горните класи по свой начин. Имам осем деца и всичките са по-здрави от козлетата напролет. Нямаме от к’во да се оплачем.

— Радвам се да чуя това.

— Ще взема пелерината ви — каза тя, като пристъпи напред.

Марджъри я разкопча и я подаде. Пег мина зад гърба й и възкликна:

— Вижте к’во е станало с хубавата ви рокля, милейди. Надявам се, че не ви се е случило нещо неприятно.

Сърцето на Марджъри подскочи в гърдите й.

— Не. Аз… аз се закачих на ръката на една от статуите.

— Непрекъснато се случва това, но не се ядосвайте. Ще зема игла и ще я зашия и докато свършите с банята, роклята ви ще бъде кат нова. През деня шия при един майстор на дрехи на улица „Пиерпон“.

— Благодаря ти, Пег — каза Марджъри, като въздъхна с облекчение.

— Не трябва да ми благодарите. Вие имате златно сърце, милейди. Сички го казват. Толкова съм ви благодарна, че зехте Камбър, когато майка му почина. Нямах стая за момчето.

Толкова много от момчетата нямаха никакви роднини, а в това отношение Камбър беше късметлия.

— Той е чудесно момче, Пег.

Пег се изпъчи.

— Няма никой по-горд зарад Камбър от мен. Чух, че сте го защитили пред оня рахитичен шивач.

Марджъри се изкашля, за да прикрие смеха си от точното описание на Лафингам.

— Той нямаше никакво право да го нарича крадец.

— И аз казах същото нещо на моя Томас. А вие слушайте к’во ви казва Пег, милейди. Когато почувствате нужда от вечерна баня, елате в банята „Крос“ която нощ искате, между десет и полунощ. Пег ще се погрижи да не ви безпокоят.

— Благодаря ти, Пег.

— Удоволствието е мое — тя прегърна пелерината на Марджъри, сякаш че сгушваше бебе. — Чакайте тук и аз ще ви донеса роба за баня. Ще бъде прекалено къса, но няма кой да ви види, освен господин Неш. Всеки знае, че той ви е като баща.

След малко Марджъри влезе в банята със спускаща се до глезените й тежка роба. Фенерите осветяваха правоъгълната зала, ниския таван предлагаше интимност, която липсваше в открития въздух на Кралската баня. Лека пара се издигаше от водата, която беше по-хладна от тази в другите две бани. Бронзовата глава на Минерва с хлътналите очи стоеше като стража в басейна, а от закътаните ниши надничаха статуите на Ескулапиус, римски бог на лечението, и родителите му, Аполон и Коронис.

Марджъри се хвана за опората и влезе в божествено топлата вода. Слабата болка в мускулите й започна да изчезва, но тази в сърцето й остана. Потопен до раменете си, Боу се излежаваше на другата страна на басейна. Без перуката си и официалните си дрехи, „кралят“ на Бат приличаше на обикновен човек, а Марджъри знаеше това най-добре. Тя се приближи към него.

— Благодаря ви, че ме доведохте тук.

Очите му бяха като кладенчета на смеха.

— Това ще бъде наша тайна, както и всичко, което се случи тази вечер.

— Ами слугите на Кливленд?

Боу се засмя.

— Сенфорд ти е предан.

— Ами останалите?

Той сви рамене.

— Ако се пусне слух, ще покрия града с прокламации за твоята невинност.

Като се почувства щастлива и съживена, Марджъри се насочи към края на басейна и се настани до своя приятел. Накрая Боу каза:

— Утре трябва да отида в Лондон.

— За дълго ли?

— Достатъчно дълго, за да се спре прокарването на проектозакона за забраняването на хазарта, надявам се.

Напоследък тя беше толкова погълната от очарователния Блейк Честърфийлд, че бе забравила за грижите на Боу. Закле се да изхвърли Блейк от ума си и да възстанови предишния си начин на живот.

— Парламентът ли ви е призовал да гласувате?

— Да — каза ядосано той. — Една сган от тесногръди селяндури и провинциални земевладелци, които нямат какво по-добро да правят от това да натрапват дървеняшките си нрави на цяла Англия. Комарджиите ще отнесат кесиите си във Франция.

— Тези консерватори със сигурност ще загубят при гласуването.

— Кой знае? Ще направя каквото мога, но ако проектозаконът за забраняването на хазарта бъде прокаран, Бат го очакват същите лоши времена, както беше при Кромуел.

Марджъри потрепера при мисълта колко ужасен трябва да е бил животът през миналото столетие. Сети се също и за битката при Ленсдаун, на север от вратите на града. Блейк беше казал, че петима от неговите деди са загинали там. Той изглеждаше толкова горд с произхода си. А защо не? За повечето англичани името Честърфийлд беше синоним на величие, а за нея то означаваше нещастие.

— Често ли присъства в мислите ти? — попита Боу. Интуицията му не изненада Марджъри. Боу я познаваше по-добре от всеки друг, с изключение на баба й.

