Арнет Лем
Годежът (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Благородниците, които посещават Бат, трябва да се държат благоразумно.“

Боу Неш

„Правила на Бат“

Облицованите стени на Хамбургската стая сякаш се канеха да притиснат Блейк. Натрапчивият парфюм на майка му и досадната Роуина разваляха доброто му настроение. Никой здравомислещ човек, разсъждаваше той мрачно, нямаше съзнателно да предизвика подобна среща. Но ако предчувствието му не го лъжеше, той щеше да бъде обезщетен за тези неприятности, защото в края на това посещение Роуина щеше да иска настойчиво осъществяването на брака между него и Марджъри. Но той все още се чувстваше така, сякаш устояваше на буря.

Къде, по дяволите, бяха Марджъри и пощенската кола? Беше заминала преди три дни, а днес вече минаваше пладне. Според разписанието трябваше да са в Бат. Погледът му инстинктивно попадна върху грабващия портрет на управителката на пощенската станция в Бат, нарисуван от Хогарт. Той се усмихна.

— Блейк! — прекъсна мислите майка му с възможно най-величествения си тон, а после го потупа с бастунчето си. — Не мога да разбера кое ти се струва забавно във връзка с последния раздор на принца на Уелс. Негово величество обмисля идеята на заточване на Фредерик в предишното му жилище.

— На никой друг няма да липсва, мамо. Тя започна да си вее с ветрилото.

— Колкото по-възрастен ставаш, толкова по-цинично започваш да гледаш на живота. Недей отпуска раменете си така. Който не те познава, ще те помисли за чиновник.

Блейк се изправи на стола. Роуина се изсмя нервно.

— Представете си! Вие все още имате власт над момчето.

Майка му се изпъчи. Блейк се засмя по навик, но под фалшивата веселост гордостта му беше уязвена. В отговор той каза:

— Това би те направило една много разстроена майка на чиновник, нали така, мамо?

Устните й се стегнаха и образуваха бръчици в ъгълчетата на устата й.

— Това, от което се нуждаеш, е една добра жена, която да те застави да се подчиняваш.

— Сгоден съм за най-добрата, която съществува, мамо.

— Ако тя намери време да се омъжи за вас — каза Роуина.

— Ние с баща ти обсъдихме предстоящата ти женитба точно миналата седмица, когато посетихме семейство Болингброук. И все пак трябваше да се допиташ до мен за избраницата. Можех да ти дам съвет — тя хвърли бърз поглед към Роуина. — Нямах никакво намерение да обиждам Роуина. Сигурна съм, че сте се справили добре с осъществяването на годежа.

Роуина започна да върти в ръцете си дракончето от слонова кост върху бастуна си.

— Ние имаме огромен опит, защото Марджъри се е сгодявала шест, не, седем пъти — като броим и този — каза тя.

— Колко впечатляващо! — изгука мама. — В такъв случай съм убедена, че лейди Марджъри е много важна личност.

— За работеща жена, да, тя определено е най-важната.

Майка му изпъна шия подобно на кокошка, съзряла тлъста гъсеница.

— Работа ли? Сигурна съм, че искате да кажете подаяние. Сираци, бедстващи, о, и онези бедни ирландски католици, които гладуват в името на бога.

— Тя покровителства най-нещастните сираци — намеси се Блейк, доволен от намръщването на Роуина. — Не може да гледа как някой гладува.

— Ние осигуряваме почтена работа и подслон на двадесет и пет сирачета тук — заяви Роуина.

— Какво великодушие — гласът на майка му се лееше плавно. — Сигурна съм, че с лейди Марджъри ще се разбираме великолепно.

— Вие сте били Чолмондли, преди да се омъжите за бащата на Блейк, нали? — дори и от нея да се лееше синя кръв, Джейн не можеше да има по-аристократичен вид. Тя си беше изработила маниер, с който привличаше вниманието към себе си, което нямаше нищо общо с безупречната й кожа, която Педикорд определил, че е „красива като бебешко дупе“, или с проницателните й лешникови очи, за които Евърсън заяви, че могат да сразят принц от тридесет крачки. Това, което Блейк не можеше да разбере, беше колко дълго щеше да бъде център на внимание, без да проронва дума.

За да плени днешната си публика, тя подръпваше една гривна, инкрустирана с рубини, големи колкото шилингова монета. Една приказна огърлица от съотвестващи на рубините камъни украсяваше шията й. Доволна, че беше привлякла вниманието на всички, тя свърши с една друга гривна на китката си и приглади една гънка на бялата си кадифяна пола.

— Колко умно от ваша страна да извикате семейството ми, Роуина. Жените от рода Чолмондли са високо ценени. Имаме красиви и здрави деца и добро възпитание.

Блейк се опита да си я представи стенеща и пъшкаща, когато го е изтласквала от утробата си — от кестенявата й коса с изрядна прическа капе пот, а винаги скритите й крака — широко разтворени. Той се изсмя ехидно. Ветрилото й го плесна по коляното.

— Недей да бъдеш злобен. Знаеш много добре, че Честърфийлдови изпадаха във възторг от такава избраница за баща ти.

Ако го плеснеше още веднъж с това ветрило, щеше да я сграбчи и да събори тези изкуствени гълъби от перуката й. Но тъй като знаеше, че не би го направил, той направи поредното най-добро нещо.

— Баща ми се кълне, че това е бил щастлив ден за Честърфийлдови — каза той абсолютно неуместно. — За да го отпразнува, отишъл на риболов в Шотландия.

— Нашият брак беше тема на разговор в двореца в продължение на години, докато ти не се появи с писъци на този свят, като без малко не ме умори, докато се раждаше. Имате ли син, Роуина?

Като отклони пронизващия си поглед, Блейк се загледа отново в картината на Хогарт. Спокойната усмивка на Марджъри сякаш го озаряваше с лъчите си. Веднага щом тя пристигнеше, той щеше да я отведе в един ъгъл и…

— Бог ме благослови само с една дъщеря — отговори Роуина. — Моят нещастен ангел завърши зле в ръцете на съпруга си. Лорд Блейк познава добре бащата на Марджъри, нали?

