Арнет Лем
Годежът (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

„Прелъстителите трябва да се въздържат от изливане на красивите си слова в обществените зали на Бат.“

Боу Неш

„Правила на Бат“

Тази сутрин тя щеше да отиде с него в банята с минерална вода, а вечерта щеше да го накара да я остави на мира.

Това беше единственият правилен избор за нея. Защо тогава я болеше сърцето?

Марджъри навлече широката си горна дреха, като пъхна ръцете си в огромните ръкави. Раменете й се приведоха. Гълъбите хвърчаха и гукаха от гнездата си под керемидения покрив на голямата къща. Дори и времето беше решило да се подиграва на меланхоличното й настроение, тъй като бледата светлина на зората струеше от небето, ясно като огледало.

Докато закопчаваше копчетата си, тя намери извинения за съмненията, които подкопаваха нейната решимост. Опита се да се убеди, че все още изпитва съжаление към Блейк Честърфийлд. Сега разбра себе си по-добре. В основата на болката й лежеше искрената обич към него.

Тя не беше очаквала от него да прояви интерес към работата й, а още по-малко да се изложи на опасност заради залавяне на бандит и възстановяване на загубената поща. Грижите му за Таг, защитаването на Камбър говореха за истинска загриженост. Блейк Честърфийлд не беше измамник по душа. Тя познаваше престорената обич.

Баща й я беше направил експерт по усещане на фалшивите чувства. Струваше й се, че Блейк я харесва. Защо иначе щеше да си губи времето и да я придружава при следобедните й обиколки? Разбира се, че я желаеше. Защо иначе щеше да я целува и милва с такава страст и да говори за децата, които щеше да роди? Защо наистина? Защото искаше да се ожени за нея.

Тя можеше да се заблуждава, докато слънцето престанеше да грее. След това щеше да се препъва във вечна тъмнина и да вярва винаги, че той се беше влюбил в нея безкористно и никога да не намери смелостта да си признае, че не беше така. Започна да я човърка съжаление. Но когато се изправи пред избора дали да живее с лъжа, или да живее сама, тя знаеше какво би направила. Грабна чантичката и ръкавиците си и изпълнена с примирение, тръгна надолу по стълбите, за да го чака с баба си.

Роуина стоеше пред камината, съсредоточена върху картината над полицата. Лизи беше начервила страните и устните на баба й, а косата й беше увила в модерна прическа. Рубините проблясваха на ушите й. Огромната роба закриваше решетката на камината, но нищо не можеше да скрие нейната неприязън към картината на Хогарт.

— Все още съм на мнение, че трябва да ми позволиш да го преместя в моя кабинет — каза Марджъри, като застана зад баба си, — щом те притеснява толкова много.

Роуина продължи да гледа намръщено картината.

— Той е един циничен карикатурист. Можеше да те нарисува като почтителна и интелигентна жена, а не като ококорен образец на невинност, дори и да си доста наивна.

Сърцето на Марджъри се сви.

— О, бабо, жестоко е да се говори така!

Тя все още не беше погледнала Марджъри, когато каза:

— Хората от този град винаги говорят лоши неща за теб. Не могат да забравят глупавото ти държание, макар че това беше толкова отдавна. Ако аз не те защитавам, дете, кой ще го прави?

Марджъри се загледа в изправения гръб на Роуина.

— Ще се защитавам сама, бабо. Вече съм голяма и не се страхувам от клюките на Бат.

Роуина наведе глава и разкри големите сиви кичури в кестенявата си коса.

— Но трябва да признаеш, че това е унизително — всички тези годежи. Чудя се дали те очаква друг — каза тя тъжно. — Какво ще стане с нас?

Баба й беше приемала тежко всеки годеж.

— Аз ще бъда управителка на пощенската станция в Бат, а ти ще бъдеш любимата ми баба. Само си спомни, че не съм същото наивно момиче, което Хогарт нарисува преди няколко години.

Роуина удари с бастунчето си по мраморния под.

— Трябваше да изгоря това смешно нещо. Като си помисля, че се налагаше да продам огърлицата си от нефрити, за да го поръчам… — тя въздъхна и поклати глава. — Отвратително е.

Една плесница щеше да й причини по-слаба болка. Марджъри винаги беше оценявала високо сатиричния стил на Хогарт. Тя направи крачка назад.

— Не може да говориш сериозно.

— Не по начина, по който ти си го тълкуваш. Никога не съм те наранявала — Роуина се обърна. Устните й се извиха от неприязън. — Няма да си носиш косата така, нали?

Марджъри изведнъж се осъзна и каза:

— Какво ми е на прическата?

— Прилича на сплетена конска опашка. Ще я намокриш и тогава на Лизи ще са й необходими часове, за да я изсуши.