— Само тази вечер. Успех в Лондон!

— И на теб, Марджъри. Битката ти току-що започна.

Тайнственото изявление я разтърси.

— Битката ми? Какво искате да кажете?

— Искам да кажа — започна той с въздишка, — че Блейк Честърфийлд няма да се предаде, а аз няма да съм тук, за да те браня.

— Сега, когато знам на какво е способен той, мога да се защитавам сама.

— Знам и обещавам да бъда твоят добре приет настойник.

— Винаги сте били. Бат има късмет с вас. Сигурна съм, че шотландският херцог, който ще дойде на посещение, ще се почувства особено щастлив. — Марджъри се изсмя. — Лорд Блейк ме дарява с достатъчно благородническо присъствие.

— Може да не му хареса това, че ще посрещаш херцог и да ти причини неприятности.

 

 

Блейк Честърфийлд беше наистина една неприятност.

— Не забравяйте, че имам баба.

— Тя не притежава силата да спре наследника на Честърфийлд. Не съм сигурен, че и аз ще мога, но ще опитам.

Марджъри се притисна към стената на басейна.

— Баба го мрази. Тя никога не харесва никой от моите ухажори.

— Марджъри, никога не съм си мислил, че е моя работа да ти казвам това… но мисля, че Роуина най-много обича да побеждава баща ти.

— Сигурна съм в това, но го прави само от обич към мен.

— Това е повече от любов към теб, скъпа моя — каза той тъжно. — Тя е живяла много тежък живот не по собствена вина. Затова изпитва негодувание към мъжете, но съвременните жени като теб не са толкова зависими от съпрузите и бащите си.

— Не забравяйте, че нямам нито едното, нито другото, освен ако не смятате жестоките игри на баща ми.

Той наклони главата си към нея.

— Не позволявай на Роуина да се намесва. Ти имаш нужда от любещ съпруг и деца, за които да се грижиш.

Блейк я беше ухажвал с обещанието за дом и семейство, но той щеше да й обещае и остров Уайт, за да я накара да се омъжи за него.

— Сама ще си избера съпруг.

— Трябва да се убедиш, че критериите са твои, а не на баба ти. Времената са се променили. Ти имаш избор, а тя не е имала никакъв.

Въпреки че гласът му беше малко по-висок от шепот, той звучеше сериозно и Марджъри знаеше, че Боу говори от сърце.

— Едва ли мога да бъда детето булка, което тя е била, Боу. Аз съм почти стара мома.

Той се разсмя.

— Това е, защото не си намерила мъжа, когото желаеш. Казвала ли си на Роуина, че искаш да се омъжиш?

Тя беше намерила мъжа, когото желаеше, но той беше мъж, на когото не можеше да се довери и когото не можеше да има.

— Говорила съм й за женитба.

— И какво ти каза тя?

— Че всички мъже са негодници и опортюнисти — когато той трепна, тя добави: — С изключение на вас, разбира се.

— Поласкан съм. Споделяш ли нейния възглед?

— Мъжете, които баща ми изпраща, са отчаяни. Към баба мъжете са се отнасяли ужасно, но те не са били отчаяни.

— Тя те обича много — каза Боу — и ще направи всичко, за да попречи на баща ти да ти избере съпруг, дори той да е най-предпочитаният ерген в Англия.

— Най-предпочитаният ерген в Англия не ме преследва по своя собствена воля.

— Добрите бракове са се основавали на по-слаби основи от изнудването.

— Същото казва и баба.

— Ти си всичко, което тя има, Марджъри, затова ще открива недостатъци на всеки мъж, който си избереш.

Странно, но същото нещо беше казал и Блейк.

— Знам — както се беше случвало често, Марджъри започна да си мечтае за голямо семейство с предани лели, весели чичовци и шумни братовчеди. Искаше й се баща й да я обича. Изведнъж почувства, че е изменила на баба си. Боу докосна рамото й.

— Приемай един по един проблемите, Марджъри. Решавай сама, особено що се отнася до Блейк Честърфийлд.

Отчаянието се загнезди като буца в стомаха й.

— Той те впечатли, като улови онези измамници в игралната зала в Уилтшър.

Боу загреба пълна шепа вода и изми лицето си.

— Не мога да му простя за това, което направи тази вечер, но мисля, че те обича.

— Хайде да говорим за нещо друго — каза тя весело.

— Много добре — каза Боу. — Но докато ме няма, ако изпиташ нужда да си поговориш с някого за тази вечер, разговаряй с Джулиана, а не с Роуина.

— Лейди Мастерсън е дошла от Лондон и баба е ангажирана с нея.

— Това е още по-добре. Довери се на Джулиана.

Изгледите за нов съюзник зарадваха Марджъри.

— Да, и като стана въпрос за женитба, вие трябва да се ожените за нея.