Страхът насочи вниманието на Блейк към Роуина. Каква ли част от истината, свързана с взаимоотношенията му с Джордж Ентуисъл, щеше да разкрие старата вещица?

— Точно така — отговори той предпазливо.

— Беше станал някакъв скандал — каза майка му. — Това беше много отдавна — лешниковите й очи се разшириха. — О, боже, да! Спомням си, че чух историята от леля ми. Ентуисъл прелъстил новата любовница на краля. Много неблагоразумие от негова страна.

Роуина прониза Блейк със злобен поглед.

— Не е станал по-разумен.

— Сигурен съм, че е трябвало да потърси съвета ви — нападна я внезапно Блейк.

Роуина настръхна.

— Той е деспотичен като всеки мъж.

— Вярно! Вярно! — изрази одобрението си майка му. — Мъжете могат да бъдат толкова отегчителни. Слава богу, че си имат своите клубове и ловни хижи.

„Правилно! Правилно! — помисли си Блейк. — Браво на клубовете.“ Репликите, които си разменяха тези старици, бяха толкова забавни, че не му се искаше да ги прекъсва.

— Благодарение на тесногръдието на Джордж моята внучка се е нагърбила с отговорността за нашата издръжка. Трудно се свързват двата края, както знаете, Ваша милост.

Но майка му не знаеше това, тъй като богатството на Честърфийлдови се беше погрижило да не го разбира.

— Искате да кажете, че нейната издръжка е по-голяма от вашата — каза тя. — Жалко, че Локсбърг е стигнал до такова окаяно положение. Говори се за размирици в Европа.

— Марджъри не получава никаква издръжка и знае всичко за размириците на континента — каза Роуина.

Майка му замига.

— Тя се занимава с политика — каза, сякаш политиката беше локва от повърната на пътя й бира.

Блейк се почеса по носа и се изкашля.

— Моята Марджъри е лична приятелка на фелдмаршал Уейд — каза Роуина с проблясващи от предизвикателство очи. — Кореспондира си редовно и с Уолпоул. Те са й довереници в известна степен.

Майка му премести нещо под талията си, което беше сигурен признак, че е ядосана.

— Сър Робърт Уолпоул? — попита тя. — Той е маловажна личност, както знаете. Ще трябва да я посъветвате да скъса връзките си с него. Предполагам, че все още гледа на вас като на свой съветник.

Роуина въздъхна.

— Тя никога не е гледала на някого като на свой съветник. Може да се каже, че е малко необуздана. Очевидно е привързана към обикновените си приятели и понякога е крайно упорита.

Тактиката на Роуина беше толкова прозрачна, колкото стъкло на прозорец. Като представяше Марджъри в лоша светлина, херцогинята на Ендърли нямаше да я одобри. Тогава Марджъри никога нямаше да се съгласи да се омъжи за Блейк.

Беше жалко, мислеше си той, че Роуина познаваше толкова малко внучката си. Също толкова жалко беше, че вдовицата на херцога си мислеше, че е възможно да предотврати техния брак. За да разстрои плана й, той каза:

— Боу Неш е един от приятелите на Марджъри, мамо.

— О — изръмжа тя. — Какъв възхитителен и интелигентен господин. Всички говорят така в двореца.

— Марджъри разнася кореспонденцията му — изтърси Роуина.

— Тя управлява пощенската станция, мамо — каза Блейк. — Също както ти се грижиш за колекцията от семейни скъпоценности, въпреки че тя съвсем официално изпълнява тази длъжност.

Майка му поглади бузата си.

— Трябва да си призная, че това е изтощителен труд, свързан с преброяването на всички онези дрънкулки, да не говорим за незначителните предмети. След подобно нещо обикновено съм принудена да отида в провинцията, за да се възстановя.

— Марджъри замина за Лондон с нова пощенска кола — обясни Роуина.

— Обществено превозно средство? О, боже. Починал ли е кочияшът ви?

— Те имат трима нови кочияши, мамо — успя да каже Блейк с безизразно лице. — Педикорд ги е взел под опеката си.

— Добре си я посъветвал, Блейк.

Като се почувства буквално погален по главата, Блейк погледна Роуина, с което й предложи да даде насока на разговора. Но тъй като тя не беше достатъчно бърза, майка му продължи:

— Не мога да си представя как си поел такъв контрол, Блейк. Освен ако… разбира се, това не е черта от фамилията Чолмондли. Семейството ми беше особено талантливо.

Те наистина притежаваха дарби, помисли си Блейк — арогантност, безразличие и скука. Черния принц бил готов да загуби Аквитания, преди да се ожени за една Чолмондли.

— След сватбата — обърна се майка му към Роуина — ще трябва да дойдете в Лондон. Дворецът е толкова оживен напоследък.

Това грабна вниманието на Роуина. „Най-после!“ — помисли си Блейк.

— Наистина ли? — попита тя. — От дете не съм била в двореца. Марджъри и аз, ние сме съвсем без средства.

— Настоявам тогава — майка му погледна Блейк. — Сигурна съм, че синът ми ще се погрижи да получите собствено жилище и издръжка, която да подобава на положението ви. Да се надяваме, че когато напусне флота, ще може да посвети повече време на семейството си.

Убеден, че тя ще продължи да повтаря едно и също, докато той не отговори, Блейк каза:

— Винаги горя от желание да ти се отплатя за предаността, мамо. Получих толкова много от нея в детството си.

Тя премигна бавно, с което му даде знак, че темата е приключена.

— Така ще се забавляваме, Роуина!

Вдовицата на херцога на Локсбърг не би разпознала забавлението, дори и прислужницата й да го върже на корсета й, а майка му заслужаваше противен събеседник.

По алеята издрънчаха колелата на файтон. Блейк наостри уши към фоайето. Чу се трополене на горния етаж на къщата, а след това шум, който наподобяваше бягането на стадо подплашен добитък надолу по дървените стъпала.

Беше пристигнала пощенската кола. Тръпки на възбуда преминаха през него и той скочи бързо на крака.

— Извинете ме, Ваша милост, и ти, мамо.

