Арнет Лем
Годежът (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Безхарактерни мъже, съсипани стари женкари и високомерни млади развратници са неизличимо петно върху чистото лице на Бат.“

Боу Неш

„Правила на Бат“

До петък сутринта Марджъри вече подскачаше при всеки шум и непрекъснато поглеждаше през рамо. Болеше я вратът, а стомахът й се свиваше. С мълчанието си църковните камбани сякаш се присмиваха на тревогата й.

Къде беше баща й? Тя сви юмруци за миг и пожела той да дойде и сложи край на тормоза й, но в следващия момент се молеше кракът му да не стъпва никога в Бат. Тъй като не я свърташе на едно място, тя слезе на долния етаж и започна да сортира пощата. Пусна писма, предназначени за Лондон, в отделението за единбургската поща, а местната кореспонденция изпрати за Бристол. Камбър оправи бъркотията и предложи да направи сутрешната обиколка. Тя отхвърли предложението му, надявайки се на чудото Блейк да пожелае да я види. Но той отказа. Тя помоли Евърсън да й донесе годежния документ и го подписа.

— Съжалявам, че не желае да ви види.

В очите й бликнаха сълзи. Беше помогнала на Шелбърн и на останалите, като им беше дала пари. Драсването на името й върху някакъв нищожен къс хартия изглеждаше незначителен жест от нейна страна, за да помогне на Блейк Честърфийлд.

— Той не може да ме задържи с този документ, но ако баща ми го види, това ще спечели за Блейк още малко време. Може би когато дойде на себе си, ще пожелае да разговаряме.

— Сигурен съм.

Тя се върна унила в Хартсанг скуеър. Точно когато се качваше по стълбите към задната врата, камбаните на абатството забиха. Всеки звън беше като удар върху самата нея. Дали баща й беше пристигнал? Като се обърна, тя се втурна към едно уединено място по пътя за Бристол. Точно когато завиваше зад ъгъла, звънът на камбаните заглъхна. Миг след това Майлоу Мегрет мина покрай нея на чисто бял кон. Гърлото й беше изсъхнало като есенно листо. Тя се дръпна назад.

Появи се карета в бяло и златисто. Тя влезе в Бат, теглена от шест запенени червеникаво-кафяви коня и украсена с развяващи се знаменца. Вътре в нея седеше само един пътник.

„Татко!“ Сърцето й се обърна. Искаше й се да затвори очи, но гордостта и любопитството не й позволиха. Напрегна се, за да види лицето му, притискайки се към тухлената стена на Кларк Мъркънтайл. Чудеше се дали щеше да го познае след четиринадесет години. Периферията на шапката скриваше чертите му.

Изпита желание да хукне след каретата, но вместо да го направи, се затича обратно към Хартсанг скуеър, оседла коня си и го пришпори към каменоломната на Бат.

Когато тя се върна, Боу стоеше на двора пред конюшнята, хванал бялата си шапка в ръка, а дългообразото му лице беше намръщено. Камбър вкарваше коня му в конюшнята. Марджъри се приближи.

— Къде е той? — попита го тя.

— Наел е къща на Чембърлейн Клоуз.

Боу подаде ръката си. Марджъри я сграбчи и усети прилив на сили.

— Вие сте толкова добър към мен, Боу. Нямам и представа с какво съм заслужила вашето приятелство.

— Стига — каза той, като я погледна. — Заслужаваш много повече от един стар комарджия, който няма какво да играе вече.

Дни наред мислите й се бяха насочвали от предстоящото пристигане на баща й към неизбежното проваляне на любимия й. Какво щеше да прави Блейк? Сърдечната болка и нерешителност я тормозеха.

— Горе главата! — каза Боу. — Положението може да се влоши.

— Не виждам как — засмя се тя тъжно, — освен ако пресъхнат изворите.

Той изпъшка.

— Не го казвай дори. Без приходите от игрите на карти в Уилтшър и Симпсън ще мога да побера хазната на града едва в кутийка за емфие. Стигнали сме до задънена улица в „Aquae Sglis“.

Тя беше толкова погълната от собствените си грижи, че беше забравила за затрудненото положение на своя покровител.

— Какво ще правите?

Той се усмихна широко, като завъртя шапката си върху показалеца, подобно на човек, който знаеше отговора на някаква загадка.

— Почерпи ме чаша бренди и ще ти разкажа за изключително хитрия ми план да заобиколя закона за забрана на хазарта законно, разбира се.

Влязоха в къщата и отидоха в Хамбургската стая, която беше празна благодарение на това, че Роуина постоянно посещаваше новата си довереница — херцогинята на Ендърли. „Те си подхождат една на друга“ — мислеше си Марджъри, докато сервираше питиетата.

Боу разглеждаше картината на Хогарт.