Марджъри докосна плитката си, която образуваше корона на главата й, след това падаше на рамото й, а после отново се извиваше нагоре.

— Мислих си, че прическата ми е доста прилична. Нямам намерение да плувам в басейна, а и Лизи никога не ми суши косата.

Роуина сви рамене.

— Прави каквото искаш, но ако някогашният ти обожател не се появи скоро, по-добре да си останем вкъщи. До седем часа водата ще бъде пълна с хора и ще трябва да се тъпчем като сардели.

Марджъри погледна часовника.

— Още е шест и половина, така че имаме много време. А той е само приятел.

— Ами! Жените и мъжете никога не могат да бъдат приятели, точно ти трябва да проумееш това. Той е една жалка марионетка на баща ти. Не си мислиш, че умира за теб, нали?

Марджъри прехапа устната си, за да не й позволи да се разтрепери.

— Не — промълви тя. — Разбира се, че не. Ти си ме обучила добре.

Баба й я погали по ръката.

— Добре. Защото този измамник ще каже и направи всичко, за да те накара да се омъжиш за него. Ако се окажеш толкова глупава, че повярваш на комплиментите и обещанията му, мила моя, ще се окажеш заточена в онова негово имение в Уелс с бебе в корема и няма да има никой, който да го е грижа за теб — тя размаха бастунчето си. — Аз ти казах, че ми предложи селска къща в Нотамбърленд, нали? Представи си ме в колиба на земеделски стопанин! Ще умра за една година от белодробна треска и тогава ще останеш сама на този свят.

Сърцето на Марджъри сякаш спря да бие. Като се надяваше да се окопити, тя се загледа в любимия си предмет в стаята — картината на Хогарт. Но очакваната радост не дойде.

— Подобно нещо не може да ти се случи, бабо.

— Знаех, че няма да ме изоставиш, скъпа. Ти си всичко, което имам, и наистина се опитвам да ти помогна — баба й закуца напред и я прегърна бързо. — Нямам никакво намерение да стоя до кудкудякаща кокошка като Миренда Сърли, докато твоят „приятел“ се опитва да те съблазни. Може да ми изкълве очите — каза тя, като премигна.

Марджъри се засмя насила.

— Ти си толкова висока, че тя ще трябва да стъпи на раменете на придружителя си, за да те достигне. А за Блейк Честърфийлд не се тревожи. Нямам намерение да се омъжвам за него — думите трябваше да й донесат облекчение, но вместо това изпита едно странно чувство, че е загубила нещо, сякаш беше хвърлила петно върху дъгата само за да я накара да изчезне.

Роуина засия:

— Ти си прекалено умна за този нехранимайко. Той е безсрамен. Казах ли ти, че го видях да милва една от онези лондонски скитнички? Едва що беше тръгнала по пътя за Бристол и той влезе безцеремонно в игралната зала в Уилтшър и се втурна към първата благоразположена към него жена. Боже, ръката му беше заровена до китката в пазвата на тази жена. А сега се усмихни, мила, и ми кажи какво стана с предложените цени.

Благодарна, че можеше да отклони баба си от бурните й чувства, Марджъри подхвана безопасната тема.

— Сметките в главните счетоводни книги в Бристол са изчислени до последното пени. Новият чиновник обожава математиката.

— Имахме ли печалба? — попита Роуина.

— Да, — особено в договорения район за доставката. Може да поръчам дори и товарна кола. Пощенската не е в много добро състояние.

Роуина хвана бастунчето с двете си ръце. Като се наклони напред, каза:

— Този Ханикоум е твърде млад. Не може да е готов да кара впряг от коне.

Той щеше да бъде, помисли си Марджъри, с помощта на господин Педикорд, но ако споменеше кочияша, разговорът щеше да се насочи отново към Блейк Честърфийлд. Баба й щеше да започне да го обижда, а тя — да го защитава. Най-добре беше да остави този въпрос… Освен това можеше да реши да използва печалбите от Бристолския район, за да повиши заплатата на чиновника.

— До лятото — започна да увърта тя — няма да се захващам с товарната кола. — Дотогава Алберт ще има достатъчно опит.

— Имаме ли достатъчно пари да платим за лондонската пощенска кола?

— Да. Ще бъде готова до края на месеца.

Роуина повдигна веждите си.

— Толкова скоро?

— През този сезон майсторът на файтони работи бавно. Той прие поръчката присърце.

— Да се надяваме, че знае какво прави — тя вдигна главата си към прозореца. — Какъв е този звук? — отиде до златистите кадифени завеси и ги разтвори с бастунчето си.

— А, ето и каретата на Негова милост. Трябва да призная, че е хубава — тя ахна. — Ела да погледнеш този безобразен кочияш. Къде се е чувало карета на херцог да бъде карана от човек, облечен като шут?