Без да дочака отговор, той се втурна надолу по коридора с огледалата, а след това се затича покрай огромната кухня и трапезарията, за да стигне до задната част на къщата. В пощенската стая цяла армия от пощальони без палта се въртеше около задната врата, като всички едновременно се опитваха да се промъкнат през нея. Като извика отсечено: „Мирно!“, той взе контрола в свои ръце. Подобно на истински дежурен офицер, изведе под строй момчетата навън и ги последва. В мига, когато видя каретата, той забави крачките си и спря.

Уик и Алберт седяха вътре — единият закрепваше юздите, а другият нагласяваше спирачката. Стори му се, че вижда Таг, но после разбра, че това беше Марджъри, облечена в една от униформите му. Тя стоеше с лице към отворената врата на каретата, а ръцете й бяха протегната към невидим пътник. Погледът на Блейк беше привлечен към добре оформеното й задниче и стройните й глезени, тъй като бяха поразително добре разкрити под прекалено тесните и къси панталони.

Той се затича. Преди да стигне до каретата, Педикорд се появи на вратата с изкривено от болка лице и с украсен с дантела бинт, намотан около единия му крак. Таг се беше привел към пода на каретата и подкрепяше ранения кочияш. Педикорд се облегна с цялата си тежест на Марджъри. Тя му помогна да стъпи на земята, след което се обърна и мушна ръката си под неговата, за да го прикрепя. Пръски от засъхнала кал се виждаха върху страните, челото и косата й. Изглеждаше така, сякаш се е върнала по-скоро от ада, отколкото от Лондон.

— Почакай! — извика той и се затича по-бързо.

— Ухажор на двора! — извика едно от момчетата. Марджъри вдигна очи. Когато видя Блейк, тя изрече любимата ругатня на Педикорд.

— Какво, по дяволите, се е случило? — попита Блейк, като прихвана Педикорд от другата страна.

— Би могъл да кажеш, че сме имали малка неприятност — измърмори тя.

— Неприятност? Изглеждате като победените във война.

— Не съвсем — сряза го тя, като духна паднал върху очите й кичур коса. — Бяхме се запътили към Лондон, но ни сполетя низ от беди.

Марджъри се препъна, а Педикорд изсъска от болка.

— Пусни го — каза Блейк. — Аз ще го водя — той приклекна по-ниско и придърпа Педикорд към себе си.

— Представете си — вие да се грижите за мен, капитане — каза Педикорд с изнемощял глас, — а някога вие седяхте на раменете ми.

— Добри времена бяха те, приятелю — отговори Блейк.

— Какво се е случило?

— Ще бъдат нужни часове, докато ви разкажем цялата история.

— Каретата мина през краката му — каза Марджъри.

— Счупени ли са? — попита Блейк. Тя сложи ръце върху кръста си и се изпъна.

— Няколко от пръстите му са посинели. Камбър! — когато момчето дойде, тя каза: — Доведи веднага доктора — след като той хукна, тя се обърна към най-високия от пощальоните. — Избери десетина момчета, разпрегнете конете, нахранете ги и ги почистете. После изчистете каретата — а на най-малкото момче нареди: — Извади чантите с пощата и започни да я сортираш.

Пет младежа се втурнаха да отворят вратата. Блейк внесе Педикорд вътре в къщата и се озова направо при майка си и Роуина. Херцогинята на Ендърли се намръщи смутено, а вдовицата на херцога на Локсбърг се усмихна доволно. Блейк чу Марджъри да казва зад гърба му:

— Кажи на Лизи да се разтича и да донесе много гореща вода в стаята ми.

Той изпъшка незабелязано.

— Скъпа Марджъри — каза Роуина, — позволи ми да ти представя майката на лорд Блейк, херцогинята на Ендърли — а когато се обърна към събеседницата си с нежното, бяло лице, тя продължи: — Ваша милост, това е моята внучка, лейди Марджъри Ентуисъл, управителка на пощенската станция в Бат.

Марджъри застана до Блейк, а раменете й се отпуснаха уморено. На лицето й също се изписа изтощение. Тя каза едва чуто:

— Колко хубаво, че имаме гости — след това добави високо: — Добре дошли в Бат, Ваша милост.

Майката на Блейк я прониза с поглед, запазен за нагли принцове.

— Официална длъжност ли? — попита тя с изпълнен с презрение глас, който би се чул през цялото Уестминстърско абатство.

Марджъри се обърна към него.

— За какво говори тя?

Той трепна.

— Предполагам, че за преброяването на семейните бижута.

Педикорд се заля от смях.

 

 

При залез слънце Марджъри се подпря с лакти върху тоалетката и отпусна глава върху ръцете си. Тя се беше киснала във вана с почти вряла вода, докато кожата й се набръчка, след това се беше измила, изсушила и сресала косата си, а после се беше облякла. Все още се чувстваше изморена от пътуването до Лондон.

От момента, в който й беше хрумнала идеята за пощенската кола — преди повече от година — тя беше работила и спестявала, за да реализира мечтата си. От самото начало тази проста идея беше свързана със сериозни пречки: нямаше средства за колата, големият път от Бат за Лондон беше прекалено изровен за бързо пътуване, странноприемницата в Мейдънхед беше изгоряла до основи, нямаше кочияш.

Тя беше преодоляла всички бариери и най-после пощенската кола беше реалност. Но как е могла да бъде толкова нехайна, че да забрави най-важния фактор: нови коне? Как е могла да бъде толкова доверчива — до наивност, че да не познае най-големия си враг: баба си?

При втората странноприемница след Бат пощенската кола беше станала жертва на предателството на Роуина. То все още я пронизваше толкова дълбоко, че Марджъри се чувстваше така, сякаш сърцето й кървеше. За хиляден път, откакто колата напусна Бат, тя се запита „защо“. Защо трябваше баба й да се намесва? И сега всичко, което, трябваше да направи, беше да слезе долу и да иска отговора.