— Приличам на надут главен учител или на стар глупак, нали?

— Не можете да приличате на глупак, дори и да се облечете в червен атлаз и да си сложите паунови пера.

— А ти питаш защо ценя нашето приятелство? — засмя се той.

Извади от джоба си пергаментов лист. Когато го разгъна, се откри прокламация, украсена в горната част с рог.

— С това възнамерявам да открия хазартните игри… и да остана вън от затвора.

 

 

Блейк хвърли бърз поглед на призовката и я подаде обратно на Евърсън.

— Какво да отговоря? — попита прислужникът.

Като стисна очите си, Блейк прогони паниката, която вледеняваше червата му и смазваше гордостта му.

— Отговори му, че ще бъда там, но като си помисля, че не ще мога да преглътна дори една хапка храна, без да се задавя…

— Знам — каза Евърсън, — но това поне ще бъде обяд, а не безкрайна вечеря.

Блейк грабна перото и започна да го върти в ръцете си, докато бялата перушина се изцапа.

— Това означава, че имам само тази вечер и утре сутринта, за да мисля за изправянето си лице в лице с него. Къде е отседнал?

— На Чембърлейн Клоуз. Можем да стигнем и пеш до там.

Блейк потопи перото в мастилото и скицира примка на бесило.

— Ще отида сам.

Евърсън седна на края на бюрото и хвана китката му.

— Умолявам ви, милорд — гласът му потрепера, — моля ви да си промените решението си и да разговаряте с лейди Марджъри.

Една пулсираща болка от самота премина през Блейк.

— Един Ентуисъл е предостатъчен в моя живот.

— Лейди Марджъри е тази, която желаете.

Като издърпа бързо ръката си, Блейк нарисува едно разбито сърце върху попивателната хартия.

— Но тя е тази, която не мога да имам.

— Какво ще кажете на баща й?

— Какво мога да кажа? Ще му покажа документа и ще го изпратя при Марджъри. Той се е отнасял жестоко към нея през целия й живот. Надявам се само да не я нарани много този път.

По челото на Евърсън избиха капки пот.

— Да можех да ви помогна, милорд.

— Никой не може да ми помогне, Евърсън — той натисна перото толкова силно, че писецът се счупи. Мастилото се разля върху пръстите му. — Ти трябва да знаеш това най-добре от всички.

На следващия ден по обяд Блейк пристигна на Чембърлейн Клоуз, номер шест. Пролетният ветрец, наситен с аромата на напъпили дръвчета и прясно обърната пръст, изпълваше въздуха. Големи бухнали облаци се движеха по небето с цвят на очите на Мърджъри.

Сърцето на Блейк биеше по-силно от барабан преди екзекуция. Иронията на ситуацията му причини парлива болка. Защо не можеше да бъде един невеж ковач? Тогава щеше да каже на Джордж Ентуисъл да вземе това, което знаеше, и да го вдигне на някой проклет флагщок, а той щеше да вземе Марджъри, да се оттегли в ковачницата си и да подковава коне. С Мърджъри щяха да си имат красиви бебета — момичета, които всички да приличат на нея.

Дланите му станаха лепкави от потта. Мушна ръката си в джоба и опипа годежния документ. Само като го докосна, се почувства по-добре, макар да знаеше, че той предлагаше само временно отменяне на изпълнението на смъртната му присъда. Усети вътрешната топлина на сантименталността, която го завладя. Марджъри беше пожелала да се противопостави на баща си и да го спаси. Но той нямаше да я задържа с това споразумение, дори и да можеше. Щеше да намери друг начин. Като взе това решение, той извади носната си кърпичка, погледна познатия герб, избродиран върху парчето копринен плат, и въздъхна. „Семейната чест — помисли си той — е прекалено тежък товар за носене, особено за този, който не е в състояние да се справи със задължението си.“

Сети се за любимия си праотец, а след това наведе засрамено глава, защото не заслужаваше такъв велик предшественик като Черния принц. Блейк хвана чукалото и почука на вратата, готов да се срещне вече със своя повелител. Отвори му Майлоу Мегрет.

— Добър ден, милорд — той направи крачка назад и въведе Блейк. — Ще ви заведа при него.

На вдървените си крака Блейк последва пратеника нагоре по стъпала, покрити с килим. Влязоха във всекидневна, мебелирана в нюансите на синьо, бяло и златисто. Божествени цветове, отбеляза в ума си той, за леговището на един дявол.

Джордж Ентуисъл стоеше пред редица от прозорци, а тънката му фигура като че ли още се смаляваше от дългата и тежка завеса. Той се обърна с ослепителна и самоуверена усмивка, като гънките му устни сякаш се губеха в прекалено широкото за такъв дребен мъж лице.