Да дойде събота и Педикорд, заедно с шапката си с перо и всичко останало, щеше да бъде редовен посетител на Хартсанг скуеър. Тя чу входната врата да се отваря зад гърба й. Блейк разговаряше тихо с Мерлин. Токовете на ботушите му затракаха във фоайето. Докато се движеше по коридора с огледалата, Марджъри се сети за първото му минаване по този коридор. Спомни си, че беше видяла отражението на неговата изправена стойка и вбесеното му изражение. Спомни си също впечатлението, че, дори и гневът не можеше да загрози такова красиво лице. През нощта, когато той пристигна в Бат, тя го беше съжалила, а днес съжаляваше себе си.

— Усмихни се, скъпа — каза Роуина. — Той го очаква. Мъжете от рода Честърфийлд са свикнали да имат жени, които да ги ласкаят.

Когато той влезе в Хамбургската стая, Марджъри не трябваше да се насилва да му се усмихва. Както каза баба й, реакцията дойде по естествен начин.

Беше облечен в традиционните дрехи за баня: сако и панталони до глезените от бяло платно. Само че дрехите на Блейк бяха ушити по поръчка, защото тези, които посетителите на баните можеха да заемат, щяха да му бъдат къси. Светлият плат придаваше на кожата му мургав оттенък, който подчертаваше поразителната мъжественост. Раменете му изглеждаха изключително широки и тя подозираше, че ефектът се получаваше от колосания плат. Под едната си мишница носеше голям пакет, увит в кафява хартия. Той се приближи и й подаде пакета, като се усмихваше.

— Здравейте, Марджъри. Донесъл съм ви нещо — зелените му очи се плъзнаха по лицето й и се спряха на косата. — Красива е. Приличате на богиня с тази прическа.

Настроението й се повиши. Бастунчето на Роуина тракна силно. Марджъри пое пакета.

— Какво е това?

Дяволита усмивка се появи на лицето му.

— Отворете го и вижте!

Роуина се изкашля. Блейк тракна с токовете си и се поклони.

— Добро утро, Ваша милост. Колко хубаво, че ще дойдете с нас.

— Добър ден и на вас, лорд Блейк. Да, наистина е хубаво от моя страна — веселият й тон говореше за снизхождение. — С подаръци ли сте решили да купите обичта на внучката ми?

— Бабо!

— Това трябва да каже тя. Е, Марджъри, отворете го.

Той, изглежда, беше забравил за презрението на Роуина, защото вниманието му беше насочено към Марджъри. Тя погледна пакета, без да успее да прикрие напрежението в погледа си. Любопитството я накара да поруменее. Развърза връвчицата. Хартията се разтвори и разкри роба за баня от ленено платно с много широки ръкави, които се стесняваха в стегнати по ръката маншети. За разлика от традиционните бели роби, тази дреха беше яркочервена.

— Харесва ли ви? — попита той нетърпеливо, като застана толкова близо, че тя можеше да усети силния аромат на сапуна му за бръснене.

В деня, когато наблюдаваше как се бият с шпаги с Евърсън, тя бе облечена в червена рокля и Блейк й бе направил комплимент. Разнежена от спомена, Марджъри проследи фината бродерия на яката и предната страна. Намигнаха й златни копчета.

Тя повдигна глава и посрещна погледа му.

— Благодаря ви. Цветът е много приятен.

— И аз си мислих същото — усмихна се той и докосна лицето й. — И няма защо да ми благодарите.

Роуина мушна бастунчето би между тях.

— Какво има тук?

Марджъри се обърна, за да може Роуина да види.

— Това е роба за баня.

Носът на Роуина се набръчка.

— Но тя е червена!

— Да — отвърна Блейк. — Цвят, който много подхожда на Марджъри, не мислите ли?

Роуина се намуси и стисна бастунчето толкова силно, че кокалчетата й побеляха.

— Само една проститутка би отишла в червено на баня. Ще стане за посмешище.

— Хайде — каза той сърдечно, като хвана Марджъри за ръката. — Тъкмо ще се откроява в навалицата от старици с изпити лица. Повечето хора си гримират лицата за банята, а някои носят перуки под онези ленени шапчици. Херцогинята на Марлбъро носеше диамантената си диадема — като се наведе, той се загледа в обеците на Роуина. — Вие носите даже и рубини.

— Какво нося, не е ваша грижа, а Марджъри е управителка на пощенска станция, а не херцогиня.

— Да, и при това най-хубавата в Англия. Но нещата се променят и хората също — каза той словоохотливо.

Роуина се усмихна самоуверено.

— Бащата на Марджъри никога няма да се промени. Той избира най-слабите мъже, а след това ни ги изпраща, за да се справяме с тях.

Блейк се стегна, а пръстите му стиснаха ръката на Марджъри.

— Той винаги говори хубави неща за вас, Ваша милост.