— Хайде да говорим за нещо друго — каза той разгорещено, като се закашля.

 

 

 

На следващата сутрин Блейк пътуваше сам в каретата, като барабанеше с пръсти по седалката, а съзнанието му бе насочено към предстоящата среща. Не се беше чувствал толкова нервен от първия ден в Кеймбридж. Какво щеше да каже Марджъри? А още по-лошо беше, ако не му кажеше изобщо нищо. Пръстите му се свиха в юмрук и заудряха по седалката. Иронията на ситуацията беше насочена срещу него.

Тя го обичаше, но нямаше да се омъжи за него, докато не й разкриеше черната си душа и не извадеше от нея ужасната си тайна. Тогава тя щеше да потрепери. Любовта щеше да увяхне и да се превърне в съжаление. Ако извадеше късмет, тя можеше да прикрие отвращението си, но то щеше да присъства там, във всяка усмивка, във всеки поглед. С течение на времето щяха да се отдалечат един от друг и шегите за супата от волски бузи и закърпени лица щяха да се превърнат в прекалено болезнени спомени. Гърлото му се сви. Какво беше сторил, за да заслужи такава безрадостна съдба? Най-после беше срещнал жената, която да обича, а не можеше да я увери в чувствата си. Дори и да успееше да излее любовта си, тя щеше да приеме декларацията му за друга хитрина, с която иска да избяга от капана на Джордж. Как това чудовище беше създало такава привлекателна дъщеря?

Като търсеше нещо, за да се разсее, Блейк повдигна перденцето на прозореца. Пешеходците се бяха наредили от двете страни на улицата и си бъбреха приятелски на път за Залата за пиене на минерална вода, където отиваха, за да вземат участие в традиционното пиене на три чаши изворна вода.

Но подобно на котка, играеща си с мишка, съзнанието му загложди сърцето. Мислеше за предишната вечер. Тя се беше наслаждавала на любовта им, а той беше изпитал огромно удоволствие от усещането на дългите й крака около тялото си — необузданото му тяло така хубаво прилепваше към нейното. Искаше му се да спи всяка нощ с нея, да се събужда с усмихнатото й лице, да гледа как храни неговите деца. Какво можеше да направи, за да се случи това?

Какво ли беше казала на Неш?

Блейк неохотно се възхити на „краля“ на Бат за това, че беше дошъл да я спаси. Марджъри се нуждаеше от покровител, който да се ръководи от най-добрите й интереси.

Тя се нуждаеше от съпруг, който да изпъкни желанието й за деца. Всичко, което имаше тя сега, беше една огромна отговорност, една група от ласкаещи я млади момчета и една язвителна вдовица на херцог, озлобена срещу мъжете. И едно бъдеще с мъж, когото щеше да ненавижда.

Каретата се разлюля. Нещо се обърна в стомаха му. Подобно на неопитомен, но сдържан звяр, неговата отвратителна тайна пропълзя обратно в леговището на душата му. С тъга и съжаление Блейк Честърфийлд призова арогантното си и самоуверено поведение, от което се нуждаеше, за да посрещне света.

Видя през прозореца елегантната фасада на Хартсанг скуеър. Появи се и неравната пътека към пощенската станция. Под познатия пощенски рог стоеше Марджъри, облечена в това, което той разпозна като работно облекло: удобна синя рокля с високо деколте и скромни кринолини. Той се усмихна. Неговата управителка на пощенска станция нямаше нужда от украшения, за да привлече вниманието. Примамващият й ръст, лъскавата коса, привличащата увереност накараха кръвта му да заври и сърцето му да закопнее.

Таг, Уик и Ханикоум стояха до нея. На Блейк му се искаше денят да бъде по-студен, за да може да види момчетата в новите им пелерини.

От един прозорец на горния етаж Камбър Стоукс си подаде главата и извика:

— Ухажор на двора!

Любопитни лица се появиха на всеки прозорец. Блейк започна да се смее злорадо и слезе.

— Застани на дрейф, Педикорд — извика му той да се закове неподвижно.

— Тъй вярно, капитане.

Като си сваляше ръкавиците, Блейк се приближи към групата момчета, които гледаха на него, сякаш че беше Атила, дошъл да плячкосва.

— Здравей, любов моя — каза той.

Очите й посрещнаха неговите, след което се свиха.

— Добър ден, милорд. Благодаря ви, че отделихте от времето си заради нас.

Таг застава пред нея, а останалите момчета — от двете й страни. Издадените напред брадички и стиснати устни излъчваха готовност за защита. Клюките се разнасяха бързо в Бат. Момчетата знаеха колко време Марджъри беше прекарала с Блейк и се чувстваха застрашени. Тя беше грабнала тези младежи от калта на уличката „Лилипут“ с обещанието за храна и подслон. Беше им дала шанс да се борят, за да избягат от жестокостите на живота. Не можеха да направят по-малко от това да я закрилят, а той не можеше да направи по-малко от това да им пощади гордостта.

