Арнет Лем
Годежът (5)

ПЕТА ГЛАВА

„Забранява се на господата от Бридинг да натрапват своето ухажване на дамите на Бат.“

Боу Неш

„Правила на Бат“

Поток от ядни думи напираха на устните на Марджъри, но тя ги задържа. Когато решеше да опари ушите на подлеца, щеше да го направи без публика. След като се овладя, тя се загърна плътно с пелерината и тръгна наперено към вратата на балната зала.

Редица от улични лампи светеха като ярки квадратни луни на фона на тъмносиньото небе. Тя се отправи по познатия път към Хартсанг скуеър. Хладният нощен въздух обливаше поруменялото й лице и развяваше къдриците на косата й, подредена в стилна прическа. Не я притесняваше това, че се разкриваше пред него. Потракването на високите й токчета по гладко павираната улица звучеше в хармония с проскърцването на ботушите на Блейк. Носачите на столове колички профучаваха покрай тях, а празните им превозни средства се клатушкаха силно, тъй като те бързаха заради парите, които можеха да получат от тълпата, която излизаше от Уилтшър.

Един от мъжете се спря и пусна прътовете, след което даде знак на един от другарите си да спре.

— Най-лекото возене в Бат, милорд — извика той на Блейк. — Ще вземем вас, а приятелите ми — лейди Марджъри.

Блейк му хвърли една монета.

— Не, благодаря, приятел. С годеницата ми сме поели по по-уединен маршрут — той хвана ръката й и я поведе към отсрещния край на улицата.

— Не желая да ме наричате годеница!

— Какво нещастие — процеди през зъби той.

— Къде ме водите? — попита тя, като се опита да се отскубне от ръката му.

— Да ви се накарам.

Отново се опита да се освободи, но ръката му се беше вкопчила в нейната като окови.

— Пуснете ме, мнителен и лекомислен звяр!

— Аз! Лекомислен? Но главата ми е пълна със сериозни мисли, които се отнасят до вас.

— Не желая да ги чуя.

— Предлагам — каза той меко — да започнете да обяснявате на този мнителен и лекомислен звяр защо закъсняхте с два часа.

Тя се огледа за подслушвани, като хвърли поглед през рамо. Останалите стояха все още пред Уилтшър от другата страна на пресечката.

— Не ме е грижа. Може да си правите предложения даже докато потъмнеят фантастичните ви модели.

Той ускори крачка. На Марджъри не й беше трудно да върви в крак с него.

— Нарочно закъсняхте! — обвини я той.

Като видя издължените им сенки, тя се зарадва, че беше избрала тези обувки, защото с тях беше висока колкото него.

— Може би беше нарочно. И тъй като сте решили да ми счупите ръката, ако не пощадя безценната ви гордост, ще ви кажа защо закъснях.

Тя се спря и застана с лице към него. Светлината от уличната лампа образуваше ореол около главата му. „Колко глупаво — помисли си тя, — защото, ако Блейк Честърфийлд беше ангел, пощенските кончета щяха да могат да летят.“

— Чакам.

— Трябваше да приготвя пощата за Бристол — каза вбесено. — Затова закъснях.

Той я притегли по-близо. Устата му приличаше на бяла цепнатина под катраненочерните му мустаци.

— Сортирането на пощата е работа на Алберт. Трябваше да измислите по-добро извинение от това.

„Овладей се!“ — каза си тя, но не можеше.

— Вие сте само един привилегирован благородник и никога не сте работили и един ден в живота си.

— Откъде знаете?

— Дарена съм с очи.

Той я огледа от главата до петите и като се усмихна похотливо, каза:

— Разбира се, че сте и аз очаквам да видя вашите „очи“ в брачното ложе.

— Защо ли споря с вас? — каза тя, като вдигна безпомощно ръце.

Той отговори, поклащайки глава:

— Това представлява интерес за мен, управителке на пощенската станция, а вие не ми отговорихте. Може би щеше да си замине, ако му кажеше.

— Да се подреди пощата в чантите, е задължение на Алберт, докато Дот оздравее. Той обаче прекара следобеда в разказване на историята за вашето приключение, вместо да си свърши работата.

— Можехте да ми съобщите.

— Мислих си да го направя, докато не открих, че сте ме излъгали за раняването на лицето си. Никога не сте били в опасност с Дрюмон.

Той тръгна отново, като я задърпа напред.

— Щяхте ли да ме зашиете? Или щяхте да ми се смеете? Щяхте ли да се съгласите да дойдете в Уилтшър, ако бяхте разбрали истината?

Неподготвена за откровение от страна на този презрян мъж, тя отговори:

— Разбира се, че щях да се погрижа за вас, особено след като ми казахте, че Евърсън ще ви закърпи. Смилих се над вас. Колко глупаво от моя страна!