— Ами! Той е дявол и ме мрази.

— Достатъчно, бабо — каза Марджъри.

— Не е нужно да обличате робата днес, Марджъри, или когато и да е. Исках само да ви зарадвам.

— Много сте сладкодумен — измърмори Роуина.

Неговата искреност радваше Марджъри повече от всеки подарък. Да можеше само да й каже истината за пристигането си в Бат. Тъй като знаеше, че това никога нямаше да стане, тя каза:

— Благодаря ви.

Роуина изстреля една ругатня на френски, след което се обърна толкова бързо, че почти загуби равновесието си. Блейк се втурна към нея, но Марджъри го спря. Тя се задържа на краката си. С бързо движение хвана връвчицата на плетената си чанта, а бастунчето й послужи като прът.

— Няма да отида, ако облечеш това грозно нещо.

— Хайде, Ваша милост — каза Блейк. — Човек би си помислил, че не искате Марджъри да се забавлява.

— Това е абсурдно. Марджъри винаги се е забавлявала. За това не са й нужни червена роба или син на херцог.

Въпреки че се беше събудила само преди час, Марджъри се почувства много изморена.

— Не ти подхожда да бъдеш толкова груба, бабо. Може би ще трябва да останеш тук.

Очите, на Роуина се напълниха със сълзи.

— Знаеш колко много работя — раменете й се приведоха. — Не знам какво ми става. Станала съм невъзпитана като госпожа Сърли. Може би е от това, че миналата нощ, когато ти беше в Бристол, стоях до късно и сортирах пощата. Много исках да дойда на баня. Ужасно съжалявам, лорд Блейк.

Той се усмихна подкупващо.

— Няма нужда да се извинявате, Ваша милост. Обикновено съм в компанията на свадливи моряци. Благодаря за гостоприемството — той протегна свободната си ръка и каза: — Няма ли да се смесим с останалите?

Същата вечер Блейк подаде ръка на Марджъри, за да се качи в каретата, след което влезе вътре и зае мястото срещу нея. Педикорд все още държеше вратата. С телосложение на испански бик и надарен с нрава на котсуолдско агне, той имаше само една мания: шапките. Тази вечер носеше роялистка шапчица, килната самодоволно с червеното си, привличащо погледите, перо. Той дръпна рязко шапката. Оплешивяващото му теме беше осеяно с лунички.

— Позволете ми да ви помогна да се настаните, милейди. — Той оправи пелерината около глезените й с пръсти, които бяха по-подходящи да държат юздите на конете, отколкото да изпълняват задълженията на прислужничка. След това й посочи подпорите. — Това е дръжката, милейди. Хванете се здраво, ако започне да друса — а като се обърна към Блейк, каза: — Милорд, изгасете лампите! Не знам дали по тези пътища не върлуват разбойници, затова няма да рискуваме със светлината.

Запознат напълно с тази установена практика, Блейк кимна.

— Ще изгася лампите веднага, Педикорд.

— Във файтоните хората, които са неподготвени за бедата, пострадват. Няма да се местите без нужда, нали?

— Разбира се, че няма, Педикорд.

— Има два заредени пистолета в страничната преграда.

— Много добре, Педикорд.

Кочияшът хлопна дървената вратичка под седалката на Блейк.

— Тук Евърсън е приготвил бутилка вино и лека закуска. Има също и одеяла и вода.

— Добре сте се погрижили за нас, Педикорд.

— Има пълнолуние и две въоръжени стражи с фенери ще ни водят.

— Ти си помислил за всичко, както обикновено, Педикорд.

Кочияшът се усмихна широко на Марджъри.

— Нищо лошо няма да ви сполети в тази карета — каза той. — Имам намерение да полагам специални грижи за дамата на старши капитана от търговския флот.

Марджъри се усмихна благосклонно.

— Казаха ми, че старши капитанът се отнасял много добре с всичките си дами.

— О, да, като с кралици. Спомням си онази ирландска наследница…

Блейк се изкашля. Педикорд изви лицето си, сякаш беше глътнал магарешки бодил, и каза:

— Нощта е подходяща за една разходка с тази земна шхуна, а, капитане?

— Точно така, Педикорд. Поемай юздите!

Като тръсна глава, кочияшът направи крачка назад и затвори вратата.

— Залостете я, сър.

Блейк я залости, а Педикорд я провери, след което отиде да провери и другата, която Блейк беше залостил.

— Винаги ли толкова стриктно изпълнява задълженията си? — попита Марджъри.

— Винаги. Разположете се удобно, тъй като той няма да се качи на капрата, докато не провери всеки хамут и ремък. Ако имате късмет, ще пропусне да прегледа копитата на конете.

— Ами ако бързате?

Блейк поклати глава.

— Няма такова нещо при Педикорд.

