Арнет Лем
Годежът (2)

ВТОРА ГЛАВА

„По общо съгласие беше решено всички разпространители на лъжи и скандални клюки да бъдат прогонвани от всички компании.“

Боу Неш

„Правила на Бат“

Изморена от безсънната нощ и отвратена от необузданата дързост на Блейк Честърфийлд, Марджъри се спря пред вратата на къщата на баба си. Как можеше той да очаква от нея да се хвърли на шията му като момиче от простолюдието, копнеещо за съпруг благородник? Отговорът беше ясен: всичко това бе заради баща й.

Хвана дръжката на вратата, а после отново се поколеба. На двора изкукурига петел. Един носач на столове носилки се провикна в пустата улица: „Качете се и си платете.“ Познатите звуци бяха като протегната приятелска ръка. В своето отчаяние Марджъри се хвана здраво за нея.

Тя възнамеряваше да позволи на лорд Блейк да я придружи до Уилтшър и на още няколко приема, за да не бъде наранена гордостта му. Но щеше да му покаже безнадеждността на неговата кауза и той щеше да напусне Бат. Животът щеше да продължи.

Отвори вратата и влезе. Почувства се поуспокоена и уверена. Със стена от възглавници зад гърба и сънлив териер в краката си, Роуина, вдовицата на херцога на Локсбърг, се беше надвесила над внушителен брой карти и книги. Върху рамото й падаше гъста коса, която някога беше носила отблясъците на есенен пожар, а сега блестеше със сребърните си нишки. Въпреки че единият й крак беше осакатял при падане от буен ловджийски кон, тя посрещаше всеки ден с непоколебимия дух на гладиатор.

Тъй като сърцето на Марджъри преливаше от обич към баба й, страшно й се прииска да сподели с нея за поредната обида на баща й, но един тревожен глас в нея й каза да не избързва.

Слугинята Лизи коленичи пред камината.

— Не си ли запалила още огъня, Лизи? — попита баба й. Слугинята се изправи. Покритите й с лунички страни поруменяха от смущение.

— Съжалявам, госпожо. Подпалките се разгарят много бавно, но вече пламнаха. Бавят се като ваксаджията на Клейвър.

Марджъри се усмихна на слугинята, която се славеше като най-голямата клюкарка сред слугинското съсловие в Бат.

— Благодаря, Лизи, това е всичко.

Момичето се поклони и напусна стаята. Марджъри бавно се приближи към леглото.

— Светлината е твърде слаба. Нужна ти е още една лампа.

Без да вдигне глава, баба й замахна енергично с ръка и хвърли картата, която при падането на пода се сви на руло.

— Още пет минути спокойствие и тишина, без да ми опява гласът на младостта!

Въпреки че говореше сериозно, в тона й нямаше злоба. Роуина щракна с пръсти. Бижутата й проблеснаха на светлината. Териерът скочи от леглото, захапа картата и я върна на старата си господарка. Марджъри се изсмя.

— Ще опявам колкото си искам.

Ясните сини очи на Роуина блеснаха уверено.

— Дължиш ми пет лири за безполезното дрънкане.

Като потисна раздразнението си, Марджъри отвърна:

— Дадено. В такъв случай ти ми дължиш сега само четири хиляди деветстотин деветдесет и пет.

Роуина се стегна.

— Закъсня ли пощата от Лондон?

Марджъри не се постара да прикрие тревогата си.

— Да. Предполагам, че е заради отвратителното време. Но все пак ти загуби облога и петте хиляди лири.

Роуина направи място на леглото за Марджъри и протегна ръце.

— Разбира се, че е заради времето. Прекалено студено е за разбойниците да излязат от бърлогите си. Таг навярно е останал да пренощува в Хаунслоу Хийт и ще пристигне днес.

Марджъри намери убежище в успокояващите прегръдки на Роуина, както се случваше всяка сутрин през последните десет години. Тя долови познатия аромат на рози.

— Добре ли спа?

— Доколкото може да спи добре една вдовица на херцог с чиста съвест и празно ковчеже. А ти?

Като се пребори с чувството за вина, Марджъри отговори:

— Чудесно.

— Разкажи ми как мина тържеството.

Марджъри погали разсеяно териера. Тя изгаряше от желание да изрече болезнената истина, но все още не се решаваше.

— Беше великолепно, както винаги, но времето и… ъ-ъ… някои други неща ни попречиха да се доберем до Кралския площад и да осветим обелиска на принца.

— Какви други неща? Какво направи Фредерик? Ядоса ли се?

Като се зарече да подбира думите си по-внимателно, Марджъри каза:

— Принцът не направи нищо, но и не се разсърди, че не видя монумента.

— Естествено, че не се е разсърдил. Фредерик притежава десетина подобни фантастични забележителни неща, издигнати в негова чест. Той ще бъде поласкан отново, преди да си замине, можеш да бъдеш сигурна в това, и ще подари на Боу още една от онези безвкусни кутийки за емфие — тя смръщи нос. — Отвратителен навик!

— Ти му повтаряш това толкова често. Може би ще те послуша някой ден и ще престане да смърка емфие.

— Мъжете не слушат жените, дете. А сега ми кажи кой беше там снощи. Госпожа Сърли добре ли се държа?

— През повечето време да, докато не пресуши чашата си с бренди и не обвини Боу, че е развратник.

Роуина зяпна учудено.