Церемонията изискваше младежите да му се поклонят, но Блейк никога не беше държал на етикецията. Освен това трябваше да спечели тези момчета, за да достигне до Марджъри. Като се надяваше да успее, Блейк протегна ръката си към Таг.

— Добро утро, господин Симсън. Нали не се е появил Клод Дрюмон в онази пустош?

— Не, милорд — отговори той сковано.

После Блейк се обърна към Алберт:

— Как е моят весел приятел днес?

Враждебността на момчето се стопи като масло на слънцето. То изпъчи гърди и отговори:

— Залавяли ли сте някакви бандити напоследък, капитане?

Таг вдигна лакът и смушка по-малкото момче в ребрата.

— Ох — изписка Алберт. — Защо направи това?

Таг го изгледа злобно, вместо да му отговори. Блейк се усмихна великодушно.

— За съжаление не, господин Ханикоум. Трябва да си ги изплашил всичките.

Марджъри завъртя очите си и въздъхна. Педикорд се приближи към тях. Момчетата останаха с отворени уста. Тя се усмихна на кочияша.

— Тази лисича опашка върху шапката ви е чудесна, сър.

Педикорд свали шапката си.

— Госпожата я нарича „греха на суетата“, милейди.

— А вие как я наричате, господин Педикорд?

Той намигна и отговори:

— Опит на един глупав мъж да демонстрира характер, струва ми се.

Тя се засмя и подобно на квачка с пилета събра момчетата по-близо. След като представи всяко едно от тях, каза:

— Те са умни, трудолюбиви момчета, господин Педикорд. Смятам, че ще ви се сторят достойни за времето, което ще им отделите.

Сърцето на Блейк се обърна. Всяко дете трябваше да има закрилник като Марджъри Ентуисъл. Неговите деца щяха да имат. Но най-напред трябваше да намери начин да спечели прошката й. Тя беше объркана и смутена, но беше също и влюбена в него.

Марджъри се дръпна назад, без да го погледне.

— Тогава ще ви ги оставя, господин Педикорд. Приятен ден, лорд Блейк — тя се обърна и влезе в къщата.

О, боже, тя не му говореше. Като се обърна към по-голямото момче, Блейк каза:

— Таг, може ли да поговорим?

Момчето тръгна бавно след него. Когато бяха далече от останалите, Блейк каза:

— Какво има, приятел?

Той вдигна очи към Блейк.

— Няма нищо, милорд. Всичко е в отлично състояние.

Блейк беше очаквал мълчание и не можеше да изтърпи сарказма.

— Никога не съм те смятал за страхливец, младеж.

— Аз не съм страхливец.

— Тогава защо се страхуваш да ми отговориш честно?

Очите с интелигентен поглед започнаха да изучават Блейк. Таг отговори в своя защита:

— Лейди Марджъри няма нужда от съпруг. Тя има нас.

„Търпение — каза си той. — Ти командуваш флотилия от кораби и стотици моряци. Трябва да е лесно да се справиш с три момчета.“

— Това твои думи ли са или нейни, Таг?

— Вие сте същият като другите ухажори. Искате да се ожените за лейди Марджъри, защото баща й ви изпраща.

Чувствайки се като кандидат за женитба, изправил се пред бъдещия си тъст, Блейк каза:

— Разбира се, че искам да се оженя за Марджъри и ако си забравил, уредените предварително бракове са в стила на благородниците.

Момчето се намръщи смутено.

— Но тя сама може да избере любимия си.

— Само това ми кажи, Таг, не искаш ли лейди Марджъри да бъде щастлива?

— Тя наистина е щастлива.

— Не мислиш ли, че иска да си има собствени деца?

Таг прехапа устни.

— Предполагам.

В живота му се бяха случвали толкова странни неща. Кой би си помислил, че щеше да стои на двора до конюшнята и ще дава обяснение на четиринадесетгодишно момче? Придумването, изглежда, беше най-силната му способност.

— Тя би била чудесна майка.

— Не е трудно да се отгатне това — каза Таг с подигравателна нотка в гласа си. — Лейди Марджъри би била най-добрата.

— Някои казват, че вече няма изгледи да се омъжи.

Ръцете на Таг се свиха бързо на хълбоците.

— Всеки, който каже подобни глупости, ще си има работа с мен.

— Често се чудя — продължи Блейк — как биха изглеждали децата й. Една дъщеря например.

— Би била красавица и истинска дама.

Блейк разтърка брадичката си.

— Разбира се, че така ще бъде. Но никога не можем да знаем със сигурност, тъй като лейди Марджъри не е склонна да се омъжи.

Тези думи накараха момчето да се замисли. Любопитният му поглед се стрелкаше в различни посоки. Като реши да се оттегли, докато беше на предни позиции, Блейк стисна момчето за рамото.

— Тогава аз тръгвам. Педикорд започна да губи търпение.