— Винаги ли е бил толкова прецизен? — попита Марджъри.

— Да, откакто бях дете и дори по-рано. Баща му е карал дядо ми. Каретата се преобърнала и баща му загинал.

— Колко ужасно. Каретите са толкова несигурни.

— Не и когато Педикорд държи юздите — каза Блейк уверено.

— Той се изтормози толкова много заради такова кратко пътуване.

Блейк намали пламъка на лампите.

— Ако нямате голямо желание да ходим в Уилтшър тази вечер — каза той, — мисля, че бихме могли да се поразходим до Клевъртън на Ейвън. Лорд и лейди Клейвър имат тържество, на което ще присъства и Кливлънд.

— Какъв е поводът? — попита тя, като развърза пелерината си. Блейк наблюдаваше как дрехата се плъзна по раменете й и разкри ниско изрязаната кадифена рокля в синкав нюанс, която му напомняше небето.

— Вярвам, че лалетата са цъфнали.

Каретата се залюля. Марджъри се хвана за една подпора. Педикорд беше заел мястото си.

— Изненадана съм, че се интересувате от цветя — каза тя.

— В действителност, интересувам се повече от дълга разходка с тази карета насаме с вас.

Многозначителна усмивка украси хубавите й устни.

— Любимият трик на третия и петия ми кандидат — тя започна да оглежда внимателно каретата. — Въпреки че техните карети не бяха в брокат и злато.

Блейк се справи с пронизващата ревност.

— Моите подбуди са чисти.

— Знам — тя облегна главата си назад и се засмя. — Чисто ласкателство.

Много скоро това остроумно и забавно създание щеше да се смее в леглото му и да зачева децата му.

— Хайде, кажете, Марджъри, ще се разходим ли на лунна светлина в компанията на Педикорд, или ще се скриете в навалицата в балната зала на Уилтшър?

С бързо движение на китката си тя вдигна завесата на прозорчето и надникна през стъклото. Нейният изящен профил щеше да краси някоя камея, мислеше си той. Един ден щеше да я заведе в Италия и да поръча на най-прочутия майстор да гравира образа й върху фина розова раковина.

— Много ми се иска да видя лалетата — каза тя.

Като протегна ръката си назад, Блейк плъзна вратичката.

— Потегляй, Педикорд. Поемай курс на север от северозапад.

Кочияшът дръпна юздите. Каретата започна да се движи плавно, като кораб, тласкан от южен вятър. Копитата на конете зачаткаха по каменните улици. Под ламарината нагнетите тухли излъчваха топлина. Малките пламъчета на лампите я къпеха в златиста светлина, която караше вдигнатата й нагоре коса да проблясва. Един ден тази коса щеше да се разстила по възглавницата му. Той посочи мястото до себе си.

— Седнете тук.

Веждите й се повдигнаха.

— Защо? Страхувате се да не падна зад борда ли?

Той се засмя тихичко, като си помисли, че тя щеше да падне единствено в прегръдките му. Слабините му се стегнаха при тази мисъл, но сърцето му жадуваше да изпита повече физическо удоволствие от Марджъри Ентуисъл.

— Можете ли да плувате?

— Да — отговори тя многозначително — дори в най-бурните води.

— Ще запомня това. А сега елате тук, за да ми показвате забележителностите.

Като го погледна с любопитство, тя вдигна ръка към шията си и започна да си играе с панделката, която беше завързана около нея. Ковчежето с честърфийлдски скъпоценности щеше да промени това. Той се сети за точно определен камък. Благодарение на своя праотец Едуард, Черния принц на Уелс, Блейк притежаваше един сапфир, голям колкото яйце на червеношийка. Той си представи скъпоценния камък на дълга верижка, сгушен между гърдите на Марджъри. Завладян от семейна гордост, каза:

— Е? Сигурно не се страхувате от мен.

— Преместете се — каза тя уверено.

Той я познаваше като подводните течения в Атлантическия океан. Стана и издърпа палтото под себе си. Премести се в лявата страна и подаде ръката си. Тя я хвана и се отпусна на седалката до него. Само скромните кринолини на полата й ги деляха.

— Удобно ли е? — попита той, като пое дълбоко в гърдите си нейния лавандулов аромат и пожела корсажът на роклята й да бъде неприлично изрязан, за да може да повдигне гърдите й и да ги погали.

— Да — отвърна тя, като се обърна и срещна погледа му. — Педикорд ще има ли търпението да обучава Таг и останалите?

В уличката една група гуляйджии лееха шумно някаква цинична песен за кралица Елизабет и един от предшествениците на Блейк. В Бат всички се забавляваха с изключение на управителката на пощенската станция. Блейк имаше намерение да промени това.

— Извинете, какво казахте?

— Попитах за обучението на моите кочияши. Не си мислете, че съм неблагодарна — каза тя. — Просто момчетата не знаят нищо за управлението на конен впряг.