— Не може да бъде. Какво й отговори той?

— Защити се дипломатично, разбира се — Марджъри се усмихна, като си спомни за инцидента, който беше най-забавният момент от вечерта. — Каза, че мъж, който има една любовница, може да се нарече развратник толкова, колкото може да се нарече търговец на сирене човек, притежаващ една буца.

Силният смях на баба й огласи стаята.

— Какъв хитрец — измърмори тя. — Нашият Боу си го бива да разменя реплики. Стани. Аз ще седна на тоалетната масичка, а ти ще ми сплетеш косата, докато ми разказваш останалото.

Роуина преметна здравия си крак върху леглото с умело движение, което беше тренирано и усъвършенствано след злополуката преди пет години. Марджъри протегна ръка към сакатия й крак, но Роуина я шляпна по китката.

— Махни тази изнежена ръка — сряза я баба й. — Сама ще се справя, благодаря.

Марджъри преливаше от нежност към нея, но знаеше, че е по-добре да не спори. Като хвана по една тояжка в двете си ръце, Роуина се изправи бавно. Ръстът й беше почти като на Марджъри. Възрастната жена се закрепи, а после закрачи бавно и мъчително през стаята. Веднага щом седна, тя подаде четка на Марджъри.

— Никакви фантастични фризури днес. Нямам търпение да отидем в минералната баня.

— Мисля, че ще промениш решението си веднага да отидем там.

В момента, в който изрече тази думи, Марджъри съжали за тях, защото целият град със сигурност щеше да говори за нея и Блейк Честърфийлд.

— Ти криеш нещо. Какво е то?

Марджъри започна съсредоточено да движи четката.

— Отново татко с неговите номера.

— Какво е направил сега? — присмя й се Роуина. — Да не е заплашил Бат с война, ако не изтичаш до Кале и не се омъжиш за последния, избран от него, мъж?

Марджъри посегна към връзка зелени панделки, чиито цвят силно напомняше за очите на Блейк Честърфийлд. Смутена от асоциацията, тя я захвърли.

— Не носи тези панделки днес.

— Какво е направил баща ти, дете?

Марджъри остави четката и започна да разделя косата на кичури.

— Сгоди ме за пореден път.

— Какъв мошеник! — процеди Роуина. — Още не си е научил урока. Заклевам се в гроба на дядо ти, че ще…

— Успокой се — каза Марджъри, като с тези думи се обръщаше едновременно и към себе си, и към баба си.

— Ако баща ти беше толкова кадърен при избирането на съпрузи, колкото и на комар, щеше да бъдеш омъжена на шестнадесет години като мен.

Тя се завъртя на стола и погледите им се срещнаха.

— Не ти трябва някой елементарен мъж от колониите или някой незначителен обеднял лорд, достатъчно отчаян и глупав, станал жертва на баща ти. Кой е той?

Въпреки че баба й никога нямаше да я нарани съзнателно, тя се почувства обидена от намека, че само един отчаян глупак би се оженил за нея. Осъзна, че трябваше да представи ситуацията откъм веселата й страна.

— Няма да ти кажа. Трябва да отгатнеш сама.

Очите на Роуина светнаха като на дете, очакващо желиран сладкиш.

— А каква ще е наградата?

Марджъри се възхити от себе си.

— Наградата е десет хиляди лири.

Роуина се замисли. „Пресмята загубите си“ — помисли си Марджъри.

— Съгласна съм. От колониите ли е?

— Не.

— Англичанин тогава, но това не се брои за отгатване.

— Добре, но броенето започва вече.

— Колко пъти имам право да отгатвам?

Марджъри пресметна шансовете.

— Като се вземе под внимание отличната ти памет… и късмета ти, на който даже и ирландец би завидял… да речем… три пъти.

— Жестоко момиче — каза Роуина, размахвайки пръст. — Струва си човек да научи някои неща. Една жена няма да стигне до никъде, ако шие дрехи за пред олтара и ражда бебета всяка година.

— Няма такава опасност в Хартсанг скуеър — промърмори Марджъри.

— Не се дразни. Трябва да ми бъдеш благодарна за интереса, който проявявам към твоето бъдеще.

— О, благодарна съм дотогава, докато това не ми струва пари. Може да се наложи да използвам всеки шилинг, за да го подкупя, както постъпих и с останалите.

Роуина забарабани с пръсти по мраморната повърхност на тоалетната масичка.

— Семейството, от което произхожда, има ли благородническа титла?

— Да, има, а ти имаш право само на още две отгатвания.

— Титлата по висока от графска ли е? Аз просто събирам информация, това не се брои.

— Да — отговори Марджъри и веднага прокле непослушния си език.

— О, не! — очите на Роуина просветнаха от интерес. Тя взе четката за коса. — Той в Бат ли е? Предупреждавам те, че общите въпроси не се броят за отгатване.

— Да, пристигна вчера… по петите на Майлоу Мегрет.

— Колко жалко за нашия Мерлин и колко неудобно за твоя тайнствен жених. Красив ли е?

„Красив“ беше слаба дума, за да се опише външния вид на чернокосия Блейк Честърфийлд с величествената му осанка. Дали той беше смутен колкото нея?

— Разбирам — каза Роуина, като плесна дланта си с инкрустираната със сребро четка. — Това е в негова полза. Много добре. Бил ли е някога женен?

— Отговорът на този въпрос ще изчерпа и третата ти възможност за отгатване.