— Влез, влез, Блейк — каза той, като посочи двойка столове с прави облегалки, тапицирани със синьо кадифе. Блейк седна, като пропъди тръпката на отвращение. Той избра единствената обща тема за разговор, която имаха.

— Виждал ли си Марджъри?

— Майлоу — каза Ентуисъл, — налей на лорд Блейк чаша бургундско вино — най-доброто червено вино в цяла Франция. С теб изпихме една бутилка на първата ни среща, нали?

Блейк взе чашата и отпи от нея. Макар че презираше човека срещу себе си, той призна, че виното беше наистина най-хубавото, което някога бе пил.

— Има отлична консистенция.

Джордж дръпна чекмеджето на масичката и извади лист хартия.

— Правилата на Бат от Боу Неш.

Безпокойството накара Блейк да се размърда на стола.

— Запознат съм с тях.

Джордж спря да преглежда списъка с правилата.

— Пише като властелин, който издава кралски заповеди. Виж тук — той извади друга страница. — Това може да те заинтересува.

Блейк пое хартията, илюстрована с един пощенски рог, и я прибра в джоба си.

— Не те ли интересува? — попита Джордж.

„Не се ядосвай“ — каза си Блейк.

— Интересува ме повече защо не отговори, като те попитах дали си се виждал с Марджъри.

— Сигурен съм в това — Джордж задържа чашата си към светлината, а воднистите му сини очи се присвиха, докато разглеждаше виното. — Въпросът стои така: доколко ти си се виждал с нея? Внучето беше част от сделката ни.

Блейк почти се задуши при грубите думи.

— Джордж, тя е наистина твоя дъщеря. Очите на Джордж загледаха с блуждаещ поглед.

— Майлоу казва, че има слабост към рода на майка си.

При мисълта за Роуина виното в устата на Блейк придоби горчив вкус. От нея Марджъри беше наследила елегантния си вид и внушителния си ръст, но не беше получила нищо, освен неприятности и главоболия. Блейк огледа слабите сини очи на Джордж и дребната му фигура, като потърси някаква прилика с Марджъри. Навъсеният Джордж беше толкова различен от жизнерадостната си дъщеря, колкото истината от лъжата.

— Върви да я видиш и научи сам — каза Блейк отвратено. — Дори мога да го уредя.

— Какво означава това? — попита подигравателно Джордж. — Предлагаш да водиш социалния ми регистър ли?

Ръката на Блейк се разтрепера. Виното се разклати в чашата. Искаше му се да предложи на Марджъри подкрепата си при срещата с баща й.

— Представи си това — продължи Джордж — високопоставеният и всемогъщ наследник на Честърфийлд да се принизи до чиновническо задължение — той изпи останалата част от виното и облиза устните си. — Но аз съм сигурен, че ще направиш много неща за мен, лорд Блейк. За съжаление, да станеш мой секретар не е едно от тях.

Блейк се почувства като муха, уловена в паяжина, потрепваща от приближаването на гладен паяк.

— Чувам някои обезпокояващи слухове за дъщеря ми, откакто пристигнах в Бат — каза Джордж. — Говори се за минали премеждия и безразсъдна младост.

Косата на Блейк настръхна. Как си позволяваше този жалък и презрян подлец да бъде толкова неблагосклонен към собствената си дъщеря?

— Като се има предвид мизерията, на която си я обрекъл през всичките тези години, защо се изненадваш?

Джордж се наклони напред и присви огромните клепачи на очите си.

— Надявам се, че си сложил край на нейната мизерия. Прав ли съм?

Като се прокле за страха си, Блейк отговори:

— Тя подписа документа.

Джордж трепна.

— Великолепно! — отпусна юмрука си върху подпората за ръце на креслото. — Чакай. Не ти вярвам. Къде е той?

Блейк извади документа от джоба си.

— Ето — каза той.

Джордж свали кръстосания си крак и разгъна пергамента върху бедрата си. Разгледа подписа внимателно.

— Чудесно, мой човек — засмя се той. — Или трябва да кажа сине мой? Ще уточним датата за след две седмици от днес нататък.

— С вас няма да уточняваме никаква дата — каза Блейк. — Това е въпрос за обсъждане между нас с Марджъри.

 

 

 

По-късно същата нощ Блейк стоеше в стаята на Марджъри, загледан в празното й легло. Сигурно беше заминала за Бристол или Лондон, или някъде другаде, където искаше. По-добре в ада, отколкото тук, помисли си той. Вината, която изпитваше, връзваше червата му на възел. Тя не биваше да бъде ограничавана по същия начин, както той, защото беше решителна и нежна. Нямаше нужда да си придава храбър вид, за да се изправи пред света. Беше откровена и уверена в себе си, защото беше дъщеря на Джордж Ентуисъл.