Блейк леко побутна Таг към кочияша, а след това тръгна към къщата и се отправи нагоре по стълбите към кабинета на Марджъри. Когато се почука, тя подскочи. Перото й остави мастилено петно върху счетоводните книги пред нея. Тя пое дълбоко въздух и каза:

— Влезте.

Блейк влезе и затвори вратата. Фигурата му изглеждаше чудесно в кожените панталони, високите до бедрата черни ботуши и блузата с цвят на индийско орехче.

— Може ли? — попита той и посочи пейката.

Те бяха сами. Тя съжали, че не се беше сетила да остане при момчетата. Почувства се виновна, че ги беше въвлякла в проблемите си, но какъв друг избор имаше? Като се престори на безразлична, тя отговори:

— Както желаете, но аз съм доста заета.

С високия си ръст и широки рамене той сякаш изпълваше стаята. Свежият лимонов аромат долетя до носа й и накара устата й да се напълни със слюнка, а слабините й да изтръпнат от болка.

Той седна и кръстоса дългите си крака.

— Ако трябва наистина да постъпя както желая, Марджъри, бих те целунал.

Главата й се завъртя от противоречиви чувства. Погледът й се закова върху устните му.

— Ще трябва да си откраднеш целувката.

— Както направих и миналата нощ ли?

— Ти си като пакостливите джуджета от скандинавските приказки и гледаш да не пропуснеш да изтъкнеш това.

— А ти си страхливка, щом отричаш блаженството, което намери в обятията ми.

Тя усети плахостта си и ако не се овладееше, щеше да загуби самообладание при разговора.

— Не се страхувам от теб.

— Страхуваш се, че отново няма да ми устоиш, но, честна дума, не съм дошъл тук, за да те покорявам.

Като си припомни възбудата на тялото му върху нейното, пълнотата, която усети вътре в себе си, тя стана груба. Той не беше нищо повече от един очарователен женкар.

— Защо си дошъл тогава?

— За да те видя, да ти кажа „здравей“, да те попитам какво правиш.

Защо трябваше да се държи толкова дружелюбно? Тя каза раздразнено:

— Правя балансите на счетоводните книги.

Той скочи на краката си и тръгна към нея зад гърба й. Надникна през рамото й в отворената книга.

— Аз съм много добър по изчисленията, наред с другите неща. Бих могъл да ти помогна.

Прелъстителният му тон я стопли, но тя познаваше добре ходовете му.

— Нямам нужда от помощта ти. Мога да се справя и сама.

Една широка дяволита усмивка разкри неуловимата му трапчинка.

— Таг не каза същото. Може би брендито го караше да говори така, но той наистина каза, че ти по-скоро би успяла да занесеш на крака пощата до Лондон, отколкото да събереш тези цифри.

Момчешки възгласи отекнаха на двора. Тя се надяваше тайно, че момчетата няма да забравят възпитаните си маниери.

— Кога е поел Таг алкохол?

— Преди векове — когато дойдох за пръв път в Бат.

— Таг е преувеличил. А сега, ако ме извиниш…

— О, хайде, Марджъри — каза той укорително. — Недей да се инатиш толкова.

Тя се загледа в ботушите му и забеляза отражението на прозореца в идеално лъснатата кожа. Клетият Евърсън сигурно беше получил пришки и болки в гърба.

— Не можеш да се държиш така, сякаш миналата нощ не е съществувала, Марджъри!

Гърлото й се стегна, като си спомни за блаженството, което беше изживяла.

— Сега това би изглеждало изключително наивно, нали?

— Почти не съм спал от мисълта за теб, от желанието да си все още до мен, от копнежа да те държа в обятията си, да ти говоря.

Думите му действаха като слънчеви лъчи след дъжд.

— Е, аз наистина нямам време за разговори. Освен това нямаме какво да си кажем.

— Разбира се, че имаме. Преди да заминеш за Бристол, ти се съгласи да посветим един месец на опознаване и да станем приятели. Няма ли да изпълниш обещанието си?

Тя не беше очаквала такава настойчивост.

— Ние се опознахме достатъчно добре снощи. Ти се възползва от нашата уговорка, което я прави невалидна.

Той въздъхна, а устните му се разтегнаха в широка усмивка, която задълбочи трапчйнката му и я накара да усети по гърба си тръпките на желанието.

— Знаеш, че има още много, което можем да научим един за друг.

Тази сутрин очите му имаха тревистозелен оттенък и леките тъмни кръгове под тях доказваха, че той също беше изкарал една безсънна нощ. Навярно се беше мятал и обръщал в леглото си и беше изритвал завивките. Представи си го гол и вледенен, а дългите му крака и стегнат ханш — долепени до лъскавите копринени чаршафи. Образът, който изплува във въображението й, я разтърси и я накара да стане зла. Трябваше да спре да мисли за него.