— Тогава оттеглям въпроса. Чака ли го херцогска титла в бъдеще?

— Това ли е третият ти въпрос?

— Не биваше да пропилявам един от шансовете си за нещо невероятно.

Тя повдигна малкото си огледалце с ръка с изряден маникюр и огледа кожата на лицето си.

— Шансовете на Джордж да ти доведе херцог са точно толкова големи, колкото и тези на Боу да предотврати одобряването на законопроекта за забрана на хазартните игри. А отгатването на името на последния, предназначен за тебе годеник изисква по-големи изгледи за успех. Ти, Марджъри Ентуисъл, искаш прекалено много от една стара жена.

Сега дойде редът на Марджъри да се засмее. Роуина никога нямаше да може да ходи без чужда помощ, но можеше да накара един принц да сведе поглед пред нея като слугиня от кухнята.

— Не се опитвай да изкопчиш името му от мен, бабо, защото познавам всичките ти трикове.

Погледът, с който тя стрелна Марджъри, означаваше, че щеше да остави репликата й без отговор.

— Ще видим — тя остави огледалцето. — Сещам се за единадесет херцога с подходящи синове.

— А аз се сещам за двете ти пропилени възможности.

— Не храниш никакво уважение към немощните и старите.

— Ти не си от тях.

Роуина взе едно шишенце парфюм със здравата си ръка, а след това го остави със задоволство.

— Наследникът на Ричмънд е една възможност. После взе друго шишенце и го постави до първото.

— Синът на Оксфорд е необвързан — след това грабна едно изящно шише от рубиненочервен кристал. — Честърфийлд няма да принуди никога своя разглезен мошеник, но все пак момчето е все още неженено.

Марджъри се вцепени, но бабата, погълната от своята игра, изглежда, нищо не забеляза.

— Редклиф вече не е в траур — едно флаконче от яспис се присъедини към останалите.

Броенето продължи, докато тя нареди в редица единадесет шишенца и посочи с върха на пръстите си единадесетте най-подходящи за Марджъри мъже в Англия. „Колко уникално — мислеше си Марджъри — да имаш баба, която да може да сведе такива високопоставени мъже до редица от скъпи парфюми.“

Почувства силата на лукавия поглед на Роуина. Вместо да се предаде, тя търсеше усърдно фуркети в една кутия от сандалово дърво.

— Една от тези, струва ми се — каза тя, сякаш просто избираше бастунче.

— Имаш право на още едно отгатване — каза Марджъри, стиснала в уста дървените фуркети. — Ти стой мирно!

— Винаги стоя. Ти гледаше ясписовото шишенце, сигурна съм. Погледни ме, дете!

Марджъри постави и последната фуркета на мястото й, а след това огледа резултата в огледалото.

— И това ти дава преимущество ли? — попита тя. Роуина поклати глава и закрепи плитката си.

— Мисля, че не — отговори тя. — Но баща ти не познава Редклиф — каза тя смутено. — Как е успял да ти намери такава изгодна партия?

Марджъри избегна изпитателния поглед на Роуина.

— Не мога да ти кажа, освен, разбира се, ако това не ти беше третото отгатване.

Роуина елиминира няколко шишенца, сякаш беше бог, който определяше съдбата на простосмъртните.

— Младият Атертън ходи все още по къси панталони. Уотсън Сайкс е сгоден за… — потънала в дълбок размисъл, тя взе едно флаконче от розов кварц и го допря до устните си. — Сега се сетих за един Болингброук — тя постави със задоволство шишенцето при отхвърлените. Продължи по този начин, докато останаха само пет, а рубиненочервеното шишенце се открояваше величествено над останалите четири.

— Смятам да си запазя правото на последно отгатване за тогава, когато се върнем от минералната баня — тя замълча, а когато погледите им с Марджъри се срещнаха, добави: — Ще отидем в банята „Крос“.

— Това не е честно — тревогата на Марджъри, нараснала по време на безсънната нощ, я обзе отново, но някакво друго чувство започна да я човърка — чувството, че човек не беше по-важен от шише парфюм. — Ти харесваше Кралската баня и винаги ходехме там. В другата баня се разнасят всички клюки на града.

— И какво от това?

— Това ще ти помогне да отгатнеш.

Роуина се пресегна за бастунчетата си от слонова кост в горния край.

— Дете мое, само недъгавите или прекалено здравите ще се потопят във водата посред зима. Чувстваш ли се недъгава или прекалено здрава?

Марджъри започна да се притеснява.

— Чувствам се добре, но няма да отида в банята „Крос“ тази сутрин, бабо. Знаеш колко обичат да ни одумват с теб. Няма да са ни изсъхнали още хавлиите, когато някоя вдовица с развързан език ще изтърси името му.

Роуина прониза Марджъри със студен поглед.

— Колко хора знаят?

— Достатъчно, щом една от тях е госпожа Сърли.

Роуина направи гримаса.

— Тази дърта вещица! — ощипа бузите си, а после се погледна в огледалото. — Струва си човек да разбере какво мислят другите хора. Не че техните мнения могат да му диктуват живота, разбира се.

С короната си от плитки, в розовата си копринена рокля, проблясваща на розовата светлина на зората, Роуина приличаше по-скоро на младо момиче, отколкото на вдовица на херцог.

— А ти ще получиш урок как да се справяш с мъжете.