Изпълни го съчувствие. Тя заслужаваше любящ баща и почтен съпруг. Беше предложила да подпише годежния документ от съжаление. Той беше решил да й каже истината само поради тази причина. Тя трябваше да знае за какъв мъж се беше съгласила да се омъжи. В душата му, се промъкна примирение. Хвана се здраво за страничния орнаментален стълбец на кревата и отпусна челото си върху хладното дърво. Самообвиненията проблеснаха като лятна светкавица. Никога не трябваше да насочва „Доверие“ към Кале. Не трябваше никога да ходи в овощната градина на Джордж Ентуисъл. „О, боже — помисли си той, като притисна главата си към стълбеца на кревата, — защо не погледнах през рамото ти, преди да заговоря така свободно на Евърсън? Как можах да постъпя толкова глупаво и да издам истината?“

Пред очите на Блейк беше все още злорадото изражение върху лицето на Ентуисъл. От този момент нататък животът му се беше променил. Той повече не можеше да управлява собствената си съдба. Беше се върнал бързо на борда на „Доверие“ като роб, а после се беше запътил към Бат, за да изпълни заповедта на Джордж. Не беше предвидил обаче, че ще намери любовта на своя живот.

По пода заигра слаба светлина. Блейк се извърна. В стаята влезе Таг, облечен в измачкана нощница, бос, със запалена свещ в ръката.

— Вие ли сте, капитане?

— Да, аз съм, Таг.

— Какво правите тук?

— Говоря сам на себе си и търся лейди Марджъри каза Блейк полузасмяно.

Таг вдигна свещта по-високо. Пламъкът освети разрошената му в съня коса.

— Тя наминаваше да ви види, но вашият слуга й е казал, че сте били възпрепятстван.

Блейк не можа да се въздържи да не попита:

— От нея ли си научил тази дума?

— Да, милорд — каза той с повдигната нагоре брадичка. — Като дойдох тук, не можех да чета и да пиша. Тя казва, че неграмотният е като роб и ми даде образование на богат човек.

Завистта помрачи добрите му помисли. Години наред този момък, заедно с останалите, се беше радвал на внимание и обич от страна на Марджъри. Времето, което Блейк беше прекарал с нея, беше толкова кратко. Какво ли щеше да направи тя, когато й кажеше?

Таг направи крачка назад.

— Повече нищо лошо няма да й се случи — каза той. — Няма, ако зависи от мен.

„Такава преданост — помисли си Блейк — не може да се купи дори и за всички скъпоценни камъни на Честърфийлдови.“

— Тя е необикновена, нали?

— Да, милорд, и шерифът на Уелс може да ме хвърли в дранголника, ако тя не заслужава мъж, добър колкото вас.

— Къде е тя? — попита Блейк тихо.

Младото лице на Таг, с изражение на възрастен, се намръщи.

— Напоследък беше изтормозена много. Знаете за първото пътуване на пощенската кола, нали?

Историята с коварството на Роуина беше извадило Блейк от вцепенението му.

— Педикорд ми каза.

Таг се навъси.

— Старата вещица трябва да гние в ада. Господин Педикорд можеше да си загуби крака.

— Бих я пратил там с най-голямо удоволствие. А ти не се тревожи за Педикорд. Той се оправя.

— Баща й е пристигнал в Бат — каза Таг, впил поглед в краката си — и не си е направил труда да й се обади. Долен французин.

На Блейк му се зави свят.

— За Англия е по-добре, че го няма.

Като наклони глава на една страна, Таг каза:

— Спомням си какво ми казахте за лейди Марджъри: да си има собствена дъщеря.

Очите на Блейк засмъдяха от сълзите.

— Тя ще бъде хубавица, не мислиш ли?

Усмивка на гордост разцъфна върху лицето на Таг.

— Като праскова. Мисля, че едно дете ще направи лейди Марджъри щастлива.

Разбитите надежди започнаха да оживяват отново.

— Къде е тя?

Момчето отмести поглед встрани, но интелигентните му кафяви очи излъчваха колебание. Миг по-късно той каза:

— В гостната, в кабинета й.

Блейк се запъти към вратата.

— Тя не е виждала тъпия си баща, откакто е била на моите години — каза Таг.

На Блейк му прилоша при споменаването на Джордж Ентуисъл.

— Лошо ли ви е, милорд?

Старата честърфийлдска самоувереност се вля отново в него.

— Не, Таг. Мисля, че съм по-добре, отколкото бях от дълго време насам.

Той се надяваше това да е вярно и че постъпва правилно.

— Лягай си пак, момче.

Блейк се обърка два пъти в тъмния коридор. Когато намери стаята, която търсеше, отвори леко вратата и влезе вътре на пръсти. С ореол от светлината на лампата, тя седеше в леглото, подпряна на гнездо от възглавници. В ръката си държеше книга.