Подобно на дете, очакващо бой с пръчка, тя отлагаше момента на срещата и остави изтормозеното си съзнание да се задържи на единственото светло нещо в мрачния й живот: Блейк Честърфийлд. Дни наред тя беше намирала утеха в мислите за своя любим, в пламенните изявления, които беше направил, за да я прелъсти, и в благородните му усилия да спечели доверието й. Тя го беше обвинила несправедливо и той й беше простил. След това беше спасил репутацията й, като организира група за издирване и донасяне на всички рисунки на Тобаяс. Дори беше изпратил на помощ Педикорд.

Животът на шестима мъже беше съсипан заради изнудването от баща й. Какво щеше да прави Блейк, когато той пристигнеше? Щеше ли да го изостави честърфийлдската му гордост или щеше да посрещне противника си с вдигната глава? Тя осъзна, че поради някаква ирония на съдбата пред нея стоеше подобна дилема с Роуина. Марджъри се почуди дали можеше да спечели битката. Съжалението удряше по вратата на нейната увереност, но убеждението изгони този натрапник.

„Нагърбвай се само с по един проблем“ — беше й казвал Боу винаги. В Марджъри отново заговори здравият разум и тя тръгна към долния етаж. В коридора с огледалата се спря. Загледа се в десетина свои отражения, от които я гледаха чужди чифтове очи с отпечатък на разочарование.

„Можеш да го направиш — каза си тя. — Можеш да се изправиш срещу тази стара вещица.“

Думите на Блейк й върнаха смелостта. Тя изправи раменете си и влезе в Хамбургската стая. Баба й седеше на едно от креслата със странични облегалки, погълната от една книга. Териерът лежеше свит в краката й.

Марджъри се приближи до камината и се загледа в картината, която я беше радвала години наред. Но днес тя не можеше повече да се познае на този портрет. Със съжаление, което разкъсваше сърцето й, тя се сбогува с невинното момиче, което Хогарт беше изобразил.

Роуина вдигна очи и се намръщи.

— Днес си прекалено бледа за тази жълта рокля, дете. Всеки ще разбере, че си се провалила само като те погледне. Синята ми рокля от кадифе ще ти подхожда повече. Мога да накарам Лизи да ти я изглади.

Блейк беше забелязал, че баба й имаше навика да пусне някоя хаплива реплика, а веднага след нея — ласкателство. До този момент Марджъри не го беше забелязала. Очите й се замъглиха от сълзи.

— Пощенската кола не се провали, бабо.

— Тогава злополуката ще те научи да не поверяваш щастието си на един мъж, дете — изсъска Роуина. — Ако ме беше послушала, нямаше да стоиш сега тук и да изпълняваш ролята на градинска лейка. Казах ти, че ще се справя с Блейк Честърфийлд както…

— Се справи и с останалите — думите се отрониха лесно от устата на Марджъри. Тя изведнъж осъзна всичко, сякаш светкавица беше блеснала в съзнанието й. Коварството на баба й се простираше далеч над бавнодвижещата се пощенска карета. Марджъри стисна студената мраморна полица над камината, докато ноктите на пръстите й се огънаха.

В паметта й оживяха имена и събития.

Годеж с Тобаяс. Таг — намерен в безсъзнание в лондонска уличка. Годеж с Едуин Симингтън — изчезва един чиновник в Бристол. Годеж с Шелбърн — Албърт беше взет за джебчия и арестуван в Лондон. Списъкът с нещастните случай продължи да се върти в главата й. Едно съвпадение проблесна най-ярко: Марджъри отсъстваше от Бат всеки път, когато Майлоу Мегрет се връщаше във Франция, за да информира баща й, че никаква сватба няма да се състои.

Тя се загледа продължително в баба си. За пръв път видя вдовицата на херцога на Локсбърг такава, каквато беше в действителност: една злобна и себелюбива стара жена.

— Ти си била в основата на всичко това, бабо.

Роуина дръпна златистите ресни на лампиона.

— За какво бълнуваш, дете? — Марджъри потрепера. Строгостта на чертите на Роуина се стопи и се превърна в състрадателно изражение. — Къде е този плам и независимост, с които толкова се гордееш? Работиш прекалено много и това взема своя данък.

Познатата обстановка изведнъж й се стори чужда.

— Не работя прекалено много, бабо, нито пък бълнувам. Може би за пръв път мисълта ми е избистрена.

— Трябва да подремнеш — Роуина се протегна към шнурчето на звънеца. — Ще извикам Лизи да ти донесе билков чай. Ще ти помогне да се отпуснеш.

— Не желая нищо друго, освен отговори.

Ръката на Роуина замръзна.

— Ти се беше погрижила пощенската кола да пристигне късно в Лондон, тъй като не можахме да подменим конете.

— Горката! Но ти не можеш да ме обвиняваш. Нямах никаква представа, че лейди Мастърсън ще пътува пред вас.

— А аз не съм споменавала, че лейди Мастърсън е била тази, която нае всички коне.

Роуина затвори с трясък книгата и я метна на другия край на стаята. Териерът припна след нея.

— Не знам за какво говориш.

— Ти си я накарала да тръгне преди нас. Нямаше никакво право да ми пречиш.

— Таг ми каза за липсата на коне.

— Не, не е. Той е в стаята си, за да се погрижи за мехурите на ръцете си.

— Добре!

— Ти знаеш какви усилия положих, за да успея с обслужването, и въпреки това се опита да разрушиш най-ценното ми постижение. Защо? — каза Марджъри с болка в сърцето.

Остър поглед на негодувание проблесна в очите на Роуина, но тя каза прекалено небрежно:

— Нервите ти са се изопнали от тези проклети годежи. Блейк Честърфийлд те е лишил от целия ти разум и рационално мислене.

Марджъри усети инстинктивно, че щом всички измами, излязат наяве, отношенията с баба й щяха да се променят. Тя се поколеба, защото се чувстваше така, сякаш се люлееше върху разнебитена ограда, със самоуважението от лявата страна и отчуждението от Роуина от дясната.

— Изглеждаш зле, детето ми. Мензисът ли ти е дошъл?

Началото на женското й неразположение я беше сварило съвсем неподготвена и затова беше облякла униформата на Таг. При спомена за смущението, което беше изпитала, смелостта й нарасна.

— Не сменяй темата! Ти ме предаде и го знаеш. Аз също го знам и по-лошото е, че оставам с впечатлението, че си се забавлявала с всички тези годежи.