Ръката му се отпусна, но не достатъчно, за да й позволи да избяга.

— Но вашата милост ми се отрази така добре, особено когато ме целунахте.

Тя се ужаси от обсъждането на допуснатата интимност.

— Ако настоявате да ме изпратите до дома, ще трябва, да смените посоката. Завийте наляво, а после надясно, когато стигнем до „Ужасния Том“. И повече никакви приказки за целувки!

Когато завиха зад ъгъла, той попита:

— Вие ли предизвикахте спазването на обществения ред на Неш тази вечер?

Леденият вятър свиреше покрай тях. Марджъри мушна брадичката си под яката на пелерината.

— Правилата са разлепени из целия град. Трябвало е да се спрете и да ги прочетете.

— Но той ги промени тази вечер. Защо? — от гласа му се лееше презрение.

— А защо не? Вие ме пренебрегвахте до последния танц, а после ме поставихте в неловко положение.

— Бях ядосан. И все още съм, а вие не сте отговорили на въпроса ми.

— Тогава с вас имаме нещо сходно — и аз не възнамерявам да ви отговарям.

— Можеше да имаме и повече общи неща.

Така значи, помисли си тя, настойчивостта беше силната черта на лорд Блейк. Хубаво — защото откровеността беше нейната.

— А какво очаквахте да спечелите, като разказвахте наляво и надясно, че сме сгодени?

— Но ние наистина сме сгодени — каза той спокойно. — И не мисля, че трябва да казвам какво ще спечеля. Не сте толкова наивна.

— Измамник!

— Може би съм измамник, но вашият измамник!

— Ако толкова откровено говорите, когато сте разстроен, потрепервам, като си помисля какво говорите на любовниците си.

— Можете да узнаете.

— Научила съм всичко, което трябва да знам за вас, и то не ми харесва.

— Започвате да прекалявате, Марджъри!

Тя вървеше толкова бързо, че я заболяха краката.

— Вървете по дяволите! — изруга, като забави крачка.

— Вижте — въздъхна той и разкопча яката на униформата си. — Наистина съжалявам.

Извинението му звучеше пресилено.

— Ще останете със съжалението си през останалата част на лекия си живот.

— Лек ли? — каза глухо той. — Ха! Та вие никога не сте били на военен кораб, защото в противен случай никога не бихте казали подобно нещо. Събуждам се призори в луксозна каюта, голяма колкото килер. Ако извадя късмет, не си удрям главата в гредата на тавана. Моят каютен прислужник — възхитителен човек, домъкнат от испански галеон — ме облича в чудесната ми униформа, която за съжаление е толкова мокра, колкото използвана хавлия за баня. Изяждам апетитна закуска от първокласна бисквита и изветряла бира. Понякога, просто за удоволствие, намирам по някой червей в нея. След това отивам на палубата — гласът му се снижи, — където гледката е позната, а компанията — неочароваща.

Тя все още не изпитваше никакво съчувствие към него, защото беше прекалено ядосана.

— Е, сигурно си намерихте очарователна компания тази вечер!

— Ревнувате ли?

Тя го прониза с поглед, запазен за пощенските бандити.

— Разбирам, че е било твърде много да се надявам на вашата близост. Чуйте, Марджъри. Отидох там, за да бъда с вас. Надявах се, че ще можем да се опознаем по-добре.

— Това би било добра идея, преди обявяването на нашия годеж, обаче нямам никакво намерение да се омъжвам за вас! Надявах се да пощадя честолюбието ви, но вие сам развалихте всичко.

— Свършихте ли?

— С вас — да!

— А аз не съм свършил с вас! — каза той злобно.

— Виждам, затова стояхте с часове в игралната зала…

— Неш ме изнуди да играя вист. Това сигурно също е било ваша идея — като сви рамене, добави: — Поне спечелихме.

— Неш винаги печели. Той е професионален комарджия, но това едва ли извинява поведението ви.

— Смятам, че го извинява, като се вземе под внимание, че измъкнахме от Пондз и вашия приятел Лафингам хиляда лири.

Започна да й се гади при мисълта за Пондз.

— Те не са ми никакви приятели и изобщо не ме интересуват пари, спечелени на комар. Това е долно, ограбващо занимание.

— Откъде знаете?

Споменът за забравения позор започна да оживява в съзнанието й. Можеше да му разкаже една история, която да го накара да се отдръпне с отвращение.

— Знам, повярвайте ми.

— Дадох моя дял от печалбата за благотворителност. Възхитителна черта у вашия съпруг, не мислите ли?

— Все ми е едно, дори и да го бяхте дали на папата. Няма да се омъжа за вас.

— А защо не? Та вие дори не ме познавате. Може да се окажа мъжът на вашите мечти.