— Здравей, Блейк — каза Марджъри с горчиво-сладка усмивка. — Колко хубаво, че те виждам да правиш отново светски визити.

Смелостта му намаля изведнъж. Почувства се като някакъв недодялан селяк, стоящ пред вратите на панаира във Фенчърч. Входът беше две пени, но той имаше само едно.

— Дойдох да се извиня за това, че бях егоистично джудже.

Сякаш не чула шегата му, тя каза:

— Както Таг би казал, няма защо. Това не е необходимо — тя насочи вниманието си към книгата. — Лека нощ.

Той беше очаквал гняв, но нейното безразличие проникна до мозъка на костите му. Видът й имаше обратния ефект върху него. Кръвта му закипя, когато я погледна в спретната й бяла нощница. Дебелата й златиста плитка се разстилаше върху възглавниците и дюшека и се спускаше на няколко сантиметра от пода. Тя остави настрана книгата, скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад върху възглавницата, като въздъхна:

— Ще ми кажеш ли какво искаш, или ще стоиш там и ще ме гледаш като разбойник, който е загубил коня си?

След дните, през които се беше проклинал, и следобеда, прекаран със самия дявол, Блейк не можеше да бъде засегнат от нейния сарказъм.

— Когато открих, че твоята стая е празна, помислих, че си избягала.

Една чаровна, но неестествена усмивка придаде момичешко изражение на прекалено женствените й черти.

— Не можех, дори и да исках.

Той отиде до леглото й и седна. Тя се опита да се дръпне настрани, но нощницата й беше захваната под нея.

— Блейк! — каза тя умолително.

Той се загледа в хоросановата замазка на тавана, за да спечели време. Огледало и един гардероб, висок колкото него, изпълваха едната стена, а прозорци със завеси — другата. Картината на Хогарт стоеше на пода в ъгъла. Защо я беше взела от Хамбургската стая? По време на нощните си набези, беше забелязал, че тя не пазеше фамилни портрети или други спомени. Не видя и тук такива. Като се сети за старинните предмети, които родът Честърфийлд притежаваше, той каза:

— В някои отношения сме много различни, както знаеш.

— Размишляваш ли, или подготвяш нещо? — тя плъзна поглед по корицата на книгата.

Промяната й го накара да се усмихне.

— Веднъж ти ми каза, че семейството ми е част от историята на Англия — той не можа да се въздържи да не прокара ръка по плитката й. — Аз мисля, че ти си крайно необходима за Бат.

Тя повдигна едното си рамо в отговор.

— Едва ли. Тобаяс сигурно ще наддаде в отстъпката повече от мен. Пусни ми косата!

Собствените беди на Блейк му се бяха сторили толкова непреодолими, че беше забравил нейните.

— Не мисля, че някога той ще стане управител на пощенската станция в Бат — каза той с абсолютна увереност — и мога да ти обещая, че никога няма да те тревожи повече.

Очите й проблеснаха от решимост.

— Благодаря ти, че върна всички рисунки. Не се тревожи заради Тобаяс. Занимавах се с него, преди да дойдеш, и ще се занимавам и след като си заминеш. Ако това е всичко, което трябва да кажеш… Наистина съм много изморена.

Блейк се почувства като в някакво тресавище на съжалението. Той беше вървял по повърхността на живота й, като я наблюдаваше винаги, но никога не беше търсил истински вратичката, през която да влезе в него. Сега я искаше.

— Днес дадох на баща ти документа за годежа.

Тя отново се почувства уязвима и се отпусна по-ниско в леглото.

— Какво каза той?

Блейк не можеше да се реши да повтори грубите думи на Джорд Ентуисъл.

— Очарован е.

Очи, сини като водите на Средиземно море, се заковаха върху неговите.

— Той също знае нещо за теб, което аз не знам — каза тя.

Той се прости с всяка надежда за щастие и каза:

— Няма да е за дълго, защото се каня да ти кажа.

Марджъри събра сили. Седемвековната честърфийлдска гордост скоро щеше да бъде разбита. Той имаше отчаян вид, широките му рамене бяха отпуснати, а забележителното му чело — наведено. Пръстите й се раздвижиха инстинктивно от нуждата да протегне ръце и да го докосне. Това, което искаше да й каже, го плашеше, както смъртта ужасява обречените. Дори се беше облякъл в черно. Но за нея блясъкът на лъскавата копринена риза, гладката кожа на панталоните и жилетката подчертаваха мъжествеността му и доказваха силата му.

— Блейк — започна тя, — ти не си единственият, който има тайна. Не си ли се питал някога защо никога не влизам в игралната зала?

— Защо?

Миналото й се възкреси и се изправи пред нея.