С книгата в устата си, кучето се върна при Роуина и седна.

— Ти се измъкна от всички капани на баща ти — каза тя ласкаво, като галеше животното по ушите. — Това е достойно за възхищение. Спомням си, че ти го казах.

Изречен към кучето, комплиментът я жегна, сякаш й сипаха сол върху рана.

— А аз си спомням, че трябваше да замина за Лондон, за да се погрижа за Таг, след като Дрюмон го нападна първия път. Докато ме е нямало, си изпратила Майлоу Мегрет обратно във Франция заедно със съобщението за годежа — Марджъри си спомни и за празния плик, който Блейк беше върнал от Ханслоу Нийт. — Платила си също и на Дрюмон, за да обере пощата. Не го отричай, защото видях плика с твоя печат.

— Как се осмеляваш?

— Но Блейк осуети плана ти.

Брадичката на Роуина се набръчка.

— Не хвърляй в лицето ми твоите любовници. Когато ти дойде в Бат, ти дадох скъпоценностите на моята Луиза, а ти ги загуби заради Тобаяс Пондз.

Сърцето на Марджъри се сви заради майка й, която никога не беше познавала.

— Това, което правиш, е типично за теб. Аз говоря за коварството ти, свързано с Дрюмон, а ти хвърляш загубата на моите бижута в лицето ми.

— Ето как Тобаяс успя да купи избавлението от брака си с теб.

Истината гледаше злобно Марджъри. Нямаше никакво значение как бяха свършили годежите. Те бяха минало. Това, което имаше значение, беше вредата, която Роуина беше нанесла.

— Как можа да бъдеш толкова жестока, че да рискуваш живота на невинни момчета само за да можеш да изиграеш играта на отмъщението с баща ми?

— Това е абсурдно. Онези момчета съвсем не са невинни. Те са от улица „Лилипут“. Баща ти е убиец и аз не искам да си имам работа с него.

Изведнъж Марджъри разбра причината за омразата на Роуина.

— Ти го обвиняваш за смъртта на мама, нали?

По лицето на Роуина избиха червени петна.

— Да, аз го мразя. Той използва моята сладка Луиза, за да се сдобие с наследник.

— Затова сега ти използваш мене, за да му го върнеш — каза Марджъри през сълзи.

Роуина сви ръцете си в юмруци.

— Той уби единственото ми дете.

Марджъри каза смутено:

— Тя е починала при появяването ми на този свят. Татко не я е убил.

— Колко хубаво, че го защитаваш. Преди светената вода да изсъхне от гърба на моята Луиза, тази безценна свиня те експедира в манастир и тръгна да разглежда света.

Като се почувства уязвима, Марджъри изказа гласно мисълта, която я беше тормозила години наред.

— Но ти можеше да ме вземеш оттам и да се грижиш за мен.

Роуина се втренчи в ръцете си — ръце, които бяха утешавали Марджъри, ръце които бяха платили на Клод Дрюмон.

— Исках да го направя, но тъкмо се бях омъжила за херцога, а той не желаеше и да чуе за вземането на бедна роднина.

„Фалшиво извинение“ — помисли си Марджъри, тъй като Роуина никога не й беше писала дори.

— Колко ужасно е било за теб — каза тя с болка.

— Недей да се превземаш — сряза я Роуина. — Мъжете управляват света, дете. Те крадат, покваряват и убиват, когато нещо ги подтикне. Няма нищо, което ти или някоя друга жена да може да направи, за да го промени.

Разбитото сърце на Роуина е било причината за жестоките й манипулации. Всичките незаслужени обиди и жестоки подигравки, които Марджъри беше понесла през годините, са били разплата за престъплението, че се е родила.

— Погледни ме, бабо.

Роуина вдигна глава. Измъчените й очи се приковаха върху Марджъри. Тя се почувства отново като самотно младо момиче, което беше влизало с радост в тази стая стотици пъти и беше разголвало душата си пред жената, която мислеше, че я обича. Поразена от собствената си наивност, тя каза:

— Ти ме караш да мисля, че мразиш татко за това, че не ме иска.

Брадичката на Роуина потрепера.

— Той нито те иска, нито те обича. Аз съм единствената, която изпитва най-добри чувства към теб…

Една част от Марджъри прие изявлението и го задържа в себе си. Друга част от нея искаше цялата истина. Тя беше стигнала прекалено далеч, за да се отказва сега.

— Ти уволни чиновника в Бристол, нали? Не лъжи, бабо, защото мога да проверя.

Баба й се поколеба, но след миг повдигна брадичката си отново.

— Той беше мързелив и имаше любовница. Ти беше прекалено млада, за да разбереш какъв негодник е.

Марджъри се смая от изопаченото разсъждение на Роуина.

— Това, че имаше любовница, не беше твоя работа, особено след като се справяше със задълженията си.

По бузите на баба й се стекоха сълзи.

— Опитвах се само да помогна. Не мога да направя повече нищо, което да си струва уважението. Аз съм само една стара саката жена.

Марджъри отговори, без да се трогне:

— Използвала си тази маневра много. Не можеш да предизвикаш у мен съжаление. Ти се погрижи да бъда в Бристол, когато Симингтън си откупи начина за отърване от годежа. Ти никога не ми позволи дори и удовлетворението от победата над баща ми.

— Какво те е прихванало, дете?

— Истината, бабо! Ти ме използваше.

Роуина се разтресе толкова внезапно, че пудрата от перуката й се посипа върху облегалката на стола.

— Това е абсурдно и смешно. Не бих могла да направя подобно нещо.

Сега Марджъри разпозна показната невинност. Лицемерието на баба й я нараняваше. Тя преглътна сълзите си и каза:

— Можеш.

— Клетата ми — напевно каза Роуина и разтвори широко ръцете си, като я приканваше. — Ти си се влюбила в Блейк Честърфийлд, нали? Заради това е всичко.

Очите на Марджъри плуваха в сълзи. Любовта към Блейк може да е сломила сърцето й, но измяната на баба й го беше стрила на прах.