— Или таласъмът от моите кошмари. Наближаваха вече Хартсанг скуеър. Почувства се уверена и сигурна. Извисяваща се над останалите къщи, които сякаш още повече се смаляваха пред нея, къщата им приличаше на кралица, заобиколена от поданиците си. Колоните на лицевата страна, изработени от камъни от каменоломните на Бат, блестяха като слонова кост на лунната светлина.

— Давам ви дума, Марджъри, щом веднъж дойдете в леглото ми, няма да ви обезпокояват никакви таласъми.

— Глух ли сте? Няма да се омъжа за мъж, когото презирам! Няма да се омъжа и за лъжец!

— Започвате да се превземате отново — каза той с прекалено голяма фамилиарност. — Освен това никой не се жени по любов. Просто не е прието във висшите кръгове.

— Кръговете ме замайват. Аз ще се оженя по любов.

Той започна да се смее — тихо и прелъстително.

— Тогава по-добре ще е да ви накарам да се влюбите в мен, нали?

Марджъри се спря, а ехото от думите му отекна в ушите й. Романтичният глас на сърцето й извика за любов. От прозорците на Хамбургската стая струеше светлина.

— Пистолети и жени.

Без да обръща внимание на безсмислените му думи, тя смени посоката.

— Хм. Две от любимите ми неща — размишляваше той. Като видя, че тя отминава, попита: — Какво има? Къде отивате?

— Баба е все още будна. Не искам да ни вижда заедно, затова ще заобиколя към задната врата. Можете да се върнете в морето.

Силният му смях прокънтя.

— Но не и без вас, скъпа.

— Лека нощ, лорд Блейк — тя тръгна към страничния двор, където беше служебният вход на пощенската станция. Той я последва. Меден пощенски рог проблясваше под две кръгли лампи. Отвътре се чуха гласове.

Объркана и жадуваща за няколко спокойни мига уединение, тя прекоси двора в посока към конюшните. Блейк вървеше неотклонно по петите й като стар развратник. Обувките й се пълнеха с кал, но тя не им обръщаше внимание.

— Няма да се сбогувам с вас навън.

Дръпна резето, отвори вратата и пристъпи вътре.

— Изпратихте ме до дома. Сега си идете!

— Марджъри! — изръмжа той.

В тъмното конете изцвилиха и затропаха с копита.

— О, много добре — каза тя. — Но ако сте решили да ми досаждате, поне бъдете полезен, като светнете лампата. Тя е там — до вратата на помещението с принадлежности за оседлаване на конете.

Тя го чу да ругае вляво зад нея, когато си ожули пищяла на една стъпенка за възсядане на конете. После една кофа издрънча шумно, при което той отново изруга. Миг по-късно се чу удряне на кремък в стомана. Светлината изпълни стаята в конюшнята. Конете показаха глави от отделенията си и наостриха уши. Едно все още мокро наметало висеше на гвоздей от външната страна на първото отделение.

Пощата от Лондон беше пристигнала. Нищо чудно, че лампите в стаята за разпределяне на пратките светеха. Момчетата бяха затрупани с работа и тя трябваше да им помогне.

Усетила изведнъж умора, отиде до първото отделение и се подпря. Прехвърли по навик в ума си задачите за следващия ден. Трябваше да стане преди изгрев слънце и да изпрати Уик Търнър с пощенската кола за Бристол. Не биваше да забравя обяда му. Щеше да закусва с баба си и да пропусне банята. Трябваше да заведе Камбър, да се срещне с противния шивач. Необходимо беше да поседи и при Таг и да даде уроци по география на момчетата, а следобеда да посвети на жителите на Бат и гостите с благороднически титли, да събере писмата и пакетите за изпращане и пресметне таксите.

— Всичко наред ли е? — попита Блейк.

Тя се засмя пресилено и поклати утвърдително глава. Конят започна да души врата й и тя го погали по муцуната.

— Всичко и нищо. А сега бихте ли си тръгнали?

Той загреба пълна шепа овес и тръгна към коня. Тя установи, че против волята си се възхищава на Блейк Честърфийлд, на красивата му фигура с дълги стройни крака, тънък кръст, широки рамене, мускулест врат и на лицето му, което беше много по-познато за всеки англичанин, отколкото това на наскоро пристигналия хановерски крал.

Като застана близо до нея, той предложи овеса на коня.

— Кажете ми какво ви тревожи.

Тя се опита да върне отминалия си гняв, но не успя.

— Искам да напуснете Бат.

Лукава усмивка озари лицето му.

— Ще си тръгна веднага щом се омъжите за мен и заченете моя син. Дръпнете се настрана.