Марджъри осъзна изведнъж, че за нея беше много по-важно да отстоява себе си, отколкото да омиротворява гордата жена пред нея.

— Казвам ти, бабо — каза тя категорично, — няма да отида в банята „Крос“.

— Чудесна изненада — заяви Роуина, като се изправи на крака. — Човек би помислил, че се опитваш да използваш ума, който съм ти дала. Грабвай хавлиите ни за баня и да вървим в Кралската баня.

Облечена в традиционната широка роба и с бялата си ленена шапка, Марджъри слизаше по тесните стъпала, водещи до Кралската баня. Сред съскащия звук на изворите със съдържаща желязо минерална вода долови шепот от женски гласове. Но противната миризма, наподобяваща тази на развалени яйца, изглежда, щеше да я смути по-малко от клюките, носещи се долу. Тя потрепера, преглътна надигащия се в гърлото й горчив сок и мина през вратата.

Плътна като мъгла миризлива пара се вдигаше в банята и изчезваше в зимното небе. Неясни форми се движеха. Тя се хвана за влажните метални перила и се отпусна във водата. Блажено топла вода покри глезените й, после коленете й. Когато се потопи повече, тя с радост установи, че никой не можеше да види лицето й.

„Има бог — помисли си тя — и той е решил да бъде великодушен към мен днес.“

— Свали ме долу, непохватно глупаче — долетя до нея буботещият глас на Роуина.

Всички звуци, освен древния съскащ шум на извора, изчезнаха. На Марджъри й се искаше да се гмурне под водата и да излезе от басейна.

— Марджъри!

„Моля те, мълчи“ — мислено й се молеше тя и съжали, че беше толкова потайна за събитията от миналата вечер. Обърна се и отиде при Роуина, примирена с очакващото я унижение.

— Тук съм, бабо.

Една ръка сграбчи нейната.

— Сляпа съм като онзи стар просяк на уличката „Лили Ноут“, дете мое.

Марджъри подкрепи с ръка баба си и каза:

— Да си ходим ли в къщи, бабо?

— О, не — отговори весело Роуина. Надвесвайки се по-близо, тя сниши глас. — Като страхливци? Никога! Ти погледна с пренебрежение на този годеж, нали?

— Да — каза Марджъри с внезапен пристъп на вина.

— Анулирам облога. Не желая да свеждам бъдещето и гордостта ти до няколко хиляди лири. Кой е той?

Нещо цопна във водата близо до тях. Подобно на фрегата, излизаща от мъглата, госпожа Сърли плуваше към тях. Ленената й шапка и широката роба сякаш смаляваха изрисуваното й лице.

„Да му се не види макар“ — помисли си Марджъри. Тя беше сигурна, че старата вещица е в банята „Крос“.

— А, ето ви и вас, дами — каза госпожата. Роуина се наежи.

— Забравяте добрите маниери, госпожо Сърли.

Очите й се отвориха широко, а устата зяпна. Сместа от тебеширенобяла пудра и руж се беше превърнала в розова паста и се стичаше по хлътналите й бузи.

— Вярно, Ваша милост — промърмори хладно тя, — как можах да бъда толкова небрежна!

— Едно елементарно задължение за вас, сигурна съм.

Госпожа Сърли обърна към Марджъри маскираното си лице:

— Трябва да ви предам съобщение от вашия годеник. Той ви очаква в Кралската баня.

— Може да чака до второто пристигане на…

— Моля те, бабо — прекъсна я Марджъри, тъй като не беше свикнала с подобна неучтивост.

Роуина замълча, но пръстите й се впиха в плътната роба на Марджъри.

— Благодаря ви, госпожо Сърли — каза Марджъри, — беше много мило от ваша страна да предадете съобщението.

Жената вдигна брадичката си и се усмихна. Сместа по лицето й се беше стекла до крайчето на устните и образуваше ръб.

— Разбира се, че ще го предам, лейди Марджъри — тя хвърли един злобен поглед на Роуина. — Сега, след като си изпълних задължението, ще се върна при приятелите си. Приятен ден! — скована от възмущение, тя се потопи в хладката вода и изчезна в мъглата от пара.

Тъй като знаеше, че смелостта й ще се стопи, ако се поколебае, Марджъри се освободи от ръцете на Роуина.

— Извини ме, бабо, няма да се бавя.

— Не може да отидеш сама — Роуина, изглежда, беше загубила интерес към името на мъжа от другата страна на стената.

— Мога, бабо, и ще отида.

Марджъри се отправи през мъглата в Кралската баня над морето от любопитни лица. Тя чуваше как нежното чуруликане на женски смях хармонира с плътното буботене на мъжки гласове. Тъй като водата тук беше значително по-гореща, тя изсмукваше цялата й енергия. Широките й като на расо ръкави на робата се издуха, а тежкият плат беше като товар на гърба й. Това, което беше започнало като поход на решимостта, се превърна в страхливо пълзене.

Елитните посетители на банята й кимаха като минаваше. „Типично за тях — помисли си Марджъри — да се откажат от приятната атмосфера в банята «Крос» днес заради очакваното по-голямо забавление тук.“

Като разменяше любезни реплики и не обръщаше внимание на подигравателните подмятания, тя заобиколи армадата от плаващи японски подноси с цветя и захаросани лакомства за къпещите се дами.

Дочу гласа му много преди да види образа му.