— Чувствата ми към Блейк нямат нищо общо с проблемите, които ти създаде.

— Подозирах това — Роуина скръсти ръце в скута си. — Въпреки че не си му равностойна по обществено положение, трябва да се омъжиш за него.

Марджъри се опита да си поеме дъх след слисването. Тя се беше объркала от присъствието на херцогинята на Ендърли в пощенската стая същия ден. Сега разбра защо високопоставената дама беше благоволила да влезе в такава обикновена стая.

— Ти я въведе в пощенската стая нарочно, нали? Искаше тя на всяка цена да ме види в неизгодно положение. Как можеш в един момент да претендираш, че ме обичаш, а в следващия да бъдеш толкова жестока?

— Ти се притесняваш просто защото знаеш, че хората ще разсъждават върху причините за избора. Ако не беше баща ти, лорд Блейк щеше да си вземе жена от знатен произход. Носи се слух, че иска булка дете — такава, каквато може да моделира по свой вкус. Типично за него — като повдигна брадичката си, добави: — Поне в този случай няма да стане така, както той иска.

Точно когато Марджъри си помисли, че е понесла най-тежкия удар, Роуина директно нанесе следващия. Тъй като гордостта й беше наранена, тя се опита да си възвърне равновесието и способността да разсъждава логично. Блейк Честърфийлд беше многолик, но нищо у него не беше типично. Той беше толкова необикновен, че тя се сви от страх при мисълта, че може да се ожени за някоя друга.

— Нямаш ли какво да кажеш за себе си? — попита Роуина. — И не се опитвай да го защитаваш, защото не желая да слушам как го възхваляваш.

Това вече препълни чашата. В продължение на много години Марджъри се беше извинявала за подобни болезнени думи. Тя не беше лош човек. Беше живяла икономично, за да предложи подслон и надежда за пощальоните и спокойно съществуване на Роуина. Поне момчетата оценяваха усилието й.

— Има много какво да кажа.

— Това пътуване до Лондон те е направило смела — веждите на Роуина се повдигнаха.

Марджъри поклати глава. Пътуването до Лондон я беше изморило и огорчило. Коварството на баба й беше отворило очите й.

— Кога си промени мнението относно сгодяването ми за лорд Блейк? Преди или след като осуети пътуването ми до Лондон?

Баба й изглеждаше омаяна от перлената си огърлица.

Най-накрая отговори:

— Като се има предвид напредналата ми възраст, неговото предложение е вероятно най-доброто, което можеш да получиш. Какво значение има кога съм решила да ти дам благословията си?

— Спести си жестоката благословия и безценните мъдрости. Достатъчно ги слушах. Само отговори на въпроса ми! — Марджъри побесня.

— Аз? Жестока? — заекна Роуина. — Аз съм тази, която те обича, тази, която те освободи от онзи ужасен манастир и отвори дома си за теб.

„Любовта — помисли си Марджъри — има странни лица.“

— Благодаря ти, че ме взе от Турнай, бабо, и ми предложи покрива на дома на баща ми. Ти излъга също, че си собственик на Хартсанг скуеър.

— Знаеш много, нали? — гласът й потрепваше от ярост. — Една порутена къща е ниска цена за живота на дъщеря ми.

Чувствайки се като кукла, разигравана на вечеря, Марджъри се изправи на вдървените си крака и тръгна към вратата.

— Направих те управителка на пощенската станция в Бат — изкрещя Роуина.

— Най-главната фигура, бабо, беше ти, а аз вършех работата.

— Не е така. Аз потулвах всичките ти детински грешки.

Марджъри се спря в коридора с огледалата. Десетки лица отвръщаха на погледа й и във всеки чифт сини очи тя откриваше самотна душа, отчайващо нуждаеща се от приятел. „Къде — чудеше се тя — ще намеря някога някой?“

— Правех жертви за теб. Дадох ти всичко, дете.

— Но не на ниска цена, бабо. Отказвам да я плащам повече — фалшивите думи разпалиха огън у Марджъри.

— Мислиш, че щеше да живееш по-добре при баща си?

Все още загледана в подобието си, Марджъри откри промяна — искрица надежда. И подобно на уклончив отговор на заядлив въпрос се появи и приятелят й в най-благонадеждното от всички места: вътре в самата нея. „Вдигни главата си високо“ — сякаш й казваха отраженията. Гордостта се надигна у нея.

Роуина чукна с бастунчето си. Кучето изджавка.

— Баща ти е мерзавец, казвам ти.

Марджъри се обърна към баба си и скимтящия териер.

— Кажи му го сама. Той пристига в петък.

— Какво? Защо не ми каза? — с лице, преобразено в маска от яростта, Роуина дръпна силно шнурчето на звънеца. — Неблагодарно дете.

Наранена и съкрушена, Марджъри пое първата стъпка към съвземането. Премина с усмивка между двете редици от окуражаващи я нейни образи. Докато стигна до стаята си, надеждата се беше разпалила вече у нея. Някой ден щеше да прости на Роуина, но сега искаше да остави баба си на дистанция от себе си. Това изглеждаше най-разумното решение.

С помощта на пощальоните тя премести вещите си в стаята за гости на горния етаж. След като свърши това, се замисли над проблемите си.

Пощенският инспектор беше получил списъка с предложените от нея такси и въпреки че не можеше да даде окончателен отговор, той с право беше впечатлен от каретата, носеща фантастичния герб с думите: „Aquae Sulis“.

Тя се сети за Блейк. Копнежът по него сякаш стисна сърцето й, копнеж, примесен с тревога. Времето за наследника на Честърфийлд беше почти изтекло.

Баща й щеше да пристигне в петък. Какво ли чувстваше Блейк? Искаше й се да се втурне в обятията му и да му каже да не се тревожи. Но не можеше, докато не й кажеше истината. Искаше й се да го попита как се чувства след пристигането на майка си в Бат.

Отново беше объркана. Тогава си спомни за добрия съвет на Боу. Прехвърли проблемите си и се спря на тези, които можеше да реши.

Най-напред трябваше да се извини на херцогинята на Ендърли. Написа й бележка на един от специалните листове за управителя на пощенската станция в Бат и помоли Камбър да я занесе. Той се върна с покана за лейди Марджъри Ентуисъл да вечеря тази вечер с херцогинята на Ендърли.