Раздразнена от настойчивостта му, тя се отмести назад. Той отвори вратата на отделението на коня, влезе вътре й съблече горната си дреха. Като му заговори меко, напълни шепата си със слама и започна да търка влажната кожа на кафявото животно.

— Трябва да се грижите по-добре за конете си.

— Този кон не е мой, а на съдържателя на един хан в Чепингам.

— Докато се намира във вашата конюшня, отговорността за него е ваша. Трябва да поръчате и по-добри стъпенки за възсядане.

— А вие трябва да чуете какво ви говоря. Това не е ваша работа.

— Всичко, което касае моята годеница, е моя работа.

— Отказвам да бъда ваша годеница! Няма да позволя да бъда използвана като залог между вас и баща ми!

Той се подпря с лакът на коня, обхвана главата си с длан и каза с привидна невъзмутимост:

— Ще има ли някакво значение, ако честта му се опира на баланса?

Пред нея проблесна животът й, лишен от бащинска грижа. От деня, в който научи азбуката, беше писала на нейния „папа“, като най-напред го канеше, а после го умоляваше да я посети в манастира. Всяка година на рождения й ден пристигаше писмо с малка сума пари, но бележката в плика беше написана от някакъв канцеларски чиновник, а тя нямаше къде да харчи парите. Като преглътна старата мъка, отвърна:

— Баща ми няма чест. Той не ми е дал нищо.

— Даде ви мен.

— Но аз не ви желая!

— Желаете ме, но още не го осъзнавате.

— Вие сте луд!

Блейк се наежи и ритна преградата на коня, при което животното се дръпна встрани.

— Спокойно, стари приятелю. А ако ви кажа, че той ще загуби замъка и лозята си, ако откажете да се омъжите за мен?

Години наред се беше молила за подобни обстоятелства, за нещо, което да накара баща й да си спомни за нейното съществуване. Но след всички тези годежи тя се почувства изхабена.

— Аз не съм дъщеря на роб, за да бъда разменяна за парче земя.

— Бихте могли да се противопоставите и да му позволите да загуби всичко, което му е скъпо?

— Пет пари не давам за камара камъни и винарска изба във Франция. Ако ги загуби заради облога си с вас, това не ме засяга. Ще бъда изненадана от неговата загуба все пак. Казват, че би прибягнал и до измама, за да спечели.

— Това са жестоки думи, Марджъри — каза сериозно Блейк, — той ви е баща.

Тя отклони поглед, усетила изведнъж срам. Монахините й бяха казали, че иска прекалено много от баща си. Една послушна дъщеря знаеше мястото си. О, а какво място й беше избрал баща й! Малка, тъмна стая в отдалечен френски манастир… Единствените й другари бяха възрастните монахини, една своенравна коза, няколко пиленца и дореста кобила с подходящото име Огнена. Тя беше кръстила дърветата и скалите с човешки имена, представяйки си, че й бяха весели приятели. През пролетта ги окичваше с венчета от маргаритки и им благодареше за това, че я бяха провъзгласили за „царица на пролетното тържество“. Разказваше им до вечерта за своята самота.

— Ето — каза той, като й подаде носна кърпичка. — Избършете си очите.

Не беше усетила сълзите и докато те се стичаха горещи по бузите й, отново се запита какъв ужасен грях можеше да извърши едно малко момиче, за да заслужи такова самотно детство. Големият й грях беше извършен много години по-късно, тук, в Бат, сякаш беше ирония на съдбата. Прегърнаха я две силни ръце и преди да успее да се противопостави, той я притегли към себе си.

— Шт — прошепна на ухото й. — Не плачете, няма нищо лошо. Говорете ми. Какво ви тревожи чак толкова?

— Нищо, което да можете да разберете, и престанете да бъдете толкова загрижен.

Блейк я погали по косата.

— Всичко ще се оправи, Марджъри.

Той говореше истината и макар да знаеше, че не бива да се поддава на такава слабост, тя не можеше да си помогне сама. Блейк й предлагаше утеха и спокойствие, а Марджъри имаше нужда и от двете. Можеше да ги получи, докато беше тук. Като повече от ухажорите й, щеше да напусне Бат скоро и нямаше да го вижда никога повече. Ръцете му се плъзнаха по гърба й.

— Какво момиче! Отпуснете се.

Тя се отпусна, но когато съзнанието й се избистри, здравият разум заговори отново и тя се дръпна.

— Манипулирахте ме в момент на слабост. И все пак аз няма да се омъжа за вас.

— Вие се повтаряте — устните му докоснаха слепоочието й.

— Вие ме унижихте тази вечер пред всички присъстващи.

— Съжалявам, никога няма да го правя повече.

— Вярно. Защото си тръгвате. Само ми кажете защо баща ми ви изнудва и аз ще оправя нещата. И не ми повтаряйте тази лъжа за конфискуване на лозята му, защото не ви вярвам.