— … Пит Млади има право. По дяволите французите и тяхната необявена война на търговията ни с Испания.

Като използваше гласа му за ориентир, тя се запъти бавно натам, докато една малка ръка не я спря.

— Не е нито честно, нито прилично да се държат по този начин. При това са благородници.

Съчувственият глас беше на госпожа Джулиана Пепджой — любовница на „краля“ на Бат. Марджъри се успокои, изненадана от намесата на такава важна фигура в града.

— Благодаря ви.

Приказни черни къдрици надничаха изпод ленената шапка и сякаш образуваха рамка за черните птичи очички и заострената брадичка на Джулиана.

— Вие заслужавате много повече от това да бъдете тормозена от безмозъчни грубияни.

Марджъри разбра защо Боу Неш беше избрал тази добродушна жена.

— Няма да им позволя да ме тормозят — тя се молеше да е така.

— Няма, ако аз не кажа нещо по този въпрос — черните й очи заблестяха. — Да вървим ли? — тя вдигна ръката си. — Събрали са се ей там, до статуята на крал Бладууд. Признавам си, че имам голяма нужда да кажа няколко думи на господин Неш.

Тъй като не можеше да отхвърли предложеното приятелство, Марджъри тръгна в крак с нея. Като минаваха, шушукането на гласовете утихваше, а това напомняше на Марджъри за атмосферата в Залата за пиене на минерална вода, когато Блейк Честърфийлд беше нахълтал в нея и живота й. Мъглата се разреди. Тя го съзря да се излежава срещу осмоъгълната кула в центъра на банята. Пред него Боу Неш изглеждаше като джудже, погълнат от разговора си с възхитителната херцогиня Марлбаро.

Блейк Честърфийлд изглеждаше напълно спокоен с широко разтворените си ръце, леко мушнати в халките, които висяха на кулата. Тъй като презираше шапките, неговата гъста черна коса падаше на небрежни вълни върху високото му чело. Високата температура на водата беше предизвикала руменина по мургавото му лице. Разтворената яка на халата му за баня разкриваше гъсти черни косми на гърдите и златен компас на дебела златна верижка.

— Той е дар, лейди Марджъри — каза Джулиана с благоговение. — Нищо чудно, че жените се залепят за него като мошениците за масите за хазартни игри.

В този момент той я съзря и сърцето на Марджъри заблъска в гърдите й. Смарагдовозелените му очи се спряха на шапката й. Той се намръщи, отдели се от кулата й се насочи към нея.

Херцогинята загуби интерес към разговора си с Боу Неш. Тя дръпна назад ленената си шапка, за да открие диамантената си диадема, и насочи преценяващ поглед към Блейк Честърфийлд. Боу също се обърна и погледна, но не към Марджъри, а към любовницата си. Той протегна ръце към нея с цялото разкаяние, на което беше способен.

— Джулиана!

Тя отблъсна ръцете му.

— Джулиана, така ли? — каза тя подигравателно. — Изненадана съм, че помниш името ми.

Той се приближи, а странният, изпълнен с болка поглед сякаш правеше по-дълбоки бръчките му.

— Скъпа моя, трябва да си поговорим.

— А, трябва, така ли? — гласът й се извиси. — Нямам никакво намерение да разговарям с мъж, който ме сравнява с буца сирене — тя се обърна рязко и почти загуби равновесие. — По-скоро бих изживяла живота си в хралупата на някое дърво.

— Джулиана! — гласът му отекна в каменните стени.

Джулиана се препъна, но, за нейна чест, не спря. Марджъри погледна смутено Блейк Честърфийлд. Благородническото му лице сега имаше изражението на преждевременно развит младеж, току-що научил някаква тайна. След това видът му изведнъж стана сериозен и Марджъри разбра, че той не гледаше нея, а нещо зад нея. Тя се обърна и съзря баба си.

— Честърфийлд! — изсъска Роуина, сякаш изричаше проклятие. — Значи ти си бил!

Марджъри никога преди не беше виждала подобно изражение върху лицето на баба си — омраза, съчетана с нещо друго. Тя се обърна отново към лорд Блейк, който продължаваше да гледа втренчено Роуина.

— Изглежда, че е така, госпожо.

Те си размениха по един много особен поглед и за миг заприличаха на врагове, готови да се бият. Марджъри се почувства странно — сякаш е изоставена и експлоатирана, но все пак съзнаваше, че стои в центъра на конфликта им. Отстъпи няколко крачки назад, тъй като за втори път се почувства неудобно. Лорд Блейк се втренчи в нея. Беше принудена да остане на мястото си. Дори когато погледът му се смекчи и се плъзна с възхищение по лицето и раменете й, тя не можа да преодолее усещането, че беше използвана.

Роуина докосна ръката й.

— Остави го на мен, дете. Ти не си подходяща партия за него — думите й сякаш удариха Марджъри. Въпреки надвисналата пара, тя усети, че всички я изучаваха с поглед в очакване на отговора.

— Херцогинята ще възвърне славата си отново — някой прошепна зад гърба на Марджъри. — Горката лейди Марджъри.

— Да, Нейна милост желае да победи зет си — каза някой друг.

Търпението на Марджъри се изчерпа. Можеха да почакат до Второ пришествие. Личният й живот не беше някоя мръсна история, за да бъде разказвана на части за тяхно удоволствие. Нито пък щеше да позволи на баба си да се намесва. Най-малко Кралската баня беше мястото за обсъждане на лични проблеми.