 

 

Точно в девет часа пощенската кола на Бат, този път изчистена и лъсната, спря на най-хубавия адрес в Бримли Съркъл, дома, който херцогинята на Ендърли беше наела за пребиваването си в Бат.

Марджъри приглади гънките на черната си кадифена пола и съжали, че нямаше повече пари за нова рокля и по-модерна перука. Изведнъж се почувства виновна. Прахосването на ценни пари за украшения беше суета, която не можеше нито да си позволи, нито да оправдае. Беше просто нервна заради срещата с майката на Блейк.

По навик тя прокара ръка по тапицираната седалка на каретата. Беше избрала боядисана кожа — за по-голяма трайност — и полирано дъбово дърво — за красота. Каретата беше разкошна в своята семплост и тя не трябваше да се притеснява за избеляването на възглавничките или обелването на японския лак. Единственият лукс, който си беше позволила, бяха допълнителните лампи от непрозрачно бяло стъкло. Ако се предотвратяха злополуки и вандалщина, дори при непрекъсната употреба, каретата можеше да издържи и десетилетие.

Камбър отвори вратата и издърпа стъпенката. Застана на пръсти, с една ръка зад гърба и другата — протегната към Марджъри. Изпълнена с гордост, тя се наведе и му позволи да й помогне да слезе от каретата.

— Да ви чакаме ли, милейди?

Като погледна пламенното му лице, тя си помисли колко пуст щеше да бъде животът й без него и останалите момчета.

— Не, благодаря, господин Стоукс. Вие си имате уроци, а Таг се нуждае от почивка. Елате за мен в единадесет.

Той се поклони, тръгна наперено по стълбите и почука с чукалото. Марджъри го последва. Един иконом с голям, закръглен нос, облечен в ливреите на Честърфийлдови, отвори вратата. Камбър каза прекалено високо:

— Лейди Марджъри Ентуисъл, управителка на пощенската станция в Бат, дошла да види Нейна милост, херцогинята на… — очите му се отвориха широко и той изви бързо глава към Марджъри.

— Ендърли — произнесе тя.

Той се обърна към иконома отново и произнесе името правилно.

С потрепващи от напиращия смях устни, икономът каза:

— Много възхитително представяне, момко — след което се обърна към Марджъри: — Моля, влезте, милейди. Нейна милост ви очаква.

Когато се промъкваше покрай Камбър, Марджъри му намигна. Той завъртя очи и хукна. Икономът взе пелерината и ръкавиците й, след което я поведе надолу по широк, облицован в мрамор коридор с наредени от двете страни палми в медни саксии, големи колкото варели за мариноване. Тя го последва в една пищно обзаведена гостна. Приказните легла и богатата мебелировка започнаха да бледнеят пред херцогинята на Ендърли, когато Марджъри я видя да се надига грациозно от стола.

Докато икономът я представяше, Марджъри наблюдаваше жената, която беше родила Блейк Честърфийлд. Даже и с модерната перука на главата си, Джейн едва достигаше до рамото на Марджъри. Кожата й имаше мекия блясък и нюанс на камея, обърната към слънцето. Тя не гримираше лицето си, Марджъри беше готова да се обзаложи за това на един впряг от коне.

Херцогинята на Ендърли кимна и посочи един стол с ръка, украсена с по-малък от този на Блейк смарагдов пръстен с монограм.

— Здравейте, лейди Марджъри. Няма ли да седнете?

— Благодаря, Ваша милост — Марджъри се поклони, а после седна.

— Можеш да налееш шерито, Фансуърт.

Икономът го наля мълчаливо, сервира питиетата и се оттегли.

Марджъри преглътна буцата от страхопочитание и завист, тя беше чувала за бижутата на Честърфийлдови. Това, което я изненада, беше, че слуховете не бяха преувеличили великолепието на големите колкото орех смарагди около шията на Джейн. Добре изработеният маниер, с който херцогинята докосваше с маникюра си тежката златна обковка, беше достоен за възпяване от поет. Марджъри поднесе чашата към пресъхналата си уста и каза:

— Да живее кралят!

От изненада устните на херцогинята образуваха пълен кръг. Тя повтори тоста. На Марджъри й се искаше да изпие шерито на една глътка, но не го направи — отпи малко от него, а после се изкашля.

— Ужасно съжалявам, Ваша милост, заради начина, по който бях облечена този следобед. Уверявам ви, че нямам навика да обличам момчешки дрехи.

Джейн беше впила поглед в питието си, а лешниковите й очи не изразяваха нищо.

— Блейк ми каза, че сте тъпа — качество, на което той, за съжаление, се възхищава.

Друго извинение застана на езика на Марджъри, но тя го задържа. Епизодът беше резултат от злополуката и тя не биваше да се унижава заради събития, независещи от нея.

— Благодаря, че ми казахте за предпочитанията на лорд Блейк. Аз просто исках да се изясня с вас.

— Направихте го — измърмори тя. — А сега ми разкажете за себе си и как една добре възпитана жена се е захванала с такова… неприсъщо за жени занимание.

Как си позволяваше да осъжда Марджъри за нейната искреност и след това да отправя такава безсрамна обида? От вярност към Блейк тя остави репликата без отговор.

— Изненадана съм, че някой с вашето положение би сметнал заниманието ми за странно. Защо, след като навярно сте чували за покойната лейди Уелс, управителка на пощенската станция в Абърдийн?

Беше ясно, че херцогинята не беше чувала за нея, тъй като премигна изненадано.

— Херцогът на Ендърли ходи за риба в Шотландия.

Марджъри последва отклонението от разговора с думите:

— Колко интересно. Какво хваща?

— Сигурна съм, че не мога да отговоря. Някакъв жалък сорт риба, предполагам.

На Марджъри й беше спестен отговорът, когато икономът съобщи за вечерята. През цялото време тя слушаше майката на Блейк да обяснява колко значимо било семейството й и какви безконечни задължения изисквало положението й. Когато се върнаха отново в гостната и отпиваха от чашите с шери, Марджъри подсмъркна, за да прикрие прозявката си. През временното затихване на разговора за постиженията на херцогинята, Марджъри каза:

— Баба ми ви изпраща най-добрите си пожелания.