— Когато пристигнах в Бат, бях едно повърхностно и самотно момиче. Пиех прекалено много вино и играех неразумно комар. Така загубих всичките бижута на майка ми в полза на Тобаяс.

— Ето защо той пази свято дъската за табла.

— Да.

— И затова ли носиш само панделки около шията си?

— Да. Сега знаеш истината за мен.

Тя зачака. Той отвори устата си, а после я затвори. Вдигна треперещата си ръка, погледна пръстена със смарагда и въздъхна.

Изпълни я дълбока любов. За да сложи по-скоро край на мъчението му, тя му предложи ръката си, като я постави върху книгата с дланта нагоре. Неспокойни зелени очи, примамливи като усамотена гора, проследиха движението й. Той измъкна книгата с палеца и показалеца си и я сграбчи като псалтир. Очите им се срещнаха: нейните — умоляващи, а неговите — блеснали от сълзи. Сърцето й се сви.

— Кажи ми — промълви тя.

— Не мога да чета.

Тя замръзна на мястото си, вцепенена от шока и голямото му нещастие.

— О, Блейк! — възкликна тя и протегна ръка към него. Той изпусна книгата, вдигна нагоре ръцете си и скочи на крака.

— Недей. Не се нуждая от твоето съчувствие, нито го желая. Участието ти в освобождаването ми от баща ти ще бъде достатъчно.

Той никога не беше седял под някое дърво през горещ летен ден, погълнат от книга. Беше пропуснал вълнението, което предизвикваха думите на античните писатели.

— О, Блейк, не е възможно да говориш сериозно!

Той отклони погледа си.

— Не мога и да очаквам да го разбереш. Само Евърсън ме разбира.

— Но ти смяташ по-добре от мен и рисуваш чудесно — каза тя, объркана като в мъгла.

— Вярно е, за мен цифрите са… лесни, също и линиите, от които става рисунка, но буквите са бъркотия от драскулки. Неграмотният е като роб, спомняш ли си?

Главата й се завъртя.

— Но ти си най-важният човек в кралската флота. Как си постигнал такава славна кариера без…

— Без да бъда грамотен? На човек не му е необходимо да чете, за да командува хора и потопява вражески кораби.

— Как си се справял в Итън и Кеймбридж?

Той се залюля назад на токовете си и впери поглед в тавана.

— С помощта на Евърсън.

Нищо чудно, че той и Евърсън бяха по-скоро като баща и син, отколкото като благородник и слуга.

— Сигурно учителите…

— Никой не би се осмелил да скъса един Честърфийлд.

— Избирал си най-лекия път, но аз няма да ти го позволя повече. Ще ти преподавам, Блейк.

Той се върна до леглото и хвана ръцете й.

— Проблемът не е просто в буквите, Марджъри. Аз не съм нещо в ред — той бръкна в ризата си и извади компаса. — Не мога да различа север от юг без това, дори не мога да разчитам циферблата на часовника.

Тя изтръгна ръцете си и премисли възможностите. Беше прекарала живота си в решаването на проблеми. Можеше ли да се справи и с този? Да!

— Имаш нужда от очила. Това е всичко.

Той поклати глава.

— Моля те — каза той с вид на този Честърфийлд, който беше, а не неграмотният човек, който твърдеше, че е, — повярвай ми, че имам разсъдък. Мога да убия елен с лък и стрела от сто ярда. Мога да вдена много бързо иглата ти — той щракна с пръсти. — Нищо ми няма на зрението.

— Ходил ли си на лекар?

— Да, но не лично.

— Евърсън ли е ходил?

— Да, отново той.

— Дай ми минута да помисля.

— Марджъри — каза той жално, — не можеш да ми помогнеш.

Това провокира решимостта й.

— Повече от шест години хората говорят, че не мога да управлявам пощенската станция — каза тя, като вирна брадичката си и се наклони толкова близко до него, че устата й се напълни със слюнка от цитрусовия му аромат. — Отначало казваха, че пощальоните ще ме заблуждават, и бяха прави, но аз намерих разрешение.

— Таг и останалите момчета ли? — попита той с усмивка.

— Да и когато заложих за маршрута Бат-Бристол, казаха, че това изисква прекалено много работа и че ще я оплескам в Уелс или че ще загубя женствеността си.

— Ще загубиш женствеността си ли? — каза той. — Със сигурност не си я загубила.

Тръпка на задоволство премина през нея.

— След това казаха, че никога не бих успяла с пощенската кола — той понечи да каже нещо, но тя го прекъсна. — Знам, знам, че имахме някои затруднения, но те не са непреодолими. Нищо не е непреодолимо. Така че, Блейк Честърфийлд, не се осмелявай да ми казваш какво мога и какво не мога.

Един поглед на примирение омекоти красивите му черти.