Скъпи спомени нахлуха в съзнанието му. Когато беше дете, той често беше бягал от студените коридори на Честъруд заради уютната стаичка в колибата на семейството на Педикорд.

— Защо се усмихвате? — попита тя.

— Мислих си за Педикорд и за осемте му сина, които са по-високи от него и са чудесни кочияши. Повярвайте ми и имайте достатъчно търпение.

— Изобщо не ви вярвам, но ще ви се доверя само този път.

Погледът му продължи да блуждае по тънката й шия и примамващата издатина на гърдите й.

— Това е чудесно място за начало.

Тя се засмя.

— Вашата развратна природа се проявява, Блейк Честърфийлд — като се надвеси напред, тя повдигна другата завеса и погледна през прозореца.

— Кажете на господин Педикорд на следващото разклонение да завие надясно. Ще се отклоним от пътя, но шосето води нагоре към хълмовете и предлага чудесна гледка към Бат.

Блейк отново отвори прозорчето.

— Обърни кормилото надясно, Педикорд, и поддържай прав курс!

— Тъй вярно, капитан!

Блейк сложи палтото си на другата седалка. Тежката тъмна вълна покри женското й наметало, както тялото му скоро щеше да покрие женствената й фигура. Предвкусването на това удоволствие разпали желанието му. Близостта й сякаш наливаше масло в огъня. Минаха през градските врати и излязоха на равния мръсен път. Чаткането на копитата се превърна в приглушен тропот. Блейк присви очи в тъмнината.

— Кажете ми какво е това там, Марджъри. Виждам сенки и от време на време — светлина, която преминава бързо.

— Ха! — извика тя, като се облегна назад и се загледа в лампите. — Движим се със скоростта на охлюв. С това темпо няма да можем да стигнем до Клевъртън на Ейвън преди полунощ.

Той не можа да се сдържи да не отвърне:

— Не ми се иска да ви завладявам прекалено бързо.

В очите й проблеснаха весели пламъчета.

— Бързате прекалено много, дори за една безпарична самотна вдовица.

Той взе лявата й ръка и прокара леко палеца си по безименния й пръст.

— Ами за една управителка на пощенска станция с очи, по-сини от метличина и ум, по-бърз от светкавица?

Тя се обърна настрани, като сведе очи. Изглеждаше напълно уязвима.

— Не става въпрос за мен и не е нужно да прибягвате до ласкателства. Слушала съм ги много.

Каретата се полюшваше нежно в нощта. Той се наведе близо до ухото й и прошушна:

— Дори и за бързия ви като светкавица ум?

Тя повдигна рамото си и потърка ухото си в него.

— Е, не, точно това никога не бях чувала. Един ухажор си мислеше да ме спечели, като ми рецитираше Шекспир.

Като я видя такава закачлива, Блейк се разнежи.

— Това е бил безсъмнено някой нечистокръвен тъп лорд.

— Беше само един долен мошеник — каза тя с нотка на съчувствие в гласа си. — Добре познавам този тип хора.

Шестима мъже я бяха ухажвали от отчаяние. Дали някой от тях беше отделил време да открие чувствителната и великодушна жена? Разбира се, че не, защото иначе щяха да упорстват. Дали някой се беше влюбвал в нея? Той я прегърна и привлече по-близо до себе си, завладян изведнъж от чувство за собственост. Тя се опита да се отдръпне.

— Недейте — каза той. — С мен сте в безопасност.

Тя погледна през прозореца.

— В безопасност от какво, Блейк?

Изненадан от прямотата й, той реши да отговори по същия начин.

— От това, от което се страхувате най-много — да не бъдете насилена. Вие сте много опърничава в това отношение, нали знаете.

Тя въздъхна, от което гърдите й се надигнаха леко.

— Налагаше се да бъда, защото нямах друг избор. Освен това, ако се бях хвърлила в обятията на първия кандидат, нямаше да седим тук тази вечер.

Каретата се наклони, като ги тласна напред. Блейк я хвана бързо, когато започнаха да се изкачват по хълмовете.

— Следователно имаме нещо общо.

Тя се обърна толкова бързо, че носът й докосна леко бузата му. Непресторено недоверие проблесна в очите й.

— Това е абсурдно. Вие сте син на херцог. Какво знаете за принудата?

За пръв път в живота си той изпита желание да сподели най-личните си мисли с жена. Искаше му се да пътуват дълго из хълмистите земи на Шотландия или към имението му в Уелс, тъй като му се струваше съвсем естествено да седи до нея в топлия файтон.

— Да се избавям от брачните капани, е също мой принцип, Марджъри.

Като се облегна назад, тя го огледа съсредоточено.