— Вие не ме харесвате и сигурно ме проклинате всяка вечер.

Самоподценяването му засегна струната на иронията в нея. Всяка жена би пожелала Блейк Честърфийлд. Марджъри Ентуисъл просто не можеше да го има. Не и при условията, които той поставяше. Тя пое дълбоко въздух и усети, че се изпълни с аромат на лимон.

— Никога не ругая.

— Хм! — вибрациите на плътния му глас отекнаха у нея. — Възхитителна черта, управителке на пощенската станция.

„Бъди разумна — каза си тя. — Дай воля на гнева си. Имаш работа. Позволи му да си отиде с достойнство.“

— Не че не ви харесвам. Говорех сериозно, когато ви казах, че можеше да станем приятели, ако обстоятелствата бяха по-различни.

Устните му докоснаха бузата й, а мустаците погалиха кожата й. Сега той изглеждаше толкова безобиден, а в същото време беше толкова опасен!

— Можем да опитаме — каза той, като приближи устните си до нейните — и да започнем отначало. Харесва ли ви моята целувка?

— Не, не ми харесва.

Очите му заблестяха с особен пламък и ако не го познаваше добре, можеше да обърка този поглед с нежност.

— Вие също ме целунахте.

— Направих го, защото ви бях благодарна за това, което направихте. А се оказва, че не сте постъпили, както казахте.

Той се усмихна и хвана брадичката й с едната си ръка.

— Нещо в очите ви ми подсказва, че това не беше единствената причина.

Сега, когато си говореха любезно, тя можеше да каже истината.

— Просто бях любопитна да усетя вашия мустак.

— Разбирам — каза той сериозно. — Хареса ли ви допирът му? — взе кърпичката и избърса очите й. — Погъделичка ли ви, или ви одраска?

Тя започна да става приветливо безучастна под нежните му грижи.

— Не си спомням да съм си мислила за това.

— Защото изпитвахте само благодарност към мен.

— Да. Точно така.

— Разбирам прекрасно.

Тя не можеше да откъсне очи от неговите, не можеше да избяга или отрече интереса, който просветваше в техните хладни зелени дълбини. Той беше безскрупулен лъжец, напомни си тя, и се опитваше да я предразположи, за да я прелъсти.

— Радвам се, че ви помогнах, Марджъри.

Устните му намериха нейните и започнаха да се движат бавно и прелъстително, за да й дадат време да разбере дали й харесваше допирът им. Харесваше й. Те бяха топли и меки и имаха вкус на сладко френско бренди и екзотичен тютюн. Усещайки смелост и любопитство, тя ги последва, като задвижи своите с неговите. Той наклони глава и задълбочи целувката си, като разтвори с език устните й. Лекото движение на мустака му по бузата й накара кожата й да пламне. Отвори уста, за да го накара да спре, но езикът му се плъзна в нея и отне думите й, като запали огън, който я сгря отвътре. Тя усети слабост и ръцете й се вкопчиха в него като нокти на хищна птица, които мачкаха меката коприна на ризата му и се опитваха да проникнат по-близо до него.

Ръцете му се движеха по гърба и описваха кръгове около кръста й, като ту я притискаха, ту я отделяха. Тя се бореше за всеки свой дъх и да запази будно съзнанието си, но мислите се носеха в главата й като останки от потънал кораб в ревящо море от чувствена наслада.

— Как се чувствате?

— Като плуващи останки от потънал кораб в… Чувствам се много особено, наистина — призна тя.

— Помнете — прошепна той — това е само благодарност.

Тя прошепна на свой ред:

— Ако това е благодарност, Блейк Честърфийлд, тогава кралят е турчин.

Той се разсмя доволно.

— Вие сте награда за мен, Марджъри Ентуисъл — той отново я целуна и всичко пред очите й се завъртя. Колкото и да беше неопитна, Марджъри разпозна желанието, което се вля в нея. Тялото й откликваше по толкова осезаем начин: гърдите й натежаха, жадуващи за допира му, а интимните й женски фибри закопняха за по-голяма близост. Ръцете й започнаха доброволно да се движат по врата и косата му. Панделката се плъзна и пръстите й се вплетоха в гъстите вълнисти кичури. Той изръмжа и прокара по-дълбоко езика си в устата й, а тя го приканваше, като играеше с готовност ролята си на ученичка в този страстен урок, като милваше, галеше учителя си и му се наслаждаваше.