— Много добре — каза той, — но всички теории, създадени от най-големите умове на света, включително и твоят, няма да променят факта, че не мога да чета и да разбирам повече от една-две написани думи. Не познавам часовника и не мога да кажа къде точно се намирам, ако не гледам слънцето или звездите или не се допитам до верния си компас.

Когато Марджъри се върна назад във времето, което бяха прекарали заедно, тя разбра, че той се беше издавал поне десетина пъти. „Накъде е север?“

„Ако можех, щях да ти напиша сто стихотворения.“ „Не съм толкова красноречив с перото.“ Тя не е знаела какво да търси. Мислеше си, че е измъквал от някого тайни, или че беше баща на незаконнородено дете.

— Виж, Марджъри, знам какво си мислиш, но няма смисъл.

— Мислех си за това, колко съм била далеч от истината.

— В какво подло деяние си ме подозирала? Сифилис? Разврат?

Завладя я чувство за вина, но не можеше да го лъже.

— Измяна.

Той трепна и наведе брадичката си, докато стигна гърдите му. Страданието му достигна до нея.

— Мислех си също и за прелъстяване — каза тя, като се надяваше да развали магията.

— По-скоро бих приел да стана жертва, отколкото вината да бъда развратник — отговори той.

Милият Блейк Честърфийлд! Замисли се за репутацията му и за обаянието му. Навярно беше прелъстил достатъчно богати и красиви жени, за да напълнят цял Бат. С какво можеха да го привличат една попрехвърлила годините управителка на пощенска станция и злобните й роднини? С нищо. Освен с това, че можеше да го научи да чете.

— Сега ти ще бъдеш ученикът, а аз — учителят.

— Никой не може да ме научи, безполезно е.

— Ще надхитрим баща ми.

Блейк щеше да бъде освободен и да си намери принцесата, а Марджъри — да управлява пощенската станция на Бат. Приемливите решения изобщо не я зарадваха, но тя доста отдавна беше научила, че щастието не беше изискване на обществото или нова рокля. То се беше събуждало всеки ден в сърцето й и беше целта на живота й.

— Не се тревожи — каза той. — Наистина не е толкова важно. Ще направя нещо — ще отида при краля.

Изглеждаше толкова съкрушен.

— Предизвикваш ли ме? — попита тя.

— Не е преднамерено.

— Остани там, където си — тя скочи от леглото и донесе молив и хартия. Седна с кръстосани крака, а нощницата й се вдигна над коленете. Той се втренчи в краката й с очи, блеснали от любопитство. Тя се изкашля и той вдигна очите си от тях.

— Е, какво очакваш от мъж, обвинен в прелъстяване? — каза той, като се усмихна срамежливо.

— Ти прие с охота ролята на жертва, нали си спомняш? — каза тя. — А сега бих желала да имам вниманието ти.

Той й отправи помръкващ поглед.

— Имаш го, любима.

По тялото й се разля топлина.

— Не този вид внимание имах предвид — тя написа с печатни букви всички гласни от азбуката, а после съгласните.

— Какво виждаш?

— Пробвал съм това и преди с Евърсън, но без резултат — отговори той, като отмести листа към нея.

— Ти се шегуваш с мен — тя посочи буквата „А“.

— Виждам носа на кану.

— Какво означава „кану“? — попита тя смутено.

— Малка лодка — той взе молива и като прибави няколко линии, скицира лодка, заострена в двата си края.

— А сега тази — тя посочи буквата „Е“.

— Това е лесно — вила, обърната на една страна.

— Напиши думата „кораб“ — каза тя.

Той сви пръстите си около молива и тя си помисли за това, колко чудесно и без всякакви усилия рисуваше картини и хора. Подаде й листа.

— Така ли е?

— Не точно — тя стисна зъби. Буквата „К“ беше обърната наопаки.

— Виждаш ли? Казах ти, че не мога да го направя. Никога не се получава.

Като отхвърли предположението за слабо зрение, тя се зае да разбере как работеше ума му и установи, че въпреки че можеше да нарисува идеален кораб и да произнася думата на шест езика, той не можеше да свърже буквите със звуците или образа. Когато някои от буквите се появиха на обратната страна, тя поднесе листа към едно огледало, като си мислеше, че той може така да разбере по-добре думите и да ги запише правилно на листа.

Той присви очи и се напрегна да довърши упражнението. Изненада я противоречието в него — приведен над листа, Блейк й изглеждаше толкова привлекателно млад, също като пощальоните по време на уроците. Но приликата свършваше дотук, защото, когато си помислеше за мъжа, сърцето й забиваше по-бързо и жената в нея скандално се пробуждаше. Блейк Честърфийлд беше изключително мъжествен, но годините на безизходност го бяха лишили от търпение.