— Нямах предвид това — в очите й проблесна разбиране. — Разбира се. Вие сте богат, носите титла — а като сви устни добави: — И имате наистина външността на един Честърфийлд.

— Това означава ли, че намирате външността ми приятна? — попита той, усетил удоволствие от думите й.

— Векове наред жените от различни среди са били очаровани от честърфийлдските мъже.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Нямам намерение да ви насърчавам. Запомнете само, че сте много добър в избягването на брака.

Иронията на сегашното положение смути Блейк и той каза мрачно:

— Трябваше да бъда такъв, защото понякога жените са много безмилостни.

Тя му хвърли един кос поглед.

— Повечето жени нямат никакъв избор, а повечето мъже имат. На колко сте години? На тридесет и пет? Кажете ми защо никога не сте се женили.

— Чаках вас.

Смехът й звънна в каретата. Тя никога нямаше да научи причината за продължителното му ергенство, защото да й кажеше означаваше да разкрие грозната си тайна.

— На тридесет и три съм.

— О, извинявайте — каза тя и сведе поглед.

— Няма за какво. Не сте ме обидили. Сега съм по-мъдър и не мога да се излъжа толкова лесно както преди.

Тя се настани в извивката на ръката му и той отново си помисли, че бяха един за друг. Сега трябваше да я убеждава.

— Имате ли нещо против да ми разкажете за някой от вашите случаи, когато сте отървали кожата? — после добави срамежливо. — Вие знаете за някои от моите.

Тя е била унижавана от Роуина и Джордж, а също и той. И двамата бяха бягали от брачните капани. И все пак той сигурно надценяваше способностите й да устоява на играта на баща си и манипулациите на баба си.

— За какво се замислихте? — попита тя, наострила цялото си внимание.

Кога ще се научи да предвижда нейната прямота?

— Мислих си, че моите истории навярно ще ви отегчат — когато тя повдигна предизвикателно веждите си, той добави: — Добре тогава, някои от тях могат да ви се сторят забавни.

— Разкажете ми ги тогава. Някои епизоди от тях… променили ли са ви?

Хамутите издрънчаха. Каретата намали ход, а след това зави рязко. Блейк я хвана по-здраво. Въпросът й му прозвуча като изявление, машинациите на баща й я бяха засегнали дълбоко. Блейк искаше да я накара да забрави тези времена.

— Когато бях на двадесет и една и живеех в една от фамилните къщи в Лондон, една графиня ни упои и двамата с Евърсън с лауданум. Няколко часа по-късно се събудих в леглото си замаян и гол както в деня, когато съм се родил. Дъщерята на графинята лежеше до мен, също така гола и дрогирана.

Тя вдигна ръка към устата си, за да прикрие смеха си.

— Какво направихте после?

— Разбудих Евърсън и му казах да се втурне на долния етаж и да каже на графинята, че съм мъртъв.

— Не може да бъде!

— Може. Бях много убедителен труп.

— О, сигурно не са ви повярвали!

— Повярваха ми. Графинята ридаеше, докато обличаше дъщеря си, а Евърсън отнесе момичето до каретата им. За да предотвратя по-нататъшните усложнения, отстъпих къщата на един братовчед и се преместих у чичо ми, графа на Уестчестър.

Тя се замисли.

— Принудили са ви да загубите уединението си.

Той трябваше да очаква това умозаключение от нея, тъй като беше прекарала живота си в преценяване на ситуации и вземане на решения. С Честъруд и четиридесетте останали имения за наглеждане се нуждаеше от помощник именно като нея.

— Да, принудиха ме, но година след това отидох в морето, където никога не можеш да се усамотиш.

— Но е трябвало да слизате на брега понякога. Вашата слава… ъ… на неотразим мъж е пословична.

Като се почувства поласкан по особен начин, той каза:

— Ще приема това за комплимент.

— Бях го предназначила точно за това — каза тя откровено. — Навсякъде жените ви желаят.

— Ами вие?

— Кажете ми какво става, когато някоя от тях не желае да даде отрицателен отговор?

Колкото и странно да му се струваше, Блейк не пожела да се излага на присмех или пристъп на ревност от страна на Марджъри.

— Е — започна непринудено той. — Станах специалист по изкачване през прозорци посред нощ.

Тя го мушна в ребрата, при което той трепна.

— Ето как сте влезли в стаята ми, когато ми оставихте яйчения крем и рисунката.

Ребрата още го боляха, когато погледна през прозореца и каза:

— Набелязаната жертва не е ли някъде наблизо?

— Не променяйте темата! Не съм свършила с вас.

— Нито пък аз — каза той тихо, но натъртено. — Хайде да си поговорим за това ваше легло. Любопитството ме човъркаше. Много е дълго, значи сте много висока. Идеалният размер за мен.

Устата й зяпна.

— Вие сте измамник!

Той сви рамене и протегна краката си.