— Да — каза тя. — Има доста неща, които можем да научим един за друг като това защо баща ми те изнудва.

Той трепна.

— Ти се страхуваш от чувствата си към мен.

Каза го толкова небрежно, че тя изпита желание да изкрещи. Вместо да го направи, се усмихна и отвърна:

— А ти не се ли страхуваш, че ще се изтървеш и ще ми кажеш каква е ужасната истина, която баща ми знае за теб?

Очите му не трепнаха.

— Не — отговори той.

— Трябва да имаш поне мъничко съмнение.

— Нямам ни най-малко.

— Не ти вярвам.

— Заклевам се в душите на дедите си — отговори той, без да помръдне от мястото си.

Меко изречените думи криеха огромно значение и Марджъри разбра със сигурност, че той нямаше никога да й каже, както беше сигурна, че щеше да продължава да го обича. Осъзнаването на това накара сърцето й да потръпне.

— Трябва да е нещо ужасно, Блейк!

Той отклони погледа си.

— Всякаква надежда за съвместен живот с него изгасна.

— Съжалявам.

Той плесна бедрото си.

— Запази съчувствието си, управителке на пощенската станция, и ставай. След около половин час Педикорд ще позволи на момчетата да покарат каретата с теб и мен вътре. Дотогава ще ти направя изчисленията.

Тя седеше като вцепенена.

— Не.

— Бях прав. Ти се страхуваш от мен.

Предизвикателството й подейства. Тя стана бързо от стола и се облегна на стената.

— Бъди мой гост.

Той не седна, а се изправи срещу нея, като подпря ръцете си на стената така, сякаш я затваряше в тях. Като се надвеси по-близо, попита:

— Как се чувстваш днес?

Ако разбитото сърце можеше да бъде болест, тя трябваше да е на смъртно легло. Като сведе поглед, за да прикрие болката си, тя се загледа в устните му.

— Чувствам се отлично.

Устните му докоснаха бузата й.

— Ти беше идеална миналата нощ.

Тя прехапа устни, за да сподави един стон.

— Не искам да ме целуваш.

— Знам, че искаш да си разголя душата пред теб, Марджъри. Но защо трябва да правя това? — каза той съвсем близо до лицето й.

Неговата откровеност я разтърси. В най-чистата си форма въпросът беше негова молба, зов. Дали Блейк Честърфийлд молеше за успокоение? О, защо не беше зачела неговите чувства? Тя беше толкова заета с играта на собствената си роля, но не беше престанала да мисли за неговата. Обви инстинктивно ръце около кръста му и заговори от сърце:

— Защото можеш да ми се довериш.

Устните му започнаха да се движат върху нейните.

— Лесно е на думи, любов моя — промърмори той. — Покажи ми, че мога да ти се доверя.

Тя нямаше и най-смътна представа как да започне да печели доверието му, но все пак знаеше, че трябва да намери начин. Неговите деди бяха бързи при разкриването на грешките си, но да се сравнява Блейк Честърфийлд с други мъже беше толкова глупаво, колкото да се сравнява месото с бонбон.

Като избра най-лесния и възможно най-приятен път, тя притисна устните си към неговите. За пръв път усети колебание у него. Реакцията му говореше много повече от всякакви думи. Дали миналата нощ не беше станал пленник на страстта? Ако е така, той сигурно съжаляваше, че я беше прелъстил. След четвъртия удар на сърцето си той отстъпи назад с блестящи от съжаление очи.

— Ако не те уважавах толкова много, Марджъри Ентуисъл, щях да забравя за счетоводните ти книги и да прекарам следващия половин час, като се наслаждавам на твоето тяло.

Престорената му веселост не я подведе. Под маската на увереността и арогантността се криеше един уязвим мъж. Тя желаеше този мъж и нищо не можеше да я спре да го получи.

— Много добре — заяви тя. — Ще заслужа доверието ти, Блейк Честърфийлд.

Той се усмихна с широка, но изкривена усмивка.

— Очаквам усилията ти, управителке. Досега съм се доверявал само на две жени в живота си. И в двата случая съжалявах.

— Кои бяха тези жени?

Блейк сведе погледа си към пода, сякаш изпита стеснение.

— Едната беше майка ми. Другата трябва да се смята за лична грижа на един мъж.

— Някоя бивша любовница ли?

Той се закашля.

— Една егоистка в Бостън, която се опита да ме въвлече в дуел с един съперник. Достатъчно е да се каже само, че никоя жена не заслужава доверие.

— Мъжете също не заслужавате доверие — отвърна тя. — Баща ми е един пример. Можеш да го прибавиш към списъка си.

— Той заслужава отделен списък.

— Аз не приличам на баща си.

Примамващите зелени очи я огледаха от горе до долу.

— Не. Разбира се, че не приличаш. Ти притежаваш всички необходими извивки където трябва.

Задоволството, което предизвикаха тези думи, призова спомени от любовната им нощ. Кожата й пламна. Трябваше да спре да мисли за него.