 

 

С изчистените си линии и елегантната си простота, Паладиан приличаше на свят, отделен от древната, укрепена с насип кула Честърууд. В продължение на седемстотин години този фамилен дом беше като стража, застанала срещу нашествията на враждебни народи, но сега този съвременен дворец беше като паметник на красотата и прогреса. Хартсанг скуеър не се нуждаеше от укрепления и бойни кули. Той имаше херцогинята на Локсбърг.

Блейк знаеше всичко за надменните херцогини. Той беше роден от тяхната кралица. Роуина беше като аматьорка в играта, която се водеше от херцогинята на Ендърли. А Марджъри Ентуисъл беше само един новак.

Сърцето му беше докоснато от съчувствие. Вчера, след тирадата на Роуина, Марджъри се беше измъкнала от Кралската баня с непокътнато достойнство, но с объркани чувства. Той познаваше това състояние много добре. Знаеше и как да й помогне. Но трябваше ли да си прави труда?

Той се обърна и огледа улицата, търсейки Майлоу Мегрет, който беше настоял да придружи Блейк. Не видя вестоносеца, но забеляза няколко мъже да отиват към западната част на голямата къща и да държат в ръце писма и пакети. Алеята беше излъскана от постоянното движение на превозни средства. От любопитство, той зави зад ъгъла, но се спря веднага. Погледът му беше привлечен от старата конюшня. Отвори се една врата, оттам излетя гъска, последвана от червенокосо момче, облечено в зелена, обшита със злато ливрея. Птицата изграчи и се втурна към къщата, за да потърси сигурност. Блейк продължи да оглежда двора и задната част на сградата. Предната част бе добре поддържана, но останалата част беше в плачевно състояние. Капаците на прозорците бяха увиснали на една страна на ръждясали панти.

Един пощенски рог висеше над страничната врата на къщата. Хората, които беше видял да вървят пеш, не бяха минувачи, а редовни клиенти. Той беше предполагал, че Марджъри заема високо положение. Наистина ли трябваше да работи, за да изкарва прехраната си?

Мислите на Блейк отново се насочиха към управителката на пощенската станция в Бат.

Тъмни, перести облаци, натежали от суграшица, висяха в небето. Вятърът свиреше по павираната улица, сякаш прокарваше пъртина за буря. Блейк отново се обърна към къщата. Марджъри не беше играла никаква роля в този проклет годеж. Той вдигна високо яката си, за да спре вятъра. Тя не го беше излъгала и той не биваше да се затормозява с нейните чувства, но го правеше. Знаеше, че ще й помогне, както беше сигурен, че натежалото небе над него щеше да се продъни. Доста рано в живота си беше научил да се справя с униженията. Като се отърси от тези мисли, потропа на вратата с пиринченото чукало.

Преди да успее да преброи коринтските колони, украсяващи извитата предна част на сградата, една от двойните врати се отвори. Вместо да се появи намусен иконом, там стоеше млад тъмнокос мъж с преправена ливрея и необикновено познато лице. В едната си ръка държеше женски маншон и пелерина.

— Кой е, Мерлин? — чу се гласът на лейди Марджъри. Тя застана зад иконома, навела красивата си глава, а фините й ръце бяха заети със свалянето на ръкавиците. Не носеше перука или ленена шапка.

Блейк беше поразен от цвета на косата й: златисторуса, сплетена на венче, дебело като веригата за акустиране на кораб. Руса! Как можа да си помисли, че е червена?

— Господине? — икономът повдигна вежди.

Като разтегна устните си в красива усмивка, Блейк каза:

— Лорд Блейк, маркизът на Холкоум, да види лейди Марджъри.

Главата й рязко се вдигна. В очите й с цвят на скъпоценни камъни проблеснаха провокирани чувства и наскърбено честолюбие. Той знаеше, че й се искаше да затръшне вратата под носа му. Тя рязко свали ръкавиците, но овладя емоциите си.

— Въведи Негова светлост, Мерлин!

Блейк влезе. Икономът затвори вратата и се обърна към него с думи, сякаш рецитираше стихотворение:

— Добре дошъл в Хартсанг скуеър, милорд. Палтото ви, ако обичате.

Къде беше виждал това лице преди?

На вратата се почука още веднъж. Като измърмори някакво извинение, икономът я отвори. Майлоу Мегрет се канеше да влезе. Това беше познатото лице!

Икономът ахна и изпусна дрехите, които държеше.

— Ти!

Изражението на лицето на Майлоу беше ледено като вятъра навън.

— Здравей, скъпи братко. Дойдох да си взема десетте лири, които ми дължиш.

Идвайки бързо на себе си, Мерлин сложи добре поддържаната си ръка на гърдите на Майлоу и го изблъска навън.

— Входът за слугите е от задната страна. Дори и един подлизурко като теб трябва да знае това.

Майлоу възвърна равновесието си. Точно когато отваряше уста, за да му отговори, Мерлин затръшна вратата пред него.

— Ще си платиш за това, надут пуяк такъв — долетяха приглушените му думи.

Мерлин се обърна с доволно изражение, изтри ръцете си и вдигна дрехите.

— Хамбургската стая е затоплена, милейди. Ще пиете ли бренди?

Изящната извивка на устните й трепна.

— Да, благодаря, но аз ще го сервирам, Мерлин.