— Вярно. Започнах да се схващам тук — като погледна през прозореца, добави: — Стигнахме ли вече до вашето живописно място?

— Трябваше да настоявам да ме закарате вкъщи.

— В Честъруд ли? — попита той нетърпеливо.

Тя се засмя, като отметна една къдрица от сложната си прическа. Като я прибра под фуркетата си, добави:

— Ще трябва да ме отвлечете!

Не, нямаше да го прави. Тя го харесваше и тази вечер той щеше да й покаже силата на чувствата й към него.

— Не отвличам приятелите си, Марджъри. Те идват по собствена воля.

— Вие владеете играта на думи, но няма да можете да ме измамите — тя надникна през прозореца. — Кажете на господин Педикорд да хвърли котва.

Той бързо я целуна по бузата.

— А вие сте толкова хитра, колкото една виконтеса, която изкърти вратата на спалнята ми.

— Никога няма да направя подобно нещо.

— Няма да има нужда, любима — зелените му очи проблеснаха прелъстително. — Никога не бих ви заключил навън.

Докато предаваше думите й на кочияша, Марджъри се опита да се успокои. Блейк Честърфийлд беше невероятно обаятелен и с всяка среща тя го харесваше все повече и повече. О, думите му бяха толкова приятни — като лимонов сладкиш! Изглеждаше толкова сигурен в себе си и изобщо не приличаше на мъж, който трябва да прикрива някакви слабости. Или тя беше толкова полудяла по него, че беше спряла да се интересува от причината за нахлуването му в нейния живот. Не, не беше полудяла. Беше влюбена. Тя беше приспала глупаво и безнадеждно своята бдителност и го беше призовала да се вмъкне в сърцето й. Блейк Честърфийлд беше приел поканата й със своето внимателно отношение и приятелски разговори. Той я караше да се смее, караше я да се чувства горда от своите постижения. Беше я накарал да види доброто в себе си. Тя не можа да прецени точно момента, в който беше спряла да гледа на него като на още един посетител в живота й и беше започнала да го приема като съпруг, когото би почитала. Някъде там, по пътя към него, тя му беше поверила бъдещето си. Но какво щеше да прави той с него? В съзнанието й нахлуха едновременно и най-добрите, и най-лошите възможности.

Каретата спря, като се полюшна. Нетърпелива да отдъхне от въпросите, на които не можеше да отговори, Марджъри дръпна резето на вратата. Блейк грабна палтото си, като че ли беше носна кърпа и го постави на коленете си. След това взе пелерината й и я наметна върху раменете й.

— Готова ли сте да поемете ролята на екскурзовод, Марджъри?

Той не трябваше да носи зелено, нарочно започна да си мисли тя, трябваше да носи дрехи в кафяво-зелено.

— Само ако изпълнявате ролята на джентълмен.

Той намигна, като привлече вниманието й към миглите си, които бяха толкова дълги, че навярно имаха нужда от поддържане.

Педикорд дръпна вратата. Усмивката му изчезна, когато видя Марджъри на мястото на Блейк.

— Не се сърди, Педикорд — каза Блейк. — И никакви лекции за стоене на едно място в движеща се карета.

Кочияшът млясна с устни и каза:

— Хубава нощ за разходка, капитане. Позволете ми да ви помогна за палтото.

Блейк слезе от каретата и се наведе, за да може по-ниският мъж да изпълни ролята си на слуга.

Блейк Честърфийлд трябваше да ходи в дрипи, реши Марджъри, и да забравя да си мие лицето. Не трябваше да носи изящни, ослепителнобели ризи, сложно завързани вратовръзки и смарагдови карфици. Той беше елегантен. Беше великолепен. Беше мъжествен. Можеше да я дари със синове и дъщери, за да запълни изнизващите се години. Той щеше да използва всички средства, за да се ожени за нея.

Когато й подаде ръката си, тя я хвана и усети твърдия ръб на пръстена му с монограм — един огромен кръг с инициалите на Честърфийлд, голям колкото палеца й смарагд. С парите от този пръстен тя можеше да изпрати всички пощальони в университети или занаятчийски училища.

— Марджъри?

Тя вдигна очи. Нежна загриженост набраздяваше челото му.

— Какви нечестни мисли относно мен препускат през гениалния ви мозък?

Раздразнена от неговата проницателност, каза троснато:

— Ласкаете се, като си въобразявате, че си мисля за вас.

Той й отправи поглед, който казваше, че е разкрита в лъжата си.

— Усмихнете ми се — опита се да я предума: — Намръщените жени провокират най-развратната ми същност.

Как можеше да настоява да я остави на мира, когато й се искаше тази нощ да не свършва никога? Без да отговори, му позволи да я повдигне от каретата, като през цялото време се чудеше как щеше някога да успее да му откаже нещо.