— Счетоводните книги — каза тя.

С умението и бързината на живо сметало Блейк започна да пресмята цифрите в счетоводните книги. Марджъри го гледаше с благоговение. Когато работата беше свършена, той затвори книгата.

— Изпрати ми сметката за услугите си — каза тя шеговито.

В отговор той я притегли на коленете си.

— Настоявам да ми бъде платено сега.

Изпълни я сладостно очакване.

— Определи цената.

Тя очакваше да пожелае поне целувка. Помисли си, че в най-добрия случай трябваше да поиска ръката й. Тя щеше да му даде и двете, ако й беше казал истината.

Той я помилва по гърба, след което устните му се извиха в завладяваща усмивка. Изглежда, се колебаеше, което беше необичайно състояние за Блейк Честърфийлд.

— Вземи ме със себе си, за да видя пощенския файтон — каза той.

Започна да я измъчва разочарование.

— Добре, но аз си мислех, че ще поискаш целувка.

— Искам много повече от една твоя целувка — промърмори той, с което пробуди нови асоциации у нея. — И ще очаквам пълно разплащане, когато ти помогна да купиш конете за файтона. Казаха ми, че има добър животновъд в Монктън Фарли.

Марджъри се наежи.

— Аз и сама мога да си ги купя.

— Имах предвид избирането им, а не купуването им. Не бих си и помислил да потъпквам твоята независимост.

Тя се разсмя.

— Тогава оттегли предложението си за женитба.

— За мен бракът не върви неразделно от бал и верига — усмивката му сякаш освети стаята. — Той се съпътства от къщи в провинцията с огромни спални, с камини, в които пращят огньове, за да те стоплят, и копринени чаршафи, за да те накарат да усетиш уют; с мен — да наливам виното, да те даря с деца и да те почитам винаги.

Тези примамващи думи разпалиха желанието й да го обгърне с ръцете си. Може би затова ги беше казал, помисли си тя.

— Не ти вярвам.

— Ще го докажа.

— Тогава ще очаквам усилието ви, милорд.

Те отидоха в конюшнята. Педикорд се показваше от кабинката си с юзди в ръце. Таг седеше до него, а останалите момчета седяха с кръстосани крака на покрива на каретата.

Марджъри искаше да хване Блейк за ръката, но това щеше да я издаде прекалено много. След като й остане време да помисли, тя щеше да си изработи план за действие. Сега, когато беше решила да стане нападателна, Блейк Честърфийлд, с тъмната си тайна, нямаше изгледи да й се противопостави.

Прекараха следобеда в разкошната карета. Таг, Уик и Алберт поеха по ред юздите. Посетиха животновъда в Монктън Фарли, където Блейк й даде наставления как да избере най-добрите коне за файтона. Блейк и Марджъри се тръскаха като пъпеши в кола пред Даунс и по хълмовете на Уилшър. Тя загуби надежда момчетата някога да се научат да управляват впряг от коне. В долината на Чилкоум Ботьм Уик изпусна юздите и преди Педикорд да успее да се намеси, каретата затъна в един ров.

— По дяволите този разровен път — изруга Уик. Блейк сложи ръка на рамото на момчето.

— Няма нужда от ругатни. Момчета, скочете долу и подайте ръка на лейди Марджъри, а после се отдръпнете настрани.

Блейк съблече палтото и ризата си, а Педикорд свали шапката си. Един благородник с разголени гърди и един гологлав кочияш пъшкаха и се напрягаха, тикаха и дърпаха каретата, за да я изкарат отново на пътя. През цялото време Марджъри гледаше изпитателно силните мускулести ръце на Блейк и здравите му рамена. Златният компас висеше от верижката на врата му и проблясваше на меката слънчева светлина. Тя не можеше да отклони погледа си от плоския му корем и линията на черните косми, които изчезваха под колана на панталоните му. Сети се за тесния му ханш и за усещането, което получи от краката му, когато се плъзгаха между нейните. „Съвършена и идеална“ — беше я описал той. Но сега тя не го усещаше по този начин. Съвършенството щеше да дойде, когато той си отвореше сърцето за нея.

По обратния път за Хартсанг скуеър тя се учуди много, когато Педикорд заяви, че първите момчета бяха устояли на най-лошото. Той реши те да бъдат обучавани заедно следващата събота, а после — индивидуално в зависимост от това, кое момче беше в Бат в дадения ден от седмицата.

Марджъри очакваше Блейк да я целуне за довиждане, но той не го направи.

В неделя я придружи до абатството за службата. Те седяха в честърфийлдския стол — една великолепна изработка от нотингамско дъбово дърво.

— Посветен на моя прапрапрапрадядо Куингън, осмия херцог на Ендърли през 1550 година — прошепна той.

Марджъри му отговори шепнешком:

— Епископът на Уелс ми гласува доверие да прочета благословията му към необразованите енориаши в Бат.