— Стига — той вдигна ръце във въздуха. Моливът полетя над гардероба, а огледалото се разби на пода. — Отказвам се. Никога няма да се науча — каза той и излезе.

Десет минути по-късно Марджъри влезе в апартамента му у Кливлънд с речник в ръка и плоча под мишница.

— Мисля си — каза тя, — че сигурно използваме неподходящи средства.

Очите му проблеснаха с извинение и надежда.

— А аз съжалявам, че загубих търпение.

— Остави това — каза тя, като се приближи до него. — Имаме да вършим работа.

Той се засмя и погледна към леглото.

— Мога да прекарам час или два в молене за прошката ти: това предполага един вид работа.

Тя си придаде най-строгия учителски вид и му подаде плочата.

— Напиши тук една дума.

— Коя дума?

— Без значение.

— Имам да избирам от толкова много — каза той, като завъртя очи.

— Добре, избери — тя почука по плочата.

Той написа думата „устни“, като изпусна „т“, а „и“ написа наопаки. Тя изчисти плочата и написа думата правилно.

— Кажи думата, Блейк.

Той я произнесе с такова явно сладострастие, че собствените й устни пресъхнаха. Тя го улови за ръката, борейки се с прилива на желание.

— Кажи думата буква по буква — този път, като изписваш всяка буква, когато я произнасяш.

— Защо?

— За да се научиш да свързваш звука с буквата — отговори тя задъхано.

Той премигна, но умът зад великолепните зелени очи схвана принципа.

— Това е нещото, което никога не съм можел да правя — каза той, като плесна обутото си в кожа бедро. — Ти си страхотна, Марджъри!

Тъй като не можеше да му предлага фалшива надежда, тя каза:

— Това е само теория. Не можем да бъдем сигурни, че ще има ефект.

— Знам — той я целуна бързо по устните. — Дори и да не мога да се науча по този начин, благодаря ти, че си направи труда да ми помогнеш.

— Няма защо. А сега направи каквото ти казах.

— Сега, след като усвоих „устните“, хайде да напишем цялата азбука — заяви той след десет минути.

Те го направиха, но вместо да използват детски думи като „куче“, „котка“ и „кораб“ издадоха азбука на влюбените. Той я помоли да напише думата „гърди“. После произнесе всяка буква, като я показваше. Най-накрая погали гърдите й.

— Това нагледно упражнение е чудесно, нали любима? Урокът беше сполучлив по две причини: Блейк се учеше да чете, а Марджъри изгаряше от желание.

— Хайде да се върнем отначало — прошепна той. — Нямам търпение да разбера дали съм запомнил „устните“.

Тя знаеше, че желанията му не бяха свързани с урока. Желаеше нея, а тя него, но не можеше да рискува да зачене.

— Достатъчно за тази вечер. Уик пристига сутринта с пощата от Бристол.

Тя се върна в Хартсанг скуеър в усамотената си стая, като му остави книгата и плочата. Но след двадесет минути той влезе важно в стаята й с широка усмивка на лицето си и бутилка вино под мишницата си.

— Средствата, които използвахме, бяха наистина неподходящи.

Тя скочи от леглото и се хвърли в обятията му. Един жест на благодарност се превърна в жадна прегръдка, а след това в страстна целувка.

Блейк я занесе до леглото. Наблюдаваше го като през мъгла как се съблича, но изведнъж се сети за тампона. Помисли за последиците и премисли възможностите си. Ако не се предпазеше, можеше да се впримчи в брак. Беше му дала средството, с което да се отърве от баща й, но усилията й щяха да отидат на вятъра, ако заченеше от него и го заставеше да се ожени за нея.

Когато застана пред нея, великолепен в своята голота, тя се извини и отиде в тоалетната, за да постави тампона. За нейно съжаление той скоро след това го откри.

— Виждам, че не съм единственият, който научава нов номер — каза с блеснали очи.

— Защо се сърдиш? — попита тя. Познатата арогантност се върна.

— Не се сърдя — отговори той спокойно и постави тампона на мястото му — ти не желаеш този брак повече от мен. Наистина съм благодарен, защото има някои неща, на които мога да те науча, и те са много по-приятни, ако не се притесняваме за… усложнения. Сега можем да започнем играта.

Тя се превърна в ученичка и през следващия час той я изуми и развълнува със силата и въображението си. Загуби представа за броя на екстазите, до които я доведе, и когато най-накрая се успокоиха, той я притисна до себе си, а тя се отпусна в ръцете му и заплака. Беше права: той не желаеше дете от нея.

Все пак поиска да спи до нея поне през нощта и тя прие утехата, която й предложи. Притисната нежно до него, тя потъна в най-сладостния сън, който беше познавала някога. Но на сутринта се събуди в празно легло с новината, че баща й я очакваше долу.