— Ще се оттегля тогава — той закрачи тежко по дългия коридор, а изпънатият му гръб приличаше на току-що поставена мачта. Пламъците на свещите в стенните свещници потрепваха след него.

— Мерлин! — извика тя. — Моля те да ми съобщиш веднага щом пристигне пощата от Лондон.

— Веднага, милейди — отговори икономът, без да се спре.

— Тези двамата са страхотна двойка — задъханият й глас беше допълнение на ослепителната усмивка. Тя тръсна глава назад и се засмя, като показа на Блейк изключително приятната и непринудена страна от характера си. Тя имаше чувство за хумор. Вероятно щяха да се спогодят в крайна сметка.

Напрежението, с което беше започнала вечерта, когато той влезе в Залата за пиене на минерална вода, изчезна като мъгла под лъчите на утринното слънце. „Кой би си помислил — разсъждаваше той, — че една толкова невероятна двойка уелски братя може да предотврати такава критична ситуация.“

— Винаги ли са толкова враждебно настроени един към друг?

— Извинявайте — смееше се тя, като закриваше с ръкавиците лицето си. — Изглеждахте толкова шокиран, когато влезе Майлоу. Мислех, че знаете за тях — тя започна да се смее отново, голите й рамене се тресяха, а откритите извивки на гърдите й потрепваха примамващо.

— Не. Баща ви не ми… Не ми беше казано — макар все още смутен, той беше напълно очарован от нея и се присъедини към смеха й, без да се усети. Блейк протегна ръка, успокоен за пръв път, откакто се срещна с бащата на Марджъри.

Тя, Марджъри Ентуисъл, управителката на пощенската станция, в най-богатия район на Англия и наследничка на човека, който притежаваше душата на Блейк, постави ръката си в неговата.

— Временно примирие? — попита меко тя.

Обля го топлина, а заедно с нея се появи и искрица надежда. Да. Временно прекратяване на огъня.

— Много добре — тя стисна ръката му. — Братята Мегрет притежават достатъчно враждебност за целите Британски острови. Нашите проблеми бледнеят пред техните.

— Може би — промълви той, приковал поглед върху брадичката и извивката на шията й и осъзнал внезапното си предпочитание към аромата на лавандулата. — Близнаци ли са?

— Да. Но според Мерлин, Майлоу е „доста по-стар“ и той отказва да разговаря с него. Бихте ли ме последвали…

Тя го поведе по облицован с ламперия коридор, по чиито стени бяха подредени наклонени огледала. Те улавяха призмите от лъчи на кристалния полилей и увеличаваха образите им хиляда пъти, а във всяка посока той виждаше различно отражение на високата жена до него. Великолепната й коса не беше винаги руса, а в десетина нежни нюанса — от царевичножълто до меднозлатисто. Беше облечена в семпла, но добре ушита рокля от лавандуловосиньо кадифе, чиито цвят правеше чудеса с очите й, а естествената красота на Марджъри радваше неговите. „Ние с нея сме чудесна двойка“ — мислеше си той, като сравняваше нежнобялата й красота със своя мургав образ.

Двойка! Отвратителната причина, която лежеше в основата на този годеж, блесна като светкавица в съзнанието му.

— Вие ми обещахте — каза тя укорително с мелодичния си глас.

Той погледна отраженията им. Неговото — навъсено и бдително — контрастираше силно с невъзмутимата увереност на нейното.

— Какво съм ви обещал?

— Обещахте, че ще намерите изход — прошепна тя — взаимно приемлив и изтънчен начин за излизане от това затруднение. Сега се усмихнете, ще помислим заедно и ще изготвим план.

Похотливи асоциации изникнаха в ума му.

— Лорд Блейк!

Той се изкашля. Яката му стягаше, а устата му беше пресъхнала.

— Баща ви никога не ми е споменавал, че сте толкова принципна.

— Баща ми дори не ме познава.

Те излязоха от коридора с огледалата и влязоха в това, което той предположи, че е Хамбургската стая.

— Не ви разбирам — каза той.

— Джордж Ентуисъл никога не е проявявал интерес към бащински задължения. Но да го оставим на мира — тя пусна ръката на Блейк и тръгна към масивното махагоново барче.

— Стоплете се до огъня, ако желаете.

Това, което той желаеше, и това, което тя предлагаше, бяха различни неща, мислеше си Блейк. Топлината на огъня му беше толкова ненужна, колкото още една титла. Запъти се към камината. Щеше да подхване темата за Джордж Ентуисъл по-късно. Той чу шумоленето на поли и звънтенето на кристал зад себе си, но погледът му беше прикован на картината над камината.

Проклет да е Нептун! В центъра на необикновеното платно беше Марджъри. Колко ли още изненади го очакваха?

Хогарт, със своя ексцентричен и вълнуващ маниер на изобразяване, беше уловил управителката на пощенската станция в Бат в нейната стихия. Заобиколена от дузина млади мъже, облечени в традиционните ливреи в зелено и златисто, Марджъри царуваше като олицетворение на женското търпение, поставено на изпитание сред тази сцена на комичния хаос. Сред безброй крилати писма, носещи се като облаци дим над главата й, и пълзящи под нея колети, които се изплъзваха от ръцете на изпълнено с решимост момче, стоеше Марджъри с нежната си кожа с цвят на слонова кост и коса, уловила лъчите на обедното слънце.