Блейк я погледна с любопитство.

— Знам какво си намислила, но ще бъде нужно много повече от една препоръка от духовниците, за да си разголя душата.

В понеделник той я помоли да си вземе почивен ден. Въпреки работата й, която щеше да остане несвършена, тя се съгласи. Преминаха реката Ейвън и стигнаха до „Пролетните градини“, където беше устроена закуска. Той я разведе из магазините и настоя да й купи шотландска карирана поличка.

— В чест на баба ми Алексис Стюърт — каза той, като — уви шала около раменете й.

Като се взря в зелените му като листата очи, тя каза:

— Хубавичкият принц Чарлз ми е гласувал доверие да му доставя от водата на Бат. Казва, че тя щяла да му помогне да измие вкуса на италианската храна.

— Той е обявен за човек извън закона и е без значение.

Тя сви рамене.

— Шелбърн също ми имаше доверие.

— Шелбърн с положителност не важи — отвърна той с фалшива ярост.

Същия следобед посетиха майстора на карети, който обеща да достави изработения файтон след две седмици. Блейк я попита каква ще бъде украсата на вратата на златисто-зеления файтон. Когато Марджъри му отговори, че няма да има такава, той намери една пръчка и скицира в калта една емблема с четирите необуздани лъвове на Англия, които служеха като рамка на герб с формата на пощенски рог.

— Ето — каза той, като нарисува една вълнообразна линия в основата на герба. — Ще поставя панделка с думите: Aquae Sulis. Това е името, което римляните са дали на Бат, нали?

— Ти четеш местната история.

Лицето му изведнъж придоби необичайно сурово изражение и той отклони погледа си настрани. С едно движение на обутия в ботуш крак изличи рисунката. По късно, когато я нарисува отново с мастило, Марджъри засия от гордост заради хералдическия герб. Тя се молеше скоро да получи доверието му, както и таланта му да скицира. Знаеше от опит, че баща й щеше да стане много скоро нетърпелив, тъй като никой от годежите не беше продължавал толкова дълго. Времето за Блейк Честърфийлд изтичаше…

Във вторник тя възобнови задълженията си на управителка на пощенската станция в Бат. Всяка сутрин правеше обиколки, записваше таксите, а след това обядваше с баба си. Всеки следобед преподаваше на пощальоните четене, писане и география и работеше върху таксите, които щеше да предложи с известна пощенска отстъпка. Всяка вечер Блейк се отбиваше в седем часа. Във вторник присъстваха на един прием в Прайър парк. В сряда отидоха да гледат пиеса в театъра на улица „Овощна градина“. В четвъртък седнаха в „Ужасния Том“, пиха шери и слушаха един гостуващ поет. През цялото време Блейк се опитваше да я съблазни, но тя винаги се измъкваше. Късно всяка вечер отнасяше копнежите и грижите си в уединението на банята с минерална вода.

През тази седмица Блейк й разказа съвсем искрено за детството си в Честъруд. Нещо я прободе в сърцето, когато го чу да казва:

— Родителите ми вярваха, че до юношеството си децата не бива да се появяват в обществото. Те живееха в Лондон, а аз — в провинцията. При важни поводи ме извикваха при тях, показваха ме, а след това ме заточваха обратно в Честъруд…

Тя осъзна с тъга, че дори и знатни семейства като Честърфийлдови можеха да се държат с жестокостта на Джордж Ентуисъл.

— Изпратиха ли те да учиш надалеч? — попита тя. След малко колебание Блейк призна, че се е отегчавал в Итън. Той обясни, че Кеймбридж бил кошмар за един нетърпелив млад маркиз, който копнеел за приключения в бурните морета. Тя го покани да изнесе лекции на момчетата от пощенската станция за колониите. Той отказа, като се пошегува, че ще им размъти мозъците, но обеща да им даде инструкции как да се грижат за конете на каретата.

Всеки път, когато се опитваше да започне темата за причините, поради които баща й го изнудваше, Блейк проваляше опитите й. Всеки път, когато той се опитваше да я примами в леглото си, тя предотвратяваше прелъстяването. С всеки изминат ден й се струваше, че беше далеч моментът, в който щеше да спечели доверието му, но не и този, в който щеше да му се отдаде отново. Кой щеше да настъпи по-напред: неговото признание или нейното отдаване?

Изпитваше голямо желание да сподели грижите си с Боу, но той остана в Лондон. Да обсъжда чувствата си с Роуина, беше немислимо. Само при споменаването на Блейк баба й започваше изобличителна реч за отвратителните благородници и за съдбата на нещастните жени, които вярваха на дяволските им лъжи. Клетата, самотна Роуина! Блейк беше накарал Марджъри да види баба си в нова светлина.

По време на една от сутрешните си обиколки Марджъри посети Джулиана Пепджой — приятелката, която можеше да се окаже последната й надежда!