Като изруга меко, той откъсна устните си от нейните и ги плъзна надолу по шията й, а после още по-надолу. След това ръцете му разтвориха пелерината й, вмъкнаха се в корсажа й и се впиха в гърдите й, като ги повдигаха и люлееха, докато пръстите му си играеха със зърната. Цялото й същество сякаш беше съсредоточено там и когато езикът му се спусна към тях, тя започна да се задъхва и потрепера. В отговор на това дъхът му погали нежно зърното и то изчезна в устата му. Гърбът й се изви като силно опънат лък.

— Ще можете да храните нашия син с тях, Марджъри — каза той на гърдите й, — или да кърмите дъщеря, прекрасна като вас.

„Да — извика сърцето й. — Бих желала да имам дете, бих обичала и се грижила за бебе.“

— Кажете „да“ Марджъри.

Той я завъртя в ръцете си и нейното „да“ се превърна в смайване. Замаяна от страст, тя го гледаше как отваря вратата на конюшнята и чу тропота на ботушите му през калния двор. Той я носеше с лекота и през летаргията на своята замечтаност тя дръпна краищата на пелерината върху голите си гърди, като потрепера, когато меката кожа докосна нежните зърна. Над главите им светеха кръгли лампи, а в небето блещукаха звезди. Вятърът свиреше покрай тях.

Той я понесе нагоре по стълбите и когато стигнаха площадката, се наведе:

— Отвори вратата, любима.

Потънала в чувствеността на думите му, отправила пламенен поглед в очите му, тя се наведе, хвана дръжката и отвори със замах вратата.

— Проклятие!

Ругатнята му я накара да дойде на себе си, а когато очите й се адаптираха към светлината, тя изпъшка. Там, в стаята за разпределяне на пощата, седяха баба й и пасторът и сортираха лондонската поща.

 

 

На следващия ден Блейк все още имаше чувството, че е разголен. Не беше се чувствал така засрамен от деня, в който го бяха хванали да преписва на един изпит в Кеймбридж. Беше го налегнала умора, защото не можа да спи цяла нощ. Всеки път, когато затвореше очи, в съзнанието му изплуваше ужасната сцена от предишната нощ. Вдовицата, стигаща до крайност в осъждането им, беше възмутена. Погледът на отвращение, който беше насочила към Марджъри, все още караше кръвта му да кипи.

О, Марджъри! Стомахът му се свиваше на топка, когато се сетеше за нея и за предишната нощ. Тя беше толкова лека, сгушила се в ръцете му като котенце, а очите й бяха изпълнени с копнеж. Тялото й беше като сочен, зрял плод, който приканваше да бъде откъснат. Той можеше да я вземе там, в сладко ухаещото сено при конете — единствени свидетели на тяхната любов. Но, не! Той я искаше в топло, меко легло, където можеше да прекара часове в разгадаване на тайните й и разкриване на някои от своите.

В момента, когато влязоха в стаята за пощата, желанието й се изпари. Той се беше съобразил с тихо изречената й молба и я беше пуснал на земята. Беше гледал с благоговение как се обръща към опуления пастор, а след като се извини, беше излязла от стаята с достойнство на кралица. Обяснението за подхлъзването на леда и навяхването на глезена й беше твърде наивно.

Евърсън се изкашля и откъсна Блейк от мислите му.

— Милорд, навярно ще се наложи да поръчаме риза от росер, докато сме още тук, за да подхожда на настроението ви.

Прекалено познатият саркастичен глас накара Блейк да се усмихне.

— Престани, Евърсън!

— Няма значение — отговори той, като предпазливо обръщаше с палец и показалец страниците на един моден журнал, като че ли бяха покрити с мравки. — Този Лафингам сигурно ще ви накара да доведете и коня си на проба.

Блейк се разсмя. Твърде свободен в държанието си, неговият слуга можеше да открие хумор дори при гледката на корабен пожар.

— А вие безсъмнено ще поведете злочестото създание към стаята за проби.

— Никога не бих могъл да бъда толкова нагъл.

— Лъжец — каза добродушно Блейк.

Евърсън затвори журнала, свали ръкавиците от ръцете си й извади много дълъг лист хартия от джоба. Размахвайки пергамента, той каза:

— Донесъл съм правилата на Неш. Желаете ли да ги чуете?

— Имам ли друг избор? — попита жално Блейк.

— Не — той разпъна пергамента на една ръка разстояние от себе си. — Цитирам господин Неш: „Светските мъже никога не се появяват с ботуши пред дамите“ — после добави подигравателно. — Вие нарушихте това правило.

— Бързах много, а и принцът на Уелс, изглежда, нямаше нищо против.

Като имитираше Неш, Евърсън изпъчи корем и постави ръката си там.

— Това беше първата вечер. А как беше снощи? Пак носехте ботуши.

— Официалните ботуши и моята униформа трябва да бъдат извън неговите правила.

Но Евърсън продължи да чете.