Джейн се захвана пак с разглеждането на гривната си.

— Такава чудесна събеседничка. Нямам търпение да се премести да живее в Лондон. Ще бъде една от най-важните личности.

— Ще ви посещава ли?

Майката на Блейк махна с ръка. Смарагдите проблеснаха на светлината на лампите.

— О, боже, не! Блейк се съгласи да й купи къща там и да й дава издръжка.

Ето защо Роуина беше одобрила брака. Дали Блейк не беше демонстрирал щедрост, или баба й беше започнала да го изнудва? И в двата случая преместването в Лондон щеше да попречи на намесата й в отношенията й с Блейк. Успокоена от тази мисъл, Марджъри попита:

— Знаете ли как се случи Блейк и аз да се сгодим?

Тя се изсмя със звънтящ смях, който сякаш нараняваше ушите.

— Какъв глупав въпрос. По нормалния начин, разбира се. Той е отишъл при баща ви и е поискал ръката ви.

Марджъри завъртя столчето на чашата си между палеца и показалеца си. Снопчета от светлина заиграха по черната й пола.

— Не баща ми е мой настойник, а кралят.

— О, добре, това обяснява всичко — Джейн отново направи грациозния маниер, с който докосваше огърлицата си. — Блейк е отишъл при краля. Те са много близки, както знаете. Моето семейство, Чолмондли, разбира се, се радва на благоразположението на Негово величество. Ние винаги сме били първостепенни.

— Блейк не е ходил при краля, но дори и да беше го направил, нямаше да има голямо значение, тъй като мога сама да избера собствения си съпруг.

Като погледна Марджъри така, сякаш че беше влечуго, херцогинята каза:

— Колко сте елементарна!

Марджъри си спомни какво беше казала Джейн на Блейк: „Дяволът те е оставил на прага на Честъруд.“ Каква коравосърдечна вещица беше тя, помисли си Марджъри.

— Така да бъде, но вие не ми отговорихте на въпроса.

— Помислих си… о, ужасно съм объркана. Как тогава се случи това? — изящните й вежди се повдигнаха подозрително. — Измамихте ли сина ми?

— Не, Ваша милост. Баща ми изнудва Блейк. Надявах се, че вие ще ми кажете защо — Марджъри пое дълбоко въздух.

— Изнудва го? Това е абсурдно. Блейк има повече пари, отколкото може да похарчи, и си плаща дълговете.

— Не мисля, че парите са в основата на изнудването от страна на баща ми. Той знае някаква тайна на Блейк.

Лицето на Джейн пребледня. Чашата й се изплъзна от ръката и падна на килима.

— Милостиви свети Джордж! — изрече тя. — Той сигурно е открил…

— Открил какво, Ваша милост? — каза умолително Марджъри. — Какво знае баща ми за него?

Ръката на херцогинята се вдигна бързо към челото й.

— Това е толкова ужасно. Ако някой разбере…

Страхът сякаш изтласка Марджъри от стола й. Тя коленичи до херцогинята с разтуптяно сърце.

— Какво да разбере, Ваша милост! Трябва да ми кажете.

— Винаги съм се страхувала, че това ще се случи. Как е могъл Блейк да бъде толкова небрежен? Той знае как да предотврати риска някой да открие… О — изстена тя, — вредата, която това може да причини… — ужасените лешникови очи се спряха на тези на Марджъри.

— Какво е то? — попита Марджъри, като изскърца със зъби.

Херцогинята се втренчи в ръцете си, сякаш беше изпаднала във вцепенението на транса.

— Не можете да си представите срама, който Честърфийлдови ще понесат. Ще трябва да се преместим в провинцията — завинаги. Ще бъдем съсипани!

С нарастването на чувството за безизходност, търпението на Марджъри изчезна. Най-накрая тя каза:

— Баща ми ще разпространи тайната на Блейк като чума, ако не се омъжа за него. Аз няма да го направя, докато не ми кажете какво е направил.

Джейн впи идеалните си зъби в долната си устна. Гърдите й потрепнаха от сподавени сълзи.

— Знаех си, че ще се издъни някой ден. Баща му смяташе, че морето е най-доброто място за такъв като него — тя сграбчи ръката на Марджъри с ледените си ръце. Всякаква проява на надменност изчезна от лицето й. — Трябва да се омъжите за него! О, моля ви, кажете, че ще го направите. Ще ви платя колкото искате. Кажете някаква сума.

— Майко! — изрева Блейк зад гърба на Марджъри. — Овладей се!

Джейн се отпусна на стола, но от очите й се излъчваше презрение към сина й.

Сърцето на Марджъри натежа като олово в гърдите й. Горкият, горкият Блейк! Тъй като не можеше да се обърне с лице към него, тя впери поглед в разлятата чаша шери, а съзнанието й беше като въртележка от шокиращи възможности.

Ръката му докосна рамото й. Пред погледа й изникнаха лъскавите връхчета на ботушите му.

— Ще се омъжа за теб, Блейк — каза тя, без да вдига поглед.

Той изруга така, че майка му ахна. После се обърна и изтича навън от стаята, като затръшна вратата след себе си.

На следващата сутрин Марджъри се отби у тях, но Евърсън я информира, че старши капитан лорд Блейк е мъртво пиян и не може да бъде на разположение.

Тя изпадна в отчаяние. През мъглата на унинието си чу да бият камбаните на абатството. Страхът, че баща й беше пристигнал по-рано, се превърна в радост при вида на Боу Неш. Но кралят на Бат се беше върнал победен. Парламентът беше обявил хазартните игри за незаконни. Вистът и другите игри на карти, при които се използваха цифри, сега бяха извън закона.

Тъй като банкрутът започна да се мержелее на хоризонта, древният град Бат потъна в замайваща тишина. Докато лорд Блейк продължаваше да отказва да я приема, Марджъри ходеше като обезумяла, защото след четиридесет и осем часа баща й пристигаше в Бат.