Блейк стоеше като омагьосан и поглъщаше с поглед всеки детайл. Фонът представляваше стена с прегради за писма, в които имаше такива с миши уши, волски муцуни и магарешки опашки. Той се изсмя силно.

— Харесва ли ви?

Тя застана до него с по една чаша в нежните си ръце и поруменели страни.

Той се усмихна, но не можеше да се каже дали в отговор, или на картината.

— Наистина много ми харесва — пое предложеното питие и докосна чашата си до нейната. — За управителката на пощенската станция в Бат.

— Благодаря — тя отпи от брендито, а погледът й се плъзна по картината.

— Начинът, по който Хогарт е изобразил Боу на картината, е много оригинален. Между другото, той я ненавижда — тя сниши глас и с тон, наподобяващ Неш, заяви: — Казва, че снижава положението му.

Блейк огледа портрета още един път.

— Идвам за пръв път и никога не бях срещал Боу преди. До военния кораб, който аз наричам свой дом, достигат малко клюки. Трябва да ми обясните положението му.

— Ето, вижте — тя посочи образа, наподобяващ Неш с перука, който държи разгънат, твърде къс пергамент, съдържащ редове с дребни завъркулки. — Това е пародия на списъка на неговите „Правила на Бат“ — а после добави свенливо: — Той наистина е измислил много правила за пристойно държание — прекалено много, за да се съберат в този малък пергамент.

„Винаги ли се съвзема толкова бързо“ — чудеше се Блейк.

— Съблюдавате ли ги всичките? — надяваше се, че тя няма да спазва ничии правила, освен тези на Блейк Честърфийлд.

— До последната буква. Управителката на пощенската станция трябва да бъде безупречна.

— Хм — той протегна ръка и докосна бузата й. Тя се дръпна назад. — Безупречна и недостъпна? — попита той.

Тя въздъхна, остави чашата си на полицата над камината и сключи ръце в гънките на полата си.

— Ако ми кажете защо баща ми ви изнудва — каза тя сериозно като капитан в очакване на бунт, — сигурна съм, че ще можем да го надхитрим — тя го гледаше право в очите, а в тях се четеше болка. — Правила съм го и преди.

Блейк се вледени. Господи, тя беше толкова пряма и умна, но беше обречена на провал, защото Джордж Ентуисъл държеше всички карти.

— Този път е невъзможно — каза той меко, а сърцето му лудо заби. — Сключили сме договор. С вас ще се оженим. Примирете се с факта, че ще станете моя съпруга.

Тя сякаш не го чу.

— Не можех да си позволя да ви поставя в неудобно положение пред всички онези хора в Залата за пиене на минерална вода. Истина е, че той не може да ме накара да се омъжа. Нито вие. Нито който и да е.

— Той, изглежда, мисли, че може.

О, той наистина можеше! Блейк беше сигурен в това. Тя взе чашата си, отпи и каза с извиняващо се изражение:

— Но той не е мой опекун. Отказа се от това свое право преди години.

В Блейк се бореха шокът и смущението.

— Но той е ваш баща и мой господар.

— Това е без значение.

— Тогава кой е ваш настойник? — попита Блейк, като отвърна на любезността й с търпение. Той щеше да се споразумее със самия Дейвид Джоунс за ръката на тази жена.

— Кралят, докато стана на тридесет и пет, или докато се омъжа — а като се усмихна широко, добави, — или докато умра.

— Кралят на Англия?

— Разбира се.

Блейк въздъхна облекчено. Сякаш слънчев лъч беше проникнал през смразяващия североизточен вятър.

— Чудесно — каза той. — Нямаме основание да се тревожим. Първи април изглежда хубав ден за сватба.

— Не се правете на глупак — каза тя бавно и ясно. — Кралят никога няма да приеме баща ми, камо ли да подпише документ по негова молба.

— О, но ще го направи по моя и ние не бива да се бавим, тъй като аз толкова много желая да се оженим.

Тя плесна с длан полицата над камината. Искри на гняв проблеснаха в очите й.

— Това е абсурдно. Та вие пет пари не давате за мен. Моят живот и бъдеще са свързани с Бат, вашият… с друго място. Освен това аз бих била най-лошата маркиза.

— Това ще се промени, когато се оженим и… от вас ще излезе чудесна маркиза.

— Вие, изглежда, не ме слушате — тя пристъпи към него. Полата й докосна леко коленете му. — Кралят никога не би ми противоречил за това.

— Така ли? — попита Блейк весело, като се бореше с желанието да разплете плитката й и да зарови пръсти в буйната златиста коса. — При нормални обстоятелства бих се съгласил, но случаят не е такъв.

Тя се засмя. Смехът й му напомни шума на водопад.

— Вие сте син на херцог, но какъв сте на краля на Англия?

Победата, пълна и дълго чакана, опияни Блейк.

— Негов кръщелник, маркизо, неговият любим кръщелник.

Лицето й побеля като шия на чайка. Тя се бореше да запази самообладание като кочияш с впряг от своенравни коне. И успя. „Възхитително“ — помисли си Блейк. Изпусна само една лека въздишка. Точно когато отвори уста да заговори, икономът влезе в стаята.

— Извинете, милейди. Пощата от Лондон току-що пристигна.

Спокойствието, с което бяха изречени думите, контрастираха с тревогата в очите на Мерлин. А горната му дреха беше опръскана с кръв.