— А ето още едно, което сте престъпили — каза той сериозно, като размаха пръст към Блейк. — „Дамите, които идват на бал, трябва да определят час на своя кочияш да ги откара вкъщи.“ Вие я заведохте пеш до дома й и пристигнахме по-късно в Кливлънд почти със засегнато честолюбие.

Като си припомни разбушувалата се страст и кипящия гняв от предната нощ, Блейк каза:

— Това едва ли беше засегнато честолюбие.

— Но едно копче ви изхвърча от панталоните — сряза го Евърсън.

— Достатъчно, Евърсън. Поправете проклетите дрехи.

— Прислужницата на Кливлънд предложи да го свърши, а и някои други неща — той се усмихна широко. — Приех, разбира се.

— Винаги приемаш „помощта“ на привлекателни слугини — измърмори Блейк.

Като обърна дланта си нагоре, слугата каза:

— Кой съм аз, че да ги отблъсквам?

Блейк не отговори. Интересуваше го повече появяването на Марджъри Ентуисъл, отколкото любовните авантюри на неговия слуга.

— Чуйте това: „Възпитаните мъже не трябва да се натрапват на дамите по време на бал.“ Мисля, че вас е имал предвид, когато е написал това правило.

Блейк удари с юмрук по дръжката на креслото.

— Ще престанеш ли?

Евърсън сгъна хартията и я остави, след което започна да разглежда мострите от платовете. Десет години по-възрастен от Блейк, Оскар Евърсън винаги му беше приятел, слуга и другар, откакто можеше да си спомни. Русият кафявоок Евърсън можеше да накара всеки иконом в страната да сведе поглед. Можеше също така да вдигне полите на всяка прислужница, преди тя да успее да изгаси лампата. Орловият му нос носеше интересен белег от удара с меден свещник на една неблагосклонна слугиня.

— Какво ще кажете за този цвят? — попита Евърсън, като показа парченце от лимоненожълто кадифе.

— Бих изглеждал като папагал.

— Вярно — той го хвърли настрани. — Черният цвят най-добре подхожда на настроението ви. А, ето и звънецът — той извади часовника си. — Може би вашата жертва е влязла в капана. Все още поддържам, че няма да забележи промяната у вас.

При възможността да види Марджъри отново, Блейк се развълнува.

— Ще забележи. Тя харесва лицето ми.

Евърсън разтвори завесата, разделяща стаята за проби от останалата част на шивашкото ателие.

— Милорд, оставете Лафингам на мен.

Блейк стоеше неподвижен, със завесата зад гърба си и с Марджъри пред погледа си. Тя носеше вълнена рокля в нюанс на червено, напомнящ плода на смрадлика. Семплата драпирана пола привлече очите му към тънката й талия, която беше пристегната с черна атлазена панделка с широки ленти, които изглеждаха като обръч на фуста от сиво кадифе. Гъстата й златиста коса се показваше изпод скромно сиво боне. Тя държеше кожена пощенска чанта в едната си ръка, а с другата стискаше рамото на Камбър Стоукс. Блейк можеше да види профила на красивото й лице от удобната си позиция. Въпреки че беше напудрила лицето си, той забеляза тъмните кръгове под очите й. Навярно беше лежала будна от терзания цяла нощ. Лафингам вдигна поглед зад тезгяха.

— Елате при нас, лорд Блейк.

Гърбът й се изпъна като харпун.

— Свършете най-напред, господин Лафингам — каза му тя.

— Това беше изцяло моя грешка, лейди Марджъри — каза шивачът, като плесна с ръка по тезгяха. — Оставих парите за пощенските разходите тук и моят чиновник, който не знаел за какво са, ги сложил по невнимание обратно в кутията. Вземете ги — като се усмихна фалшиво, той премести с ръка няколко монети към нея. — Сигурен съм, че разбирате.

Тя взе парите и ги даде на Камбър.

— Разбирам как стават неприятностите, господин Лафингам, но вие нарекохте Камбър крадец, при това пред доста хора. Мисля, че му дължите извинение и очаквам от вас да проявите почтеност и да изчистите името му.

Блейк си спомни за грубото отношение и пренебрежението, с което се бяха отнасяли към него като дете. Защо тогава не е имал такъв покровител като нея? Не можеше да върне назад часовника на времето, но можеше да бъде сигурен, че децата му щяха да имат любяща майка закрилница в нейно лице.

Камбър мушна ръце в жълто-зелената си униформа и зачака с високо повдигната брадичка и изпъчени рамене.

Когато видя Блейк, той зяпна с уста.

— Ах! Избръснали сте си мустаците! Почакайте само да кажа на останалите. Ох! Извинете, милейди — той застана в предишната си поза, но очите му блестяха в очакване.

Тя погледна през рамо към Блейк. Погледът й се закова на устата му.

— Прилича на галантен ухажор, нали милейди? — каза Камбър.

Тя вдигна рамене и се обърна отново към шивача.

— Вие казахте, господин Лафингам…

Едно потопяване в Северно море щеше да бъде по-топло от отношението й, помисли си Блейк.

Шивачът преплете език в бързината си да изброи хубавите качества на Камбър.

— Наистина съм сбъркал много за това момче. То ще изглежда много елегантно в новата си пелерина.

Тя се намръщи.

— Нямам представа за какво говорите, сър. Не съм поръчвала облекло за Камбър.

Както осъденият на смърт се приближава към бесилката, така и той пристъпи до нея.

— Аз поръчах, Марджъри.

Той взе ръката й, тъй като тя не му я подаде. Откри, че трепери в неговата. Погледите им се срещнаха. Той очакваше объркване, но това, което откри в тях, беше пълно безразличие. В този момент той си обеща: един ден, много скоро, тази великолепна, трудно разбираема жена щеше да го гледа с очи, пълни с любов. Тя никога нямаше да научи тъмната истина за него. Можеше да я скрие от нея, както я беше скрил от всички, с изключение на баща й и Евърсън.

— Момчетата имат нужда от нови пелерини — каза Блейк, като се надяваше, че тя ще отвори красивата си уста, за да му заговори. Той искаше да разбере какво я беше накарало да се разплаче в конюшнята миналата нощ. Искаше да се погрижи тя да не плаче никога повече.

— Ъъ, да — заекна шивачът. — Лорд Блейк е поръчал пелерини за всички момчета от пощенската станция — топли, с хубави подплати и качулки. Той е щедра душа.

— Какво великодушие — промълви тя. — Сигурна съм, че съвестта ви се чувства по-добре.

— В такъв случай, господин Лафингам — произнесе Евърсън своевременно, — предлагам с вас да изберем плата — той потупа Камбър по рамото и добави: — Ела, момко, трябва да подберем плата според униформата ти, да ти вземем размерите и да направим същото и с останалите момчета. Ще започнем с вас, господин Стоукс.

Марджъри се обърна към слугата.

— Кой сте вие?

— Евърсън, милейди — каза той с поклон. Погледът й се насочи към Блейк.

— Пуснете ръката ми.

Той изчака един миг, като даде време на Евърсън да заключи дискретно предната врата и да въведе Камбър и Лафингам в задната стая.

— Не сте спали добре — каза тихо Блейк.

Той забеляза червени следи по страните й. Мустаците му бяха оставили своя отпечатък върху нежната й кожа. Той се поздрави за това, че се беше избръснал.

— Това е просто мнение. Как се чувствате?

Тя въртеше в ръка каишката на чантата си.

— В действителност бих казала, че съм доста добре, като изключим случая с благотворителността.

Гордостта й събуди нежност у него.

— Момчетата имат нужда от пелерини, Марджъри. Неш каза, че не сте възразявали, когато Ралф Алън купил детски креватчета за спалнята им миналата година.

— Това беше по-различен случай. Господин Алън е жител на Бат.

— Погледнете ме! — той сложи ръката си под брадичката й и я повдигна.

Очите й бяха големи езера на съжалението. В този момент той започна да се влюбва в нея. Увереността му се усили заедно с напиращите в сърцето му чувства.

— Вие сте красива, знаете това, и сте моя.

Нежните мускулчета на шията й се свиха в ръката му.

— Не — каза тя, без да се отдръпне. — Снощи не се държах както трябва. Не трябваше да ви целувам.

Това беше типично за нея — пряма и искрена при разкриване на позицията си. Блейк отвърна, изпълнен със задоволство:

— Съжалявам, че бях груб, но много ми хареса, когато ме целунахте. Избръснал съм се, нали виждате? Никога повече няма да одраскам лицето ви.

Погледът й се спусна към гладко избръснатата му устна.

— Не, няма, защото няма да се целуваме.

— Искате да кажете, че не бива да ни хващат.

— И двете.

С ъгълчето на окото си той видя един минувач на дъсчената пешеходна пътека и се помоли никой да не влиза в шивашкото ателие.

— Вие ме желаехте снощи, Марджъри. Признайте си, скъпа. Кажете ми истината.

— Изпитах желание към вас, което не мога да отрека — каза тя, без да й трепне окото. — А сега вие ми кажете истината. Защо ме желаете? Баща ми ли ви изнудва, или това е част от дълг, направен на хазарт?

Той не можеше да устои на погледа й. Боже, ако знаеше само!

— А ако ви кажа, че ви желая заради себе си? И че ви обичам?

Тя премига, а после се разсмя.

— Колко оригинално. Един от шестте ми ухажора казваше същото.